Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Видях Вида Ръкс чак на следващия следобед.

Сутринта двамата с Паркър яхнахме пакарда и прескочихме до къщата на Брет. Изкачихме пътя нагоре по хълмовете и стигнахме върха, под който горделиво се протягаше Оушън Райз.

Караше Паркър. Прекалено бързо по тесния и изпълнен със завои планински път, за да бъде приятно. На два пъти колата поднесе и задните й колела опасно се доближиха до ръба на пропастта. Не казах нищо. След като той може да понася това, мога и аз. Караше с някакво пренебрежение, едва докосвайки волана с деликатните си пръсти. Сякаш се боеше да не ги изцапа.

Къщата на Брет се вижда отдалеч въпреки четириметровата ограда, която опасва имението. Просто защото е построена на малко хълмче, което се издига над околността. Но когато човек стигне портала, тя вече е изчезнала от погледа му, скрита зад буйни храсти и зеленина. Паркър спря колата на място, от което всичко се виждаше като на длан. Извадихме архитектурната скица и той ми показа къде точно се намира задният вход. Налагаше се едно не съвсем леко прескачане на оградата, но това не го вълнуваше. Просто защото нямаше да го върши той. Разсеяно поясни, че по горната част на оградата има и няколко реда бодлива тел, но това също не е нещо, което би трябвало да ни тревожи. Изобщо изглеждаше далеч по-доволен от мен, що се отнася до арената на действие. И това беше естествено — не той, а аз трябваше да действам там.

Пред големия железен портал стоеше един от пазачите. Наближаваше петдесетте, но беше добре сложен и очевидно силен мъж. Будните му студени очи не ни изпускаха от поглед, докато паркирахме на разширението на пътя, оформено по естествен начин на петдесетина метра по-нататък.

— Остави го на мен — рече Паркър.

Пакардът описа плавен завой, а пазачът бавно пристъпи към нас. Беше нисък и широкоплещест, с гръб на борец тежка категория. Носеше кафява риза, кафяви бричове и островърха шапка, късите му дебели крака бяха натикани в каубойски ботуши.

— Мислех, че това е пътят за Санта Медина — показа малката си главичка от прозорчето Паркър.

Пазачът сложи излъскания си ботуш на степенката. Тежкият му поглед се спря първо на Паркър, после бавно се измести върху мен. Дори да не ми бяха казали, че е бивше ченге, щях да го позная по тези хладни и подозрителни очи.

— Това е частен път — рече той с подчертан сарказъм в гласа. — На половин миля оттук има знак. Пътят за Санта Медина отбива вляво от него, а той е поне четири-пет квадратни метра, за да го виждат такива като вас… Какво търсите тук?

Успях да огледам стената, преди да е свършил с артикулацията. Беше гладка като стъкло, а отгоре й се къдреха три реда бодлива тел. На външен вид бодливите й краища изглеждаха достатъчно остри, за да разкъсат човешка плът. И тази плът, по всичко изглежда, щеше да бъде моята.

— Обърках се, мислех, че пътят вляво е частен — отвърна Паркър и възнагради пазача с една куха усмивка. — Съжалявам за безпокойството.

Тази реплика ми даде възможност да направя още едно откритие — до будката на пазача седеше пес вълча порода, който тъкмо се прозяваше срещу слънцето. На някой от острите му зъби човек спокойно би могъл да окачи шапката си.

— Изчезвайте — рече пазачът. — Няма да е зле да се поупражнявате в четене през свободното си време. Имате очевидни празнини в тая посока.

Около дебелия кръст на пазача беше увит широк колан за оръжие. Кобурът нямаше капаче и от него надничаше ръкохватката на револвер 45-и калибър, излъскана от честа употреба.

— Не е нужно да сте груб — любезно отвърна Паркър, все така сдържан и възпитан. — Всеки може да направи грешка.

— Включително и майка ти — ухили се пазачът. — Я какъв хубостник е пръкнала!

