Джеймс Хадли Чейс
Дванайсет жълти и една жена (2)

ДВЕ

Фенър пристигна в Кий Уест към девет часа. Регистрира се в един близък хотел, взе студен душ и си легна. Жуженето на електрическия вентилатор, който се въртеше точно над главата му, му помогна да се унесе. Подремна два часа, след което го събуди звънене.

— Добро утро — каза телефонът.

Поръча си портокалов сок с препечен хляб и каза на гласа в другия край на линията да му изпрати бутилка скоч. Докато чакаше, отиде в банята и отново взе студен душ.

Излезе от хотела към единадесет и тридесет. Тръгна в южна посока по булевард „Рузвелт“. Докато ходеше, не преставаше да мисли за горещината. Ако се наложеше да остане дълго в този град, трябваше да направи нещо по въпроса.

Спря един полицай и го попита къде може да намери Бък Найтингейл.

Той се опули срещу него.

— Нов си тук, а?

— Не, аз съм от най-старите заселници — отвърна Фенър. — Затова те и питам. Искам да видя дали ти знаеш отговора.

Той продължи и си каза, че трябва да бъде внимателен. Горещината вече се отразяваше на темперамента му.

Разбра къде да намери Найтингейл от един шофьор на такси. Заедно с информацията получи и любезно отношение. Благодари на шофьора и след това развали всичко, защото пожела да наеме таксито. Човекът му каза, че ще го откара където пожелае в града срещу двадесет и пет цента. Фенър му отговори, че предпочита да ходи пеша. Продължи, като реши да не чуе това, което шофьорът каза. И без това беше прекалено горещо, за да се бие.

Когато стигна до авеню „Флаглър“, краката започваха да го болят. Имаше чувството, че ходи по нажежена до червено печка. На ъгъла на „Флаглър“ и „Томсън“ се предаде и спря такси. Когато се настани вътре, той свали обувките си, за да си проветри краката. Едва ги беше събул, когато таксито се напъха в насрещното движение и спря пред малка витрина.

Шофьорът се извърна назад.

— Това е, шефе — каза му той.

Фенър напъха краката си в обувките и с усилие мушна горещата си ръка в джоба на панталоните. Даде на шофьора двадесет и пет цента и слезе. Витрината беше много чиста, стъклото блестеше. Зад него имаше тежка черна драперия. Запленен, Фенър си помисли, че изложеният ковчег изглежда самотен, без нищо друго наоколо. Прочете табелката, поставена на малка стойка до него:

НЕ МОЖЕ ЛИ НИЕ ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА ВАШЕТО ОТРОЧЕ, АКО НЕ ГО Е ПОЖАЛИЛ БОГ?

Фенър реши, че това е признак на много добър вкус. Отиде до другата витрина и също я огледа. И там имаше черна драперия, а на бял пиедестал беше сложена сребърна урна. Една картичка с простичкия надпис: „Пръстта на пръст става“, го впечатли.

Отстъпи назад и прочете фирмата отгоре:

— Виж ти — каза той. — Хубаво място.

Влезе вътре. Когато отвори вратата, задрънча електрически звънец. Престана веднага, щом затвори. Обстановката вътре беше още по-впечатляваща. Един нисък постамент разделяше помещението точно на две. Той беше покрит с бяло и червено кадифе. На червения килим имаше няколко черни кресла. Вляво имаше стъклен шкаф, в който имаше миниатюрни ковчези, направени от всевъзможни материали — от злато до чамово дърво.

Вдясно имаше шестфутово разпятие, хитроумно осветено от скрити лампи. Фигурата на него беше толкова реалистична, че Фенър се стресна. Чувстваше се така, сякаш по погрешка бе влязъл в църква. Зад бюрото висяха дълги бели, черни и червени завеси. Нямаше никой. Фенър отиде до стъкления шкаф и разгледа ковчезите. Помисли си, че за вечен дом златният е страхотен.

Иззад завесата тихо излезе една жена. Беше с пристегната черна копринена рокля с яка и маншети на ръкавите. Беше руса и голямата й, напомняща разрез уста, беше много червена. Тя погледна Фенър и устните й се разтегнаха в усмивка. Той си помисли, че си я бива.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя с нисък тържествен глас.

Фенър се почеса по брадичката.

— Продавате ли тези сандъци? — попита той и посочи с палец стъкления шкаф.

Тя мигна.

— Да. Разбира се. Тези са само мостри, естествено. Но затова ли сте тук?

Фенър поклати глава.

— Не. Попитах от любопитство.

Тя го изгледа със съмнение. Фенър продължи:

— Найтингейл тук ли е?

— Точно него ли искате да видите?

— Заради това попитах, мила. Кажи му, че го търси Рос.

— Ще проверя — отговори тя. — Но точно сега е много зает.

Фенър я проследи с поглед, докато се скри зад завесата. Помисли си, гледана отзад е доста добра.

След малко тя се върна и каза:

— Ще ме последвате ли?

Той я последва зад завесата и после нагоре по късо стълбище. Харесваше му парфюмът й и й го каза по средата на изкачването. Тя се обърна през рамо и му се усмихна. Имаше големи, бели зъби.

— А сега какво да направя? — попита тя. — Трябва ли да се изчервя?

Той поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Просто обичам да казвам на дамите, когато са хубави — отвърна й.

Тя посочи една врата.

— Там вътре е — каза жената и след кратка пауза добави: — Харесваш ми. Имаш хубави очи.

След това тръгна надолу, като оправяше русата си коса с дълги, бели пръсти.

Фенър намести вратовръзката си. „Хубава кукла“ — помисли си той, натисна дръжката на вратата и влезе.

Помещението явно беше работилница. На подпори стояха подредени четири ковчега. Найтингейл завинтваше месингова плочка върху единия от тях.

Той беше дребен тъмнокос човек, с дебели очила в железни рамки. Кожата му беше много бяла, а двете големи безцветни очи примигваха леко към Фенър иззад лупите.

— Аз съм Рос.

Найтингейл продължи да завинтва плочката.

— Да? — каза той. — Искал си да ме видиш?

— Казвам се Дейв Рос — повтори Фенър, който все още стоеше до вратата. — Мисля, че ме очакваш.

— Да, така е — каза той. — Да, така е. Ще се качим горе да разговаряме.

Фенър тръгна след него навън от работилницата и нагоре по друго късо стълбище. Найтингейл го въведе в голяма и прохладна стая. Два високи прозореца водеха към малък балкон. През тях се виждаше Мексиканският залив.

— Седни — покани го Найтингейл. — Свали си сакото, ако искаш.

Фенър свали сакото и нави ръкавите си. Седна до прозореца.

— Нещо за пиене? — попита Найтингейл.

— Разбира се.

Когато напитките бяха готови и Найтингейл се настани, Фенър се зачуди как да започне. Знаеше, че трябва да внимава с това дребно човече. Не знаеше докъде може да му се довери. Нямаше смисъл да предизвиква подозренията му. Най-накрая попита:

— Докъде си с мен?

Найтингейл опипваше чашата си с дебели отпуснати пръсти. Изглеждаше леко изненадан.

— До края — отговори той. — Нали това искаш?

Фенър продължи нататък:

— Искам да се сдуша с момчетата. Ню Йорк стана прекалено горещ за мен.

