Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 8

Кой би могъл да предположи през 1922 г., когато Великобритания създаде новата държава Трансйордания, че един ден столицата й Аман ще израсне в град на международните политически интриги? Аман, с население един милион души, беше прашно старо градче, модернизирано обаче в края на двайсети век от авангардно мислещия крал Хюсеин I и сина му Абдула II. Граничеща на изток и юг с Ирак и Саудитска Арабия, на север със Сирия и на запад с Израел, Йордания бе прокълнато парче земя, бедно на полезни изкопаеми и петролни залежи, но богато на бежанци. По-точно палестинци. През първите трийсетина години след образуването на Израел Йордания действаше ръка за ръка с арабските си съседи в опитите им да унищожат еврейската държава. Но след като неколкократно претърпя значителни военни поражения в битките с ционисткия съсед, Йордания започна да гледа на Израел като на куче, което е по-добре да не дразни.

Сякаш да си прокълнат с бедна земя, не е достатъчно, та Йордания трябваше да се оправя и с недоброжелателните си съседи, сред които най-ужасният деспот в Близкия изток, ултрабогатите и шизофренични членове на саудитската кралска фамилия и сирийците, които поради най-различни религиозни причини мразеха йорданците толкова, колкото и евреите. Без да разполага с природни ресурси и промишленост, Йордания още от зараждането си беше зависима от чуждестранната помощ. Първо — британците, после Арабската лига и накрая в замяна на обещания за по-добри взаимоотношения с Израел Съединените щати започнаха да наливат милиони долари хуманитарна, икономическа и военна помощ в Кралство Йордания.

Крал Хюсеин се превърна в майстор на политическото маневриране, като взимаше пари и от арабските си братя, и от Америка. Той много предпазливо поддържаше курса на неутралитет, от който не се отклони дори по време на Войната в Залива през 1991 г. Въпреки огромния натиск от страна на Съединените щати и Саудитска Арабия крал Хюсеин предпочете да не се намесва. Той обяви публично, че няма да участва в клането на иракския народ, а насаме с господарите си им казваше, че за тях ще е по-добре, ако каналът на комуникация между Багдад и Аман остане открит. Крал Хюсеин убеди президента Буш-старши, че йорданският Главен разузнавателен отдел ще им осигури безценна информация за Ирак. Администрацията на Буш склони и в замяна само затегна кранчето на помощите, вместо да го затвори напълно.

Когато беше постигнато това споразумение, крал Хюсеин първоначално изобщо не предполагаше каква полза ще извлече страната му от него. През годините на санкции, които последваха след първата война в Залива, Йордания се превърна в „линията на живота“ за Ирак. Откъм Йордания потекоха реки от стоки, йорданските куфари се връщаха пълни с пари от продавания на безценица иракски петрол. В Йордания се нароиха компании, които се занимаваха с контрабанден внос и износ. Първи се настаниха на пазара французите, последвани скоро от редица европейски страни. После дойде ред на китайците и на останалите от Далечния изток. Йордания получаваше дял от всичко и тази афера се превърна в солиден стимул за икономиката. През цялото време Аман поддържаше неутралитета си.

Йорданската столица беше мястото, където хората на Саддам идваха да попълнят военните си запаси и да пазаруват части и компоненти за оръжия за масово поразяване. Аман се превърна в близкоизточна версия на Берлин от времето на Студената война. Всяка достатъчно голяма страна имаше шпиони тук. Поради факта, че в града действаха толкова много разузнавателни централи, беше невъзможно да правиш бизнес и да не те забележи никой.

Затова и Дейвид беше избрал да се срещне с иракската си връзка в йорданската столица. Искаше да изпрати послание, да размъти водата. Връзката на Дейвид с принц Омар и саудитската кралска фамилия трябваше да бъде пазена на всяка цена.

Да, иракчаните даваха пари за каузата, но техният дял не можеше да се сравни с дела на саудитците. Ако големият план не протечеше така, както Дейвид се надяваше, той искаше да насочи погрешно вниманието на израелците, американците и всички засегнати към Саддам Хюсеин. Не искаше да тръгнат да го издирват в Саудитска Арабия.

Зеленият рейнджроувър се движеше по улица „Ал Амир Мохамед“ към един от седемте знаменити хълма на Аман. Над града се беше спуснал здрач. Пътуваха към хотел „Интерконтинентал“. Това беше най-луксозният хотел в Аман и арогантният мъж, с когото Дейвид възнамеряваше да се срещне, не би пожелал да отседне никъде другаде. Дейвид седеше на задната седалка и отново премисляше плана. Беше се дегизирал с прошарена черна брада и посивели вежди. Носеше черно-бяла куфия като палестинец. Когато приближиха хотела, той си сложи очила с черни рамки и се погледна в малко огледалце. Приличаше на човек, поне с петнайсет години по-възрастен от него. Досега се беше срещал с иракчанина шест пъти — винаги с тази дегизировка.

Дейвид имаше доверие на малцина и никой от тях не бе иракчанин. Беше хващал иракчани в лъжа неведнъж. Мразеше ги, задето симулираха загриженост и съчувствие за палестинската кауза. Истината беше, че нито един иракчанин не го интересуваше съдбата на палестинците. За Саддам и неговите главорези палестинците не бяха нищо повече от фитил, който да подпали антисемитизъм и омраза към Америка.

