Дашиъл Хамет
Малтийският сокол (6)

ДРЕБНИЯТ ПРЕСЛЕДВАЧ

Около половин час след като Джоуел Кайро си отиде, Спейд остана неподвижен, вперил намръщен поглед в бюрото си. Сетне изрече с тон на човек, който решава повече да не се тормози:

— Какво толкоз, нали си плащат!

Извади от бюрото бутилка „Манхатънски коктейл“ и чашка от пресован картон, напълни я над половината, гаврътна съдържанието, върна шишето на мястото му, запрати чашката в кошчето за отпадъци, сложи си палтото и шапката, загаси лампата и излезе на мъждиво осветената нощна улица.

Дребен двайсет — двайсет и една годишен младеж, нахлупил хубав сив каскет и облечен със сиво палто, висеше безцелно на ъгъла под кантората.

Спейд тръгна по Сътър Стрийт към Кърни, където влезе в магазин за цигари и си купи два пакета тютюн „Бул Дъръм“. Като излезе, младежът бе сред четиримата, чакащи трамвая на отсрещния тротоар.

Спейд вечеря в „Хърбъртс Грил“ на Пауъл Стрийт. На излизане от ресторанта в осем без четвърт младежът разучаваше витрината на съседната кинкалерия.

Спейд се запъти към хотел „Белведере“ и попита на рецепцията дали мистър Кайро си е в стаята. Отговориха му, че не е. Младежът се бе настанил в едно кресло в най-отдалечения край на фоайето.

Спейд отиде до театър „Гиъри“, не откри Кайро сред тълпата в преддверието и застана отвън на тротоара, с лице към входа. Младежът се шляеше по-нататък на същата улица, сред навалицата пред ресторант „Маркар“.

В осем и десет Джоуел Кайро се зададе по Гиъри Стрийт със същата ситна, скоклива походка. Не забеляза детектива, докато той не го докосна по лакътя. За миг сякаш се изненада, но не кой знае колко, после се досети:

— Ах, да, разбира се, видели сте билета.

— Ъхъ — потвърди Спейд. — Елате да ви покажа нещо. — Дръпна Кайро назад към ръба на тротоара, встрани от чакащите пред театъра. — Малкия с каскета пред „Маркар“.

— Сега ще го погледна — промърмори Кайро и хвърли един поглед към часовника си, сетне към Гиъри Стрийт и към театралния афиш, показващ Джордж Арлис като Шейлок; тъмните му очи бавно се извъртяха, докато спряха на младежа с каскета, на бледото му спокойно лице с извити мигли над сведения поглед.

— Кой е? — попита Спейд.

Кайро се усмихна.

— Не го познавам.

— Върви подире ми от кантората.

Кайро облиза долната си устна и попита:

— Тогава смятате ли, че е благоразумно да ни вижда заедно?

— Откъде да знам? — учуди се Спейд. — Така или иначе, вече ни видя.

Кайро свали шапка и приглади коса с облечената си в ръкавица ръка. Сложи си пак шапката, много внимателно, и рече с искрен тон:

— Давам ви честната си дума, че не го познавам, мистър Спейд и че нямам нищо общо с него. Никого освен вас не съм молил за съдействие, кълна ви се.

— Значи е от противниковия лагер.

— Възможно е.

— Исках просто да знам, защото, ако вземе да ми досажда, може да се наложи да му причиня болка.

— Постъпвайте както намерите за добре. Не ми е приятел.

— Дадено. Ето звънеца за началото на представлението. Приятно прекарване.

И Спейд прекоси улицата, за да вземе трамвая.

Младежът с каскета се качи в същия вагон. Детективът слезе на Хайд Стрийт и тръгна към квартирата си. Стаите не бяха кой знае колко разхвърляни, но нямаше съмнение, че са били претърсени. Спейд се изми, смени си ризата и отново излезе, запъти се нагоре по Сътър Стрийт и се качи на трамвай. Младежът също.