— Мога да ти помогна — каза Найтингейл простичко. — Гроти каза, че си о’кей и че трябва да ти помогна Той беше добър с мен. Радвам се, че мога да му се отблагодаря.

Фенър предположи, че Гроти е човекът, към когото се е обърнал Айк.

— Може би пет стотачки ще са нещо по-конкретно от голата любов към Гроти?

Лицето на Найтингейл доби обидено изражение.

— Не ти искам мангизите — каза той. — Гроти каза „помогни на този човек“, и това ми е достатъчно.

Фенър се размърда на стола си. Забеляза, че дребният човек е искрен и това го шокира.

— Добре — каза той набързо. — Не ме разбирай погрешно. Там, откъдето идвам, има други разбирания за морала.

— Мога да те запозная с някои хора. Но какво точно искаш?

На Фенър му се щеше сам да знае. Започна да шикалкави.

— Ще ми се пак да понаправя малко пари — каза той. — Може някой от твоите хора да има нужда от човек като мен.

— Гроти каза, че имаш добра репутация. Каза, че на пистолета си имаш отбелязани доста чертички.

Фенър се опита да изглежда скромен и проклинаше фантазията на Айк.

— Справям се някак си — каза той небрежно.

— Може би Карлос ще има работа за теб.

Фенър опита нещо дръзко. — Мислех си, че ще е добре да се захвана с Нулън.

Воднистите очи на Найтингейл изведнъж пробляснаха.

— Нулън? Нулън е девета дупка на кавала.

— Така ли?

— Карлос го държи в шах. Доникъде няма да стигнеш с дребна риба като него.

Фенър предположи, че Нулън е изпята песен. Опита още веднъж:

— Изненадваш ме. Казаха ми, че по тези места гласът на Нулън се чува.

Найтингейл проточи врат и демонстративно се изплю на пода.

— Глупости — каза той.

— Кой е Карлос?

Благоразположението на Найтингейл се възвърна.

— Той е истинското момче. С Пио ще стигнеш далеч.

Фенър гаврътна малко уиски.

— Това му е името? Пио Карлос?

Найтингейл кимна.

— Държи този град ей така. — Той протегна дребната си плоска ръка и сви дебелите си пръсти в малък юмрук. — Ето така, виждаш ли?

Фенър кимна.

— О’кей. Оставям се на теб.

Найтингейл стана и остави чашата си на масата.

— Имам малко работа, после ще отидем и ще се видим с момчетата. Ти си почивай тук. И без това е прекалено горещо, за да се разхождаш навън.

Когато той излезе, Фенър затвори очи и се замисли. Цялата тази работа започваше да се разплита по-бързо, отколкото беше очаквал. Трябваше да внимава къде стъпва.

Усети леко течение и отвори очи. Блондинката беше влязла и внимателно затваряше вратата. После чу как ключът се превърта в ключалката. „Змии и гущери — помисли си той. — Тая ще вземе да ме награби!“

Свали краката си от стола, на който беше седял Найтингейл, и с усилие се изправи.

— Стой спокойно — каза тя. — Искам да поговоря с теб.

Фенър седна отново.

— Как се казваш, скъпа? — попита той, мъчейки се да печели време.

— Робинс — отвърна тя. — Наоколо ме наричат Кърли^[1].

— Хубаво име, Кърли — отбеляза Фенър. — Какво те гнети?

Тя седна на стола на Найтингейл.

— Послушай ме — каза тя съвсем тихо — и се прибирай у дома. Внесените отвън биячи не оцеляват за дълго в този град.

Фенър повдигна вежди.

— Кой ти каза, че съм бияч?

— Няма нужда да ми се казва. Дошъл си тук, за да подпалиш чергата, нали? Е, няма да стане. Тукашните главорези не обичат чуждоземната конкуренция. Ще се превърнеш в храна за котки след няколко дни, ако се застоиш тук.

Фенър беше съвсем трогнат.

— Ти си чудесно малко момиче — каза й той. — Но се боя, че тази работа не е шега. Тук съм, за да си изкарвам прехраната и ще остана.

Кърли въздъхна.

— Знаех си, че ще реагираш така. — Тя се изправи.

— Ако искаш да не си изпатиш, веднага ще си плюеш на петите. Както и да е. Внимавай. Не вярвам на никой от тях. Не се заблуждавай за Найтингейл. Изглежда скапаняк, но не е. Той е убиец. Пази се от него.

Фенър се измъкна от стола си.

— О’кей, скъпа — каза той, — ще се пазя. А сега по-добре се изпарявай, преди да те е заварил тук.

Заведе я до вратата.

— Казвам ти това, защото си готин. Не обичам да гледам как голям мъж като тебе си търси белята — обясни тя.

Фенър се ухили и лекичко я тупна с длан по бузата.

— Не измъчвай мозъка си с мен.

Кърли се наклони към него с вдигната глава и понеже не изглеждаше никак зле. Фенър я целуна. Тя обви врата му с ръце и се притисна до него. Останаха така известно време, после той внимателно я отстрани от себе си.

Тя го гледаше и дишаше тежко.

— Сигурно съм полудяла — каза тя и изведнъж лицето й се обля в червенина.

Фенър прокара пръст под яката си.

— И аз съм малко нещо чешит — каза й той. — Чупи се, скъпа, преди да сме се захванали с тази работа истински. Бягай и ще се срещнем в църквата.

Тя излезе бързо и затвори вратата. Фенър извади кърпата и замислен избърса дланите си.

— Мисля, че тази работа ще ми хареса — каза той гласно. — Да, може и да излезе нещо в края на краищата.

После отиде до отворения прозорец и отново седна.

Найтингейл го преведе през претъпканото фоайе на хотел „Флаглър“. Фенър отбеляза:

— Това момче добре се грижи за себе си.

Найтингейл спря пред асансьора и натисна бутона.

— Точно така — каза той. — Какво та казах аз? Пио е този, който ти трябва.

Фенър се загледа в сложните орнаменти от ковано желязо, които украсяваха вратите. — Слушам те — каза той.

Асансьорът спря и те се качиха. Найтингейл натисна копчето за петия етаж и кабината потегли.

— Аз ще говоря — каза Найтингейл, когато пристигнаха. — Може и нищо да не получиш, но ще опитам.

Фенър изсумтя и последва дребното човече по коридора. То спря пред стая номер 47 и почука на вратата три пъти бързо и два пъти бавно.

— О, и тайни знаци — каза Фенър възхитен.

Вратата се отвори и един нисък кубинец, облечен в черен костюм, ги гледа. Устните на Фенър се присвиха като за изсвирване, но не се чу никакъв звук.

Найтингейл каза с мек глас:

— О’кей, всичко е наред.

Кубинецът ги пусна да влязат. Когато затваряше вратата след тях, Фенър видя подутината в задния му джоб. Вестибюлът, в който влязоха, беше голям и пред тях имаше три врати.

— Върнаха ли се момчетата? — попита Найтингейл.

Кубинецът кимна. Той седна в креслото пред средната врага и отново взе вестника си, все едно че тях ги нямаше.

Найтингейл влезе в средната стая. Наоколо седяха четирима мъже. Всички бяха по ризи и пушеха. Двама четяха вестник, третият слушаше радио, а четвъртият чистеше пистолет. Всички погледнаха бегло Найтингейл и се втренчиха във Фенър.

