Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (6)

5.

Саймън Ендийн си даваше сметка, че в Лондон може да се открие ключ към почти всички загадки, известни на човешкия разум, включително и към името и адреса на един първокласен наемник. Проблемът понякога е, че трябва да знаеш откъде ще започнеш да търсиш и кого първо да питаш.

След един час, прекаран в размисли над чашка кафе в кабинета, той излезе и взе такси до „Флийт Стрийт“. С помощта на стар приятел, който работеше в един от най-големите лондонски всекидневници, Саймън получи достъп до тематичната документация на вестника. Даде поръчка за папките, които го интересуваха. През следващите два часа остана надвесен над архивното досие, което съдържаше всички изрезки за наемниците в цялата британска преса от последните десет години. Имаше статии за Катанга, Конго, Йемен, Виетнам, Камбоджа, Лаос, Судан, Нигерия и Руанда. Съобщения, коментари, уводни статии, очерци и снимки. Той изчете всичко, като обръщаше специално внимание на авторите.

На този етап не търсеше конкретно име на наемник. Материалите гъмжаха от псевдоними, noms de guerre^[1], прякори. Саймън бе сигурен, че някои от тези имена са фалшиви. Той искаше да открие специалист по темата за наемниците. Някой журналист или репортер, чиито статии звучат достатъчно авторитетно, за да оставят чувството, че авторът владее материята, в състояние е да се ориентира сред заплетения лабиринт от противоположни изказвания и приписвани подвизи и може да предложи някаква умерена гледна точка. След два часа се спря на едно име, което никога преди не беше чувал.

През последните три години бяха публикувани три статии от един и същ автор. Очевидно англичанин или американец. Журналистът познаваше добре темата и говореше за наемници от десетина националности, без да си позволява да сипе хвалебствия или да борави с онези сензационни детайли, от които косата може да ти настръхне. Ендийн си записа името. Статиите бяха отпечатани в три различни вестника, което подсказваше, че авторът работи на свободна практика.

След още един разговор с приятеля си от всекидневника вече разполагаше с адреса на журналиста. Беше малка кооперация в северната част на Лондон.

Мракът се бе спуснал, когато Ендийн излезе от сградата на „МанКон“, изкара своя корвет от подземния паркинг и се насочи на север към жилището на журналиста. Намери прозорците тъмни. Никой не отговори на звънеца. Усъмни се, че човекът може да е заминал някъде, но жената, която живееше на партера, разсея съмненията му. Ендийн с радост установи, че сградата не представлява нищо особено. Помисли си, че репортерът навярно има остра нужда от пари. Като всички журналисти на свободна практика. Реши сутринта да дойде отново.

 

 

Саймън Ендийн натисна звънеца до табелката с името на журналиста точно в осем часа на другата сутрин. След трийсетина секунди от металната решетка на домофона проехтя „Да, моля!“

— Добро утро — каза Ендийн, като се наведе към решетката. — Казвам се Харис. Уолтър Харис. Бизнесмен съм. Дали е възможно да поговорим?

Входната врата се отвори и той се качи на четвъртия етаж, където в рамката на вратата го чакаше човекът, когото търсеше. Веднага щом се настаниха във всекидневната, Ендийн премина към въпроса.

— Аз съм бизнесмен от Сити — ловко излъга той. — В известен смисъл тук представлявам няколко мои влиятелни приятели. Това, което ни обединява, е, че всички имаме бизнесинтереси в една западноафриканска държава.

Журналистът кимаше предпазливо и отпиваше от кафето си.

— В последно време зачестиха донесенията за възможността от държавен преврат. Президентът е умерен и разумен (по тамошните критерии) човек, а освен това се ползва с доверието на народа. Един от моите приятели е получил сведения от свой сътрудник, че превратът, ако въобще се осъществи, най-вероятно ще бъде организиран от комунистите. Ясно ли се изразявам?

— Да. Продължавайте.

— Така. Имаме основания да вярваме, че съвсем малка част от армията би подкрепила преврата, освен ако бързото му развитие не я хвърли в смут. С други думи, ако бъде поставена пред свършен факт, войската би могла да приеме новата власт. Но в случай, че превратът не успее отведнъж, според нас армията би подкрепила президента. Както навярно знаете, практиката е установила, че първите двайсет часа са най-важните.

— Но какво ме засяга всичко това? — попита журналистът.

— Ще стигнем и дотам — каза Ендийн. — Нашето общо убеждение е, че ако искат превратът да успее, заговорниците ще трябва първо да убият президента. В противен случай заговорът би се провалил още в зародиш. Ето защо въпросът за охраната на двореца добива все по-голямо значение. Ние разговаряхме с някои приятели от Форин Офис и те са на мнение, че е немислимо да се командирова професионален британски офицер, който да поеме охраната в самия дворец и в района около него.

— Тогава?

Журналистът отново отпи от кафето и си запали цигара. Струваше му се, че гостът прекалено замазва нещата.

— Президентът би се съгласил да ползва услугите на професионален военен, който да го съветва по въпроси, свързани с личната му безопасност. Нужен му е човек, който да проучи цялостно и задълбочено охраната на двореца и да поправи всички евентуални пропуски. Мисля, че тези хора, добрите войници, които не винаги се бият под знамената на родината си, се наричат наемници.

