Дашиъл Хамет
Малтийският сокол (10)

КАНАПЕТО В „БЕЛВЕДЕРЕ“

Когато Спейд се събуди, новият ден бе запазил от нощта само лека синкава мъглявина. Мекото равномерно дишане на Бриджид О’Шонеси до него издаваше дълбокия й сън. Той тихо се надигна от леглото, излезе от спалнята и затвори вратата. Облече се в банята. Сетне прегледа дрехите на момичето, извади от джоба на палтото му плосък месингов ключ и напусна апартамента.

Отиде в „Коронет“, като си отвори с ключа и долната врата, и вратата на апартамента. Ако някой го наблюдаваше, не би забелязал в държането му нищо потайно — влезе смело, без капка колебание. Ако някой се ослушваше, едва ли щеше да го чуе как се движи — той почти не вдигаше шум.

Вътре в апартамента запали всички лампи. Сетне го претърси от стена до стена. Очите и дебелите му пръсти се движеха на пръв поглед без да бързат, без да се задържат на нещо, без суетене и без да се връщат повторно към вече провереното. Сантиметър по сантиметър, задълбочено, опитно, със сигурност. Всяко чекмедже, долап, кътче, кутия, чанта, куфар — заключени или не — бяха отворени, а съдържанието им бе подложено на щателен преглед от пръстите и очите. Всяка дреха бе опипана и проверена за издайнически издутини, а ушите се вслушваха да доловят шумолене на хартия. Свали завивките от леглото. Погледна под килимите и под всички мебели. Дръпна щорите, за да се увери, че нищо не е пъхнато между пръчките им. Наведе се през прозорците да види дали няма нещо закачено от външната страна. Намушка с вилица пудрата и бурканчетата с крем за лице върху тоалетката. Шишетата поднесе към светлината. Прегледа чиниите, тенджерите, храната и всички опаковки. Изпразни кофата за боклук върху елин вестник. Отвори капака на казанчето в тоалетната, пусна водата и надникна вътре. Изследва металните решетки на каналите в банята — на ваната, умивалника и коритото за пране.

Не откри черната птица. Не откри нищо, което да има някаква връзка с нея. Единственият документ, който му попадна, бе написаната преди седмица квитанция за месечния наем на апартамента на името на Бриджид О’Шонеси. Единственото, което събуди интереса му дотолкова, че да спре за миг обиска, бе шепата скъпи бижута в хромирана кутия, която намери в заключеното чекмедже на тоалетката.

След огледа си направи кафе, изпи го и отвори прозореца на кухнята, като леко одраска дръжката с джобното си ножче. От него се излизаше на аварийната стълба. Остави прозореца отворен, взе си шапката и палтото от канапето в хола и напусна апартамента през входната врата.

На път за вкъщи се отби в една бакалия, току-що отворена от треперещ от студ дебел продавач с подпухнали очи, и купи портокали, яйца, хлебчета, масло и сметана.

Тихо влезе в апартамента си, но още преди да е затворил вратата, Бриджид извика:

— Кой е?

— Младият Спейд със закуската.

— Ох, че ме изплаши!

Вратата на спалнята, която бе оставил затворена, сега бе широко отворена. Момичето седеше на ръба на леглото и трепереше, а дясната му ръка бе пъхната под възглавницата.

Спейд остави покупките на кухненската маса и се върна в стаята. Седна на леглото до нея, целуна я по гладкото рамо и рече:

— Слязох да проверя дали онзи е още на поста си и да купя нещо за закуска.

— Долу ли е?

— Не.

Тя въздъхна и се облегна на ръката му.

— Като се събудих, теб те нямаше и в този миг чух, че някой влиза. Изкарах си ума.

Спейд оправи косата й с пръсти, вдигна я от челото и каза:

— Извинявай, ангелче. Мислех, че няма да се събудиш. Пистолетът през цялата нощ ли беше под възглавницата ти?

— Не, много добре знаеш, че го нямаше. Скочих и го грабнах, когато се изплаших.

