Джеймс Хадли Чейс
Дванайсет жълти и една жена (3)

ТРИ

Когато Райгър влезе в работилницата на Найтингейл, Фенър наблюдаваше как дребният човек боядисва един ковчег.

— Имаме работа за теб — каза той. — Ще мина да те взема в осем часа. Фенър запали цигара.

— Каква е тази работа?

— Ще видиш.

— Слушай, Райгър. Така няма да се разберем. Или ще работим заедно, или всичко да върви по дяволите. Каква е работата?

Райгър почеса крайчеца на устата си с нокътя на палеца си.

— Имаме пратка жълти. Тази нощ ще ги докараме.

— О’кей — отвърна Фенър, — ще бъда тук.

Райгър излезе.

— Доброжелателен тип — каза Фенър на Найтингейл. — Имам чувството, че няма да се разберем.

Найтингейл изглеждаше разтревожен.

— Държиш се с него не както трябва — каза той и поклати глава. — Той е зъл. По-добре внимавай какво прави.

Фенър започна да барабани по капака на ковчега с нокти.

— Ще внимавам. — Кимна на Найтингейл и слезе долу.

На бюрото седеше Кърли и пишеше нещо в някаква тетрадка. Когато мина покрай нея, тя го погледна с надежда.

Фенър спря.

— Здрасти, мила моя — каза й той. — Тази сутрин си си сложила доброто лице и хубавата фигура.

Кърли отвори широко големите си очи.

— Боже мой! — каза тя. — Радко ме подслаждат с такъв сироп.

— Няма значение. Когато ти се случи, ще ти идва като приятна изненада.

Кърли захапа края на писалката. Погледна го замислено.

— Вече в играта ли си? — попита го тя.

Фенър кимна.

— Видя ли Пио?

— Видях го.

Кърли въздъхна.

— Не е ли красавец?

— Не бих го нарекъл така. Ти не го мислиш за кой знае какво, нали?

— Какво значение има какво мисля аз?

На Фенър изведнъж му хрумна нещо. Той седна на ръба на бюрото й.

— Чакай малко, скъпа. Да не би Карлос да означава нещо за теб?

Кърли отвърна:

— Никой не означава нищо за мен. А ти си дръж носа настрана от моите работи, става ли? — Очите й му казаха твърде много.

Той стана и се ухили.

— Да, да. Естествено. Не ме разбирай погрешно. Само си помислих, че би искала да положиш къдрава главица на рамото ми, за да ми разкажеш за проблемите си.

— Е, сгрешил си — каза тя троснато. — Аз нямам проблеми.

Фенър се ухили отново и излезе на улицата. „Значи ето каква била работата — помисли си той. — Кърли се е размекнала по Карлос, но не може да стигне доникъде. Доста тежко е да си паднеш по малък плъх като него.“

Повървя известно време по тесни улички, върна се, влезе в един бар, за да пийне нещо, и през цялото време проверяваше дали някой не го следи. Когато се увери, че няма такова нещо, отново се запъти към центъра.

Стигна до сградата, в която се помещаваха федералните власти, обиколи отпред няколко пъти, като внимателно наблюдаваше улицата, след това се шмугна във входа и с асансьора се изкачи до кантората на ФБР.

Представителят на ФБР се казваше Хоскис. Той стана и му протегна влажната си ръка.

Фенър се ръкува и седна тежко на стола срещу него. Извади документите си от вътрешния джоб и му ги подаде.

— Казвам се Фенър. Ето това е разрешителното, което ми позволява да работя като частен детектив. Тук съм във връзка със задача, възложена ми от мой клиент, и искам да ви съобщя някои факти.

Хоскис прегледа документите, намръщи се, после попита:

— Фенър? Този, който разнищи случая с отвличането на Бландиш?

Фенър кимна.

— Това е добре — ухили се Хоскис. — Познавах Бренън. Той ми разказа тази история. Е, ако мога да помогна с нещо, не виждам защо не. Ще се радвам да го направя.

— Не мога да съобщя всичко, но търся едно момиче. По някакъв начин в цялата работа е замесен Карлос. Уредих да ме препоръчат пред него и сега се закачих за бандата им. Искам да знаете това, защото не желая да си имам неприятности с вашите момчета. Тази вечер отивам с Райгър да прибера пратка китайци. Ще тръгнем някъде около осем. Реших, че може би ще ви е интересно да го чуете.

Хоскис изду бузи.

— По дяволите! — каза той. — Изглежда нямате представа с каква шайка се захващате. Ако Карлос научи за този разговор, ще ви направи на храна за котки. Този тип е най-опасният плъх по крайбрежието.

Фенър вдигна рамене.

— Знам това — отговори той. — Внимавам. Не мисля, че някой ме е видял да идвам тук. Защо още не сте разбишкали тази банда?

— Нямаме доказателства. Знаем каква им е играта, но никога не сме ги хващали докато я играят. Разполагаме със самолети и катери в бреговата охрана, но някак си успяват да се промушат без проблеми. Веднъж ги хванахме, но на борда нямаше нищо. Те са жестоки. Имам чувството, че са хвърлили чужденците в океана, веднага щом са зърнали нашите патрули.

Фенър се почеса по главата.

— Ако ни заловите тази нощ, ще трябва някак си да ме оставите да се измъкна. Ще ми се да видя Райгър зад решетките, но аз трябва да остана навън, за да мога да продължа работата си.

— Ще уредя това — каза Хоскис. — Сигурно не бихте искали да ми кажете за какво става дума? Фенър поклати глава.

— Още не — каза той предпазливо. — Може би ще имам нужда от помощта ви за крайното почистване, но сега само искам да ме оставите навън, в случай че нещо ми се случи. — Той стана.

Ръкува се с Хоскис.

— Знаеш ли какъв е курсът тази вечер?

Фенър поклати глава.

— Не — отвърна той. — Ще трябва сами да ни намерите.

— Ще ви намерим без проблеми. Ще напълня протока с лодки.

Фенър излезе отново на улицата, отиде до пристанището и откри Бъгси. Заедно продължиха до хотел „Флаглър“.

Когато влязоха в стая номер 47, Карлос беше сам. Той им кимна и каза на Бъгси:

— Ти излез навън и си почини.

Бъгси го изгледа с изненада, но излезе. Карлос впи очи във Фенър. После попита:

— Защо си ходил в дупката на Нулън онази нощ?

Фенър отвърна:

— Работя с твоята шайка, но не съм длъжен и да се забавлявам с нея, нали?

— Не си се забавлявал — каза Карлос. — Влязъл си в кабинета му. Защо?

Фенър започна да мисли бързо. Карлос стоеше много неподвижен, с ръка недалеч от копчетата на сакото му.

— Отидох, за да се забавлявам, но Нулън ме повика и ми каза да се разкарам. Не искаше никой от твоите хора да влизат в заведението му — отговори Фенър.

— Опитал си се да разговаряш с Лидлър. Защо?

— Защо не? — Фенър си помисли, че навлиза в опасни води. — Всеки би си опитал късмета с мадама като нея. Беше сама, така че се опитах да бъда любезен. Ти какво знаеш за нея?

Очите на Карлос пробляснаха.

— Няма значение какво знам. Не ми харесва поведението ти, Рос. И двете неща станаха някак си много лесно. Мисля, че ще те следя по-внимателно.

Фенър вдигна рамене.

— Не губи самообладание — каза той презрително. — Да не би да те е страх от Нулън?

Карлос поклати глава.

— Можеш да тръгваш — каза той и отиде до прозореца.

Фенър излезе замислен. Този тип не беше толкова замаян, колкото си мислеше в началото. Налагаше се да играе картите си внимателно.