Журналистът кимна няколко пъти. Той въобще не се съмняваше, че историята, която чу от този Харис, е твърде далеч от истината. Първо, ако действително се отнасяше за охраната на двореца, британското правителство не би имало нищо против командироването на военен съветник. Освен това на „Слоун Стрийт“ 22 в Лондон се помещаваше първокласната фирма „Уочгард Интернешънъл“, специализирана именно в такива дейности.

След още няколко изречения той изтъкна тези факти пред Харис, но това въобще не го смути.

— Ах — каза гостът, — очевидно ще трябва да говоря малко по-открито.

— Няма да е лошо — каза журналистът.

— Виждате ли, работата е там, че правителството е готово да изпрати човек, който ще изпълнява единствено функциите на съветник. Ако обаче в работата му влиза обучението на охраната, при това по интензивна програма, това би било политически нецелесъобразно. Още повече, ако президентът реши да му предложи дългосрочен договор. Що се отнася до „Уочгард“, някой от техните бивши десантчици би свършил чудесна работа, но ако такъв човек влезе в охраната на двореца и въпреки неговото присъствие преврат все пак се състои, може да се стигне до сражение. Ясно ви е как ще реагира цяла Африка, като научи за платения боец от фирмата „Уочгард“, която черните смятат за тясно свързана с Форин Офис. А присъствието на един напълно необвързан наемник, макар и не дотам чистоплътно, ще бъде поне разбираемо и няма да изложи президента на обвиненията, че се е превърнал в маша на мръсните империалисти.

— Какво искате от мен? — попита журналистът.

— Името на добър наемник — каза Ендийн. — Умен и отракан войник, който работи професионално и си заслужава парите.

— Защо дойдохте точно при мен?

— Един от приятелите ми си спомни, че е чел ваша статия преди няколко месеца. Сторила му се доста добре изпипана.

— Аз си вадя хляба с писане — каза журналистът.

С плавно движение Ендийн извади от джоба си двайсет банкноти от по десет лири и ги постави на масата.

— Тогава напишете нещо по моя поръчка — каза той.

— Какво? Статия ли?

— Не, сведение. Списък с имена и биографични данни. Ако искате, може и устно.

— Ще го напиша — каза журналистът.

После отиде в работния ъгъл на едностайния апартамент. Там се намираха бюрото, пишещата машина и топче бяла хартия. Той вкара лист в машината и поглеждайки от време на време в папките до бюрото, писа непрекъснато в продължение на петдесет минути. След това стана, върна се при Ендийн с три листа машинописен формат и му ги подаде.

— Тези са най-добрите към днешна дата. Старото поколение от войната в Конго преди шест години и новите попълнения. Не съм вписал хората, които не знаят как се командва взвод. Едва ли са ви нужни обикновени здравеняци.

Ендийн пое листите и се взря в тях.

Съдържанието им беше следното:

ПОЛКОВНИК ЛАМУЛИН: Белгиец. Вероятно служи на правителството. През 1964 пристигнал в Конго и постъпил в армията на Моис Чомбе. Вероятно със знанието на белгийското правителство. Първокласен военен. Не е наемник в истинския смисъл на думата. Организирал Шести специален отряд (само френскоговорещи) и го командвал до 1965. После предал командването на Денар и напуснал.

 

РОБЕР ДЕНАР. Французин. С полицейска закваска. Участва в сепаратистката война в Катанга през 1961 — 1962. Вероятно като инструктор на жандармерията. Напуснал след поражението на Чомбе. Заедно с Жак Фокар командва операция на френски наемници в Йемен. През 1964 се върнал в Конго и постъпил при Ламулин. Поел от него командването на Шести отряд и го командвал до 1967. Участвал с неохота във втория бунт в Стенливил (бунта на наемниците) през 1967. Тежко ранен в главата от рикоширал куршум, изстрелян от собствения му лагер. Откарали го за лечение в Родезия. През ноември 1967 опитал да се върне в бранша, като оглавил наемническото нахлуване в Конго откъм южната част на Дилоло. Операцията се забавила (според някои твърдения заради подкупени служители на ЦРУ) и претърпяла фиаско. Оттогава живее в Париж.

 

ЖАК ШРАМ. Белгиец. Плантатор, станал наемник. По прякор Черния Жак. В началото на 1961 сформирал собствен отряд от местни жители на Катанга и взел активно участие в опита за отцепване на тази територия. Един от последните, които избягали след поражението. Бойците му го последвали. Изчакал в Ангола до завръщането на Чомбе и отново влязъл в Катанга. По време на войната срещу бунтовниците от племето симба през 1964 — 1965 неговият Десети специален отряд бил в много отношения независим. Не се включил в първия бунт в Стенливил от 1966 (катангийския бунт) и запазил невредим смесения състав от наемници и африканци. Запалил искрата на бунта през 1967, към който по-късно се присъединил и Денар. След раняването на Денар поел командването на двата отряда и оглавил похода към Букаву. Репатриран през 1968. Оттогава не е изпълнявал наемнически мисии.