Мъжът с пистолета стана бавно.

— Кой е този? — попита той.

Някак си успяваше да говори със стиснати зъби. Беше с бели панталони, черна риза и бяла вратовръзка. Гъстата му черна коса беше ниско подстригана, жълто-зеленикавите му очи гледаха подозрително.

Найтингейл обясни:

— Това е Рос. От Ню Йорк. Гроти го изпраща. О’кей е. — После се обърна към Фенър:

— Запознай се с Райгър.

Фенър погледна Райгър мразовито. Не му харесваше външният му вид.

— Как си? — попита той. — Дълго ли ще останеш?

Фенър махна с ръка.

— Тези другите, те приятели ли са ти или са само за украшение?

Очите на Райгър проблеснаха.

— Попитах дълго ли ще останеш? — каза той. Фенър го изгледа.

— Чух много добре. Това не ти влиза в скапаната работа, нали?

Найтингейл докосна ръкава му. Не каза нищо, но жестът беше предупреждение. Райгър се опита да издържи погледа на Фенър, не успя и вдигна рамене. Каза:

— Пъг Кейн, до радиото. Борг, вдясно. Милър вляво. Другите трима кимнаха на Фенър. Никой от тях не изглеждаше благоразположен.

Фенър се държеше съвсем непринудено.

— Радвам се да се запозная с вас — каза им той. — Няма да искам да ме почерпите с питие. Може би сте трезвеници.

Райгър се обърна към Найтингейл.

— Какво е това?! — попита той. — Какво е това плямпало, което си домъкнал?

Милър — дебел мазен човек с рано оплешивяла глава, каза:

— Измъкнал го е от боклукчийската кофа.

Фенър веднага отиде до него и го удари два пъти през устата. В ръката на Найтингейл изведнъж се появи пистолет и той каза:

— Без глупости. Без глупости, моля.

Фенър се изненада, че те въобще обърнаха внимание на Найтингейл, но го направиха. Замръзнаха на местата си. Дори Райгър придоби болнав вид.

Найтингейл каза на Фенър:

— Махни се от него.

В гласа му имаше достатъчно заплаха, за да го поохлади. Кърли имаше право. Този тип наистина беше убиец.

Фенър се отдалечи от Милър и мушна ръце в джобовете си.

Найтингейл каза:

— Няма да стане така. Когато доведа тук мой приятел, ще се държите с него прилично. Иначе с удоволствие ще ви взема мярката за сандъци.

Фенър се засмя.

— Това не противоречи ли на професионалната етика? — попита го той. — Или я разбираш по иначе? Първо ги гръмваш, а после ги погребваш?

Найтингейл прибра пистолета и всички се отпуснаха. Райгър каза с малко пресилена усмивка:

— Станали сме нервни от горещината.

После отиде до бюфета и напълни чаши за всички.

Фенър седна близо до Райгър. Стори му се, че той е най-злият от шайката и че трябва да обработва именно него. Каза му много тихо:

— Тази жега ме накара да намразя сам себе си. Онзи го погледна все още с подозрение.

— Забрави го. След като си дошъл, чувствай се като у дома си.

Фенър подпря нос на ръба на чашата си.

— Карлос тук ли е? — попита той.

Очите на Райгър се отвориха.

— Карлос няма време за посетители. Ще му предам, че си идвал.

Фенър пресуши чашата си и стана. Найтингейл помръдна, но той го спря с жест. Изгледа един по един всички. Най-накрая каза:

— Е, щастлив съм, че надзърнах тук. Смятах, че сте жизнена компания, но съм се лъгал. Нямам полза от хора като вас. Мислите, че държите този град в ръцете си, но сте дебели и ви мързи. Мислите се за големи клечки, само че бъркате. Ще отида да се видя с Нулън. Казват, че той е девета дупка на кавала. Добре, аз ще го накарам да засвири първа цигулка. По-забавно ще е, отколкото да си играя с типове като вас.

Райгър протегна ръка към сакото си, но пистолетът на Найтингейл вече беше изваден.

— Стой! — каза той.

Четиримата останаха неподвижни. На Фенър му се дощя да се разсмее при вида на ядосаните им лица. Найтингейл каза:

— Аз го доведох тук. Ако не му харесваме, нека си върви. Приятелите на Гроти са и мои приятели.

Фенър се обади:

— Някой път ще се отбия да ви видя.

Той излезе от стаята, мина покрай кубинеца, който не му обърна никакво внимание, и слезе с асансьора на партера.

Пиколото на вратата нямаше вид на безмозъчно същество. Фенър го попита къде би могъл да намери Нулън и научи, че той има офис на улица „Дювал“. Даде му пет долара, а момчето му спря такси и му помогна да се качи в него, сякаш беше направен от крехък порцелан.

Офисът на Нулън се намираше над един магазин. Фенър трябваше да се изкачи по някакво стълбище, преди да стигне до вратата с матово стъкло. Когато влезе, една плоска отпред жена, тридесетте години на която започваха да й тежат, го изгледа подозрително иззад пишещата машина.

— Нулън тук ли е? — попита я той и й се усмихна, защото почувства, че мъжките усмивки са й от полза.

— В момента е зает. Кой го търси?

— Аз. Кажете му, че съм Рос. Дейв Рос. И че не искам да му продавам нищо. Трябва да го видя колкото се може по-бързо.

Тя стана и тръгна към вратата, която се намираше зад гърба й. Фенър й даде малко преднина, после направи две крачки и влезе в стаята заедно с нея.

Нулън беше тъмнокос мъж на средна възраст, с добре оформено шкембенце. Имаше двойна брадичка и гърбав нос. Очите му бяха засенчени от веждите и лоши. Той изгледа първо него, а после жената.

— Кой е този? — просъска той.

Тя се обърна рязко, изцъкли очи и каза:

— Чакайте вън.

Фенър се шмугна покрай нея и отиде до голямото бюро. Забеляза множеството петна по жилетката на Нулън, мръсните нокти и захабените ръце. Найтингейл беше прав. Нулън наистина беше деветата дупка на кавала. Фенър каза:

— Името ми е Рос. Добър ден. Нулън тръсна глава към жената и тя излезе, като затръшна вратата след себе си.

— Какво искаш? — попита той намръщено. Фенър се подпря с ръце на бюрото и се наведе напред.

— Искам да се закача някъде в това градче. Бях при Карлос. Работата не става. Ти си следващият в списъка ми, така че дойдох при теб.

— Кой те праща? — попита Нулън.

— Гроти.

Нулън заразглежда мръсните си нокти.

— Значи Карлос не може да те използва? Какво му става напоследък? — В гласа му имаше подигравка.

— Карлос не ме е виждал. Видях апапите му и това ми стига. Започна да ми се гади от тях, така че се чупих.

— Защо идваш при мен. Фенър се ухили.

— Казаха ми, че си деветата дупка на кавала. Реших, че можем да направим нещо по въпроса.

По лицето на Нулън пропълзя лека червенина.

— Значи те ти казаха това, така ли?

— Точно така. Заедно бихме могли доста да се позабавляваме с тази шайка.

— В смисъл?

Фенър придърпа един стол с крака си и седна на него. Наведе се напред и си взе тънка зеленикава пура от кутията на бюрото. Запали я бавно и с удоволствие. Нулън го наблюдаваше. Очите му бяха напрегнати и блестяха.