— Изчакай само секунда — каза той на Бъгси. — Искам да се обадя в хотела, за да им кажа, че няма да се прибирам тази вечер.

Влезе в една телефонна кабина и се обади на Нулън. Бъгси остана отвън.

— Нулън — каза Фенър съвсем тихо. — Аз съм Рос. Слушай, Карлос има слушалка в казиното ти. Знае, че съм разговарял с теб, също и други неща. Този управител кубинец, който държиш… отдавна ли работи при теб?

— Два месеца — в гласа на Нулън имаше тревога.

— Ще го проверя.

— Направи го — каза Фенър мрачно. — На твое място бих се отървал от този тип бързо. — И затвори.

Излезе от кабината и улови Бъгси за ръката.

— Хайде да отидем да се поотпуснем — каза му той.

— Изглежда довечера ще имам доста тежка работа.

Бъгси тръгна с него. Каза му с нисък, поверителен глас:

— Аз самият имам среща. — Той притвори очи и се усмихна.

Фенър се появи при Найтингейл две минути преди осем. Райгър и Милър бяха вече там. Милър смазваше автомат. И двамата вдигнаха глави, когато Найтингейл го въведе в работилницата. Фенър каза:

— Мирише ми на дъжд.

Райгър изсумтя, а Милър каза с лицемерен приятелски глас:

— Точно това ни трябва. Дъжд.

Найтингейл попита Фенър тихо:

— Имаш ли патлак? Фенър поклати глава.

Погребалният агент отиде до едно чекмедже и извади голям автоматичен пистолет. Райгър рязко се надигна.

— Той не иска пистолет.

Найтингейл не му обърна внимание. Подаде оръжието на Фенър. Райгър изглеждаше много възбуден.

— Казах ти, че не иска да има пистолет! — И се изправи.

Фенър го погледна.

— О’кей, да не ти пука — каза той. — Чувствам се по-сигурен с пистолет в джоба.

Гледаха се известно време, после Райгър вдигна рамене и седна отново.

Найтингейл се усмихна особено.

— Откога не носиш пистолет? — попита той Фенър. — Казаха ми, че си царят на спусъка.

Фенър замислено завъртя автоматика на показалеца си.

— Справям се някак — каза само той. Милър погледна малкият часовник, който изглеждаше някак си не на място върху дебелата му китка.

— Да тръгваме — каза той, мушна автомата под шлифера си и си взе шапката.

Райгър тръгна към вратата, а Найтингейл каза тихо на Фенър:

— Внимавай с тези две птици!

Пред погребалната агенция беше паркирана голяма кола. Райгър се мушна под волана, а Фенър и Милър седнаха отзад. Когато потеглиха, Фенър махна на Найтингейл за довиждане. Зад него зърна Кърли. Просто долови неясните очертания на лицето й.

Попита Милър:

— Карлос никога не идва с вас, нали?

— Защо му е да идва? — отвърна той кратко.

Райгър зави в южна посока.

— Ти никога не преставаш да задаваш въпроси, нали? — попита той.

През останалото време не разговаряха. Когато стигнаха до пристанището, те паркираха колата и бързо преминаха покрай редицата малки лодки. Един висок негър и Бъгси ги чакаха край четиридесетфутова лодка. Веднага щом ги видя, негърът се качи на борда и изчезна в трюма. Бъгси беше готов да я отвърже от кея.

Докато Милър се качваше на борда, Райгър каза:

— Няма да правиш нищо, докато не дойдат до теб. Когато се качат ще ги гледаш какво правят. Никой не трябва да има оръжие. Най-сигурният начин е да ги накараш да се съблекат, когато дойдат тук. Отнема повече време, но пък е сигурно. Ако ти се стори, че някой от тях има пистолет, трябва да му го вземеш. Ако ти се стори, че някой започва някаква дивотия, дай му да разбере. Милър ще ги поема от теб и ще ги вкарва в предната каюта.

— О’кей — каза Фенър и последва Райгър на борда.

Бъгси откачи въжето и го хвърли на Райгър. Махна с ръка на Фенър.

— Приятно пътуване — пожела му той.

Негърът запали двигателя и лодката започна леко да вибрира. Милър вече беше застанал зад руля. Райгър каза:

— О’кей, пускай я да върви — и зад лодката заклокочи бяла пяна.

Райгър отиде до малкия, но мощен прожектор на предната палуба. Клекна зад него и запали цигара. Гърбът му беше навъсен и отблъскващ, така че Фенър не отиде при него. Вместо това той слезе в рубката при Милър и се настани удобно.

— В колко часа ще вземем тези типове? — попита той Милър.

— Някъде около десет — отвърна той.

Когато лодката се отправи в открито море, изведнъж стана хладно и заваля ситен дъжд. Нямаше луна и видимостта беше лоша. Фенър потрепери леко и запали цигара. Милър му каза:

— Човек постепенно свиква с тези пътувания. Ако ти е студено, отиди в машинното. Там е по-топло.

Фенър остана при него още малко, после тръгна към машинното. Забеляза, че Райгър все още седи неподвижен зад прожектора.

Лодката се люлееше доста силно на вълните и Фенър скоро изгуби интерес към пушенето. Негърът не каза нито дума. От време на време избелваше очи към Фенър, но не проговори.

След известно време Милър му извика и Фенър отиде при него. Посочи с ръка. Някъде далеч се виждаше мигаща светлина. Милър беше сменил курса и лодката се движеше право срещу нея.

— Предполагам, че това е нашият човек — каза той.

Райгър внезапно запали прожектора и почти веднага го изгаси.

Фенър чу много слаб шум от самолет. Усмихна се в тъмното. Милър също го чу. Той се озъби срещу Райгър:

— Самолет!

Райгър стана и се завзира в тъмнината над тях. След това бързо изгаси всички лампи на лодката. Продължиха да се движат през черна пелена.

Милър се обади ядосано:

— Тези брегови патрули ме дразнят.

Самолетът продължи да бръмчи и след няколко минути изчезна. Райгър запали отново прожектора, после го загаси. Другата светлина продължаваше да мига. Все повече се приближаваха до нея.

Милър му подаде едно фенерче.

— Отиди напред — каза му той. — Почти пристигнахме.

Фенър го пое и излезе от рубката. Когато намалиха скоростта, лодката потрепери.

Райгър, който беше на носа, извика:

— Спри мотора! — и с последно избоботване машината спря. Райгър се приближи до Фенър, като стъпваше внимателно, защото лодката се люлееше.

— Извади пистолета си и гледай какво правят тези типове — озъби се той. Държеше в ръце автомата. — Аз ще ти ги подавам. Проверявай дали нямат оръжие и ги пускай към Милър.

И двамата се вторачиха в мастилената тъмнина. Изведнъж Райгър запали малко фенерче. Беше чул весла.

Малка люшкаща се гребна лодка се приближи към тях. Фенър видя в нея четирима души и още двама на веслата. След това Райгър угаси фенерчето.

— Ослушвай се за онзи самолет — измърмори Райгър на Фенър. После, когато лодката меко се удари в техния борд, той отново запали фенерчето.

Слаб кокалест китаец се качи при тях.

— Тук водя четирима — каза той на Райгър. — Останалите ще доведа на още четири пъти.

— А специалната стока?

— Да, да. Това най-накрая.

Райгър се обърна към Фенър:

— О’кей, да започваме.

Той отстъпи назад и зачака. Китайците се качваха на борда един по един. Райгър ги броеше и ги пускаше един по един към Фенър, който на свой ред ги препращаше към Милър и оттам отиваха в предната каюта. Всички бяха облечени еднакво — стегнати ризи и панталони до коленете. Стояха пред Фенър като овце, докато ги опипваше за оръжие, преди да ги блъсне към Милър.