 

РОЖЕ ФОЛК. Многократно награждаван професионален френски офицер. Изпратен в Катанга вероятно от френското правителство по време на сепаратистката война. По-късно командвал Денар, който провеждал френска операция в Йемен. Не е взимал участие в конгоанските наемнически операции. Ръководил малка, инспирирана от французите операция по време на гражданската война в Нигерия. Безразсъдно смел, но вече почти напълно осакатял в резултат на многобройните си рани.

 

МАЙК ХОЪР. Британец, приел южноамериканско поданство. Служил като платен съветник по време на сепаратистката война в Катанга. Станал личен приятел на Чомбе. Когато си възвърнал властта, Чомбе го повикал отново в Конго. Хоър сформирал своя Десети специален отряд от англоезични командоси. Командвал го през по-голямата част от войната срещу племето симба. Оттеглил се през декември 1965 и предал отряда си на Питърс. Богат. В предпенсионна възраст.

 

ДЖОН ПИТЪРС. През 1964 постъпил в отряда на Хоър. Това била първата му война като наемник. Издигнал се до поста заместник-командир. Безстрашен и абсолютно безмилостен. Няколко от офицерите на Хоър отказали да служат при Питърс и се прехвърлили в други отряди. Натрупал добро състояние и се оттеглил в края на 1966.

 

N.B. Горните шестима спадат към „старото поколение“, тъй като са се изявили още по време на войните в Конго и Катанга. Следващите петима са по-млади с изключение на Ру, който е към четиридесет и пет годишен. Всички те се числят към „младото“ поколение, защото или са заемали низши командни постове в Конго, или са се изявили в периода след Конго.

 

РОЛФ ЩАЙНЕР. Немец. Първата му операция като наемник била с организираната от Фолк група, която се включила в гражданската война в Нигерия. След края на операцията останал с групата и в продължение на девет месеца командвал остатъците от нея. Уволнен. Записал се е за Южен Судан.

 

ДЖОРДЖ ШРЬОДЕР. Южноафриканец. Служил в Пети отряд при Хоър и Питърс. Бил популярен сред южноафриканците в отряда. Те го избрали за наследник на Питърс. Питърс приел и му поверил командването. След няколко месеца Пети отряд се разпаднал. Оттогава няма сведения за Шрьодер. Живее в Южна Африка.

 

ШАРЛ РУ. Французин. В Катанга заемал съвсем низша длъжност. Напуснал още в началото и отишъл в Южна Африка през Ангола. Останал там и през 1964 се върнал с южноафриканците в отряда на Хоър. Скарал се с него и постъпил при Денар. Повишили го и го прехвърлили в прикрепения към Шести отряд Четиринадесети батальон, на който станал заместник-командир. Участвал в бунта в Стенливил през 1966. Частта била почти изцяло унищожена. Питърс го прехвърлил през границата в Конго. През май 1967 се върнал по въздуха заедно с няколко южноафриканци и се присъединил към Шрам. Участвали и във втория бунт в Стенливил през 1967. След раняването на Денар го предложили за командир на вече обединените Десети и Шести отряд. Провалил се. Ранен при престрелка в Букаву. Напуснал и се върнал у дома през Кигали. Оттогава не е предприемал никакви акции. Живее в Париж.

 

КАРЛО ШАНЪН. Британец. През 1964 служил в Пети отряд при Хоър. Отказал да служи под командването на Питърс. През 1966 се прехвърлил в Шести отряд на Денар. Участвал в ръководения от Шрам поход към Букаву. Бил се от първия до последния ден на обсадата. Евакуирали го с последните през април 1968. Записал се за гражданската война в Нигерия. Служил при Щайнер. Поел командването на остатъците от групата след освобождаването на Щайнер през ноември 1968. Командвал групата до края. По всяка вероятност се намира в Париж.

 

ЛЮСИЕН БРЮН. Псевдоним Пол Лерой. Французин. Говори перфектно английски. Служил като офицер от френската армия по време на войната в Алжир. Уволнен по нормалната процедура. През 1964 бил в Южна Африка. Записал се за Конго. Пристигнал там през същата година с група южноафриканци и се присъединил към Пети отряд на Хоър. Сражавал се добре. Ранен в края на 1964. Върнал се в отряда през 1965. Отказал да служи при Питърс и в началото на 1966 се прехвърлил в Шести отряд на Денар. Напуснал Конго през май 1966, усещайки наближаващия бунт. Служил при Фолк в гражданската война в Нигерия. Ранен и евакуиран. Върнал се отново като командир. Провалил се. Репатриран през 1968. Живее в Париж. Високоинтелигентен, с изявени политически пристрастия.

Ендийн прочете всичко и вдигна поглед от листа.

— Мислите ли, че всички тези хора са готови да се заловят с такава задача?

Журналистът поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Включил съм всички, които са в състояние да изпълнят такава задача. Дали ще се захванат с нея, е съвсем друг въпрос. Зависи от мащабите на операцията, от броя на хората под тяхно командване. За старите престижът е важно нещо. Не е без значение също дали им е нужна работа. Някои от старите са в предпенсионна възраст и са добре осигурени.

— Да ги разгледаме един по един — подкани го Ендийн.