Лицето на Паркър порозовя.

— Подмятането ви е обидно, ще се оплача на работодателя ви! — остро отвърна той.

— Хайде, дим да те няма! — изръмжа онзи. — Раз-карай тая барака по-далеч оттук, преди наистина да съм ти дал повод за оплакване!

Подкарахме обратно натам, откъдето бяхме дошли. Нагласих огледалцето за обратно виждане и се загледах в смаляващата се фигура на пазача. Стоеше на пътя с разкрачени крака и ръце на хълбоците и мрачно гледаше подире ни. Истинска горила.

— Хубаво момче — ухилих се аз.

— И другият е същият. Довечера дежурят заедно.

— Видя ли кучето?

— Куче ли? — изненадано ме погледна той. — Какво куче?

— Най-обикновено кученце с хубави зъбки. Само дето изглеждаше по-навъсено от пазача и доста по-гладно. Ами бодливата тел? Първокачествена стока. Остра. Имам чувството, че ще се наложи да отпуснете още малко мангизи. Трябват ми за застраховка.

— Няма да получиш нито цент повече! — сопна се Паркър.

— Жалко — въздъхнах аз. — Но си пропуснал да споменеш за кученцето. Сигурно ще е голям майтап да се прехвърлям през оградата с такова животинче на полянката. Хайде, приятелче, наистина ще се наложи да развържеш чорапа с мангизите!

— Хилядарка и нито цент повече! — отсече с каменно лице Паркър. — Можеш да избираш!

— Май ще се наложи ти да избиращ дали да си промениш становището, или не. Клиентът винаги има право, а аз кой знае защо имам чувството, че Брет може да отпусне някой долар за информацията, с която разполагам. Затова не ми казвай да избирам, ако наистина не мислиш така!

Погледнах го навреме, за да забележа как се присвиват очите му. Ударът беше точен.

— Не ми излизай с тия номера, Джаксън! — процеди той.

— Посъветвай се с дебелия — рекох. — Още пет стотачки, или без мен. Шишко пропусна да ми съобщи доста съществени подробности — пазачи, куче, алармена инсталация, бодлива тел. В устата му всичко звучеше така, сякаш можеше и насън да го сториш.

— Предупреждавам те, Джаксън! — просъска през зъби Паркър. — С нас не можеш да се будалкаш! Ти се съгласи да свършиш работата и взе аванс! Значи трябва да я свършиш и толкоз!

— Точно така — съгласих се аз. — Но хонорарът се увеличава с петдесет процента просто защото моят профсъюз има известни резерви по отношение на кучетата.

— Ще вземеш хилядарката или ще съжаляваш! — отвърна Паркър и стисна волана толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — Няма да позволя да бъда изнудван от дребен мошеник като теб!

— Сърди се на Шишко. Не съм чак толкова будала, колкото изглеждам.

Той здраво натисна педала, в резултат на което стигнахме къщата за два пъти по-кратко време.

— Ще се срещнем с Горман — рече. Срещнахме се.

Шишко седеше в стола си, търкаше розовото си лице и слушаше.

— Казах му, че не може да се будалка с нас! — процеди Паркър. Беше пребледнял, очите му гневно проблясваха.

Горман ме погледна.

— Не се опитвайте да ни правите номера, мистър Джаксън.

— Никакви номера — усмихнах му се аз. — Просто петстотин долара повече, за да покрият застраховката. Ако бяхте видял пазача и онзи пес, положително щяхте да сте на моето мнение.

Той размишлява в продължение на цяла минута, после рязко вдигна глава:

— Добре! Наистина не знаех нищо за кучета и пазачи. Ще получите още петстотин, но това е последно!

От устата на Паркър изригна малка експлозия.

— Не се вълнувай, Доминик! — намръщено го изгледа Горман. — Ако си знаел за охраната, би трябвало да ми кажеш!

— Той ни изнудва! — впусна се в атака Паркър. — Луд ли си да приемаш условията му! Мислиш ли, че ще се задоволи само с това?

