Винс Флин
Мръсни афери (43)

ГЛАВА 42

Кенеди седеше в големия си ъглов кабинет на седмия етаж. Наближаваше три следобед, по правило в събота тя не работеше до толкова късно, но навън валеше като из ведро, а синът й Томи щеше да бъде на гости на свой приятел до пет часа. Седемгодишното й дете ставаше все по-самостоятелно, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото така й отнемаше по-малко от времето. Лошо, защото вече не се радваше така на проявите й на майчина нежност и любов.

На тази възраст Томи излизаше от черупката си. Стеснителността му беше разтревожила учителите. Допускаха, че разводът е накарал малкия Томи да се затвори в себе си. Според Кенеди обаче това бе наследствена черта — самата тя бе мълчаливо и свито дете. Също като майка си и Томи беше предпазлив и мнителен към непознатите, трудно избухваше и се отличаваше с интровертен характер. Момчето имаше страхотно въображение и можеше да играе и да се забавлява само с часове. От друга страна, хлапакът беше способен да засипе майка си с въпроси, и то в най-неочаквани моменти.

Сега, вече в първи клас, той си създаваше приятели, спортуваше и получаваше отлични оценки, което не беше изненадващо, ако се има предвид коефициентът на интелигентност на родителите му. Макар баща му да беше безотговорен и егоистичен човек, не можеше да се отрече, че е умен. За щастие не идваше много често. Според Кенеди той внасяше единствено смут в иначе спокойната домашна обстановка.

Наоколо имаше и други мъже — модели за подражание. Томи обожаваше Мич и бе очарован от младата му съпруга. Мич непрекъснато напътстваше сина й да се занимава със спорт и винаги с голямо удоволствие го взимаше със себе си на стадион „Камдън ярдс“ да гледа играта на „Ориолс“. Беше обещал догодина през лятото да го научи да кара водни ски. А сега, когато тя и Анна бяха сключили мир, със сигурност щяха да се виждат по-често.

Трябваше да се спомене и чудатият французин, господин Сушре, който живееше през няколко къщи от тях и непрекъснато киснеше в гаража си и слушаше радио. Постоянно се ровеше в най-различни машини и се прехласваше по двигателите с вътрешно горене. Благодарение на него Томи сигурно знаеше за колите, мотоциклетите и всичко, което се движи с бензин, повече, отколкото което и да е дете на неговата възраст.

Кенеди затвори папката на бюрото си. Прозя се, свали очилата и разтърка уморените си очи. Ако си тръгнеше сега, може би щеше да успее да подремне, преди Томи да се върне от дома на приятеля си. Взе няколко червени папки и ги заключи в сейфа. Тъкмо се накани да стане, когато звънна големият бял телефон.

Погледна към дисплея, за да види кой е, и се намръщи. Бен Фридман най-накрая се беше сетил да й отговори, след почти девет часа. Този човек беше много смел и дързък. Тя разполагаше с достатъчно информация да го унищожи и въпреки това той продължаваше да си играе игрички с нея. Със сигурност щеше да се оправдае защо я е накарал да чака толкова дълго.

Кенеди вдигна слушалката.

— Айрини Кенеди на телефона.

— Здравей, Айрини, Бен е. Съжалявам, че не можах да се обадя по-рано, но както, сигурен съм, си видяла от телевизията, бях затънал до гуша в работа.

— Да, гледахме репортажите.

— Снощи ликвидирахме нелегална фабрика за бомби и сега сме нащрек за евентуални акции с цел отмъщение.

Понякога на Кенеди й се искаше да е като Мич Рап. На нейно място той, без да се церемони, би казал на израелския си колега, че е боклук и че му говори глупости. Телевизиите тръбяха, че Израелските сили за отбрана са атакували фабрика за експлозиви в Хеброн и че затова щетите са толкова големи. Палестинците обаче отричаха изобщо да е съществувала такава фабрика и твърдяха, че израелците са бомбардирали жилищен квартал, без да са били провокирани с нищо. Джейк Търбс от ЦБТ й беше докладвал само преди час, че според тях също целта на нападението не е била бомбена фабрика. Прехванали са разговор по мобилни телефони, според който истинската цел е била среща на високо равнище на палестинските терористични групи. Освен това тя разполагаше със спътникови снимки, на които се виждаше как израелските хеликоптери засипват квартала с ракети.

Бен Фридман лъжеше, но Айрини не смяташе да му показва, че е наясно с това.

— Президентът е много разтревожен от броя на загиналите при снощната бомбардировка — каза тя.

— Айрини, нямахме никаква представа, че вторичната експлозия ще е толкова силна. Бяха складирали достатъчно взрив да вдигнат във въздуха половин квартал.

„Така изглежда“, каза си тя. Последните разузнавателни доклади сочеха, че израелската армия не контролира този район. Различни терористични групи и милиции бяха поставили пътни блокади, за да не допуснат израелските сили. Освен това бяха задържали позициите достатъчно дълго, че да позволят на медиите да снимат цялото клане. Израелците бяха попадали и друг път в подобни кошмарни ситуации от гледна точка на публичния отзвук. Затова веднага се оттеглиха и не се осмелиха да водят сражения с палестинците. Кадрите на танкове, които прегазват беззащитни младежи, не се отразяваха добре на имиджа на Израел по света.