Журналистът се наведе напред и прокара пръст по списъка.

— Да започнем със старото поколение. До Ламулин не можете да се доберете. Той винаги е служил само на интересите на белгийското правителство. Жилав ветеран, боготворен от подчинените си. Сега е в пенсия. Другият белгиец, Жак Шрам, си има птицеферма в Португалия и се занимава само с нея. Да погледнем французите. Роже Фолк е навярно най-отличният офицер във френската армия. Той също е на голяма почит сред онези, които са служили при него както в Чуждестранния легион, така и извън него. Немалко хора го смятат за истински джентълмен. Фолк и бездруго е почти инвалид и последният му договор завърши с неуспех, защото той повери командването на свой подчинен, който се провали. Но присъствието и на самия полковник едва ли би променило нещата. Денар имаше добри прояви в Конго, но в Стенливил получи тежка рана в главата. Вече оздравя. Френските наемници, които търсят работа, още поддържат връзка с него, но никой не му е поверявал командването или организирането на операция след провала в Дилоло. Това никак не е за чудене. От англосаксонците Майк Хоър е в пенсия и е добре осигурен. Може да го изкуши проект за един милион лири, но и това не е съвсем сигурно. Последната му инициатива беше свързана с Нигерия. Отправи предложения към двете страни за сума от половин милион. Те не бяха приети. Джон Питърс също се е оттеглил от активна дейност и си има фабрика в Сингапур. И шестимата направиха добри пари през златните си дни. Но никой от тях не се нагоди към по-дребните технически мисии, от които има нужда в днешно време. Навярно защото не искат, а може би и защото не могат!

— А останалите петима? — попита Ендийн.

— Едно време Щайнер беше добър, но тръгна надолу. Заля го рекламната вълна на пресата, а това винаги влияе пагубно на наемниците. Започват да вярват, че са толкова страховити, колкото ги представят неделните вестници. Ру се озлоби, когато се размина с командирския пост след раняването на Денар. Сега твърди, че е начело на всички френски наемници, но никой не го е наемал след битката при Букаву. Последните двама са по-добри. И двамата са по на трийсет години, интелигентни, образовани и достатъчно смели в боя, за да командват отряд от наемници. Между другото наемниците винаги сами си избират командира. Така че ако един некадърен наемник се захване да набира хора, няма да стигне доникъде, защото никой не иска да служи при човек, който веднъж се е издънил. Затова бойната биография е много важна. Люсиен Брюн с псевдоним Пол Лерой може да ви свърши работа. Проблемът е, че с него няма да сте сигурни дали не предава информация на френските тайни служби. Това има ли значение?

— Да, огромно — кратко отговори Ендийн. — Пропуснахте Шрьодер, южноафриканеца. Какво мислите за него? Споменахте, че е командвал Пети отряд в Конго.

— Да — каза журналистът. — На края, съвсем на края. Освен това отрядът се разпадна под негово командване. Той е първокласен военен, но в точно определени граници. Би се справил чудесно например с батальон от наемници, който е в състава на бригада с добър щаб. Добър боец е, но мисли стандартно. Няма почти никакво въображение. Не е от хората, които са в състояние да изградят една операция от нула. Не може да мине без съветите на щабните офицери.

— А Шанън? Британец ли е?

— Англо-ирландец. Той е от новите. Едва миналата година се добра за първи път до командирски пост, но се справи успешно. Умее да мисли нетрадиционно и е много дързък. Притежава и организаторски талант.

Ендийн стана да си върви.

— Ще ми се да знам — каза той на вратата. — Ако вие организирахте… ако търсехте човек, който да изпълни мисия, свързана с преценка на ситуацията, кого бихте избрали?

Журналистът прибра листите от масата.

— Кат Шанън — каза той без колебание. — Ако аз търсех човек или организирах тази операция, щях да се спра на Кат.

— Къде е той? — попита Ендийн.

Журналистът назова бар и хотел в Париж.

— Пробвайте и на двете места.

— А ако не можем да открием този Шанън или по някаква друга причина не успеем да го наемем, кой е на второ място в списъка?

Журналистът се замисли.

— Щом не е Люсиен Брюн, единственият опитен човек, който остава, е Ру. Него със сигурност ще го откриете.

— Имате ли адреса му? — попита Ендийн.

Журналистът взе да прехвърля листите на малък бележник, който извади от чекмеджето на бюрото си.

— Ру има апартамент в Париж — каза той и даде адреса на Ендийн.

След няколко секунди чу тропота на обувките му надолу по стълбите. Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Кари? Здравей, аз съм. Ще вечеряме навън. На някое скъпо място. Току-що ми платиха за един очерк.

 

 

Кат Шанън вървеше бавно и замислено по улица „Бланс“ към площад „Клиши“. Малките барчета и по двата тротоара бяха вече отворени и енергичните собственици се опитваха да го убедят да влезе да види най-красивите момичета в Париж. Момичетата, които бяха всичко друго, но не и красиви, надничаха иззад дантелените пердета на потъващите в мрак прозорци. Беше малко след пет часа и мартенската вечер влизаше в правата си. Духаше студен вятър. Времето беше в унисон с настроението на Шанън.