— Да погледнем на нещата така — започна Фенър и се изтегна на стола, — както аз ти казвам. Изпрати ме Гроти. И аз както всички вас искам да направя някой и друг долар, без много шумотевица. Гроти ми каза или Карлос, или Нулън. Но типовете на Карлос са твърде заети да се правят на големи клечки и не им е до мен. Дори не можах да видя Карлос лично. Ти — влизам тук и те заварвам с една плоскогърда птица вместо с охрана. Защо тогава Гроти ми посочи теб? Може би по-рано си бил някой, а той е изостанал с информацията си? Може би и сега си някой, а това тук е за фасада. Както и да е, мисля си, че с теб ще можем да направим нещо.

Нулън вдигна едва забележимо рамене. Поклати глава.

— Не точно сега. Не познавам никакъв Гроти. Никога не съм чувал за него и изобщо не вярвам, че някой те е изпратил. Мисля, че си скапана отрепка, която лъже, за да си намери работа. Не ми трябваш и се надявам никога да не ми дотрябваш.

Фенър стана, прозявайки се.

— Чудесно — каза той. — Значи ще мога да си почина малко. Когато поразмислиш, можеш да ме намериш в хотел „Хауърт“. Ако познаваш Найтингейл, поговори с него. Той смята, че съм човек на място.

Кимна на Нулън и излезе от кабинета му. Слезе по стълбите, махна на едно такси и се прибра в хотела си. Докато се хранеше, дойде Найтингейл и седна срещу него.

Фенър го попита с пълна уста:

— Нямаш ли да правиш ковчези? Или бизнесът е замрял?

Найтингейл имаше разтревожен вид.

— Това, което направи, е много лошо. Да се измъкнеш по този начин…

— Така ли? Винаги се измъквам по този начин, когато с мен се държат така. И защо не?

— Слушай, Райгър не си поплюва. Това не е начинът, по който трябва да се държиш с него.

— Не е ли? Тогава ти ми кажи как да се държа.

Найтингейл си поръча малко черен хляб, сирене и чаша мляко. Очите му останаха приковани към бялата покривка, докато келнерката не му донесе поръчката и след като тя си отиде, той каза:

— Усложняваш моите неща.

Фенър остави вилицата и ножа си. Усмихна се на дребния човек.

— Харесваш ми — каза му той. — Ти си единственият, който ми помогна досега. Ако се навърташ около мен, един ден ще мога да ти върна услугата.

Найтингейл погледна Фенър изпод шапката си. Слънцето, което проникваше през щорите, се отразяваше в очилата му.

— Можеш и да ми навредиш — каза той.

Фенър започна да се храни отново.

— Дявол да го вземе — отвърна той. — Страхотен град е този, нали?

Когато свършиха, Фенър избута стола си назад и стана.

— О’кей, приятел. Ще се видим пак.

Найтингейл отговори:

— Някой път можем да си поговорим. Каза го с надежда.

Фенър свали шапката си и прокара пръсти през косата си.

— Не знам — каза той вяло. — Не знам.

Кимна на дребния човек и тръгна към рецепцията. Управителят на хотела правеше нещо зад бюрото. Когато Фенър приближи, той вдигна глава и му се усмихна мазно.

— Ще отида да поспя. Това място ми действа убийствено.

Преди управителят да успее да каже каквото и да било, Фенър тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Затвори вратата и превъртя ключа. След това си свали шапката и сакото и легна на леглото. Заспа почти веднага с щастлива усмивка на устните.

Събуди го телефонът. Той стреснато се надигна, погледна часовника си, видя че е спал два часа и вдигна слушалката.

Един глас му каза:

— Ела веднага в хотел „Флаглър“. Шефът иска да те види.

Фенър разтърка очи.

— Кажи на шефа си, че идвах тази сутрин. Никога не ходя на едно и също място два пъти. — След това прекъсна.

Легна отново и затвори очи. Телефонът иззвъня пак след около минута.

Същият глас каза:

— По-добре е да дойдеш. Карлос не обича да чака.

— Кажи на Карлос или той да прескочи дотук, или да върви на майната си. — Постави слушалката на мястото й с подчертано старание.

Когато телефонът иззвъня още веднъж, той не си направи труда да я вдигне. Отиде в тясната баня, изми лицето си, отпи малка глътка скоч, сложи си шапката и сакото и слезе долу.

Следобедното слънце печеше убийствено. Във фоайето нямаше никой. Той отиде до изхода и седна на един стол. Остави шапката си на пода встрани и се загледа към улицата. Знаеше, че няма да стигне далеч, ако не намери сестрата на Мериан Дейли. Чудеше се, дали полицаите са намерили двамата кубинци и останките от момичето. Чудеше се какво ли прави Пола. Изведнъж на горещата опустяла улица пред очите му се появи голяма кола, изръмжа пред хотела и спря с поднасяне.

Фенър се отпусна на бамбуковия стол, взе шапката си от пода и я нахлупи на главата си.

В колата имаше четирима души. Трима от тях излязоха и вътре остана само шофьорът.

Фенър позна Райгър и Милър, но другия не беше виждал. Те бързо се изкачиха по няколкото стъпала и се заоглеждаха в полумрака на фоайето. Райгър видя Фенър почти веднага. Приближи се.

Фенър вдигна поглед и кимна.

— Търсите ли някого? — попита той небрежно. — Управителят май си отиде. Райгър отговори:

— Карлос иска да те види. Хайде.

Фенър поклати глава. — Много е горещо. Кажи му, че ще се видим някой друг път.

Другите двама се приближиха. Гледаха лошо. Райгър попита тихо:

— Сам ли ще дойдеш, или да те занесем? Фенър се изправи бавно.

— Щом така поставяте въпроса — той стана и отиде до колата. Знаеше, че Райгър гори от желание да го застреля и нямаше кой знае какъв смисъл да им създава проблеми. Искаше да види Карлос, но не искаше те да мислят, че много държи да го направи.

Стигнаха до хотел „Флаглър“ без да говорят. Фенър седеше между Райгър и Милър, а другият, когото наричаха Бъгси, беше отпред, до шофьора.

Всички се качиха на малкия асансьор и отидоха до стая номер 47. Когато влизаха, Фенър каза:

— Можехте да си спестите пътуването, ако се бяхте държали както трябва тази сутрин.

Райгър не каза нищо. Той прекоси стаята, почука на една врата и влезе. Бъгси влезе след Фенър.

Карлос лежеше на едно канапе пред голям отворен прозорец. Беше облечен с розов копринен домашен халат на големи червени цветя. На врата му внимателно беше надиплена бяла копринена кърпа, а босите му крака бяха обути в червени турски чехли.

Пушеше цигара с марихуана, а около кафявата му космата китка висеше златна гривна.

Карлос беше млад. Можеше да бъде двадесет– или двадесет и петгодишен. Лицето му имаше цвят на стар пергамент и устните му бяха много червени. Тънки, много тънки и червени, сякаш някой му беше прерязал гърлото с бръснач и преместил раната над брадичката. Носът му беше малък, с много широки ноздри, а ушите му бяха прилепнали към главата. Очите му бяха големи и обградени от тъмни, извити мигли. В тях нямаше никакъв израз. Бяха като късчета матовочерно стъкло. Косата му растеше на всички страни. Беше черна, лъскава и чуплива. При бегъл поглед, човек би могъл да си помисли, че Карлос е хубавец, но ако погледнеше втори път и добре разгледаше устата и ушите, без никаква месеста част, не би бил чак толкова сигурен. Когато видеше очите, би бил абсолютно сигурен, че не е стока.

