Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените… (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Фаровете на кадилака проточваха два дълги бели пръста по планинския път, който водеше към Оушън Райз. Зад волана седеше Лу Фаръл, а аз бях до него. Не го исках, но Кейси настоя да дойде, защото не изпитвал доверие към Брет. Имал чувството, че там може да ме чака и специална делегация.

Рекох, че ми е дал дума и Кейси умря от смях. Думата на един милионер съвсем не представляваше за него онази тежест, която й влагах аз. Обясни ми го с доста цветист език и накрая отстъпих. А после се оказа, че наистина се радвам от присъствието на Лу.

Не след дълго фаровете осветиха четириметровия зид, ограждащ къщата на Брет.

— Ще чакаш отвън, Лу — дадох нарежданията си аз. — И ще бъдеш готов за светкавично потегляне. Не излизай от колата, за да не те спипат пазачите.

Лу спря пред портала. Светна мощна лампа и пред нас изскочиха двама униформени мъже. Единият Остана пред желязната врата, а другият се насочи към нас. Излязох навън, тъй като не исках да оглежда Лу.

— Мистър Брет ме очаква — рекох. — Казвам се Флойд Джаксън.

Лъчът на фенерчето ме ослепи.

— Предполагам, че наистина сте Джаксън — рече пазачът, след като ми се нагледа до насита. — Елате, ще телефонирам в къщата. Ще вкарвате ли вътре и бричката си?

— Нека остане тук. Ще ида пеш.

— Както искате, но ще трябва доста да походите.

— Имам нужда от малко раздвижване, защото започвам да напълнявам.

Той сви рамене и тръгна обратно към портала.

— Всичко е наред — сподели с колегата си. — Това е човекът, когото очакват.

Онзи ме огледа намръщено и отвори вратата. Прекрачихме прага и влязохме в стаичката, Беше гола и чиста като караулно във военен лагер. До вратата имаше дори стойка, на която мрачно проблясваха четири карабини със съвсем делови вид. До тях висяха широки патрондаши.

Пазачът се приближи до телефона на стената и промърмори нещо в слушалката. Почака малко, бутна шапката на тила си и ме огледа с хладен и безразличен поглед. В ухото му пропука някакъв глас и той моментално забрави за мен.

— Тук е Джаксън, сър — рече той. — Да, сър. Веднага ще го пратя горе. Ще се погрижа, сър. Да, разбира се. — Окачи слушалката, потърка носа си и ми подари една мрачна усмивка. — Това момче много обича да го наричат „сър“. Голяма работа, а? Ти искаш ли да си голяма работа, приятел? Ще ти хареса ли, ако човек като мен ти вика „сър“?

— Ще го понеса, стига на теб да ти харесва.

— Може би, но на мен един баровец ми стига. Така че не си въобразявай кой знае какво, приятел. Един баровец ми е предостатъчен. Имаш ли пищов?

Рекох, че нямам.

— Трябва да видя, приятел. Баровецът особено държи на това. Няма да ти пука, ако те поопипам малко, нали? Не се обиждай, ама изпълнявам заповеди.

— Почвай.

Той започна да ме опипва и скоро измъкна кутията с кинжала.

— Това какво е, приятел?

— Това принадлежи на баровеца. Ако го отвориш, ще трябва да му кажа, а това положително няма да му хареса.

— Добре, добре. Вътре едва ли може да влезе пищов — рече той и ми подаде обратно кутията. — Баровецът не харесва куп неща и хич не ми се иска да му се изправям на пътя.

Пъхнах кутията в джоба си.

— Хайде, приятел, очакват те. И това е упражнение, което баровецът не обича…

Тръгнахме по тъмната пътека.

— Не е лоша бричката, с която дойде, приятел — рече пазачът. — И аз бих искал да се возя на такава. Сигурно струва цяла торба мангизи.

— Не знам. Взех я назаем.

Той се изплю в тъмното.

— И аз тъй си помислих. Не мога да си представя частно ченге в такава кола.

— Вече не съм частно ченге. Оттеглих се преди няколко седмици.

— Тъй ли? Аз пък си помислих, че баровецът е решил да те наеме, щото преди една-две нощи са очистили предишните му пазачи.

— Няма такова нещо.

