Реймънд Чандлър
Завесата (7)

7

Май жена седеше до някаква лампа. Върху лицето ми падаше светлина, затова пак притворих очи и се опитах да я погледна изпод миглите си. Косата й беше толкова платиненоруса, че главата й грееше като сребърна фруктиера.

Беше облечена в зелена спортна рокля с мъжка кройка и широка бяла яка, която падаше над реверите. До краката й стоеше лъскава чанта с остри ръбове. Пушеше, а до лакътя й имаше бледо питие във висока чаша. Отворих по-широко взор и казах:

— Здравейте.

Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.

— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.

— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.

— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?

— Значи знаете името ми.

— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.

— Браво — отбелязах.

Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по-безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.

— Колко е часът?

Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.

— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?

— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?

— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.

— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.

Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.

— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.

— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.

Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.

— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.

— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.

Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.

— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.

Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.

— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.

Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той остави за нея.

— Получих я — изрече тихо. — Имаше и писмо, но те не ми го показаха. За мен ли беше?

— Не. За мен. Остави го на масата, преди да излезе и да го застрелят.

Лицето й се разпадна като по време на кошмар. Устата и очите й бяха черни хралупи. Не издаде нито звук. След миг лицето й си възвърна същите спокойно красиви черти.

— И това не ми казаха — произнесе тихо.

— Застреляха го — казах внимателно, — защото беше разбрал какво са направили Джо и Лаш Йегър с Дъд О’Мара. Пречукали са го.

Това не й направи и нулево впечатление.

— Нищо не е сторил Джо на Дъд О’Мара — промълви тихо. — Не съм виждала Дъд от две години. Това, че се срещам с него, са само вестникарски балони.

— Не е писано по вестниците — казах.

— Така или иначе, е балон. Джо е в Чикаго. Отлетя вчера, за да продаде своя дял. Ако сделката се осъществи, с Лаш ще го последваме. Джо не е убиец. Аз се опулих насреща й. В очите й отново прочетох нещо обречено. — А Лари… Той…

— Мъртъв е — казах. — Професионално изпълнение, с автомат. Не твърдя, че са го сторили собственоръчно.

Тя прехапа устна и известно време я държа стисната между зъбите си. Чувах бавното й тежко дишане. Изгаси цигарата си в пепелник и стана.

— Джо не го е извършил! — кресна ядосано. — Знам, че не е! Той…

Млъкна рязко, изпепели ме с поглед, докосна косата си, после с рязко движение я смъкна от главата си. Оказа се перука. Под нея собствената й коса беше момчешки къса, на жълти и белезникавокафяви кичурчета с по-тъмни корени. Не можеше да я загрози. Изцедих нещо като смях.

— Значи убиваш времето тук, докато ти израсне косата, а, Сребърна перуко? Аз пък мислех, че те крият, за да изглежда така, сякаш си го духнала с Дъд О’Мара.

Тя продължи да ме гледа втренчено. Сякаш не бе чула нито една моя дума. После бавно се приближи до огледалото на стената, сложи си пак перуката, оправи я и се обърна с лице към мен.

— Джо никого не е убивал — подчерта отново с нисък, напрегнат глас. — Той е мръсник… но не такъв мръсник. Не знае къде е Дъд О’Мара повече от мен. А аз нищо не знам.

— Значи богатата жена просто му е писнала и се е чупил — предположих глухо.

Беше съвсем близо до мен, белите й пръсти отпуснати покрай тялото, ноктите лъскави в светлината от лампата. Главата й над мен беше почти в сянка. Дъждът барабанеше и усещах челюстта си огромна и гореща, а нервът покрай костта болеше, болеше.

— Единствената кола, която беше тук, е на Лаш — каза тя тихо. — Ще стигнеш ли пеша до Реалито, ако прережа въжето?

— Разбира се. А после?

— Никога не съм се забърквала в убийство. И нямам намерение. Никога.

Много бързо излезе от стаята и се върна с дълъг кухненски нож. Преряза връвта, стегнала глезените ми, издърпа я, сряза мястото, където бе завързана за белезниците. Спря веднъж да се ослуша, но пак беше само дъждът.

Претърколих се до седнало положение и се изправих. Краката ми бяха изтръпнали, но щеше да премине. Можех да ходя. Можех и да тичам, ако се наложеше.

— Ключът от белезниците е у Лаш — добави тя глухо.

— Да вървим — рекох. — Имаш ли оръжие?

— Не. Няма да дойда. Ти изчезвай. Всеки момент може да се върне. Просто отидоха да изнесат разни неща от гаража.

— Ще останеш тук, след като ме пусна? Да чакаш онзи убиец? Не си с всичкия си. Хайде, Сребърна перуко, тръгвай с мен.

— Не.

— Ами ако той наистина е убил О’Мара? А после и Лари. Няма начин да не е той.

— Джо никога не е убивал — почти ми се изрепчи тя.

— Ами тогава може да е Йегър.

— Лъжеш, Кармади. Само за да ме сплашиш. Махай се. Не ме е страх от Лаш Йегър. Аз съм съпруга на шефа му.

— Джо Месарви е шепа мекотело — изрепчих й се и аз. — Момиче като теб си пада по криминални типове като него само когато са мекотели. Давай да изчезваме.

— Разкарай се! — дрезгаво изрече тя.

— Добре.

Обърнах й гръб и излязох през вратата.

Тя почти тичешком мина покрай мен в коридора, отвори входната врата и надникна навън в черната мокрота. Махна ми да продължа напред.

— Сбогом — прошепна. — Дано откриеш Дъд. Дано откриеш убиеца на Лари. Но не е бил Джо.

Пристъпих плътно към нея, почти я притиснах с тялото си до стената.

— Все пак не си с всичкия си, Сребърна перуко. Сбогом.

Тя бързо повдигна ръце и ги положи върху лицето ми. Студени ръце, леденостудени. Целуна ме бързо по устата със студени устни.

— Изчезвай, смелчаго! Пак ще се видим. Вероятно на небето.

Излязох през вратата, спуснах се по хлъзгавите тъмни дървени стъпала на верандата, прекосих чакъла до зелената кръгла площ и купчината рехави дръвчета. Минах покрай тях, за да изляза на шосето, и поех назад към булевард Футхил. Дъждът докосваше лицето ми с пръсти като лед, но не по-студени от нейните.

Колата ми с перденцето отзад си беше там, където я бях оставил — килната на една страна, лявата предна ос върху асфалтовия банкет на шосето. Резервната гума и едната вътрешна бяха запокитени в канавката.

Вероятно я бяха претърсили, но все пак хранех надежди. Плъзнах се отпред заднишком, треснах си главата в кормилния лост и се претърколих странично, за да вмъкна окованите в белезници ръце в тайното джобче за пистолета. Пръстите ми докоснаха дулото. Беше си там. Извадих го, измъкнах се криво-ляво от колата, наместих пистолета в ръцете си откъм дясната си страна и го огледах. Държах го притиснат към себе си, за да го предпазя поне малко от дъжда, и се отправих назад към къщата.