Докато тя се къпеше и обличаше, той приготви закуската и пъхна плоския месингов ключ обратно в джоба на палтото й.

Бриджид излезе от банята, като си подсвиркваше „А Куба“.

— Да оправя ли леглото? — попита.

— Няма да е зле. И без това яйцата трябва да се попържат още минута-две.

Когато тя се върна в кухнята, закуската беше сервирана на масата. Седнаха на същите места както вечерта и се нахвърлиха върху храната.

— Та да се върнем на въпроса за птицата — каза Спейд с пълна уста.

Бриджид остави вилицата си на масата и го погледна. Смръщи вежди и присви устни.

— Как може точно тази сутрин да ме караш да говоря за това! — изрече тъжно и отхапа от хлебчето.

Когато двамата излязоха на улицата и прекосиха тротоара, за да се качат в чакащото такси, нямаше и помен от младежа, който беше следил Спейд. Таксито не бе проследено. Пред „Коронет“ не видяха нито вчерашния преследвач, нито някой да се шляе безцелно наоколо.

Бриджид не пожела Спейд да я изпрати до вратата.

— Не стига, че се прибирам по това време с вечерна рокля, ами и мъж да водя със себе си. Дано не срещна никого по стълбите.

— Ще вечеряме ли заедно?

— Да.

Целунаха се. Тя влезе в „Коронет“.

— Хотел „Белведере“ — рече той на шофьора.

Във фоайето зърна младежа, седнал на едно канапе, откъдето се виждаха асансьорите. Правеше се, че чете вестник.

На рецепцията Спейд бе осведомен, че Кайро не си е в стаята. Намръщи се и щипна долната си устна с два пръста. В очите му затанцуваха жълти точици светлина.

— Благодаря — рече тихо на служителя.

С бърза стъпка прекоси фоайето, отиде при канапето, от което се виждаха асансьорите, и седна на не повече от педя разстояние от младежа, който се преструваше, че чете вестник.

Младежът не вдигна поглед от четивото си. От близко се виждаше, че в никой случай няма повече от двайсет години. Чертите на лицето му бяха дребни, съразмерно с целия му ръст, и правилни. Кожата му беше много светла. Белотата на бузите му не бе помрачена нито от брада, пито от руменина. Дрехите му не бяха много нови и качеството им не беше нищо особено, но както самите те, така и начинът, по който ги носеше, бяха по мъжки спретнати.

— Къде е той? — небрежно попита Спейд, докато тръскаше тютюн в кафявата хартийка и я извиваше, за да го разпредели равномерно.

Момчето свали вестника и извърна глава с преднамерена забавеност, както прави човек, сдържащ естествения си порив. Погледна гърдите на Спейд с малките си лешникови очи изпод дълги извити мигли и попита с безцветен, уравновесен и студен глас, напълно в тон с младежкото му лице:

— Моля?

— Къде е? — продължи Спейд, все така зает с цигарата.

— Кой?

— Левантинецът.

Лешниковият поглед се издигна от гърдите на Спейд до възела на червеникавата му връзка и там спря.

— Какво си въобразяваш, чичко? Или ме будалкаш?

— Като започна да те будалкам, ще те предупредя. — Спейд облиза ръба на цигарата и се усмихна на момчето. — Значи си от Ню Йорк.

Момчето премълча, без да откъсва поглед от вратовръзката на събеседника си. Спейд кимна, като че бе получил положителен отговор. Момчето съзерцава вратовръзката му още известно време. Сетне вдигна вестника и прехвърли вниманието си върху него.

— Изчезвай — произнесе с крайчеца на устата си.

Спейд запали цигарата, облегна се удобно на канапето и подхвърли с добронамерена небрежност:

— Няма как, синко — ще трябва да разговаряш с мен. Друг избор просто нямаш, няма и да имаш. Можеш да предадеш думите ми на онзи.

Момчето светкавично остави вестника и се извърна към Спейд, като пак впери във вратовръзката му безизразните си лешникови очи. Малките му ръце лежаха с дланите надолу върху корема му.