Лодката се върна още два пъти и това отне известно време. Кокалестият китаец, който през цялото време стоеше от дясната страна на Райгър, каза:

— О’кей, това е пратката. Сега ще се върна за специалната стока.

Райгър се обърна към Милър:

— Залости ли ги вътре? — На Фенър му се стори, че е разтревожен.

— Да — увери го Милър.

Фенър се чудеше каква ли е „специалната“ стока. Изведнъж долови някакво напрежение между Райгър и Милър. Всички стояха и се ослушваха в тъмнината в очакване на лодката. Най-накрая чу тихия плясък на весла. Рагър запали фенерчето и с дългата кука придърпа лодката.

Кокалестият китаец се качи на борда. Протегна се надолу и единият от гребците му подаде нещо. Кратко дръпване, и специалната стока се озова на борда.

— Не се тревожи за това — каза Райгър на Фенър.

Фенър освети специалната стока с фенерчето си. Изръмжа тихо. Беше момиче. Предполагаше нещо такова. Беше на тринадесет или на четиринадесет години, китайче и при това хубаво. Имаше много уплашен вид и му беше студено. Беше облечено със същата стегната риза и панталони до коленете.

Райгър изруга и изби фенерчето от ръката му.

— Махни това — процеди той през зъби. — Милър, скрий я!

Райгър се обърна към кокалестия китаец, който му подаде нещо увито в намаслена хартия, и после скочи в лодката. След малко тя изчезна в тъмнината.

— За такъв бизнес дават хубави присъди — процеди Фенър през зъби.

— Така ли? — отвърна Райгър. — Да не би да си подмокрил гащите?

— Трябваше да ми кажете, че превозвате и жени. С такова нещо не можеш лесно да се измъкнеш.

— А ти какво мислиш? Една мацка струва колкото десет китайци, ако успееш да я намериш. Така че млъквай.

Фенър не каза нищо и остави Райгър да отиде до рубката. Замисли се. Това ли беше отговорът на гатанката? Бяха качили дванадесет жълти и една жена. Това ли е имала предвид сестрата на Мериан? Или беше съвпадение. Нямаше представа.

Милър изкрещя:

— Закарай я отзад, Райгър! Стига толкова!

— Добре, кажи на чернилката да пали — отвърна Райгър.

Двигателят забоботи и лодката потрепери. Фенър седна с гръб към рубката и се вгледа в тъмнината. Напрегна слух с надеждата да чуе патрулни катери. Нито чу, нито видя нещо.

Изведнаж Райгър извика:

— Рос! Къде, по дяволите, се дяна? Ей, Рос!

Фенър се спусна при него.

— Какво има? Уплаши се от тъмното ли?

— Слушай, умнико, зарежи шегичките, а? Отиди в каютата и ги завържи един за друг. Ето там са белезниците.

Фенър погледна в ъгъла и видя белезници с ръждясали вериги.

— Защо? — попита той.

— Защо според теб? Трябва да внимаваме. Ако ни подгони патрулен катер, ги хвърляме в морето. Като са завързани, се давят по-бързо.

— За всичко сте помислили — каза Фенър. — Сам го направи. Това не е моя работа.

Райгър го изгледа в светлината на навигационната лампа.

— Не знам защо ми се струва, че няма да имаме много полза от теб. — Райгър взе белезниците, излезе от рубката и изчезна.

Фенър направи физиономия. Не знаеше още колко дълго ще може да издържи. Беше научил почти всичко, което го интересуваше. Сега всичко зависеше от това, което имаше да каже Глори Лидлър. Ако чуеше от нея онова, което се надяваше, вече би могъл да нанесе удар и да измете цялата тази гадост.

Приглушен изстрел отново върна вниманието му към лодката. Напрегна слух и погледна напред, но не видя нищо. След малко Райгър се върна в рубката.

Фенър го погледна, когато пое управлението. Лицето му беше намръщено и студено.

— Неприятности? — попита Фенър.

Райгър се ухили.

— Не им харесаха белезниците. Трябваше да прострелям един в крака, за да се успокоят.

Фенър прокара ръка през косата си. Дъждът беше спрял, но той усещаше влага и студ.

— Иди и кажи на Милър да наглежда онази кучка — изведнъж каза Райгър. — Нямаше вид на много буйна, но ако започне да пищи, ще стане дявол на магаре.

Фенър отиде отзад, до малката кабина на кърмата. Влезе вътре и спря. Милър се боричкаше с момичето. То се отбраняваше тихо, от носа и устните му течеше кръв.

Фенър направи крачка напред и сграбчи Милър за яката. Вдигна го и го отдели от момичето. Хвана го по-добре и с юмрук го изпрати в отсрещната стена на малката кабина.

Милър бавно се изправи до седнало положение. Изкриви очи и ги насочи към Фенър.

— Махай се оттук и ме остави на мира — каза той с надебелял глас.

Фенър не отговори. Стоеше прав и ръцете му висяха отстрани. Милър се огледа, видя момичето и изпълзя върху него.

Фенър, с побеляло лице и стиснати устни, извади пистолета си и го хвана за късата цев. Спря дишането си и удари Милър по темето. Той се изпъна назад и се отпусна. Потрепери, сякаш се опитваше да овладее мускулите си, и челото му удари дъските.

Фенър прибра пистолета си и измъкна Милър от кабината.

Райгър подаде глава от рубката.

— Какво, по дяволите, става там? — изкрещя той.

Фенър не му обърна внимание. Пусна Милър на палубата.

Той седна, хванал с ръце главата си. Последва порой от ругатни. Фенър не погледна към него, а отиде до рубката и слезе в нея.

— Какво става? — попита Райгър.

Фенър положи известно усилие, за да овладее гласа си.

— Тази отрепка Милър беше налетяла на момичето. Праснах му един.

Райгър вдигна рамене с безразличие.

— Голяма работа като е налетял.

Фенър не каза нищо. Наблюдаваше една малка светлинка, която се приближаваше откъм левия борд. Бързо отмести поглед, преди Райгър да я е забелязал. Чудеше се дали не е патрулен катер.

Милър се беше изправил на крака и изкрещя предупредително. Райгър погледна и завъртя руля.

— Бреговата охрана — каза той. — Може би няма да ни забележат.

Лодката още се движеше без светлини, но луната се беше издигнала над облаците и бялата боя на лодката се виждаше много добре. Фенър видя как светлинката зави леко и тръгна към тях.

— Видели са ни — каза тихо той.

Райгър изкрещя на Милър и даде пълна газ на двигателя. Милър слезе със залитане в рубката. Изгледа Фенър убийствено, но Райгър се озъби:

— Поеми руля. Аз ще извадя автоматите. Може би те са по-бързи от нас.

Милър пое управлението, а Райгър изчезна към кърмата. Фенър се качи на палубата и го последва. Светлината се приближаваше и на лунната светлина успя да различи очертанията на лодката. Наистина беше бърза. Видя колко много над водата се е издигнал носът й.

— Този катер ще ни настигне — каза той на Райгър.

Райгър изкрещя на негъра в машинното и той му подаде автомат „Томсън“. Райгър го даде на Фенър и се наведе да поеме още един.

— Отиди до левия борд. Не спирай да стреляш — каза Райгър и залегна.

Фенър също залегна. Изстреля два откоса, като внимаваше куршумите да отиват високо над катера. Почти веднага след него изтрака и автоматът на Райгър. Дори и от мястото си, Фенър успя да види треските, които се разхвърчаха от носа на приближаващия се катер.