— Остави това на мен — отвърна Горман с каменно лице. Беше спокоен като китаец по време на члена церемония.

Паркър ми отправи един продължителен поглед, после се обърна и излезе.

— Предпочитам мангизите още сега — рекох. — Едва ли ще имам някаква полза от тях, ако се натъкна на песа.

Поспорихме, направихме взаимни отстъпки. В крайна сметка се споразумяхме за двеста и петдесет в брой и Горман ми ги подаде.

Поисках назаем плик и писалка и се заех да готвя нова изненада за банковия си агент. Пощенската кутия беше пред къщата. Отидох до нея по посипаната с чакъл алея, а Горман ме следеше през прозореца.

Е, започвам да влизам във форма, рекох си. Успях да измъкна цели четиристотин и петдесет кинта от тия железни типове, без да съм им свършил работа дори за пукнат цент. И всичките тези мангизи се намират на сигурно място.

Но лекотата, с която Горман се раздели с новите петстотин долара, никак не ми хареса. Знаех, че от Паркър наистина не бих могъл да ги изстискам, но знаех и друго — Горман е опасният. Раздели се с мангизите, без да му мигне окото, но това не можеше да ме заблуди. Започнаха да ме обземат съвсем конкретни опасения, че трудно ще събера остатъка от сумата след приключването на задачата. Сега всичко е наред, но в момента, в който поставя в ръката му кутийката с пудра, ще настъпи неговият час. Чувствах се като човек, на когото му расте гърбица. Спомних си думите на Макс за патлака на Паркър. В момента бях в безопасност, тъй като трябваше да свърша работа, за която Горман е твърде дебел, а Паркър — твърде страхлив. Но след като я свърша, нещата ще станат съвсем други. Ще се превърна в опасно бреме за тях и точно тогава трябва да внимавам. Ще трябва здравата да си отварям очите, рекох си. И въпросът беше приключен.

Малко по-късно се появи Макс и съобщи, че обядът е готов. Седях на терасата над парка и се канех да го попитам нещо. Не го сторих, защото навреме забелязах предупредителния му поглед.

Извърнах небрежно глава и видях приятелчето Паркър на френския прозорец зад себе си. Гледаше ни намръщено и мълчеше. После се приближи. Беше малко вдървен, но напълно се контролираше.

— Приготвил съм ти всичко необходимо за довечера — съобщи той, след като изчака Макс да се отдалечи. — Ще те откарам до оградата и ще те чакам в колата.

— По-добре да влезем заедно. Ти ще поемеш грижата за кучето.

Той не обърна внимание на умното предложение и влезе обратно в гостната. Видът на обяда не предизвика въодушевление у никого. Докато си играехме с вилиците, Паркър се зае да ми обяснява какво точно е приготвил.

— Ще ти трябва въже с възли за стената. Приготвил съм ти едно с кука накрая. Остри клещи за бодливата тел, фенерче. Друго ще искаш ли?

— А кучето?

— Една оловна тръба ще ти свърши работа. Ще кажа на Макс да я намери…

— А комбинацията на сейфа?

— Записал съм ти я — отвърна Паркър. — На стената зад сейфа има жица. Трябва да я прекъснеш, преди да си го докоснал. Не пипай прозорците.

— Звучи просто, а?

— За човек с вашия опит наистина е просто — обади се Горман. — Все пак избягвайте рисковете, мистър Джаксън. Не искам усложнения.

— Ставаме двама — кимнах.

След като се нахранихме, рекох, че искам да подремна в градината. Там срещнах Вида Ръкс. Насочих се към басейна с тайната надежда да я видя и това наистина стана. Седеше на ниския парапет край басейна в същата поза, в която я бях забелязал снощи. Краката й с леки сандали се поклащаха на няколко сантиметра от водата. Носеше яркожълти шорти и копринена блузка в същия цвят. Черната й коса висеше свободно надолу, от време на време я отмяташе назад като холандски териер. Тялото й беше дребно, но стегнато, от него се излъчваше здраве и сила. Не че беше мускулесто… Не, силата просто се загатваше. Човек оставаше с впечатлението, че китките и са стоманени, а стегнатите й бедра — от истински гранит.