— Ще си изпросиш нещо, ако продължаваш в същия дух — изсъска то. Гласът му беше равен, заплашителен. — Казах ти да изчезваш.

Спейд изчака да се отдалечат някакъв трътлест мъж с очила и тънкокрако русо момиче, след което се засмя и рече:

— Това може и да мине на Седмо Авеню в Ню Йорк, но тук не е италианският квартал. Сега си на моя територия. — Всмукна дълбоко цигарен дим и го издуха като дълго бледо облаче. — Е, къде е?

Момчето изрече нещо гърлено, първата част от което не е за черно на бяло, а втората гласеше „мамата“.

— За такива приказки може и без зъби да останеш — все така дружелюбно продължи Спейд, макар лицето му да се бе сковало. — Ако държиш да останеш тук, ще трябва да се научиш на добри обноски.

Момчето повтори фразата.

Спейд хвърли фаса си във високата каменна ваза до канапето, вдигна ръка и привлече вниманието на мъжа, който от няколко минути подпираше тезгяха на щанда за цигари. Мъжът кимна и се приближи. Беше на средна възраст, със среден ръст, облечен в спретнат тъмен костюм.

— Здравей, Сам — поздрави той.

— Здравей, Люк.

Ръкуваха се и Люк рече:

— Много съжалявам за Майлс.

— Да, не му провървя. — Спейд кимна към момчето до себе си. — Защо допускаш евтини гангстерчета във фоайето си? Пищовите им така издуват джобовете, че ще ги пръснат.

— Така ли? — Люк огледа момчето с лукавите си кафяви очи. Лицето му рязко бе променило израза си и сега беше като издялано от камък. — Какво търсиш тук?

Момчето стана. Спейд също. То изгледа двамата мъже, по-скоро вратовръзките им — първо едната, после другата. Връзката на Люк беше черна. Пред тях двамата изглеждаше като гимназист.

— Ако нищо не търсиш — продължи Люк, — тогава изчезвай и повече да не съм те видял.

— Ще ви запомня добре и двамата — рече момчето и напусна хотела.

Те го проследиха с очи. Спейд свали шапката си и избърса потно чело с носна кърпа.

— Каква е тази работа? — попита Люк.

— Представа си нямам. Просто го забелязах. Знаеш ли нещо за Джоуел Кайро — стая шестстотин трийсет и пета?

— А, оня ли? — ухили се многозначително детективът на хотела.

— Откога е тук?

— От четири дни. Днес е петият.

— Какво ще кажеш за него?

— Нищо не знам, Сам. Като изключим външния му вид, с друго не ми е направил лошо впечатление.

— Можеш ли да разбереш дали се е прибирал снощи?

— Ще опитам — обеща Люк и се отдалечи. Спейд седна на канапето да го изчака.

— Не — върна се Люк да докладва. — Не се е прибирал. Какво има?

— Нищо.

— Хайде де, кажи. Знаеш, че мога да си държа устата затворена, но ако нещо не е наред, трябва да сме в течение, за да си приберем парите.

— Работата е съвсем друга — увери го Спейд. — Дори, ако искаш да знаеш, той ми е клиент. Ако имаше нещо, щях да ти кажа.

— Разчитам на теб. Да го държа ли под око?

— Благодаря ти, Люк. Няма да навреди. В днешно време колкото повече знаеш за клиентите си, толкоз по-добре.

 

 

Часовникът над асансьора показваше единайсет и двайсет и една минути, когато Джоуел Кайро влезе в хотела Челото му беше превързано. Дрехите му бяха измачкани и видът им показваше, че дълго време не ги е свалял от гърба си. Лицето му бе подпухнало, устата и клепачите — отпуснати.

Спейд го пресрещна на рецепцията.

— Добро утро — поздрави той, сякаш нищо не е било.

Умореното тяло на Кайро някак си се стегна, отпуснатите черти на лицето му се изопнаха.

— Добро утро — отвърна без възторг.

Настъпи кратко мълчание.

— Да отидем някъде, където да поговорим — предложи Спейд.

Кайро вирна брадичка.