Отговориха на стрелбата им и Фенър наведе глава. Виждаше дългите жълти пламъци и чуваше ударите на куршумите в борда. Огънят беше толкова силен, че нито той, нито Райгър можеха да се надигнат и да отговорят.

Милър, прикрит в рубката, изкрещя:

— Направете нещо! След няколко секунди ще ни спипат!

Райгър погледна иззад прикритието си, видя, че катера е на около шест фута от тях и пак се скри, защото отново се разхвърчаха трески.

Фенър се обърна. Видя залегналия Райгър. Той изкрещя:

— Сега ще те заболят ушите — и хвърли в катера малък объл предмет.

Последваха ослепителен блясък и силна експлозия. Веднага след това катерът се наклони на една страна.

— Поддържай скоростта! — извика Райгър на Милър и седна, за да може да гледа как катерът се обвива в пламъци.

Допълзя до Фенър и му каза:

— За първи път правим този трик. Карлос е умен човек. Ако не бяхме взели с нас тази лимонка, сега рибите щяха да похапват китайци, а ние щяхме да сме били път на вятъра.

Фенър изсумтя. Не можеше да отдели поглед от горящия катер, който вече се превръщаше в червен отблясък. Изправи се бавно на крака. Райгър вече беше отишъл към носа. Посочи му малка зелена светлинка, която мигаше в далечината. Милър леко зави.

— Това е човекът, който ще получи стоката — извика Райгър. — Отървахме се.

Фенър гледаше как зелената светлина се приближава. Знаеше, че е крайно време да започне да действа. Достатъчно си беше играл с Карлос.

Фенър се прибра в хотела си малко след два часа сутринта. Още преди да запали лампата, вече знаеше, че в стаята му има някой. Не чу нищо, но беше сигурен, че не е сам. Влезе вътре, като се чувстваше неприятно изложен на показ в осветените очертания на вратата. Във въздуха имаше нещо — аромат. Бръкна под сакото си и извади пистолета, после посегна към електрическия ключ и запали лампата.

Женските дрехи в долния край на леглото уловиха погледа му. Черна рокля, купчина дантели, черни обувки.

Глори Лидлър се изправи в леглото. Двете й голи ръце се показваха над чаршафа и здраво го притискаха към гърдите й. Когато видя кой е, тя отново легна и оправи златисточервената си коса върху неговата възглавница.

Фенър прибра пистолета. Сега си мислеше само, че е уморен, и че ще трябва да махне чаршафите, когато тя си отиде. Не му допадаше мисълта да спи в същите.

Глори му се усмихна сънливо.

Фенър отиде до лампиона, запали го и угаси голямата лампа. Светлината беше по-мека, но осветяваше пода ярко. На килима видя две червени петънца, които преди не бяха там. Погледна ги по-внимателно, после и обувките й. И на тях имаше червени петна, сякаш беше стъпвала върху нещо. Не можеше да бъде сигурен, без да ги вдигне. Почти не се съмняваше, че са от кръв, но беше рано тя да забележи, че е разбрал.

— Защо си дошла тук? — попита Фенър.

— Заради теб. Каза, че си в „Хауърт“ и че искаш да говориш с мен. Дойдох, но те нямаше. Омръзна ми да чакам, така че си легнах. Реших, че тази нощ няма да се прибереш.

— Кога дойде тук?

— Как така „кога“? — сивкавите й очи станаха леко студени.

— В колко часа?

— В девет. Чаках до единадесет и после си легнах.

— Някой видя ли, че идваш насам?

Тя поклати глава. На Фенър му се стори, че леко пребледнява. Размърда се неспокойно в леглото. Той виждаше очертанията на краката й под тънкия чаршаф. Голяма част от дързостта й си беше отишла.

— Напомняш ми полицай, който задава гадни въпроси — каза тя.

Фенър се усмихна мрачно.

— Само те пробвам — каза й той. — Нямаш кой знае какво алиби, нали?

Глори се надигна.

— Какво? Какво каза?

Фенър поклати глава.

— Скрий се под чаршафа. Вече си голямо момиче и не може да се показваш така.

Тя придърпа чаршафа, но остана седнала.

— Какво искаш да кажеш с това „алиби“?

Той се наведе и вдигна едната й обувка. Разгледа я внимателно. Подметката беше покрита със засъхнала кръв. Хвърли я в скута й. Тя нададе тих прегракнал писък и я хвърли настрана. След това легна, прикри лицето си с ръце и започна да плаче.

Фенър отиде до бюфета, извади бутилката скоч и отпи.

Запали цигара и свали шапката и сакото си. В стаята беше много топло и задушно. Отиде до отворения прозорец и погледна опустялата улица.

— По-добре е да ми кажеш — подкани я той.

— Нищо не знам — отвърна тя.

Той се върна при нея и седна.

— Тогава, колкото по-бързо излезеш от тази стая, толкова по-доволен ще бъда аз. Не искам да се замесвам в разследване за убийство.

— Аз го намерих — отвърна тя между две хълцания. — Лежеше на пода. Някой го беше застрелял.

Фенър прокара пръсти през косата си.

— Кого? — попита той внимателно.

— Хари… Тейлър, онзи, с когото бях.

Фенър се замисли.

— Къде е той — попита най-накрая.

Глори свали ръцете си. Фенър се стъписа. Тя не плачеше. Разиграваше театър.

— На лодката.

— Кога го намери?

— Преди да дойда тук.

Фенър разтри очи. Стана и пак си сложи шапката и сакото.

— Чакай тук — каза той. — Ще отида да го погледна.

— Ще дойда с теб — обади се тя.

Фенър поклати глава.

— Стой настрана от тази работа. Стой тук. Когато се върна, ще трябва да поговоря с теб.

После излезе от хотела и отиде на пристанището.

Намери „Нанси М“ и се качи на борда. Слезе в главната каюта. Беше тъмно и не можеше да намери електрическия ключ. Запали фенерчето си, но нямаше и следа от Тейлър. Претърси цялата лодка. Нямаше нищо. След като затвори люка, запали лампата в каютата за спане. Наоколо имаше разхвърляни дрехи и той реши, че Тейлър е спал там.

Внимателно претърси скрина.

Единственото нещо, което намери и което наистина го изуми, беше една малка снимка на Кърли Робинс, направена, доколкото можеше да прецени, преди няколко години. Взе я и я сложи в портмонето си. След това затвори чекмеджето и угаси лампата.

Пак се върна в главната каюта и огледа килима. Едва когато се вгледа много внимателно, успя да види, че едно малко петно на килима е било почиствано съвсем скоро. Изправи се и се почеса по главата. Сега беше съвсем сигурен, че няма да намери Тейлър на борда.

Беше ли мъртъв? Можеше ли да се вярва на думите на Глори? Ако е бил убит, кой се е отървал от трупа и кой е почистил килима? Дали самата Глори не го беше убила? Последния път, когато ги видя заедно, те не бяха особено приятелски настроени един към друг.

— Глупости! — каза той ядосано и излезе от каютата. Когато слезе на кея, забеляза голяма лимузина с изгасени светлини, паркирана на другия край на пристанището. Погледна я за миг, после падна по очи. Откъм колата долетя приглушен пукот и той разбра, че някой е стрелял по него с ловна пушка. Измъкна пистолета си и остана да лежи. Чу шум от запалване на мотор и просвирване на гуми по асфалта. После колата зави зад един ъгъл и се изгуби от погледа му.

Фенър стана и се изтупа от прахта. Нещата се усложняваха. Върна се в „Хауърт“, като се движеше в сенките и по задните улички.