На пет-шест пресечки от „Коронет“ частният детектив слезе и се приближи до входа на висок, кафяв жилищен блок. Натисна едновременно три звънеца. Автоматичното устройство на вратата иззвъня и той влезе, мина покрай асансьора и стълбището и тръгна по дългия коридор с жълти стени към задната част на къщата. Намери врата с автоматична ключалка и излезе в тесния заден двор, който извеждаше на тъмна уличка. Отмина две преки, прекоси Калифорния Стрийт и влезе в „Коронет“. Още нямаше девет и половина.

 

 

Нетърпението, с което Бриджид О’Шонеси го посрещна, показа, че не е била съвсем сигурна дали ще дойде. Беше с лъскава копринена рокля в моден син цвят, с тънки презрамки. Чорапите и обувките й бяха в същата синя гама.

Червено-бежовият хол сега бе подреден и освежен с цветя в тантурести керамични вази в сребристо и черно. Три малки чепати цепеници горяха в камината. Докато тя прибираше шапката и палтото му в дрешника, Спейд не откъсна очи от огъня.

— Добри новини ли ми носите? — попита момичето, като се върна в хола. През усмивката му прозираше тревога, беше затаило дъх.

— Няма да ни се наложи да даваме допълнителни сведения.

— Искате да кажете, че не е необходимо полицията да научи за мен?

— Да.

Тя си отдъхна и седна на ореховото канапе. Лицето й изгуби напрегнатото си изражение, тялото й също се отпусна. Усмихна му се, а в очите й се четеше възхищение.

— Как успяхте? — попита по-скоро учудено, отколкото любопитно.

— В Сан Франциско почти всичко може да се купи или вземе насила.

— Няма ли да си имате неприятности? Но седнете, моля ви. — И тя се дръпна, за да му направи място.

— Нямам нищо против неприятностите, стига да не са прекалено много — отвърна той, но не особено доволен. Стоеше до камината и я изучаваше, претегляше и преценяваше без капка стеснение. Тя пламна под откровения му поглед, но беше по-уверена в себе си отпреди, макар че свенливостта, която тъй й отиваше, все още се четеше в очите й. Спейд остана до горящия огън, сякаш възнамеряваше да пренебрегне поканата й да седне до нея, но накрая прекоси стаята и отиде при канапето.

— Всъщност — рече, докато сядаше — вие не сте тази, за която се представяте.

— Не ви разбирам — каза тя приглушено, като го гледаше озадачено.

— Ами имам предвид държането ви на срамежлива ученичка, запъването, изчервяването и всичко оставало — неясни той.

Тя пламна и отвърна забързано, без да го гледа:

— Вече ви казах днес, че съм много по-лоша, отколкото можете да допуснете.

— Точно това имах предвид — произнесохте го днес следобед със същите думи, същия глас, същия тон. Това е изрепетирана реч.

Тя се смути почти до сълзи, но миг по-късно се стегна и се засмя:

— Е, добре, мистър Спейд. Съвсем не съм тази, за която се представям. Всъщност съм на осемдесет години, невероятно зла, а по професия съм ковач. Обаче така съм свикнала с тази си роля, че не искайте от мен да се откажа изцяло от нея.

— Няма такава опасност — увери я той. — Само че жалко, ако наистина сте толкова невинна. Така доникъде няма да стигнем.

— Вече няма да бъда невинна — обеща тя, притиснала ръка до сърцето.

— Видях се тази вечер с Джоуел Кайро — произнесе той небрежно, сякаш се опитваше да поддържа светски разговор.

Веселото изражение изчезна от лицето й. Очите й, впити в профила му, първо погледнаха изплашено, сетне станаха предпазливи. Спейд бе протегнал и кръстосал крака и не откъсваше поглед от тях По лицето му не можеше да се разбере дали мисли нещо. След дълга пауза тя попита смутено:

— Вие… нима го познавате?

— Запознахме се тази вечер. — Той все така не вдигаше очи и продължаваше да говори с лековат светски тон. — Отиваше да гледа Джордж Арлис.

— Значи ли това, че сте разговаряли?

— Само няколко минути, докато чухме звънеца за началото на представлението.