Той пресече площада и се вмъкна в една странична уличка към хотела, който нямаше особени достойнства освен хубавата гледка от горните етажи, понеже се намираше близо до върха на Монмартр. Мислеше си за доктор Дюнуа, който миналата седмица му направи общ медицински преглед. Бивш десантчик и военен лекар, Дюнуа участвал в две експедиции на френски алпинисти в Хималаите и Андите. Отговарял за здравословното състояние на отборите.

После се записал като доброволец в няколко тежки мисии на Френския Червен кръст в Африка. Все временни ангажименти, които приключвали с края на критичната ситуация. Именно там се запозна с наемниците и му се наложи да кърпи мнозина от тях. Стана известен дори и в Париж като доктора на наемниците и неведнъж му се случваше да вади от телата им куршуми и късчета от шрапнели. Винаги когато имаха проблеми със здравето или искаха да се прегледат, отиваха при него в парижкия му кабинет. В случай, че са фрашкани с пари, му плащаха в долари на момента. Ако ли не, той забравяше да им праща сметките, а това се случва рядко с френските лекари.

Шанън влезе в хотела и се отправи към рецепцията за ключа си. Дежурен беше един старец.

— Ах, господине, търси ви някакъв човек от Лондон. Звъня през целия ден. Остави съобщение.

Старецът пъхна през процепа малка бележка. Листчето беше изписано с неговия разкривен почерк. Очевидно му бяха диктували буква по буква. Текстът гласеше просто „Внимавай, Харис“ и носеше подписа на един журналист, когото Шанън познаваше от Африка и за когото знаеше, че живее в Лондон.

— Търси ви още един човек, господине. Той ви чака в салона.

Старецът посочи към малкото помещение встрани от фоайето и Шанън съзря през сводестата врата фигурата на мъж, горе-долу на негова възраст, облечен в тъмносивите тонове, характерни за лондонските бизнесмени. Непознатият гледаше към него. Пъргавината, с която скочи на крака, когато Шанън влезе в салона, и структурата на раменете му го отдалечаваха от образа на лондонски бизнесмен. Шанън неведнъж беше виждал такива личности. Те винаги представляваха по-стари и по-богати люде.

— Мистър Шанън?

— Да.

— Казвам се Харис. Уолтър Харис.

— Искали сте да ме видите?

— Именно с тази цел ви чакам от няколко часа. Може ли да поговорим тук или в стаята ви?

— Тук е добре. Старецът не разбира английски.

Двамата седнаха един срещу друг. Ендийн се отпусна и прехвърли крак връз крак. Извади пакет цигари и го поднесе към Шанън. Той поклати глава и бръкна в джоба на сакото си за своите, но после промени решението си.

— Казаха ми, че сте наемник, мистър Шанън.

— Така е.

— Всъщност вас вече ви препоръчаха. Аз представлявам група лондонски бизнесмени. Искаме да се изпълни една задача. Нещо като мисия. Нужен ни е човек, който има познания по военно дело и може да влезе в дадена чужда страна, без да събуди никакви подозрения. Освен това той трябва да е в състояние да изготви интелигентен доклад за всичко, което се случва в тази страна, да анализира военната ситуация, а после да си държи езика зад зъбите.

— Аз не убивам по договор — отсече Шанън.

— Ние не искаме от вас да убивате — каза Ендийн.

— Добре тогава, каква е мисията? И какво е заплащането?

Шанън не виждаше смисъл да хаби излишни думи. Човекът срещу него едва ли би се шокирал от истинските имена на нещата. Ендийн пусна кратка усмивка.

— Първо ще трябва да дойдете в Лондон за инструктаж. Ще ви платим пътните и всички други разноски дори ако не приемете предложението ни.

— Защо в Лондон? Защо не го направим тук? — попита Шанън.

Ендийн изпусна голямо кълбо дим.

— Работата е свързана с карти и някои други документи — каза той. — Не ми се щеше да ги разнасям със себе си. Освен това трябва да се посъветвам с моите партньори и да им докладвам дали сте приели или не.

Настъпи мълчание, докато Ендийн изваждаше от джоба си пачка банкноти от по сто френски франка.

— Хиляда и петстотин франка — каза той. — Около 120 лири. Това е за самолетния ви билет до Лондон. Еднопосочен или двупосочен, както решите. В сумата са включени и дневните ви разходи. В случай че след като се запознаете с предложението, го отхвърлите, ще получите още 100 лири компенсация за усилията ви. Ако приемете, заедно ще обсъдим заплащането.

Шанън кимна.

— Добре. Ще ви изслушам. В Лондон. Кога?

— Утре — каза Ендийн и се надигна. — Можете да пристигнете по всяко време. Настанете се в хотел „Поуст Хаус“ на Хейвърик Хил. Аз ще ви запазя стая, като се прибера довечера. Вдругиден ще ви позвъня в девет часа и ще си уговорим среща за по-късно. Ясно ли е?

Шанън кимна и взе франковете.

— Запазете стаята на името на Браун. Кийт Браун — каза той.