Глори лежеше, където я беше оставил. Лицето й беше леко обезпокоено, а усмивката й в негова чест беше само едно изкривяване на устата.

Той придърпа стола и седна.

— В главната каюта ли беше той, когато го видя? — Попита Фенър внезапно.

— Да — отвърна тя.

Той кимна, сякаш беше очаквал тъкмо този отговор.

— Някой го е изнесъл оттам. Не знам защо го е направил. Ако искаха да се отърват, можеха да накиснат теб. Или си го убила ти и си го хвърлила през борда, или някой друг, който се е върнал да махне трупа поради някаква причина. Може никой да не се е върнал, а ти да си го хвърлила през борда.

Глори му показа дългите си ръце.

— Мислиш ли, че бих могла? Той беше много тежък.

Фенър си спомни почти перпендикулярната стълба, водеща надолу към каютата, и поклати глава.

— Не — каза той. — Предполагам, че не би могла. Цветът на лицето й се възвърна и тя вече не изглеждаше толкова притеснена.

— Щом са го скрили — каза тя, — никой няма да разбере, че е умрял, нали?

— Точно така — отвърна Фенър с прозявка.

Тя се сгуши в леглото и дръпна възглавницата от таблата.

— Не мислиш ли, че е много хубавичко в това легло? — Очите й отново станаха закачливи.

Фенър попита:

— Къде е сестра ти Мериан?

Тя подскочи по-малко от инч, но изглеждаше така, сякаш е скочила цял ярд. Фенър се наведе над нея и я обърна. Гледаше уплашено.

— Къде е сестра ти? — повтори той.

— А ти какво знаеш за нея? И откъде знаеш за нея? — попита тя.

Фенър седна близо.

— Приличате си като две капки вода. Никога не съм виждал такава прилика.

Той бръкна в джоба си и извади писмото, което беше намерил в чантата на Мериан.

— Погледни това.

Тя го прочете с безизразно лице, после каза:

— Нямам представа. Кой е Пио? Кой е Нулън?

Фенър отиде до масичката, взе топ хартия за писма и химикалка и й ги подаде.

— Препиши го.

Тя понечи да се надигне, но той я спря:

— Чакай! — И отиде до гардероба, взе горнището на пижамата си и го хвърли върху нея. След това влезе в банята и изчака няколко секунди. Когато излезе, тя беше с пижамата и навиваше ръкавите й.

— Защо искаш да го препиша? — попита тя.

— Препиши го! — Каза й го строго.

Тя започна да драска по хартията и след малко му подаде резултата. Той сравни почерците. Нямаха нищо общо помежду си. Остави листата върху масата и се заразхожда бавно нагоре-надолу из стаята. Тя го гледаше нервно.

— Ти имаш сестра, нали? — попита той накрая.

Тя се поколеба, после отговори:

— Да. Но не сме се виждали от много време.

— Колко много? Защо не сте се виждали?

— Четири или пет години, не помня точно. Мериан и аз не се разбирахме много добре. Тя ми даваше напътствия как да живея. Не се карахме, но тя непрекъснато ми даваше напътствия. Така че когато татко умря, ние се разделихме.

— Лъжеш — каза Фенър полека. — Ако не сте се виждали от толкова много време, защо ще й е да идва при мен да вдига пушилка, че сестра й е изчезнала?

На бузите на Глори се появиха две малки червени петънца.

— Не знаех, че е идвала при теб. А и кой си ти, в края на краищата?

— Няма значение кой съм. Кога видя Мериан за последен път?

Глори се нацупи.

— Бях в Ню Йорк с Хари. Срещнахме се случайно. Беше преди около две седмици. Ние бяхме тръгнали на разходка. Мериан ми каза да отида в нейния хотел. Съгласих се, защото тя много настояваше. Но бях с Хари, а тя не можеше да го търпи, така че й се измъкнах и се върнах във Флорида.

Фенър се приближи и седна на леглото.

— Или ми разказваш купчина лъжи — каза той, — или в цялата история има нещо, което не знам.

Глори поклати глава отрицателно.

— Не лъжа — каза тя. — Откъде-накъде?

— Слушай, споменавала ли си пред сестра си нещо за дванадесет китайци?

— Дванадесет китайци? Откъде-накъде?

— Престани да повтаряш „откъде-накъде“ — каза Фенър ядосано. — Объркваш ме!

Доколкото можеше да прецени, сега, след като беше срещнал това момиче, не беше стигнал по-далеч, отколкото беше в началото. Помисли малко, после попита:

— Защо Лидлър? Защо не Дейли?

— Лидлър съм по мъж — отвърна Глори. — Разведох се преди една година.

Фенър изсумтя:

— Къде е мъжът ти?

Тя поклати глава.

— Не знам. Защо?

Фенър не отговори. Вместо това каза:

— Сестра ти беше убита миналата седмица в една къща в Бруклин.

Последва дълга пауза.

— Не вярвам — каза най-накрая Глори.

Очите й се местеха нагоре-надолу по лицето му. Той вдигна рамене.

— Не е необходимо да вярваш. Но че беше убита, беше. Хареса ми това момиче. Дойде при мен за помощ. Не ми хареса начинът, по който свърши, така че си обещах да подредя този, който я е убил.

Тя хвана ръкава на сакото му. Започна да го усуква и разтърсва.

— Мериан е мъртва?! И си седнал тук да ми го казваш по този начин? Нямаш ли капчица жалост към мен? Мериан… Мериан…

Фенър улови китката й и освободи ръкава си.

— Зарежи това — каза й той. — Не умееш да се преструваш. Не даваш пет пари за това, което се е случило с Мериан.

Глори го изгледа и после се изкиска. Сложи ръка върху устата си и придоби стреснат вид.

— Не трябваше да правя това — каза тя. — Представи си само! Мериан убита!

Тя се обърна в леглото и зарови лице във възглавницата. Раменете й се затресоха от смях.

На Фенър внезапно му хрумна нещо. Той я хвана за тила, натисна лицето й във възглавницата, а с другата си ръка дръпна надолу чаршафа. Без да я пуска, той вдигна горнището на пижамата над раменете й и внимателно огледа гърба й. След това спусна пижамата, вдигна чаршафа и стана.

Глори се обърна със светнали очи.

— Защо? Защо направи това?

— Знаеш ли, че целия гръб на сестра ти беше насинен?

— Ти знаеш всичко, нали? — Тя започна да плаче.

Когато Фенър видя сълзите, стичащи се от очите й, отиде до прозореца. Почувства се ужасно уморен. Изведнъж й каза:

— Утре ще поговорим повече — и тръгна към вратата.

Риданията й го последваха надолу по стълбите. „Ако нещо не се случи скоро, ще полудея“ — помисли си той и се запъти към рецепцията, за да си вземе друга стая.

Ярката слънчева светлина се промушваше през щорите и хвърляше сенки като от затворнически решетки върху леглото му.

Часовникът долу глухо започна да отмерва десет и той се размърда неспокойно. При осмия удар отвори очи и изръмжа. Още чувстваше умора и главата леко го наболяваше. Едва долови слънчевата светлина и пак затвори очи. После, когато мозъкът му се бореше да се освободи от съня, той усети някаква тежест в долния край на леглото и аромат във въздуха. Глори се изкиска. Той я погледна полупримижал и полусъбудените му сетива му казаха, че е много хубава. Беше се облегнала на таблата на леглото, дългите й крака бяха присвити към тялото, а пръстите й бяха преплетени на коленете. Брадичката й беше подпряна във вдлъбнатината между коленете, а очите й гледаха към Фенър весело.