— Това е Рос — каза Райгър и излезе заедно с Бъгси.

Фенър кимна на Карлос и седна настрана от противната миризма на марихуаната. Карлос го изгледа с празен поглед.

— За какво става дума? — попита той. Гласът му беше продран и немелодичен.

— Тази сутрин идвах да те видя, но твоите горили ми казаха, че си зает. Не съм свикнал да се държат така с мен, така че се прибрах в дупката си. Сега не съм много сигурен, че искам да разговарям с теб.

Карлос спусна единия си крак на пода.

— Аз съм предпазлив човек — каза той. — Трябва да бъда предпазлив. Когато разбрах че си идвал, се обадих на Гроти. Най-напред трябваше да науча повече подробности за теб. Това е разумно, нали?

Очите на Фенър се присвиха.

— Аха — каза той.

— Гроти казва, че си о’кей.

Фенър вдигна рамене:

— И какво от това?

— Мога да ти намеря работа. Но трябва да ми покажеш, че си от моя тип.

— Нека се повъртя около теб известно време. Може да се окаже, че ти не си от моя тип.

Карлос се усмихна. В усмивката му нямаше радост.

— Имаш голямо самочувствие. Това само по себе си не е лошо. Фенър стана.

— Карам я някак — отвърна той рязко. — Къде отиваме от тук?

Карлос стана от канапето. Поприказвай си с момчетата. След това ще отидем до пристанището. Там имам малко работа, която ще ти се стори интересна.

Фенър попита:

— Няма ли ти да ми плащаш заплатата?

— Какво ще кажеш за сто долара, докато свикнем един с друг?

— Ще трябва да свикнем много бързо — отвърна Фенър сериозно. — Това за мен са трохи за пилци. Той излезе и хлопна вратата след себе си.

Около един час по-късно Фенър, Карлос, Райгър и Бъгси влязоха в едно кафене. То беше препълнено и множество любопитни очи ги проследиха, докато го прекосиха и изчезнаха зад една врата със завеса.

Фенър установи, че Бъгси е готов да се сприятели с него. Той беше нисък, набит, склонен към затлъстяване човек, с кръгло, петнисто лице, засмени очи с цвят на касис и устни като кренвирши.

Райгър мразеше Фенър и двамата го знаеха. Той вървеше до Карлос, а Фенър и Бъгси ги следваха. Минаха по къс коридор и слязоха по някакви стълби. Въздухът в коридора беше влажен и миришеше лошо. Беше много тихо. В долния край на стълбите имаше врата. Карлос я отключи и влезе вътре.

Помещението беше много обширно и Фенър забеляза, че когато Бъгси натисна вратата, за да я отвори, трябваше да използва доста сила. Беше масивна и се затвори с тежко хлопване.

Нямаше друго осветление освен двете светли петна в далечния край. Карлос и Райгър тръгнаха към тях, а Фенър остана на място. Погледна въпросително към Бъгси.

Той присви устни.

— Това е офисът му — обясни тихо той.

— И какво ще правим, тук ли ще стоим?

Бъгси кимна.

Карлос седна зад голямата маса под светлите петна.

— Доведи го — нареди той на Райгър.

Райгър изчезна в тъмнината и Фенър чу как отключва някаква врата. След по-малко от минута той се върна, като влачеше човек. Теглеше го с разсеян вид за предната част на сакото, като че ли беше чувал с картофи. Отиде до един стол недалеч от Карлос и го стовари върху него.

Фенър се приближи. Човекът беше китаец. Беше с износен черен костюм, седеше превит на две, с длани мушнати под мишниците.

Фенър погледна Бъгси, който пак присви устни, само че този път не каза нищо.

Райгър дръпна главата на китаеца назад.

Фенър направи леко движение напред и спря.

Лицето на китаеца блестеше на ярката светлина. Кожата му беше толкова изпъната, че приличаше на череп. Устните се бяха отдръпнали от зъбите и само черни сенки показваха къде са очите.

Китаецът седеше, без да каже дума. Райгър го хвана за малката опашчица на тила, дръпна главата му назад, после я бутна напред.

Карлос се усмихна.

— Инатливо магаре, нали, Райгър? — Той отвори едно чекмедже, извади нещо и го сложи на масата. — Сложи ръката му на масата.

Райгър хвана тънката китка на китаеца и я дръпна. Китаецът стискаше дланите си под мишниците и Фенър забеляза какво чудовищно усилие прави, за да ги задържи там. Последва тишина, докато Райгър се напрягаше. Фенър видя как инч след инч ръката излезе от убежището си. По лицето на китаеца се появиха капчици пот, а измежду зъбите му се процеди нисък приглушен стон.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Фенър Бъгси.

Той му махна с ръка, но не отговори нищо. Продължи да гледа тримата около масата, сякаш беше омагьосан и не можеше да говори.

Тънката, подобна на птичи крак, ръка постепенно се показа и Райгър я натисна върху масата с напрегната усмивка. От мястото, където стоеше, Фенър можеше да види изцапаните с червено парцалчета, увити около пръстите.

Карлос бутна към китаеца евтин бележник, малко шишенце мастило и четчица.

— Пиши — каза му той.

Китаецът не каза и не направи нищо.

Карлос погледна към Фенър.

— Ела тук — каза той. — Искам да видиш това.

— И оттук виждам — отговори Фенър равно.

Карлос вдигна рамене. Той взе предмета, който беше извадил от чекмеджето, и небрежно го постави върху един от пръстите на китаеца.

Фенър бавно се обърна с гръб към групата и улови Бъгси за лакътя.

— Ако не ми кажеш какво означава всичко това, ще го прекратя — каза му той пресипнало. Лицето на Бъгси позеленя.

— Старецът има трима сина у дома си — обясни той. — Карлос иска от него да ги повика тук, за да ги завърти в бизнеса. Ще му донесат по четири хилядарки на глава.

От другия край на стаята неочаквано се чу вик. Фенър се обърна. Китаецът пишеше. Карлос се изправи и мътните му очи следяха всяко помръдване на четчицата. Когато писмото беше готово, китаецът се облегна назад. Карлос бръкна под сакото си и извади пистолет. Пристъпи бързо към китаеца, опря цевта в тила му и натисна спусъка. Трясъкът на изстрела прокънтя невероятно силно в тихото помещение.

Карлос прибра пистолета и отиде до масата. Взе писмото, сгъна го внимателно и го сложи в портфейла си.

— Кажи на Найтингейл да се отърве от него — нареди той на Райгър, после отиде при Фенър.

Спря се пред него и го изгледа изпитателно.

— Харесва ли ти моят бизнес? — попита го той. Фенър го засърбяха ръцете да го сграбчи. Вместо това, му каза тихо:

— Може би си имаш причина, но без да я знам, ми се струва малко прекалено. Карлос се засмя.

— Ела да се качим горе. Ще ти кажа за какво става дума.

