Реймънд Чандлър
Завесата (8)

8

Бях преполовил разстоянието, когато той се върна, фаровете му завиха бързо откъм шосето и за малко да ме спипа. Пльоснах се в канавката, заврях нос в калта и отправих молитва към небето.

Колата бръмна покрай мен. Чух мокрото стържене на гумите по чакълестия банкет пред къщата. Моторът заглъхна и фаровете изгаснаха. Вратата се затръшна. Не чух затварянето на входната врата, но при отварянето й зърнах тънки ресни светлина между дърветата.

Изправих се и продължих. Изравних се с колата — малка, двуместна, доста износена. Пистолетът беше отпуснат покрай хълбока ми, придърпай към бедрото, доколкото позволяваха белезниците.

В колата нямаше никой. Водата в радиатора бълбукаше. Ослушах се, но не чух нищо откъм къщата. Нито гръмки гласове, нито караница. Само тежкото „туп-туп-туп“ на дъждовните капки по улиците.

Йегър беше в къщата. Тя ме бе пуснала на свобода и сега той беше с нея в къщата. Вероятно нищо нямаше да му каже. Само щеше да стои и да го гледа. Тя бе съпруга на неговия шеф. Това щеше да изплаши Йегър до смърт. Нямаше да остане вътре за дълго, но и нямаше да тръгне оттам без нея. Щеше да отпраши и да я вземе със себе си. Какво щеше да й се случи по-късно, бе съвсем различен въпрос.

От мен се искаше само да го изчакам да излезе. Не го направих.

Преместих пистолета в лявата си ръка и се наведох, за да загреба чакъл в шепата си. Хвърлих го по предните прозорци. Слаба работа. Незначителна част от камъчетата изобщо достигнаха стъклата.

Върнах се тичешком при колата, отворих вратата и видях ключовете в стартера. Приведох се върху страничното стъпало, уловен за рамката.

Лампите в къщата вече бяха изгаснали, но това бе всичко. Нито звук отвътре. Ни гък. Йегър бе твърде предпазлив.

Пресегнах се с крак и напипах съединителя, сетне се напънах изотзад с едната ръка и завъртях ключа. Топлият мотор веднага запали, запулсира нежно на фона на барабанящия дъжд.

Спуснах се пак на земята и се приплъзнах покрай каросерията към задната част на колата, скупчих се ниско долу.

Шумът на мотора му подейства. Не можеше да остане тук без кола.

Затъмнен прозорец помръдна един-два сантиметра, само преместването на светлината по стъклото издаде движението му. Оттам забълва пламък, гърмежът на три бързи изстрела. Откъм колата издрънча стъкло.

Аз изпищях и оставих писъкът да замре в гъргорещо стенание. Вече взех да се изпедепцвам. Стенанието заглъхна в сподавено издихание. Край с мен, свърших. Той ме бе улучил. Страхотно стреляш, Йегър.

В къщата се изсмя мъж. Сетне отново тишина, нарушавана единствено от дъжда и тихо бръмчащия мотор на колата.

Сега входната врата се заоткрехва сантиметър по сантиметър. На фона й се обрисува нечий силует. Тя излезе на верандата, сковано, виждах бялото на яката й, перуката също светлееше, но не много. Слезе по стъпалата вдървена. Видях приведения зад гърба й Йегър.

Жената започна да прекосява чакъла. Гласът й произнесе бавно, равно:

— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са напълно замъглени.

Рязко политна напред, сякаш я ръгнаха отзад с пистолет, но продължи да върви. Йегър мълчеше. Вече го различих зад рамото й — шапката му, част от лицето. Не беше обаче добра мишена за човек с белезници на китките.

Тя пак се спря и гласът й внезапно се изпълни с ужас.

— Той е зад кормилото! — изкрещя. — Паднал е върху него!

Йегър се хвана на въдицата. Събори я настрани с един удар и отново взе да стреля. Разхвърчаха се стъкла. Куршумът улучи дървото откъм моята страна на колата. Нейде простена щурец. Моторът все така бръмчеше.

Беше се снишил, приведен в чернотата, лицето му — безформена сивота, която се възстановяваше много бавно след ослепителните проблясъци на изстрелите. Собственият му огън бе заслепил и него — за секунда. Това ми стигаше.

Застрелях го четири пъти, стиснал напрегнато пулсиращия колт до ребрата си.

Той понечи да се обърне и пистолетът се изплъзна от ръката му. Полузамахна към него във въздуха, преди и двете му ръце рязко да притиснат корема и да си останат там. Отпусна се в седнало положение на мокрия чакъл и пресекливото му пъшкане надви всички други шумове в мократа нощ.

Гледах го как се катурва на една страна, невероятно бавно, без да сваля ръце от корема си. Пъшкането спря.

Стори ми се цяла вечност, преди Сребърната перука да извика името ми. В следващия миг беше до мен и ме сграбчи за ръката.

— Изключи мотора! — изкрещях аз. — И извади от джоба му ключовете за тези проклети железа!

— Ах ти, проклет г-глупак! — задави се тя от яд. — З-защо се върна?