— Когато спиш, изглеждаш мил и хубав — каза му тя. — Не е ли чудесно?

Фенър се изправи с мъка в седнало положение. Прокара ръка през косата си. Чувстваше се ужасно.

— Имаш ли нещо против да си отидеш? Когато ми потрябваш, ще те извикам. По принцип не обичам непознати жени в спалнята си. Старомоден съм и лесно се шокирам.

Глори се изкиска.

— Ти си готин — каза му тя простичко.

Фенър изпъшка. Сега, когато седеше, главоболът беше нетърпим.

— Отивай си — каза той. — Чупката! Марш!

Глори разпери ръце широко. Невероятно сините й очи искряха.

— Не ме ли харесваш? Не мислиш ли, че съм чудесна? — попита тя.

Фенър каза с раздразнение:

— Няма ли да се махнеш?

Глори слезе от леглото. Беше смешна с неговата пижама. Висеше по нея като торба.

— Приличаш на нещо, което котката е домъкнала от улицата. Защо не отидеш да се облечеш, после можем да закусим и пак да си поприказваме?

Глори се изкиска и започна да танцува из стаята. Фенър си помисли, че това е най-красивата поквара, която някога е виждал.

Тя се засмя.

— Не може да не ме харесваш — каза му.

Фенър се подпря на лакът.

— Върви си — каза той сериозно. — Точно сега не искам да ме безпокоят.

— Наистина ли искаш да си отида? — съмнението пропълзя на лицето й бавно, като голям облак, закриващ луната.

Приближи се до леглото седна близо до него.

Фенър кимна.

— Обирай си крушите, сестро. Ще се видим по-късно.

За миг му се стори, че смята да го удари. Но тя стана и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Фенър стана и я затвори с ритник, после влезе в банята. „Какво чудесно начало на деня“ — помисли си той.

След душа се почувства по-добре и позвъни за кафе. Когато келнерът го донесе, той беше облечен. Две чаши го оправиха и той се запъти към стаята на Глори. Тя се беше облекла. Черната й вечерна рокля беше някак си не на място в слънчевата светлина. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

Фенър влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

Глори се обърна и му се усмихна. Беше доста впечатляваща гледка. Очите й бяха широко отворени, искрени, добронамерени.

— Какво мога да направя?

Той се облегна на стената и я изгледа замислено. Най-накрая каза:

— Трудно ми е да те разбера. Мислех, че ще си имам много неприятности с теб. Сега виждам, че не съм бил прав.

Тя се обърна с гръб към прозореца.

— Още мисля, че си готин. — И добави: — Мисля, че ще си падна по теб.

Погледът на Фенър се плъзна покрай нея и се спря на улицата. Черната лимузина беше там. Беше я виждал и преди. Когато тръгна напред, през засенчения с перденце прозорец се показа мъжка ръка. Слънчевата светлина се отрази в един пистолет. Тази мигновена гледка го парализира, забави го със секунда. Чу приглушеното пукване и Глори изпищя. Не силно. Изпищя тихо, дрезгаво. После падна на колене. Преди Фенър да успее да направи каквото и да било, тя се отпусна на пода.

Лимузината се отдалечи бързо. Всичко стана за миг и никой на улицата не изглеждаше да е забелязал какво е станало. Фенър се наведе през прозореца и видя как колата завива зад ъгъла и изчезва.

Върна се бързо назад и коленичи. Докато обръщаше Глори, дясната му ръка попадна на мокро петно, съвсем малко над хълбока й. Беше силно пребледняла, но дишаше. Фенър взе една възглавничка от близкия стол и я мушна под главата й. След това изтича в банята. Напълни един леген с вода и извади малката чантичка за оказване на първа помощ, която винаги носене със себе си.

Когато прекоси стаята, тя го наблюдаваше с разширени от страх очи. Попита го:

— Нищо не мога да почувствам. Лошо ли съм ранена?

Фенър коленичи.

— Успокой се. Ще погледнем и ще видим.

Отвори чантичката и извади скалпел.

— Роклята ти ще трябва да отиде — каза той и внимателно разряза коприната.

— Радвам се, че бях с теб — каза тя и се разплака.

Фенър сряза горния край на ластичния й колан.

— Дръж се здраво — каза той като пипаше чевръсто. — От болката може да се сгърчиш.

Той разгледа раната и се ухили.

— Е, дявол да го вземе, това е само драскотина. Куршумът е направил бразда в хълбока ти.

— Страхувах се, че мога да умра — каза тя.

— Аз също. — Фенър я превърза умело. — Както и да е, изстрелът не беше лош. Този тип умее да стреля.

— Сега ме заболя — обади се Глори с помръкнал глас.

— Няма как, ще те боли малко — Фенър се изправи и я погледна от високо. — Няколко дни ще трябва да лежиш. Може би това ще те предпази от други лудории. Ще те закарам у дома. Къде живееш?

Тя отклони погледа си от него, лицето й изведнъж помръкна, след това се изкиска и завърши с болезнен стон.

— Нямам дом — отвърна тя и сложи ръката си отстрани.

— А къде живееше, преди да тръгнеш с Тейлър?

Тя го погледна остро и отклони поглед.

— Не съм ходила с Хари…

Фенър коленичи до нея.

— Ти си непоправима малка лъжкиня — каза той. — Снощи ми обясни, че с него сте били заедно в Ню Йорк. Сега ми разправяш, че не си ходела с него. Кажи ми истината.

— Струва ми се, че си детектив — отвърна тя нервно.

Фенър изсумтя.

— Слушай, червенокоса хубавице, не можеш цял ден да се търкаляш на пода, нали? Трябва да те заведа някъде. Или ще ми кажеш къде живееш, или ще повикам линейка.

— Искам да остана тук — каза тя.

Фенър се усмихна неприятно.

— Нямам намерение да ти ставам бавачка. Имам прекалено много работа.

— Тук съм на сигурно място — каза тя.

Фенър млъкна, замисли се, и каза:

— Аха.

Отиде до леглото и дръпна чаршафа надолу. След това я вдигна много внимателно и я сложи на един стол. Докато правеше тора, тя беше прехапала устната си. Разряза роклята със скалпела докрай.

— Каква гадост — каза тя и толкова пребледня, че му се стори, че ще припадне.

— Търпи малко — отговори Фенър и я изправи. — Дръж се.

Тя опря лицето си в неговото.

— Ти си готин — прошепна му.

Фенър рязко се дръпна.

— Престани с това! — каза й ядосано и я занесе до леглото. Беше доволен, че отново е завита.

Лежеше със златисточервеникавата си коса на възглавницата и го гледаше. Изведнъж му се стори много млада и беззащитна. Каза му:

— Искам да ти прошепна нещо.

— Опитай с някой друг, който има бакенбарди.

Тя протегна ръцете си към него:

— Моля те!

Фенър се наведе и тя го целуна. Устните й бяха много меки. Това беше просто една младежка целувка и той я хареса много. Изправи се и приглади косата си.

— Стой спокойно — каза й. — Ще уредя нещата.

Дръпна чаршафа до брадичката й, вдигна роклята й и другите мръсотии, след което слезе долу.

Управителят на хотела го изгледа със странен поглед. Фенър се почувства притеснен.

— Приятелката ми малко пострада. Ще трябва да остане на легло. Искам да изпратите някой да й купи нощница и каквото още поиска. Запишете всичко в моята сметка.

Управителят отговори съвсем сериозно:

— Това е малко необичайно…

Фенър го прекъсна:

— Съгласен съм, че е необичайно, но не е чак толкова, че да трябва да разиграваш цирк, така че, действай.