Фридман играеше опасна игра. Ако палестинците казваха истината за броя на загиналите, спокойно можеха да се обърнат за подкрепа към ООН. Когато обсъждаха е президента този въпрос, тя трябваше да се сети за подобна вероятност. Нямаше смисъл да се дават жертви, за да се защитава Израел, щом криеше истината от най-близкия си съюзник.

Реши да го пришпори леко:

— Палестинците казват, че сте нападнали квартала, без да са ви провокирали.

Фридман изсумтя.

— Подобно нещо можеше да се напише още преди да стартира операцията. Непрекъснато повтарят едни и същи лъжи.

— Да, знам — с престорен искрен тон отвърна Кенеди. „Единственият проблем е — каза си наум, — че и вие непрекъснато повтаряте едни и същи оправдания.“ — Знаеш, че моментът не беше много подходящ.

От другата страна последва дълга пауза, след което Фридман попита:

— Че защо?

Напрежението в гласа му не убягна на Кенеди. Той беше изключително дебелокож и безскрупулен човек, но този път си личеше, че се намира под много силен натиск. Имаше врагове в правителството — онези, които искаха спиране на бойните действия и истински мирни преговори, определено не бяха реагирали ентусиазирано на последното му деяние.

— Президентът ще се среща с престолонаследника на Саудитска Арабия следващата седмица — отвърна Айрини. — Основната тема на разговора им ще бъде подновяването на мирната инициатива за Близкия изток… Но сега, когато телевизиите бълват кадри как вадят десетки палестински жени и деца изпод руините, всичко това може да се окаже безсмислено.

— Айрини, онова там беше фабрика за бомби, по дяволите!

— А на президента му трябваха месеци, за да убеди престолонаследника да седнат на масата за преговори.

— Много добре знаеш, че престолонаследникът никога няма да подкрепи истински мир. В деня, в който той признае като държава Израел, в страната му ще избухне революция и с него ще е свършено.

— Мислиш, че не го знаем ли? Президентът иска подкрепа и от други места. Ще настояваме за пълно разтурване на терористичните групи, които действат от Саудитска Арабия. Искаме да се спре финансирането на тези групи.

— Айрини — Фридман въздъхна разочаровано, — вече сме минали по този път. Оценявам усилията, които полагате, но тази война е наша, ние сме на фронтовата линия. Ние сме тези, които се сблъскват с терористите камикадзе всеки ден. Няма да стоим със скръстени ръце и да търпим това! Когато получим конкретни разузнавателни данни, ще действаме. И ако онези страхливци продължават да се крият зад жени и деца, то си е за тяхна сметка.

— Бен, много добре съм запозната с вашите трудности, но не можеш да вървиш вечно сам. По-добре ще е да ни държиш в течение за ставащото.

— А какво според теб правя в момента?

Кенеди нямаше намерение да му каже направо, че лъже. Затова отвърна само:

— Обаждаш ми се девет часа след като те потърсих от името на президента на Съединените щати, който искаше да знае какво става. И стига си ми излизал с тия приказки, Бен. Не сме от вчера в този бизнес. За да протакаш толкова дълго, може да има няколко причини и на мен никоя от тях не ми се струва достатъчно убедителна.

След дълга пауза Фридман отново заговори:

— Имах информация, която трябваше да се потвърди… нещо много важно. Не исках да ти се обаждам, преди да съм се уверил в истинността му.

— И какво е това важно нещо?

— То не бива да става достояние на друг човек. Не искам да казваш на президента, преди да са ми потвърдили информацията. Разузнаването ни докладва, че снощи в онзи квартал е била свикана среща на високо равнище.

— Колко високо?

— Ще ти изпратя списъка на участниците, но е достатъчно само да спомена водачите на „Хамас“, Комитета за народно освобождение, „Отряд 17“, „Ислямски джихад“, водачите на Бригадите на мъчениците и вероятно Мохамед Атва, шеф на Палестинското общо разузнаване.

— Сериозно ли говориш? — Кенеди се престори на изненадана. — Значи историята за бомбената фабрика е…

— Истина! Не знаехме изобщо, че е имало среща. Ракетите ни се взривиха във фабриката и предизвикаха вторична експлозия.

Кенеди се запита защо Фридман се е колебал толкова дълго да й съобщи за истинската цел на операцията и защо, според нейната информация, продължаваше да я лъже с измислената бомбена фабрика.

— Кога ще имаш потвърждение за терористите, които са били ликвидирани при бомбардировката?

— До утре ще разполагам с пълна картина на събитията. Имам агент, внедрен сред фоторепортерите, които снимат пораженията. Тези снимки заедно с прехванатите разговори ще ни дадат пълния списък. А сега трябва да тръгвам. Ако открия още нещо, ще ви уведомя.

— Добре. — Преди да каже „дочуване“, Фридман затвори.

Кенеди поседя известно време, вторачена в слушалката. Опитваше се да разграничи фактите от измислиците, за да отгатне какво е намислил шефът на МОСАД.

В крайна сметка можеше да се окаже само поредното доказателство, че не обича да играе с открити карти. Но в този бизнес хората като него не бяха един и двама. Никога не казвай цялата истина, само част от нея. А можеше и всичко да е много по-сложно, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да наблюдава ситуацията отблизо.

Тя се обърна към компютъра и написа мейл на Джейк Търбс, в който му нареждаше лично да провери събитията в Хеброн, и то без помощта на МОСАД. Искаше да разполага с чисти, неизкривени факти, по които да съди за честността на Фридман. Или по-скоро за липсата на такава.