Човекът, който наричаше себе си Харис, излезе от хотела и тръгна надолу по улицата да намери такси. Той не сметна за необходимо да уведоми Шанън, че три часа по-рано е разговарял с един друг наемник, който се казваше Шарл Ру. Нито пък спомена за преценката си, че Ру въпреки очевидната му готовност не е човекът за тази мисия. Ендийн се раздели с французина с мъглявото обещание, че ще го потърси и ще му съобщи решението си.

Двайсет и четири часа по-късно Шанън стоеше пред прозореца на стаята си в хотел „Поуст Хаус“. Гледаше дъжда и потока от коли, който идваше от Камдън Таун и се изкачваше по хълма Хайвърик Хил, за да поеме към Хампстед и околните предградия.

Той пристигна с първия самолет сутринта. Представи паспорта на името на Кийт Браун. Много отдавна му се наложи да си извади фалшив паспорт по нормалната процедура, която се прилага в средите на наемниците. В края на 1967 отрядът на Черния Жак Шрам беше обкръжен от конгоанската армия край Букаву. След неколкомесечна обсада, без да бъдат победени, но и без да разполагат с муниции, наемниците напуснаха града и преминаха по моста през езерото в съседна Руанда. Там се съгласиха след съответни гаранции от Червения кръст, които тази организация по никакъв начин не би могла да устои, да предадат оръжието си.

От този момент нататък прекараха почти шест месеца затворени в един лагер в Кигали, докато правителството на Руанда и Червеният кръст се разправяха с проблема за репатрирането им в Европа. Конгоанският президент Мобуту искаше да му бъдат върнати за екзекуция, но наемниците заплашиха, че ако се стигне до такова решение, ще издебнат охраната, ще си възвърнат оръжието и сами ще си проправят пътя до дома. Правителството на Руанда повярва, при това не без основание, че могат да го сторят.

Когато накрая бе взето решение да ги върнат в Европа, британският консул посети лагера и спокойно заяви на шестимата британски наемници, че се налага да им отнеме паспортите. Те също тъй спокойно му отговориха, че са ги загубили оттатък езерото в Букаву. В самолета за Лондон Шанън и колегите му бяха уведомени от Форин Офис, че дължат по 350 лири за път и че никога вече няма да получат нови паспорти.

Преди да напуснат лагера, им направиха снимки, взеха им отпечатъци и записаха имената им. Освен това трябваше да подпишат декларация, че повече няма да стъпят на африканския континент. Копие от тези документи щяха да получат всички африкански правителства.

Реакцията на наемниците беше съвсем логична. Всички си бяха пуснали дълги бради и мустаци, а косите им не бяха подстригвани с месеци поради опасността ножиците в лагера да се превърнат в оръжие. Така че лицата на снимките имаха неузнаваем вид. После всеки от тях представи собствените си отпечатъци за отпечатъците на някой друг. Накрая си размениха имената. В резултат на това документите за самоличността им съдържаха името на един, отпечатъците на друг и снимката на трети. А декларацията, че завинаги ще напуснат Африка подписаха с имена като Себастиан Уитабикс и Неди Сийгун.

Реакцията на Шанън спрямо искането на Форин Офис не беше по-малко зловредна. Тъй като все още притежаваше „изгубения“ си паспорт, той го запази и пътуваше с него навсякъде, докато му изтече срокът. После предприе необходимите стъпки да си осигури нов паспорт, отново издаден от Паспортния отдел, но на базата на кръщелно свидетелство, набавено от архива на областния съвет в Съмърсет срещу обичайната сума от пет шилинга. Това свидетелство принадлежеше на бебе, починало в Ярмут от менингит горе-долу по времето, когато Шанън беше роден.

При пристигането си в Лондон тази сутрин той се обади на журналиста, с когото се бе запознал в Африка, и разбра по какъв начин се е свързал с него Харис. Благодари му, че го е препоръчал, и го попита дали знае някоя добра частна детективска агенция. Следобед отиде в агенцията и плати капаро от двайсет лири, като обеща да се обади на другия ден сутринта, за да им даде нови разпореждания.

Ендийн позвъни точно на секундата в девет часа, както бе обещал. Свързаха го със стаята на мистър Браун.

— На „Слоун авеню“ има един блок с апартаменти под наем. Казва се „Челси Клоистърс“ — каза той без въведения. — Запазил съм апартамент 317. Там ще поговорим. Елате, моля ви, точно в единайсет. Изчакайте ме във фоайето, понеже ключът е у мен.

След тези думи затвори. Шанън извади адреса от телефонния указател, който лежеше на нощното шкафче, и позвъни в детективската агенция.

— Искам вашият човек да бъде в 10,15 във фоайето на „Челси Клоистърс“ на „Слоун авеню“. Задължително е да разполага със собствен транспорт.

— Ще дойде с мотопед — каза шефът на агенцията.

Час по-късно Шанън се срещна във фоайето на блока с човека от агенцията. За негово учудване той беше младок с дълга коса. Нямаше и двайсет години. Шанън го огледа недоверчиво.

— Знаеш ли какво трябва да правиш? — попита той.

Момчето кимна. Изглеждаше заредено с ентусиазъм, който в най-добрия случай би трябвало да е подплатен с поне малко умение.