Отиде до една телефонна кабина и набра номер. Чу дрезгав глас.

— Бъгси? — попита Фенър. — Слушай, Бъгси, имам работа за теб. Аха, точно такава, каквато търсиш. Ела в хотела и си вземи патлака.

Влезе в барчето и си поръча два пръста ръжено уиски. Струваше му се, че има нужда от едно питие след цялата тази възбуда. Докато чакаше Бъгси, си спомни нещо. Извади портфейла си. Когато го отвори, лицето му се смръщи.

— Много странно — каза той.

Всичките му пари и документи бяха в лявата половина, а си спомняше, че вчера някои бяха в лявата, а други — в дясната. Внимателно прегледа всичко и преброи парите. Доколкото можеше да си спомни, нищо не липсваше. После каза:

— Да, да — защото снимката на Кърли вече не беше в портфейла му. Още веднъж прегледа внимателно съдържанието му, но я нямаше. Мушна го в джоба си и замислено изпи уискито.

Освен ако някой не беше влизал в стаята му докато спи, някой друг, а не Глори, снимката не би могла да е далеч. Но повече нямаше да може да минава за Рос. Тя, или който е тършувал в джобовете му, няма как да не е видял разрешителното му и документите му. Запали цигара и зачака Бъгси. Беше сигурен, че ще си загуби времето, ако веднага се опита да изкопчи нещо от Глори. Ще се направи, че й е зле и толкова.

Бъгси влезе в бара с изражението, което придобиват кучетата, когато надушват, че наблизо има кокал. Беше с лекьосан сив костюм на квадратчета и мазна светла филцова шапка. Фенър се улови, че се чуди, дали не е поникнала на главата му.

Бъгси изтри устата си с опакото на дланта си и погледна редицата бутилки с очакваща усмивка. Фенър му поръча една голяма бира и го заведе в далечния край на залата. Когато седнаха, му каза:

— Слушай, приятелче, искаш ли да работиш за мен?

Очичките на Бъгси се разшириха.

— Не разбирам — отговори той.

— Имам една работа, която може и да ти хареса. Не е кой знае какво, но въпреки това струва петдесет долара. Ако ти и аз се разберем, може да ти плащам и заплата, но това ще значи да цункаш Карлос за сбогом.

— Ти вече не работиш ли за Карлос?

Фенър поклати глава.

— Не. Не ми харесва играта му. Смърди.

Бъгси се почеса по главата.

— На Карлос няма да му хареса тази работа — каза той притеснено.

— Остави го Карлос. Щом не искам да играя, значи не искам и това е.

Бъгси тръсна глава.

— Как ще спечеля петдесетте долара? — попита той нетърпеливо.

— Работата е сладка и не иска много усилия и тревоги. Помниш ли мацката от „Нанси М“.

Бъгси прекара език по устните си.

— Бих ли могъл да я забравя? Каква жена!

— Сега е горе, в леглото ми.

Бъгси разля бирата си. Кръглото му като луна лице изразяваше изненада.

— В твоето легло? — попита той. Фенър кимна.

— Какъв тип?! — Бъгси беше преизпълнен с възхищение. — Бас хващам, че ти е струвало торба пара, за да я закараш горе.

Фенър отново поклати глава.

— Истината е, че трябваше да се боря, за да я държа настрана.

Бъгси сложи на масата чашата с бира и тя издрънча.

— Не се ли майтапиш? Не би лъгал за такова нещо, нали?

— Не. Тя е горе, и в това няма никакво съмнение.

Бъгси потъна в мисли, след това каза с дрезгав съзаклятнически шепот:

— Би могъл да ми кажеш как го правиш. Такива неща е полезно да се знаят.

Фенър реши, че е време да се залавят за работа.

— Остави подробностите, мой човек. Някакъв тип извади пистолета си и й откъсна малко месо от хълбока. Този тип може да намине пак и този път да свърши по-добра работа. Искам да седиш до нея с патлак и да се погрижиш това да не стане.

— И плащаш за такава работа петдесетачка? — гласът му беше слаб и сякаш някой го душеше.

Фенър го изгледа учудено:

— Не са ли достатъчно?

— Но това е смешно! Бих го направил и без пари. Може пък и да си падне по мен!

Фенър се изправи.

— О’кей, да се качваме горе. Ще те запозная с дамата. Само не си мисли туй-онуй. Ще стоиш отвън, ясно ли е? Жени като нея нямат много време за биячи. Ти сам каза това, нали?

Малко съкрушен, Бъгси го последва по стълбите. Фенър почука на вратата и влезе. Глори беше с розова копринена нощница, цялата в панделки и дантели. Когато Фенър спря и я изгледа, тя се изкиска.

— Не е ли фантастична? — попита тя. — Сам ли я избра?

Фенър поклати глава.

— Водя ти охрана — каза той. — Това е Бъгси. Той ще се навърта наоколо и ще пропъжда злите мъже.

Тя изгледа Бъгси от горе до долу с изненада.

— Но той самият изглежда е от тях. Хайде, Бъгси, ела се запознай с една хубава дама.

Бъгси стоеше на прага зяпнал.

Фенър се протегна, взе един стол и го остави навън пред вратата.

— Той ще стои там и ще работи — каза Фенър мрачно. — Затова му плащам.

Избута Бъгси навън и кимна на Глори:

— Имам малко работа, после ще се върна да си поговорим. Ще стоиш спокойно, нали?

Преди да успее да му отговори, той излезе и затвори.

— Хващай се за работа — каза той на Бъгси — и стой извън стаята. Без глупости. Чаткаш ли?

Бъгси поклати глава.

— И да искам, нищо не мога да направя с такава като нея. Ами че от нея ми се завива свят!

От една телефонна будка извън хотела Фенър позвъни на федералната полиция. След малко му се обади Хоскис.

— Ти ли беше този, който хвърли бомба в лодката на моите хора? — попита той и гласът му звучеше ядосано.

— Остави това — каза Фенър. — Хората ти си го търсеха. Старомодни са. Карлос е пълен с нововъведения. Скоро ще използва и отровни газове.

Хоскис започна да ръмжи, но Фенър го прекъсна:

— Искам да открия голяма черна лимузина с три букви „С“ и две седмици на номера. Можеш ли да ми дадеш информацията бързо?

Хоскис отвърна:

— По-добре е да наминеш насам. Имам да ти кажа много неща.

Фенър погледна през изцапаното стъкло на кабината към улицата.

— Играя играта много отблизо. Повече няма да идвам при теб. Може би по-късно ще си уговорим някаква среща. Ще ми кажеш ли за лимузината?

— Чакай — изсумтя Хоскис.

Фенър се облегна на стъклото и зачете многобройните надписи по бялата боя. Когато Хоскис се обади отново, той му каза:

— Този град има нужда от почистване. Какви неща пишете по телефонните кабини…

Хоскис го прекъсна:

— Остави това. Мисля, че намерих колата. Мислиш ли че може наистина да е „автобусът“ на Хари Тейлър?

Фенър присви очи.

— Да, би могло.

— Има и други възможности, но си мисля, че Хари Тейлър е най-вероятният собственик.

— Другите нямат значение. За сега това е достатъчно. Слушай, Хоскис, ако ти поднеса Карлос и тайфата на тепсия, ще ми направиш ли една услуга?

Хоскис потвърди.

— Искам да знам всичко, което можеш да намериш за Тейлър и за една дама, наречена Глори Лидлър, и колкото се може повече за сестра й, Мериан Дейли. И Нулън. Трябва ми и неговата биография. Провери какво можеш да изровиш за Лидлър, бившия мъж на Глори. След като направиш това, искам да проучиш една друга дама, на име Кърли Робинс, която работи в погребалната агенция на Найтингейл. Също искам да знам, откъде Тейлър я познава.