Бриджид стана, отиде до камината и взе да ръчка е дилаф цепениците. После размести леко едно от украшенията върху поличката, прекоси стаята до масичката в ъгъла, откъдето взе кутия с цигари, оправи пердето и се върна при канапето. Лицето й вече бе спокойно, гладко.

Спейд й се усмихна широко, без да се обръща към нея.

— Бива си ви — рече. — Дори много. Лицето й не помръдна.

— Какво каза той? — попита тихо.

— Относно кое? Тя се поколеба.

— Относно мен.

— Нищо. — Спейд се обърна, за да поднесе пламъка на запалката си към цигарата й. Очите му грееха от неподвижното му лице на млад сатана.

— Добре де… какво каза? — настоя момичето с игрива нацупеност.

— Предложи ми пет хиляди долара за черната птица.

Тя се стресна, зъбите й загризаха кранчето на цигарата, а очите й метнаха бърз тревожен поглед, след което веднага се извърнаха.

— Нали няма пак да почнете да ръчкате огъня и да оправяте стаята? — попита той лениво.

Тя се изсмя звънко и весело, захвърли обезобразената цигара в пепелника и го погледна с ясни, блеснали очи.

— Няма — обеща. — А вие какво му рекохте?

— Пет хиляди долара са много пари.

Тя се усмихна, ала когато той я загледа сериозно, усмивката й изтъня, изкриви се, а след малко и изчезна. Мястото й се зае от наранено, смаяно изражение.

— Надявам се, че няма да приемете.

— Защо не? Пет хиляди долара са много пари.

— Но, мистър Спейд, нали обещахте да ми помогнете! — стисна тя ръката му. — Аз ви се доверих. Не можете… — Тя млъкна, свали ръце от ръкава му и ги закърши.

Спейд се усмихна нежно, загледан в разтревожените й очи.

— Хайде да не се впускаме в подробности относно степента на доверието ви — предложи той. — Обещах да ви помогна, така е, но вие и дума не сте споменавали за никакви черни птици.

— Да, но изглежда, сте знаели, иначе нямаше да… да я споменавате. Вече знаете. Няма… не можете… не можете да се държите така с мен.

Очите й бяха една кобалтовосиня молитва.

— Пет хиляди долара — изрече той за трети път — са много пари.

Тя сви рамене, повдигна ръце и отново ги отпусна с жест на признато поражение.

— Така е — съгласи се с тъничко, монотонно гласче. — Много повече, отколкото бих могла аз да ви предложа, ако ще трябва да наддавам за услугите ви. Спейд се изсмя кратко и някак си горчиво.

— Това звучи добре, особено от вашата уста. Какво сте ми дали досега освен пари? Случайно да съм получил доверието ви или част от истината, или може би съдействие, за да мога и аз да ви помогна? Нима не се опитахте да купите верността ми с пари и нищо друго? В такъв случай, след като я продавам, защо да не я предложа на онзи, който предлага най-много?

— Дадох ви всичките си пари. — В потъмнелите от мъка очи проблеснаха сълзи. Гласът й дрезгаво завибрира. — Оставих се на вашата милост, признах ви, че ако не ми помогнете, с мен е свършено. Какво повече? — Тя внезапно се долепи до него и извика гневно: — Мога ли да ви купя с тялото си?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Спейд взе нейното в шепи и грубо, презрително целуна устата. Сетне се отдръпна.

— Ще си помисля по въпроса.

Лицето му беше каменно, гневно.

Тя седеше неподвижно, хванала изтръпналите си от неговите пръсти страни. Детективът стана.

— Божичко! Всичко е безсмислено! — каза той.

Направи две крачки към камината и спря, загледал ядосано горящите главни, скърцащ със зъби. Тя не помръдна. Обърна се към нея. Двете вертикални бръчки над носа му бяха като дълбоки бразди върху зачервеното му лице.

— Пет пари не давам за честността ви — опита се да говори спокойно. — Още по-малко ме интересува какви сте ги намислили, какви са тайните ви, но трябва с нещо да ми покажете, че знаете какво вършите.