— Моля да ме извините, но разговорите ни на четири очи винаги са завършвали така, че не изгарям от нетърпение да проведа още един. Съжалявам, че трябва да ви го кажа направо, но си е така.

— Снощи ли имате предвид? — Спейд махна нетърпеливо с двете си ръце едновременно. — Че какво друго можех да направя според вас? Мислех, че ви е пределно ясно. Ако се сдърпате с нея или допуснете тя да се сдърпа с вас, аз мога да застана само на нейна страна. Защото ние с вас не знаем къде е тази проклета птица. Само тя знае. Как ще се доберем до нея, ако не й играем по свирката?

Кайро се поколеба, сетне рече със съмнение в гласа:

— Трябва да призная, че винаги имате подръка някое смислено обяснение.

— А вие какво искате? — озъби се Спейд. — Да започна да заеквам? Елате да поговорим тук. — И той го поведе към канапето. Щом седнаха, попита: — Дънди закара ли ви в участъка?

— Да.

— Колко време ви обработваха?

— Допреди малко и изцяло против волята ми. — По лицето и в гласа на Кайро се четеше смесица от болка и негодувание. — Възнамерявам да отнеса въпроса до Гръцкото генерално консулство и да се обърна към адвокат.

— Отнесете го и ще видите какво ще си докарате. Изкопчиха ли нещо от вас?

Усмивката на Кайро излъчи самодоволство.

— Нищичко! Следвах политиката, която снощи предначертахте. — Усмивката му се стопи. — Макар че, да си призная, бих предпочел някоя по-разумна версия. Чувствувах се определено глупаво, като я повтарях.

Спейд се ухили подигравателно.

— Така е, но именно глупостта й я прави чудесна. Сигурен ли сте, че нищо не сте им изплюли?

— Разчитайте на мен, мистър Спейд, думичка не им казах.

Спейд забарабани с пръсти по кожата на канапето.

— Дънди пак ще ви потърси. Нищо няма да се случи, ако продължавате да си държите устата затворена. И не се тревожете, че историята ни била глупава. Ако беше по-разумна, сега всички да сме в пандиза. — Той стана. — Щом цяла нощ сте били подложен на полицейския ураган, значи трябва да се наспите. Ще се видим по-късно.

 

 

Когато Спейд прекрачи прага на кантората си, Ефи Перин тъкмо осведомяваше някого по телефона, че още не е дошъл. Щом го чу да влиза, тя се извърна и беззвучно, само с устни рече:

— Айва. — Той поклати глава. — Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се появи — каза Ефи и затвори. — Трети път звъни от сутринта — обърна се към Спейд.

Той изръмжа с досада.

Момичето посочи с очи вратата на неговия кабинет.

— Твоята мис О’Шонеси е тук. Чака от девет и нещо.

Спейд кимна, като че ли бе очаквал това, и попита:

— Нещо друго?

— Сержант Полхос се обади, но не каза какво да ти предам.

— Обади му се, ще говоря с него.

— Звъня и Г.

— Кой? — попита Спейд с блеснал поглед.

— Г. Така каза. — Позата й на лична незаинтересованост беше безупречна. — Като чу, че те няма, рече: „Бихте ли му предали, като дойде, че Г. се е обадил да каже, че е получил съобщението и пак ще телефонира.“

Спейд премлясна с устни, сякаш опитваше нещо много вкусно.

— Благодаря ти, съкровище. Свържи ме сега с Том Полхос.

И влезе в кабинета си, като затвори внимателно вратата след себе си.

Бриджид О’Шонеси, облечена със същите дрехи както при първото си посещение, стана от стола до бюрото и с бързи крачки се приближи до него.

— Някой е тършувал из апартамента ми! — възкликна тя. — Всичко е обърнато с главата надолу!

Спейд не беше особено изненадан.

— Изчезнало ли е нещо?

— Не, не мисля. Не знам. Побоях се да остана и да проверя. Преоблякох се набързо и дойдох направо тук. Ах, сигурно си допуснал онова момче да те проследи.

Спейд поклати глава.