Лицето й беше с дребни черти, тъжно и бледо. Пъстрите й очи — внимателни и тревожни. Много момичета притежават красиви лица и безупречни фигури. Гледаш ги, представяш си някои неща, после ги забравяш. Но с това момиче нещата стояха по-различно. Не ме питайте защо. Имаше нещо в нея. Нещо различно. Нещо толкова различно, колкото е различен чистият джин от чешмяната вода. И както обикновено става, това различие се стоварва отгоре ти като зашеметяващ ритник. А ритникът на Вида Ръкс притежаваше силата на див мустанг.

В мига, в който я видях, усетих, че ще има големи бъркотии. Ако имах капка мозък в главата си, трябваше незабавно да се оттегля. Да върна мангизите на Горман и да изчезвам от тази къща, без да се обръщам назад. Това беше единственото разумно нещо, което трябваше да сторя. Би трябвало да усетя, че начинът, по който възприемам външността на момичето срещу себе си, предварително ме обрича на раздвоение и това ще се отрази на предстоящата мисия. А когато тип като мен се чувства по този начин, той вече е свалил гарда и е готов за тенджерата.

— Здрасти — рекох. — Ти си момичето, дето ходи насън, нали?

Тя замислено ме разгледа. Нямаше поздрав, нямаше усмивка. После рече:

— И аз съм чувала за теб.

Толкоз. Продължихме мълчаливо да се оглеждаме. Тя не помръдваше. Умееше да седи невероятно неподвижно. Даже не мигаше, за да покаже, че е жива. Да не говорим за дишането.

— Знаеш защо съм тук, нали? — попитах. — Знаеш и какво се готвя да сторя.

— Знам — отвърна тя.

Толкоз. Не виждам какво повече можехме да си кажем и се обърнах към водата. Там се полюшваше отражението й. Също така красиво като оригинала.

Не знам защо, но останах с впечатлението, че й въздействам така, както и тя на мен. Не бях сигурен, но имах чувството, че съм запалил някаква искрица в душата й. Искрица, която се нуждае от доста духа-не, за да се разгори.

Претендирам, че имам известен опит с жените. Те са ми доставяли много удоволствие и много мъка. Странни животинки са, човек никога не знае къде точно се намира с тях… А и те самите нерядко се чувстват по същия начин. Излишно е да се опитваш да разбереш какво точно ги кара да тиктакат — просто няма начин! Настроенията им са далеч повече от деветте живота на котките и единствената ти надежда е да улучиш точно онова, което ти върши работа, при това да го улучиш бързо и решително. Изпуснеш ли момента, свършен си! Освен ако не си от онези типове, дето си падат по бавния подход и имат за губене седмица, месец, а дори и година. Аз не съм от тях. Аз обичам светкавичната атака, която винаги ги хваща неподготвени. Като изстрел в гърба.

Заобиколих басейна и се приближих до нея. Тя продължаваше да стои като статуя, ръцете й бяха отпуснати в скута. Вече можех да доловя аромата на парфюма й. Не бих могъл да го назова по име, но беше хубав парфюм. От тези, които бързо ти завъртат главата.

Внезапно сърцето ми заблъска в гръдния кош, устата ми пресъхна. Стоях на крачка зад нея и чаках. Имах чувството, че всеки момент ще пипна оголена жица, убийствен ток ще премине по тялото ми и няма да мога да се откъсна от нея. После главата й се повдигна, лицето й започна да се извръща към мен. Поех я в прегръдката си и устните ни се сляха. Бях улучил точно настроението, което ми трябваше. Цели пет секунди не помръднахме. Полуотворените й устни бяха твърди, дъхът й леко докосваше гърлото ми. Пет секунди. Време, достатъчно да усетя великолепието на младото стегнато тяло, плътно притиснато до моето, нежната ръка, увила се около врата ми, пръстите на другата, вплели се в моите… После рязко ме отблъсна. Китките й наистина бяха стоманени.