— Знам, повярвайте ми. Много моля да ми повярвате, че всичко, което правя, е за добро, а…

— Докажете го — нареди Спейд. — Имам желание да ви помогна. Дотук — каквото можах, направих. Ако е необходимо, ще продължа слепешком, но трябва да ви имам по-голямо доверие. Искам да ме убедите по някакъв начин, че знаете какво вършите, че не си играете на догадки с надеждата, че накрая, дай боже, всичко ще се оправи.

— Не може ли още съвсем малко да ми имате сляпо доверие?

— Какво значи „съвсем малко“? И какво чакате?

Тя прехапа устна и сведе очи.

— Трябва да поговоря с Джоуел Кайро — рече почти беззвучно.

— Можете да се срещнете с него още тази вечер. — Спейд погледна часовника си. — Представлението скоро ще свърши. Ще му се обадим в хотела.

Тя вдигна към него разтревожените си очи.

— Но той не бива да идва тук. Не бива да разбере къде съм отседнала. Страх ме е.

— Тогава при мен — предложи Спейд.

Брнджид се поколеба, зашава с устни, сетне попита:

— Мислите ли, че ще дойде там?

Спейд кимна.

— Добре! — възкликна тя и скочи на крака с ококорени, грейнали очи. — Хайде да тръгваме!

И отиде в съседната стая. Спейд се приближи до ъгловата масичка и издърпа безшумно чекмеджето. Вътре имаше две тестета карти за игра, специално тефтерче за резултатите на бридж, месингов тирбушон, парче червен канап, златно моливче. Когато тя се върна в стаята с черна шапчица на главата, облечена със сиво велурено палто, с неговата шапка и палто на ръце, той вече бе затворил чекмеджето и тъкмо палеше цигара.

 

 

Таксито спря зад тъмна лимузина, паркирана точно пред вратата на Спейд. Зад кормилото й седеше Айва Арчър. Спейд повдигна шапка за поздрав и влезе в къщата заедно с Бриджид О’Шонеси. Във входа спря до една от пейките и се обърна към нея:

— Ще имате ли нещо против да почакате? Няма да се бавя.

— Разбира се — каза Бриджид и седна. — Не се притеснявайте.

Той излезе на улицата и се приближи до лимузината. Щом отвори вратата, Айва побърза да каже:

— Трябва да говоря с теб, Сам. Може ли да се кача?

Лицето й беше бледо, изопнато.

— Сега е невъзможно.

Жената тракна със зъби и попита рязко:

— Коя е тази?

— Разполагам с много малко време, Айва — търпеливо заобяснява Спейд. — Какво има?

— Коя е тази? — повтори тя и кимна към вратата. Той прехвърли поглед към улицата. На другия ъгъл с гръб към вратата на някакъв гараж лениво се подпираше дребен младеж на двайсет — двайсет и една години с хубав сив каскет. Спейд се намръщи и погледна пак настойчивото лице на Айва.

— Какво има? — попита. — Случило ли се е нещо? Не ти е тук мястото посред нощ.

— Започвам и аз така да мисля — захленчи тя. — Каза ми да не идвам в кантората, а сега и тук не бивало да се показвам. Може би се опитваш да ми внушиш, че не бива да тичам подире ти? В такъв случай защо не ми го кажеш направо?

— Виж какво, Айва, нямаш право да се държиш така с мен.

— Знам, че нямам. Както изглежда, изобщо нямам права, що се отнася до теб. А си мислех, че не е така. Мислех си, че като се преструваш на влюбен в мен, това ми дава…

— Не е сега моментът да спорим по тези въпроси, скъпа — отегчено провлачи Спейд. — По какъв повод искаше да говориш с мен?

— Не мога тук. Сам. Нека се кача горе.

— Сега е невъзможно.

— Защо?

Той не отвърна. Айва сви устни, намести се зад кормилото и запали мотора, загледана сърдито напред. Щом колата потегли, Спейд рече: „Лека нощ, Айва“, — затвори вратата и остана на тротоара с шапка в ръка, докато изпрати с поглед лимузината. Сетне пак влезе в блока. Бриджид О’Шонеси стана с ведра усмивка и двамата се качиха в квартирата му.