Хоскис беше възбуден:

— Ей, това е много работа. За да изровя всичко, ще ми трябват пари!

Фенър изсумтя подигравателно.

— И каква е ползата от цялата ви организация, ако не можете да свършите дреболия като тази? Ти ми дай каквото искам, а аз ще ти дам Карлос и може би ще даря пет стотачки на клуба ти по ръчно плетиво.

Хоскис каза:

— О’кей, ще го направя, но ще ми трябва време.

— Разбира се, че ще ти трябва. Искам да започнеш от актовете за раждане и да стигнеш до наши дни. Искам всичко, не само отделни подробности.

— Слушай, за тази работа с бомбата — започна разгорещено Хоскис, но Фенър затвори.

Излезе от телефонната кабина, изтри длани с кърпата си и тръгна към „Дювъл стрийт“. Докато ходеше, умът му работеше. Значи Тейлър беше собственик на лимузината. Това му навя някои мисли. В цялата работа имаше нещо гнило. Глори Лидлър държеше в ръката си пет аса. Имаше ли тя някаква връзка с Карлос? Беше я хванал в една лъжа, защо да няма и друга? Сестра й беше казала: „Какво общо може да има тя с дванадесет китайци?“ Тя не би могла да го каже, ако Глори не й е казала за тези китайци. Ако писмото не беше написала Глори, а той не смяташе че е, тогава, кой? Очевидно, някой му го беше подхвърлил, за да го насочи към цялата тази работа. Следователно този, който го беше писал, искаше всичко да бъде разкрито. Почеркът беше женски. Само още една жена беше замесена в момента и това беше Кърли. Тя ли го беше писала? Или — мисълта така го стресна, че спря на средата на улицата — Мериан го беше написала сама?

Един дебел мъж се блъсна в него, заобиколи го и се извърна, за да му направи кисела физиономия. Фенър тръгна към Найтингейл.

Отвори вратата и звънецът издрънча. Иззад завесата неочаквано се появи Карлос. Сладникавата миризма на марихуана не беше изчезнала от дрехите му, а на фона на бялото му лице, очите му приличаха на парченца стъкло.

Фенър се стресна.

— Ковчег ли си избираш? — попита той с приятен глас.

— Търсиш ли нещо? — попита Карлос.

Фенър обиколи помещението.

— А, не. Дойдох да се видя с Найтингейл — отвърна той небрежно. — Добър човек, ако го опознаеш. Не те виждам често тук. Искаш да развълнуваш Кърли ли?

Карлос се облегна на плота. Атмосферата беше много нажежена.

— Милър каза, че на лодката си го ударил — каза Карлос. — Не обичам свадите сред моите хора.

Фенър повдигна вежди.

— Така ли? Много лошо. Защото всеки път, когато се опитва да оправи някоя пред мен, ще го удрям. Освен ако мадамата не го харесва.

Карлос премигна.

— Райгър също не е във възторг от работата ти — каза той.

Фенър поклати глава.

— И това е много лошо. Но пък не съм никак изненадан. Аз и Райгър нещо не се разбираме.

— Така или иначе, смятам известно време да не работиш за мен — Карлос разглеждаше ноктите си.

Фенър се приближи до него.

— Хубаво — каза той. — И на мен така по ми харесва.

Карлос изкриви уста. Смяташе, че се усмихва.

— Може би ще пожелаеш да си избереш сандък? Хубаво е да знаеш, че след смъртта ти желанията ти ще бъдат изпълнени.

Фенър беше съвсем близо до него.

— Искаш да кажеш, че нещо може да се случи? Злополука или нещо такова?

Карлос вдигна рамене.

— Сега знаеш много, нали? Не че можеш с нещо да помогнеш на ченгетата. Смених офиса си и ти не си разбрал, откъде сте взели и къде сте оставили китайците, но все пак знаеш нещо.

— На твое място не бих опитвал. Не. Мисля, че е пълна глупост да се опиташ да направиш нещо такова — каза Фенър.

Карлос намести вратовръзката си.

— Не ме интересува какво мислиш — каза той и се обърна.

Фенър протегна ръка и го извъртя рязко към себе си.

— Просто искам да ти покажа къде ти е мястото, дървена главо! — и цапардоса Карлос в горната част на скулата.

Не го удари много силно, но той падна.

Лежеше по гръб, подпрян на лакти. На меката му бяла кожа се появи синина. Започна да съска през зъби. На Фенър му заприлича на нещо пълзящо.

— Сега знаеш — каза му той. — Никого не оставям да дрънка големи приказки за смъртта ми. Това ме изнервя. Ако искаш да направиш нещо, можеш да опиташ, но ти обещавам, че ако не успееш, тръгвам по петите ти. Шайката ти биячи няма да е достатъчна, за да ме спре. Няма да се занимавам с тях, ще гоня теб. И като те хвана, ще те завържа за някое дърво и ще ти счупя гръбнака.

Карлос се изправи бавно на крака. Когато приближи ръката до лицето си, тя трепереше като крило на нощна пеперуда.

— Разкарай се — каза Фенър. — Пийни нещо. Ще се оправиш.

Без да каже дума, Карлос излезе и затвори вратата след себе си.

Найтингейл каза:

— Направи нещо ужасно!

Фенър не знаеше кога е влязъл. Светлината, отразена в очилата, пречеше да види очите му, но по лицето му имаше капчици пот.

— Защо не изправи тази отрепка на крака, щом като означава толкова много за теб?

Найтингейл показа острите си бели зъби.

— Той нищо не означава за мен — каза той и гласът му се извиси до скимтене. — Независимо от всичко, глупостта, която направи…

— Зарежи тая — прекъсна го Фенър. — Крайно време беше някой да шамароса този песоглавец. Мисли си, че е най-главният и в твоята бърлога.

— Той е.

— Докъде си затънал с него?

Найтингейл направи изразителен жест. Посочи с ръка наоколо и вдигна рамене:

— Всичко това е негово.

Фенър изсумтя.

— И се буташ при него, защото нямаш нищо друго?

Найтингейл кимна.

— Разбира се. Трябва да живея някак.

— А Кърли? Тя къде е в цялата тази работа?

Късогледите очи мигнаха зад очилата.

— Нея я остави на мира.

Фенър каза:

— Размекнала се е по Карлос.

Найтингейл направи две бързи крачки напред. Извъртя левачката си и улучи Фенър право в брадата. Трябваше да бъде кроше, но Найтингейл нямаше стоманен юмрук. Фенър дори не трепна. Каза му:

— Не си ми в категорията. Остави тази работа.

Найтингейл вдигна ръка, за да го удари пак, но смени посоката и бръкна в джоба си. Фенър заби юмрука си в ребрата му. Найтингейл се свлече на колене с въздишка, претърколи се на една страна и извади пистолета си. Фенър направи крачка и настъпи китката му. Пистолетът изтрополи на паркета, отскочи и падна на килима. Фенър коленичи и го разтърси за яката на сакото му.

— Казах, зарежи това — разтърси го пак. — Ако не ми вярваш, вярвай на когото си искаш, но нямам никакво намерение да се бия с теб заради жена.

Найтингейл се озъби, понечи да каже нещо, спря, погледна някъде зад Фенър и видя, че там стои човек. Фенър видя миниатюрното му отражение в очилата на Найтингейл. Видя как ръката се издига и се опита да се обърне. Нещо експлодира в главата му и той падна напред. Копчетата на сакото на Найтингейл одраскаха носа му.