Кафенето горе му се стори много реално в сравнение с помещението долу, от което го бяха побили тръпки. Седна на една малка маса в ъгъла и набързо пое три глътки горещ въздух. Карлос седна срещу него. Бъгси и Райгър излязоха и изчезнаха надолу по улицата. Карлос извади торбичка и започна да свива цигара. Тютюнът беше жълтокафяв, на нишки. Една мулатка донесе две чаши много силно кафе без мляко. Когато тя си отиде, Карлос заговори:

— Сега си в играта. Ако не ти харесва, кажи ми направо и можеш да си вървиш. Ако решиш да останеш, ще ти обясня какъв точно е бизнесът. След като научиш, ще трябва да останеш в него. Разбираш ли за какво говоря? — той се усмихна с празна усмивка.

Фенър кимна:

— Оставам.

Карлос го предупреди:

— Не бързай. Човек, който знае прекалено много за моите работи, е най-вероятно да загази, ако реши неочаквано да си отиде.

— Ти за какво се тревожиш? Нали мен ще погребват?

Карлос отпи от кафето си и се загледа с блуждаещ поглед към другия край на кафенето. След това изведнъж заговори:

— По Западното крайбрежие има голямо търсене на евтина работна ръка. Китайци. И като казвам „евтина“, това значи „евтина“. Властите гледат на жълтите като на нежелани елементи, така че не ги допускат в страната. Това е голяма тъпотия. Търсенето съществува, но тези, които имат нужда от тях, не могат да ги имат. Е, това е моят бизнес. Аз им ги доставям.

Фенър кимна.

— Искаш да кажеш, вкарваш ги нелегално?

— Лесно става. По крайбрежието има стотици удобни места, през които да ги преведа в страната. Бреговата охрана не ме притеснява особено. Понякога нямам късмет, но се оправям някак си.

Фенър се почеса по главата.

— Няма много мангизи в тази работа, нали?

Карлос му показа зъбите си.

— Не схващаш съвсем добре положението — каза той. — Погледни на нещата така. Първо, китайците се избиват, за да дойдат тук. В Хавана имам човек, който се свързва с тях. Те му плащат, за да ги прекара нелегално през залива. Тези жълтурковци толкова много искат да дойдат тук, че са готови да платят за това от петстотин до хиляда долара. На един път прекарваме по дванадесет китайци. След като веднъж тези типове изкашлят мангизите и се качат на моята лодка, те стават моя собственост. Аз ги закарвам до Западното крайбрежие и всеки ми снася по петстотин долара.

Фенър се намръщи.

— Искаш да кажеш, че най-напред ти плащат, за да ги вкараш в страната, после ги продаваш още веднъж.

Карлос кимна.

— Това е то — каза той. — Двойно плащане. Добра игра. Тази седмица съм прекарал петдесет парчета. Като вземем всичко предвид, ще получа чисти някъде към тридесет бона за тази работа.

Фенър се стресна.

— Но защо, по дяволите, тези китайци не пищят? Какво става с тях?

— Как така ще пищят? Те нямат право да са в страната. Не могат да отидат в полицията. Това значи затвор и депортиране. Изпращаме ги нагоре по крайбрежието, те си получават храната и това е всичко. Можеш да ги видиш да работят навсякъде. В ресторанти, в обществени перални, навсякъде.

— Защо този старец трябваше да напише това писмо?

Карлос го изгледа.

— Май доста ти казах, а?

Фенър издържа погледа му.

— Не се дръж като хлапак. Няма нужда да се тревожиш, че си ми казал това.

— Този старец има трима сина в Китай. Напоследък не получаваме достатъчно бройки. Накарах го да напише на синовете си и да ги повика тук. Знаеш как, да им каже колко страхотно си прекарва тук и каква купчина пари печели. Ще дойдат като нищо. Тези жълтурковци се избиват за такива неща.

Фенър дръпна стола си назад.

— А аз къде съм в цялата работа?

— Може би ще ти хареса да направиш едно пътуване през протока, за да ми донесеш малко стока. След ден-два ще има пратка.

Фенър кимна.

— Няма проблеми. Ще го направя — каза той. — Ще наминавам покрай вас всеки ден. Вашата дупка е прекалено засукана за мен. Кара ме да се стеснявам. Смятам да остана известно време в моя хотел.

Карлос вдигна рамене.

— Твоя си работа — каза той. — Бъгси ще държи връзка с теб.

Фенър кимна и се изправи.

— Добре — съгласи се той.

Излезе на улицата и остави Карлос да седи на масата.

Изведнъж изникна Бъгси и закрачи зад него. Фенър се обърна, видя го и спря. Бъгси го настигна и тръгнаха заедно.

Фенър каза:

— Страшен бизнес, нали?

Бъгси кимна.

— Добре е, ако си някой бос — каза той без ентусиазъм. — Аз не получавам почти нищо. Фенър го изгледа отстрани и попита:

— Не вадиш пари от тази работа?

— Е, не е съвсем нищо — отвърна Бъгси припряно. — Не се оплаквам.

Те се зашляха по пристанището, като лениво оглеждаха лодките. Изведнъж Фенър спря Беше видял голямата луксозна моторница, завързана на един къс кей. Той каза:

— Страхотна лодка!

Бъгси присви очи.

— Аха — каза той тъжно. — И аз бих искал да имам корито като това.

Фенър го изгледа с любопитство.

— И какво ще правиш с него?

Бъгси изпусна въздишка.

— Аз? Ще накачуля ято дами и ще ги водя на разходка. Това ще правя.

Фенър не го слушаше. Той гледаше момичето, излязло от голямата каюта. Тя беше червеникавозлатиста блондинка със стройно тяло, дълги крака и дълги тесни стъпала. Беше с бели панталони и червена фанелка с висока яка. Фенър почувства леко бодване. Виждаше приликата. Това беше сестрата на Мериан Дейли.

Бъгси също я забеляза и леко подсвирна.

— Каква мадама! — каза той. Фенър попита:

— Познаваш ли я?

— Аз? Не ме карай да се смея! Ако я познавах, щях да стоя тук, за да си приказвам с теб? — Бъгси я гледаше с печал.

Фенър не го чу. Прочете името на лодката — „Нанси М“ — и отмина нататък.

— Ти си край мен и ми подбиваш акциите. Ако бях сам, щях да я оправя — каза той.

Бъгси изсумтя подигравателно.

— Нямаше да прескочиш и първата летва. Дамите като тази са от сой. Нямат време за обикновени биячи. Фенър го заведе в един бар.

— Все едно, приятелче. Смятам да се пробвам — каза той.

Когато барманът дойде да вземе поръчката им, Фенър го заговори:

— Хубава лодка е онази.

Човекът погледна безизразно през вратата и кимна.

— Какво ще обичате? — попита той.

Фенър поръча два джина. Когато барманът ги донесе, той го попита:

— Чия е?

Барманът се почеса по главата.

— За коя лодка питате?

— „Нанси М“.

— Наистина е хубава. Собственикът е Тейлър. Има купчина пари.

Бъгси въздъхна.

— Наистина трябва да имаш купчина пари, ако искаш да оправиш дама като тази.

— Тейлър? С какво се занимава? — продължи Фенър.

Барманът вдигна рамене.

— Харчи пари. От богатите плейбои е, предполагам.

— Тук някъде ли живее?