Погледнахме се в очите. Нейните — пъстри и със странни лилави оттенъци — бяха равнодушно спокойни като гладката вода на басейна.

— Винаги ли работиш с такава бързина? — попита тя и пръстите й леко докоснаха устните ми.

Тежестта в гърдите ми беше толкова голяма, че с мъка си поемах дъх. Когато все пак успях да проговоря, всяка жаба би завидяла на гласа ми.

— Стори ми се, че точно с това трябва да започнем — рекох. — Някой друг път ще продължим.

Тя преметна крака през парапета и се изправи. Тъмнокосата главица стигаше точно до рамото ми. Стоеше много изправена и малко вдървена.

— Може би — отлепиха се устните й. Миг по-късно вече се отдалечаваше. Гледах след нея. Тялото й бе стройно и грациозно. Не се обърна. Гледах я, докато изчезна в къщата. После седнах на парапета и запалих цигара. Ръцете ми бяха „стабилни“ като лист трепетлика.

Прекарах целия следобед там, край басейна, в който плуваха водни лилии. Нищо не се случи. Никой не дойде при мен. Никой не ме наблюдаваше през прозорците. Разполагах с всичкото време на света да обмисля това, което ми предстоеше вечерта — да се изплъзна на пазачите и кучето, да се прехвърля незабелязано през високата стена, да отворя сейфа. И пет минути не отделих на подобни мисли. Защото мислех за Вида Ръкс Когато слънцето се плъзна зад високите борове и сенките им по поляната се удължиха, аз продължавах да мисля за Вида Ръкс. За същото мислех и когато от къщата излезе Паркър и тръгна към мен.

Гледах го тъпо, просто защото го бях забравил. Сякаш никога не бе съществувал. Такова беше влиянието й.

— Време е да се прибереш — рязко рече той. — Ще повторим всичко още веднъж, после ще вечеряме. Искам да тръгнем около девет, тогава луната е най-удобна за нас.

Влязохме в къщата. Нямаше я в хола, нямаше я и във всекидневната, където ни очакваше Горман. Все се ослушвах, но къщата беше тиха и замряла като морга.

— Кинжалът ще носи Доминик — рече Горман. — Ще ви го подаде, като се покатерите на стената. Внимавайте с него, не искам да го одраскате някъде…

Паркър ми подаде ключа за задния вход, после отново се надвесихме над архитектурната скица.

— Имам да вземам още двеста долара, преди да хлътна там — напомних на Горман аз. — Не е зле да ги получа още сега.

— Доминик ще ви ги даде заедно с кинжала — отвърна дебелият. — Доста от моите парички преминаха в джоба ви, преди да сте свършили каквото и да било, мистър Джаксън. Преди да се разделя с останалите банкноти, ще се наложи да се потрудите.

— Окей — усмихнах му се аз. — Само че няма да прескоча стената без тях.

Очаквах да я видя на вечеря, но тя не се появи. По време на вечерята изведнъж открих, че трябва да зная къде е, просто трябва. Небрежно подхвърлих, че в градината съм видял едно момиче. После попитах дали тя е госпожица Ръкс и защо не се храни с нас.

Паркър пусна вълча усмивка, кокалчетата му отново побеляха. Тъкмо се накани да избухне и ръката на Горман легна върху рамото му.

— Не се вълнувай, Доминик.

Не ми хареса мутрата на Паркър, бутнах стола и се изправих. Беше толкова бесен, че като нищо можеше да ми забие един. А аз не обичам да ме удрят седнал. Дори когато насреща ми е девственица като Паркър.