— Добре, закачи тази каска на мотопеда си. Тук не се влиза с каски. Седни ей там и започни да четеш вестник.

Младежът нямаше вестник и Шанън му даде своя.

— Аз ще седна отсреща. Към единайсет часа ще дойде един човек, ще ми кимне и двамата ще се качим в асансьора. Запомни го добре, защото после ще трябва да го познаеш. Той ще излезе след около час. В този момент ти трябва да си вече при мотопеда с надяната каска. Прави се, че поправяш нещо. Разбра ли?

— Да, ясно.

— Човекът или ще се качи на собствената си кола някъде наблизо, като в този случай ще запомниш номера й, или ще вземе такси. И в двата случая се лепваш зад него и гледаш къде отива. Ще го следиш, докато решиш, че е стигнал там, закъдето е тръгнал.

Младежът попи всичко, зае позиция в далечния ъгъл на фоайето и се скри зад вестника си.

Пиколото се начумери, но остави момчето на мира. Беше присъствал на не една среща в пространството пред рецепцията.

Четиридесет минути по-късно във фоайето влезе Саймън Ендийн. Шанън видя как освободи таксито и се попита дали и момчето е забелязало тази сцена. Той стана и кимна към новодошлия, но Ендийн мина покрай него и натисна бутона на асансьора. Шанън също се запъти към асансьора и мярна младежа, който надничаше над вестника.

„Не сега, за Бога“ — мислеше си Шанън, докато пускаше дежурните фрази за лошото време.

Страхуваше се, че човекът с името Харис може точно в този момент да огледа фоайето.

След като се настани на едно кресло в апартамент 317, Ендийн отвори куфарчето си и извади карта. Разстла я върху леглото и повика Шанън да погледне. На него му бяха нужни три минути, за да запамети и най-малката подробност. После Ендийн започна разказа си.

Той представляваше добре премерена амалгама от факти и измислици. Ендийн и сега излезе с твърдението, че представлява група британски бизнесмени, които имат някакъв бизнес в Зангаро. Всичките им предприятия, сред тях и някои напълно закрити, били пострадали след идването на власт на президента Кимба.

После се впусна в историята на републиката в периода след обявяването на Независимостта. Всичко, което каза, беше вярно и присъстваше в доклада му до сър Джеймс Мансън. Ефектният удар в целта остана за финала.

— Група офицери от армията влезли в контакт с група местни бизнесмени, които между другото са отмиращ вид, и им съобщили, че обмислят възможността за свалянето на Кимба чрез преврат. Един от тези местни бизнесмени се свърза с мой приятел и по този начин се запознахме с техния проблем. Работата е там, че те на практика нямат военна подготовка въпреки офицерските си звания и не знаят как да осъществят преврата, защото президентът рядко напуска добре охраняваната зона на двореца. Честно казано, ние не бихме съжалявали, ако Кимба падне. Не би съжалявал и народът му. Едно ново правителство би укрепило икономиката и устоите на държавата. Нужен ни е човек, който да отиде на място и да направи обстоен анализ на военната и охранителната обстановка в района на двореца и другите важни учреждения. Трябва ни подробен доклад за военната сила на Кимба.

— За да го предаде на вашите офицери, така ли?

— Не са наши офицери. Те са зангарийски офицери. Но ако въобще се решат да опитат, добре ще е да са наясно какво вършат.

Шанън повярва на първата, но не и на втората част от разказа. Ако офицерите не бяха в състояние да оценят обстановката в страната си, те не биха могли да извършат и преврат. Но не каза нищо на глас.

— Ще трябва да вляза в страната като турист — обяви той. — Другите версии не работят.

— Точно така.

— Там навярно не ходят особено много туристи. Защо не ме пратите като представител на компанията на някой от вашите приятели?

— Няма да е възможно — каза Ендийн. — Ако нещо се обърка, ще настане голяма суматоха.

„Тоест, ако ме хванат“ — помисли си Шанън, но нищо не каза. За тази работа щеше да получи пари и бе длъжен да поеме всички рискове. Освен за знанията му плащаха и за това.

— Остава въпросът със заплащането — каза той.

— Значи приемате?

— Да, ако парите са достатъчно.

Ендийн кимна в знак на одобрение.

— Утре сутринта в хотелската ви стая ще донеса двупосочен билет от Лондон до столицата на съседната африканска република — каза той. — Ще трябва да се върнете в Париж и да си извадите виза за тази страна. Зангаро е толкова бедна държава, че има само едно посолство в Европа, което също е в Париж. Но за зангарийска виза се чака цял месец. В столицата на съседната африканска република има зангарийско консулство. Там можете да получите виза срещу заплащане. Ще излезе за около час, ако подкупите консула. Познавате процедурата.

Шанън кимна. Познаваше я много добре.

— Значи ще си извадите виза в Париж и ще вземете самолета на „Ер Африк“. Там на място ще се сдобиете със зангарийска виза и ще се качите на самолета за Кларънс. Навсякъде ще плащате в брой. Заедно с билетите в хотела ще ви донесат и 300 лири във френски франкове за всекидневни разходи.