— Човек, който има такава лодка, не би искал да живее тук някъде, нали?

Фенър пресуши половината джин.

— Коя е дамата? Барманът се ухили.

— Не мога да им хвана двата края. Този тип сякаш е получил държавна поръчка да ги изпробва.

Бъгси се обади:

— Хубава професия. Може би му трябва малко помощ?

Фенър попита:

— Къде може да го срещне човек?

— Да го срещне? Ходи насам-натам. Най-често е в казиното на Нулън.

— Значи Нулън има казино, а? — попита Фенър и погледна Бъгси.

Той се усмихна презрително.

— Нулън е девета дупка на кавала.

Фенър остави чашата си на масата.

— Започвам да вярвам в това — каза той, улови Бъгси за лакътя и го изведе на слънце.

Казиното на Нулън беше недалеч от къщата на Хемингуей, на ъгъла на „Оливиа“ и „Уайтхед“.

Фенър взе такси, за да хвърли едно око на къщата на Хемингуей. После отиде в казиното.

Нощта беше топла, пълна с шумове и речни миризми. Казиното беше в дъното на голяма градина и една полукръгла алея водеше до голямата двойна врата отпред. Двойните еркери и сводестите прозорци със златнобоядисани кепенци придаваха на постройката благороден вид.

Много коли пропълзяваха до вратите, разтоварваха пътниците и отново излизаха на улицата.

Фенър плати на таксито и тръгна по широките каменни стъпала. Вратите бяха отворени и когато се изкачи, пред очите му се откри просторно ярко осветено фоайе.

Край вратата стояха двама души, които го изгледаха напрегнато. Реши, че са от биячите на Нулън. Мина през фоайето и влезе в голяма зала. На две от масите вътре се играеше. Той я обиколи, като се оглеждаше внимателно с надежда да види момичето от лодката.

Не бяха минали и пет минути, когато един нисък кубинец с вечерно облекло се приближи до него.

— Вие ли сте мистър Рос? — каза той учтиво.

— Да, аз съм. И какво от това? — попита Фенър.

— Бихте ли дошли в офиса, за момент? Фенър се усмихна.

— Тук съм, за да се забавлявам — каза той… — Какво да правя във вашия офис?

Двамата мъже, които пазеха на вратата изведнъж си пробиха път през тълпата в залата и застанаха от двете му страни. Усмихнаха се, но очите им не участваха в усмивките.

Кубинецът каза меко:

— По-добре е да дойдете. Според мен.

Фенър вдигна рамене и тръгна след него. Пресякоха стаята, излязоха във фоайето и влязоха в малка врата от ляво.

Нулън се разхождаше напред-назад с наведена глава и голяма пура между зъбите. Когато Фенър влезе, той вдигна поглед.

Кубинецът затвори вратата, а двамата биячи останаха навън.

На Фенър му се стори, че Нулън изглежда по-добре. Беше чист и вечерният костюм му отиваше.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Мислех, че това място е за широката публика — отвърна Фенър. — Какво те тормози?

— Тук не допускаме никой от шайката на Карлос.

Фенър се засмя. Отиде до едно голямо кожено кресло и седна.

— Не се цупи — каза му той.

Нулън стоеше прекалено неподвижно.

— По-добре изчезвай и повече не идвай…

Фенър вдигна ръка.

— Кажи на маймуната да си върви. Искам да поговоря с теб.

Нулън се поколеба, но после направи знак на кубинеца и той излезе.

— Доникъде няма да стигнеш, ако се държиш грубо с Карлос — каза Фенър и протегна дългите си крака. — Защо не станеш малко по-умен?

— Каква е играта ти? — попита Нулън. — Има нещо у теб, което не ми харесва.

Фенър отговори със сериозен тон:

— Не съм много сигурен. Но имай готовност. Ако се окажа прав, може да се наложи да обърна този град нагоре с краката. За да го направя, ще ми трябваш ти. Не ми харесва Карлос и не ми харесва бизнесът му. Искам да изчистя града от него.

Нулън се засмя.

— Ти си луд! Карлос е достатъчно голям, за да те размаже.

Фенър кимна.

— Така изглежда на пръв поглед, но ще се случи нещо друго. Ти също искаш този тип да го няма, нали?

Нулън се поколеба, после кимна.

— Да — каза той. — Но това няма да стане докато съм жив, за да го видя.

Фенър разгледа върховете на обувките си.

— Имаш ли хора, ако потрябват?

Нулън се приближи и седна.

— Да имам. Но не са от същата класа. Ще ги е страх да се забъркат в каквото и да било.

Фенър се ухили.

— Не и когато Карлос започне да се подхлъзва. Хората ти ще ми трябват тогава.

Нулън стисна дланите си. Последва дълга пауза, през която той размишляваше. След това каза:

— Играеш опасна игра. Ами ако отида и си поприказвам с Карлос?

Фенър вдигна рамене.

— Защо ти е да го правиш? Ако само ме изчакаш да прочистя града, само ще спечелиш.

— О’кей, давай тогава. Ще се присъединя, когато видя, че имаш напредък. И не си мисли, че ще прочистиш и моята територия, защото няма да стане. Само едно нещо да направиш, което да не ми харесва, и ще те смачкам.

Фенър се изправи.

— За това сега няма да мислим. После ще можем да се погрижим и за тази страна на въпроса.

Нулън го погледна подозрително.

— Нямам ти доверие, Рос, много хитър ми изглеждаш.

— Кой е Тейлър? — попита Фенър неочаквано.

— Тейлър? Какво общо има той с теб? — очите на Нулън изведнъж заблестяха и го загледаха изпитателно.

— Видях лодката му днес следобед. Хубава лодка. Чух че от време на време идвал в заведението ти и реших да го поогледам.

Нулън стана и отиде до вратата.

— Вече е тук.

Фенър го последва до главната зала.

— Покажи ми го. Искам да се запозная с него.

Нулън премина през тълпата, като се оглеждаше вляво и вдясно, после каза:

— Играе на третата маса. Седи до блондинката.

Фенър видя момичето. Изглеждаше чудесно. Меката светлина караше червеникавозлатистата й коса да блести, засенчваше очите й и открояваше червените й устни. Носеше черна рокля, която й отиваше твърде много. Фенър попита:

— Коя е мацката? — Каза го много небрежно.

— Глори Лидлър. Бива си я, нали? — Кръвта беше нахлула в лицето на Нулън и синият му поглед стана влажен. Фенър го погледна с любопитство. — Ако искаш да се запознаеш с Тейлър, ще трябва да почакаш. Никак не обича да го прекъсват.

— Естествено. Тази Лидлър… тя каква е?

Нулън се обърна и го погледна.

— Защо се палиш толкова?

— Защо не? Не е ли парче и половина?

Нулън изсумтя подигравателно.

— Ще те оставя за малко. Имам работа — каза той и си тръгна.

Фенър го проследи с поглед докато се изгуби, зачуди се каква е цялата тази работа и отиде до малкия бар в другия край на залата. Поръча си ръжено уиски с джинджифил и се облегна на плота. От мястото си виждаше само главата и раменете на Глори. Огледа Тейлър и го проучи. Беше едър човек, много загорял от слънцето, с черна чуплива коса. Порцелановосините му очи и тънкият нос го правеха да изглежда хубав.