— Нает си да свършиш определена работа, Джаксън — рече той и ми отправи злобен поглед през масата — Затова не си навирай проклетия нос в неща, които не те засягат! Госпожица Ръкс не желае да има нищо общо с дребен мошеник като теб и аз ще се погрижа желанието й да бъде изпълнено. Повече не желая да чувам името й от устата ти!

Не реагирах, както би трябвало да реагирам, само заради онова, което стана край басейна:

— Само не казвай, че онова ефирно създание с шортите край басейна си пада по девственица като теб! — подигравателно го изгледах аз. После понечих да отместя с крак стола между двамата и да му забия един в мутрата. Спря ме късото дуло на един 38-калибров револвер, което се появи в ръката му. Макс беше прав, като каза, че носи патлака си така, че винаги да му е подръка. Само на кино бях виждал някой да измъква револвер с такава бързина.

— Доминик! — обади се Горман със спокоен глас.

Не помръдвах. Във воднистосините очи на Паркър се появи малко отнесеният израз на човек, който се готви да дръпне спусъка. Гадна ситуация. Дулото на патлака изглеждаше широко като Бруклинския тунел и два пъти по-солидно от него. Виждах как тънкият пръст обира луфта на спусъка.

— Доминик? — този път гласът на Горман прозвуча много по-различно, а тежкият му юмрук се стовари върху масата.

Дулото се наведе надолу и Паркър премигна. Гледаше ме така, сякаш не разбираше какво се е случило. Тръпки ме полазиха от този отсъстващ бледосин поглед. Тоя тип наистина е шантав. Подобно отсъстващо изражение съм наблюдавал у куп психопати, затворени в лудницата към щатския пандиз. Който го е виждал веднъж, никога не може да го сбърка. Изражение на маниак-убиец.

— Не се вълнувай, Доминик! — обади се отново Горман с пискливия си режещ гласец. Не беше се помръднал, не беше сменил обръщението си. Разбрах, че това е начинът, по който контролира тая истерична девственица насреща ми.

Паркър се изправи, погледа с недоумение револвера в ръката си, после бавно напусна стаята.

Извадих кърпичката си и я опрях до разгорещеното си чело. Бях се изпотил. Не много, но все пак се бях изпотил…

— Трябва да внимавате с приятеля си — рекох. — Някой ден ще го изнесат привързан към носилка.

— Сам сте си виновен, мистър Джаксън — рече Горман със студени очи. — Ако се отнасяте с него както трябва, проблеми няма. За съжаление вие сте от драките… Още кафе?

— Мисля да ударя един скоч — ухилих му се аз. — Не си мислете, че ще успеете да ме заблудите — тоя тип се готвеше да натисне спусъка! Затова ще е най-добре да му вземете пистолета. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Иначе ще стане беля.

Горман мълчаливо ме наблюдаваше как пълня чашата. Лицето беше безизразно.

— Не трябва да го приемате сериозно, мистър Джаксън. Просто е доста привързан към госпожица Ръкс. На ваше място не бих споменавал името й пред него.

— А тя какво мисли за него?

— Не виждам вие какво общо имате с това.

Отпих една глътка и се върнах на масата.

— Може би сте прав.

Точно в девет Паркър докара колата пред входа. Изглеждаше спокоен и сдържан, сякаш нищо не беше се случило.

Горман се спусна по стъпалата да ни изпрати.

— Успех, мистър Джаксън — рече той. — Последните инструкции ще получите от Паркър. Аз ще ви приготвя парите.

Зяпах нагоре към тъмните прозорци с надеждата да зърна лицето й и почти не го слушах. Нямаше я.

— След два часа сме тук — рече Паркър. Гласът му издайнически потрепна и изложи на показ огромното му напрежение. — Знаеш какво да правиш, ако ни няма.

— Ще се върнете — успокои го Горман. Неговите нерви очевидно бяха в по-добра форма. — Мистър Джаксън няма да допусне грешка.

Искрено се надявах да е така. Колата потегли, а аз се надвесих от прозореца и огледах къщата за последен път. Пак не я видях.