Роувърът спря пред хотела.

Дейвид се съсредоточи в предстоящата задача. Тази вечер щеше да започне кървавата баня. Ако нещата вървяха според плана, щеше да бъде направена първата крачка от дългата одисея, която щеше да промени изцяло близкоизточната политика. За да има мир, е необходима война. Днес щеше да проехти първият изстрел във войната на Дейвид.

Той излезе от колата и закопча двуредното си сако. Попрегърби се малко и с бавна крачка пое към хотела. На входа го посрещнаха двама портиери. Те го познаваха като Мохамед Рашид, палестински бизнесмен, който има тесни връзки с ООП. Дейвид продължи през фоайето. Мокасините му „Прада“ меко тупкаха по мраморния под. Влезе в бара и се огледа. Мъжът, когото търсеше, седеше в другия край на одименото помещение, с гръб към стената, като каубой от американски филм. Двама от бодигардовете му бяха на съседната маса и държаха под око останалите клиенти на заведението. Заплашителните им погледи напомняха на всички да си гледат работата и да не си пъхат носа в чужди дела. И тримата имаха гъсти черни мустаци — задължително условие, за да влезеш в кръга приближени на Саддам.

— Радвам се да ви видя отново, генерал Хамза — пристъпи към масата Дейвид.

— Закъсняваш — отрони офицерът и дръпна от цигарата си без филтър.

— Извинете, но имах трудности с преминаването през пропускателните пунктове — излъга Дейвид.

Хамза погледна към двете куфарчета на пода до краката си.

— Надявам се да си помислил как да ги прекараш. Изгубиш ли ги, си мъртъв.

Дейвид кимна енергично.

— Генерале, няма да позволя парите ви да попаднат в ръцете на ционистките свине.

— За твое собствено добро е да не го позволиш.

Дейвид отново кимна и увери събеседника си, че подобно нещо няма да се случи. Всяко от куфарчетата съдържаше по един милион долара в стодоларови банкноти. Тези пари бяха предназначени за „Хамас“ и „Хизбула“. С генерал Хамза нямаше шега, но Дейвид не се уплаши. Шефът на Специалната служба за сигурност на Саддам, груб и брутален мъж, лесно можеше да бъде измамен.

В Ирак името „Хамза“ се произнасяше само шепнешком. Той беше отговорен за изчезването на цели семейства. По негова заповед биваха измъчвани мъже и жени само защото познаваха човек, заклеймен от Саддам като предател. Но това, което правеше постъпките му още по-нелепи, беше фактът, че изтезаваните и убивани хора не бяха сторили нищо, та да заслужат подобна съдба. Само че Саддам имаше нужда от предатели и Хамза се грижеше да му ги осигурява, та да не падне неговата собствена глава.

Но имаше и нещо друго у генерала, от което на Дейвид му се гадеше и поради което с удоволствие би го убил.

Един сервитьор дойде при тях и постави салфетка и пълна чаша на масата пред Хамза. Сетне попита Дейвид дали иска нещо за пиене. Генералът кимна великодушно и Дейвид си поръча уиски със сода.

Хамза пресуши поредната чаша и избърса няколко капки уиски от мустаците си.

— Реших да намаля хонорара ти. Харчим много пари за теб, а нямаме достатъчно възвръщаемост. Трябва да ускориш подготовката за бомбения атентат срещу Израел.

Хонорарът, за който генералът говореше, вече беше намален веднъж. В началото беше десет процента, но падна до пет. Този дял на Дейвид беше за посредничество. Палестинецът изрази загриженост. Фалшивите американски пари не му бяха нужни, ала трябваше да изиграе ролята си докрай.

— Но аз веднъж намалих хонорара си.

— И отново ще го намалиш. — Хамза се наведе напред и дръпна от цигарата си. Издиша дима в лицето на Дейвид, усмихна се и добави: — Ти правиш услуга на своя народ. Най-честно ще постъпиш, ако изобщо не взимаш дял.

Честността и достойнството нямаха нищо общо с това. Когато делът на Дейвид беше намален, парите не отидоха за „Хамас“ и „Хизбула“. Отидоха в джоба на генерала. Дейвид се изкуши да му напомни, че са заедно в кюпа, ала реши да не спори с лицемерния военен. Парите му трябваха за следващия етап, а това, че са фалшиви, беше още по-добре.

Сервираха му питието и той започна с отбранителен тон:

— Но, генерале, в моята страна е много скъпо да се прави бизнес. На много хора трябва да се плаща, за да сме сигурни, че вашите ценни пратки ще бъдат превозени.

— Не трябва да плащаш на никого — процеди Хамза. — Би трябвало да прережеш гърлото на първия, който ти се изпречи на пътя. „Хамас“ и „Хизбула“ изпълняват волята на Аллах и с всеки, който дръзне да се разправя с тях, трябва да се действа сурово. — Генералът възмутено поклати глава. — Никога няма да победите израелците, докато не се научите да държите под контрол собствените си хора.

Дейвид прехапа устни, за да не се засмее, и кимна. С генерала бяха стигнали до един и същ извод, но при различни обстоятелства. Дейвид щеше да обедини палестинския народ и първата стъпка в тази посока щеше да е убийството на арогантния иракски грубиян, който седеше срещу него.