— Ще ми трябват петстотин — каза Шанън. — Ще бъда там най-малко десет дни. Може и повече, ако визите и връзките се забавят. Триста лири няма да покрият някои непредвидени подкупи и евентуално удължаване на срока.

— Добре. Петстотин във френски франкове. Плюс петстотин за самия вас — каза Ендийн.

— Хиляда — каза Шанън.

— Долара ли? Чух, че наемниците боравели с долари.

— Лири — каза Шанън. — Това прави 2 500 долара, което ще рече двумесечна чиста заплата при нормален договор.

— Но това са само десет дни — възрази Ендийн.

— Десет дни, изпълнени с риск — засече го Шанън. — Ако поне половината от нещата, които ми разказахте, са верни, то залавянето ще означава сигурна смърт, при това страшно болезнена смърт. Щом искате аз да поема риска вместо вас, трябва да ми платите.

— Окей. Хиляда лири. Петстотин сега и петстотин, като се върнете.

— Как мога да съм сигурен, че ще ме потърсите, като се върна?

— А аз как мога да съм сигурен, че въобще ще заминете? — отговори Ендийн.

Шанън помисли малко и кимна.

— Добре. Половината сега, другата половина после.

След десет минути Ендийн си тръгна. Каза на Шанън да изчака пет минути, преди да излезе.

 

 

В три часа шефът на детективската агенция се върна от обяд. Шанън позвъни в три и петнайсет.

— Ах, да, мистър Браун — обади се гласът отсреща. — Говорих с моя човек. Той е изчакал, както сте му наредили, и след като обектът излязъл, го проследил. Обектът взел такси и се насочил към Сити. Там освободил таксито и влязъл в една сграда.

— В коя сграда?

— „МанКон Хаус“. В нея се помещава дирекцията на „Мансън Консолидейтид Майнинг“.

— Знаете ли дали работи там? — попита Шанън.

— Предполагам — каза шефът на агенцията. — Моят човек не е успял да го проследи вътре в сградата, но е забелязал, че портиерът му сваля шапка и държи вратата пред него отворена. Не постъпил така с група секретарки и очевидно редови чиновници, които отивали на обяд.

— Вашето момче е по-умно, отколкото изглежда — каза Шанън.

Младежът бе свършил добра работа. Шанън даде още няколко разпореждания, а после изпрати до детективската агенция запис от 50 лири. Същия следобед си откри и банкова сметка, в която депозира 10 лири. На следващата сутрин внесе нови 500 лири, а вечерта отпътува за Париж.

 

 

Доктор Гордън Чалмърс не беше привърженик на алкохола. Рядко му се случваше да близне нещо по-силно от бира и когато го стореше, ставаше разговорлив, както имаше възможност да се убеди и сър Джеймс Мансън по време на обяда им в ресторант „Уилтън“. Същата вечер, когато Кат Шанън правеше смяна на летище „Бурже“, откъдето хвана самолета ДС–8 на „Ер Африк“ за Западна Африка, доктор Чалмърс вечеряше със свой стар приятел от колежа, който също се занимаваше с приложни научни изследвания.

Нямаше никакъв специален повод. Срещнаха се съвсем случайно на улицата преди няколко дни и се уговориха да вечерят заедно.

Преди петнайсет години двамата бяха още студенти, млади и неженени. Учеха здраво и като много други млади учени бяха искрено загрижени за света около тях. В средата на петдесетте злободневните проблеми бяха атомната бомба и колониализмът. Те се включиха в кампанията за ядрено разоръжаване и участваха в различни движения, които се обявяваха за край на империите и за свобода не в бъдеще време, а сега. И двамата бяха разярени, сериозни, ангажирани. И двамата нищо не промениха. Но в това свое негодувание срещу света постепенно се забъркаха с младежкото комунистическо движение. Чалмърс надрасна тази обвързаност, ожени се, създаде семейство, сдоби се с ипотека за къщата си и започна да се влива в редовете на средната класа.

Купищата неприятности, които му се струпаха през последните две седмици, го накараха да не се ограничи с обичайната чаша вино на вечеря. Изпи значително повече. Приятелят му, благ човек с меки кафяви очи, забеляза безпокойството му и попита дали може да му помогне.

Погълнал известно количество бренди, доктор Чалмърс усети, че трябва да сподели с някого притесненията си. При това с човек, който за разлика от жена му също беше учен и щеше да разбере проблема. Ставаше дума за нещо крайно поверително и приятелят му прояви нужната загриженост и състрадание.

Когато научи за сакатата дъщеричка и за парите, необходими за инвалидно оборудване, очите му се просълзиха и той хвана през масата ръката на доктор Чалмърс.

— Не се измъчвай, Гордън. Всеки на твое място би направил същото.

Чалмърс се почувства по-добре, когато излязоха от ресторанта и се разделиха. Стана му по-леко, след като по някакъв начин сподели проблема си.

Макар че по време на вечерята попита стария си приятел с какво се е занимавал след завършването им, той така и не отговори съвсем точно. Чалмърс, притиснат от собствените си грижи и със замъглено от виното съзнание, не прояви интерес към подробностите. Но дори и да го беше направил, приятелят едва ли щеше да му каже, че съвсем не се е влял в буржоазията, а си е останал верен член на партията.