— Не, ангелче.

Той извади от джоба си ранното издание на вечерния вестник, отвори го и посочи една от колоните, озаглавена „Писъци прогонват крадеца“.

Някоя си Каролин Бийл, млада жена, живееща сама на Сътър Стрийт, била събудена в четири часа сутринта от стъпките на човек, който се движел из спалнята й. Тя се разпищяла. Човекът избягал. Други две жени, живеещи сами в същата сграда, открили рано сутринта, че и техните апартаменти са били посетени. И от трите жени нищо не било откраднато.

— Там се отървах от него — поясни Спейд. Влязох в къщата и се шмугнах през задния вход. Затова и трите са сами жени. Търсил ме е из апартаментите, на чиито врати е имало женски имена, като е мислел, че може да си ти под друго име.

— Но нали цяла нощ дебнеше под твоя апартамент! — обори го тя.

Спейд сви рамене.

— Нямаме основания да предполагаме, че работи сам. А може да е отишъл на Сътър Стрийт, след като е разбрал, че ще останеш през нощта при мен. Вероятностите са много, но едно е сигурно — не ме е проследил до „Коронет“.

Тя се поуспокои.

— И все пак той или някой друг е разбрал къде живея.

— Явно. — Спейд загледа намръщено обувките си. — Дали не е Кайро? — започна да разсъждава на глас. — Снощи не се е прибирал в хотела си, върна се едва преди няколко минути. Каза ми, че цяла нощ са го разпитвали в полицията. Питам се обаче дали е вярно. — Той отвори вратата и се обърна към Ефи: — Свърза ли се с Том?

— Няма го. Ще опитам пак след малко.

— Благодаря.

Спейд затвори и се върна при Бриджид. Тя го гледаше с премрежен поглед.

— Значи тази сутрин си ходил при Джо?

— Да.

Момичето се поколеба, преди да попита:

— Защо?

— Защо ли? — усмихна се той. — Защото, любов моя единствена, ако ще разнищвам тази оплетена история, трябва да не изпускам няколкото свободни края, които държа. — Прегърна я през рамо и я отведе при въртящия се стол. Леко я целуна по върха на носа и я настани в стола, а самият той седна на ръба на бюрото. — А сега май ще трябва да ти намерим ново жилище.

Тя кимна енергично.

— Там вече няма да се върна.

Спейд забарабани по бюрото и направи замислена физиономия.

— Мисля, че знам какво ти трябва — рече след малко. — Почакай.

И като излезе от стаята, грижливо затвори вратата след себе си.

Ефи Перин посегна към телефона.

— Ще опитам пак.

— След малко — прекъсна я Спейд. — Женската ти интуиция продължава ли да твърди, че тя е мадона или нещо подобно?

Ефи го изгледа строго.

— Да, твърдо съм убедена, че в каквато и каша да се е забъркала, по природа е добро момиче. Ако това имаше предвид.

— Точно това имах предвид. А до каква степен си на нейна страна? Готова ли си да й помогнеш?

— По какъв начин?

— Като я приютиш за ден-два.

— Вкъщи ли?

— Да. В нейния апартамент са влезли с взлом и са го претършували. За втори път през тази седмица. Ще бъде по-добре, ако не е сама. Много ще помогнеш, ако я прибереш при себе си.

Ефи се наведе напред и попита напрегнато:

— Животът й в опасност ли е, Сам?

— Така мисля.

Момичето почеса с нокът устната си.

— Това би изкарало ума на майка ми. Ще трябва да я излъжа, че е свидетелка по дело, която искаш да покажеш в последния момент, или нещо от този род.

— Ти си сладур — похвали я Спейд. — Най-добре още сега я заведи у вас. А аз ще взема ключа от апартамента й и ще донеса всичко, от което има нужда. Един момент. Не бива да ви видят да излизате заедно оттук. Върви си у дома. Вземи такси, но провери да не те следят. По всяка вероятност няма да има никой по петите ти, но за всеки случай се увери в това. А аз ще я изпратя след малко с друго такси и също ще гледам да не я проследят.