Когато Фенър погледна Глори отново, забеляза, че и тя го гледа. Фенър продължи да я наблюдава замислено и се чудеше на невероятната прилика. Ако тя не беше сестрата на Мериан Дейли, той щеше да е трикрак кон.

Тейлър се наведе малко, каза й нещо и тя се сепна. Фенър не можеше да бъде съвсем сигурен, но му се стори, че Глори се усмихна на него. Помисли си, че може би светлината е изиграла някакъв номер, но наистина му се беше сторило, че му дава знак. Той не я изпусна от очи, но тя не погледна повече към него. Постоя така няколко минути, след това забеляза, как тя каза нещо на Тейлър и стана. Тейлър я погледна ядосано, хвана я за китката, но тя поклати глава, изсмя му се и се отдалечи от масата. Тейлър изви врат, за да я види, после се обърна отново напред.

Тя дойде до бара. Наблизо стояха още двама мъже и дребният управител кубинец. Фенър каза:

— Порочно е да се пие сам. Ще изпиете ли едно с мен? Не го погледна, а отвори малката си чантичка и извади оттам десетдоларова банкнота.

— Обичам пороците — отвърна тя тихо и си поръча джин. Стоеше полуобърната, с гръб към него. Виждаше само мекото на ухото й и красивата линия на брадичката.

Фенър бързо допи уискито си и махна за още едно. Разгледа гърба й замислен и учуден. Когато барманът сложи новата чаша върху полираното дърво и си отиде, Фенър каза:

— Мис Лидлър, искам да говоря с вас.

Тя се обърна.

— С мен?

— Така се казвате, нали?

— Да. — Погледът й започна да го притеснява. Изведнъж доби усещането, че вижда през него. Никой досега не го беше карал да чувства нещо такова. Това го объркваше.

— Казвам се Рос. Отседнал съм в хотел „Хауърт“. Бих искал… — Спря. Тейлър се приближаваше бързо. На лицето му беше изписана зла гримаса. Идваше към бара с дълги нервни крачки.

— Дявол да го вземе! Не можеш ли сама да пиеш?

Глори му се изсмя. Каза с ясен глас:

— Мисля, че е чудесен. Мисля, че е абсолютно чудесен.

Тейлър погледна към Фенър с притеснение.

— Престани, Глори — каза Тейлър тихо.

Тя не спря:

— Той е най-красивото нещо, което някога съм виждала. Виж ръцете му! Виж само колко са големи! Виж врата му! Виж как държи главата си!

Фенър извади кърпичката си и избърса длани. Допи питието си. Управителят кубинец го гледаше със студен презрителен поглед.

Тейлър каза ядосано:

— Няма нужда да бълнуваш за ръцете му или за врата му.

— Защо не го поканиш да изпие нещо? Той е готин. Знаеш ли какво ми каза? Каза ми: „Порочно е да се пие сам“. — Глори се обърна и се усмихна на Фенър.

Тейлър му каза:

— Разкарай се оттук, нещастнико!

Глори се изкиска.

— Дръж се прилично. Притесняваш го. Така не се говори на толкова хубав мъж.

Фенър каза:

— Внимавай в картинката, плейбой! Малко си мекичък, за да говориш големи приказки.

Тейлър направи движение, но кубинецът се мушна между тях. Каза нещо съвсем тихо на Тейлър. Той погледна Фенър над главата на управителя. Лицето му беше почервеняло от подтиснатия гняв. После се обърна, хвана Глори за ръката и я изведе от залата.

Фенър каза на кубинеца:

— Хубаво момиче.

Кубинецът отговори:

— Може би е по-добре и вие да си отидете.

Фенър се замисли, после изщрака с пръсти и си тръгна. Избърза през фоайето навън в тъмната нощ. Едно такси се приближи до входа и шофьорът отвори вратата. Фенър каза:

— Към пристанището. Бързо! — и се качи на колата.

Въпреки че шофьорът не караше бавно, когато стигнаха на кея, Тейлър вече беше се качил на „Нанси М“. Фенър плати и видя как светва лампата в каютата. Той огледа опустялото пристанище, след това изтича по кея и се качи на лодката. Стъпвайки съвсем тихо, той стигна до каютата. Излегна се отгоре в цял ръст и погледна през полуотворения стъклен илюминатор.

Глори стоеше в средата на помещението, разтриваше китката си и гледаше Тейлър, който се беше опрял с гръб на вратата.

— Време е да сложим нещата по местата им — каза той. Фенър чуваше гласа му съвсем ясно. — Прекалено дълго се държа като левак.

Глори му обърна гръб.

— Веднъж щом изляза оттук — каза му тя, — не искам повече да те виждам!

Тейлър отиде до барчето и си наля нещо за пиене. Ръцете му трепереха, така че питието се разля по лакираната повърхност.

— Направих толкова много за теб — каза той, — но все тая. Знам, че си куку, но не можеш ли поне да опиташ? Ето това ме побърква — дори не се и опитваш!

Глори обиколи каютата. Фенър си помисли, че тя прилича на животно в клетка.

— Изпитвам жалост към теб — каза Тейлър.

Тя се извърна рязко.

— Ти си луд! Мислиш ли, че твоята жалост означава каквото и да било за мен?

— Ничия жалост никога не е означавала за теб каквото и да било. Ти просто не можеш да изпитваш никакви чувства.

— Мога.

— Не такива, каквито трябва.

Тейлър стискаше чашата си много здраво. Фенър забеляза, че кокалчетата на ръката му са побелели.

— След това, което се случи, приключвам с теб. Нямам намерение да прекарам още една такава нощ.

Глори неочаквано се разсмя.

— Аз те напускам, не ти мен. Да ти кажа ли защо?

— Знам защо. Писнало ми е да го слушам. Мога да го изрецитирам и отзад напред.

Глори каза злобно:

— Не, не знаеш. Защото не те бива. Никога не те е бивало. Ти си пихтия. Нищо не знаеш. Само си мислиш, че знаеш!

Тейлър остави внимателно чашата на масата. Отиде до нея и сложи ръце върху раменете й. Лицето му беше побеляло.

— Знаеш, че това е гадна лъжа, нали? — каза той.

Тя отметна ръцете му.

— Няма да те лъжа повече, Хари — каза тя. — Вече не ми е забавно. По-рано ми доставяше удоволствие да поддържам глупавата ти дребна гордост. Сега не ми се занимава с това.

Тейлър я удари по лицето.

Фенър дръпна шапката на тила си и се придвижи малко по-напред.

— Ще те убия за това! — извика Тейлър с разтреперан глас.

Глори попипа бузата си.

— Не можеш да убиеш хорските приказки — озъби му се тя. — Не ти ли писна да използваш главата си като поставка за шапки? Защо не поумнееш? Приключвам с теб. Давам ти пътя!

Тейлър пребледня още повече.

— Заради онзи тип, а? — Ръката му докосна чашата и той я вдигна.

— Внимавай с кръвното си налягане — усмихна се тя подигравателно — или ще вземеш да експлодираш.

Когато тя отвори вратата, Тейлър хвърли по нея чашата. Пръсна се в стената, на метър от главата й.

Фенър се дръпна от илюминатора и се изправи.

„Нека се карат“ — помисли си той, обърна се, слезе от лодката и се запъти към хотела.