— Значи лична работа, а?

— Нещо подобно.

Продължихме мълчаливо в мрака, но аз усещах как го разяжда любопитството.

— Прекалено лична, за да говориш за нея, нали? — обади се отново той, когато пред очите ни изплува къщата.

— Питай него. Ако има желание да я сподели, сигурно ще ти разкаже всичко.

Нова храчка в тъмното.

— Само туй ми липсва, да го питам. Сигурно ще ми отвърне с носа на ботуша си.

— Сигурно.

— Виждаш ли онзи осветен прозорец? — спря той и насочи ръка напред. — Там е. Каза да влезеш през градинския вход. Вече можеш и сам да се оправиш, нали приятел? Не ми се качват всички тия стълбища. Краката ми са нежни.

Погледнах натам. Светлината от отворените френски прозорци на терасата достигаше до каменния грифон на парапета и се разсейваше по стълбите надолу.

— Ще се оправя — рекох. — Ще се видим пак, като си тръгвам.

Той остана в подножието на стълбите. Когато стигнах каменната птица, спрях и се обърнах. Все още беше там. Сложил ръце на кръста, стоеше и мълчаливо ме наблюдаваше. Продължих нагоре и погледнах назад едва когато стигнах до втората тераса. Беше си тръгнал, фигурата му едва се долавяше в мрака на-долу по пътеката. Ако не беше ярката луна, едва ли бих го забелязал. Залепих се в сянката на къщата и го изчаках да се скрие зад завоя. После изтичах надолу към грифона.

Рискувах, но друг начин нямаше. Ако отложех операцията за след срещата с Брет, може би изобщо нямаше да я осъществя. Защото пазачът положително ще ме чака да ме изведе обратно навън.

Спрях пред каменната птица и хвърлих бърз поглед наоколо. Нямаше никой, завесите на прозорците бяха плътно спуснати. Покатерих се в основата на статуята и пъхнах ръка в дупката между крилете. Пръстите ми напразно я опипваха. Тихо изругах и се набрах още малко нагоре. Измъкнах малкото си фенерче и насочих лъча му в малката хралупа. Вътре имаше малко мръсотия и още по-малко дъждовна вода. Но никаква пудриера.

Времето сякаш спря? Стоях вкопчен в каменните криле и зяпах в празната дупка. После нощната тишина бе разкъсана от оглушителен изстрел. Прозвуча съвсем наблизо, но въпреки това имах чувството, че не е насочен към мен.

Скочих от постамента и хукнах към френските прозорци. Стигнах дръпнатите стъкла още преди ехото на изстрела да беше заглъхнало в листата на околните храсталаци. В стаята се виеше тънка струйка дим.

Беше хубава стая, точно такава, каквато трябва да притежава един истински милионер. Всичко вътре беше скъпо, красиво и здраво.

Линдзи Брет седеше в креслото срещу прозореца. На добре охраненото му лице бе замръзнало леко учудено изражение, в средата на челото му зееше синкава дупчица. Безжизнените му очи бяха вперени в мен, устните му бяха разтегнати в раздразнителна гримаса. Вече не изглеждаше така, сякаш всеки момент може да тича оттук до Матерхорн, а после да си подсвирква с уста. Не беше нужно да го докосвам, за да се уверя, че е мъртъв.

Оръжието на престъплението (както биха го нарекли вестниците) лежеше на масичката пред него. Беше автоматичен пистолет двайсет и пети калибър с магазин за шест патрона. От късото му дуло продължаваше да се вие синкав дим.

Работата беше свършена чисто и бързо. Този, който се беше наел с нея, безспорно е бил професионалист. Куршумът беше отнел живота на милионера с онази безпощадна точност, с която изчезнаха шансовете ми да получа двайсет и пет хиляди долара. Това си мислех, докато очите ми не се отделяха от безизразното лице на убития. В крайна сметка нямаше да мога да си поживея нашироко. Господин и госпожа Флойд Джак-сън така и няма да поемат направените резервации за Маями. Никакви мангизи за Джаксън — хлапакът-детектив. Така става в живота. Кроиш планове, издигаш въздушни кули, качваш се на покрива на света. А после идва някой, пуска вентилатора и балончето гръмва.

После в главата ми се появи нова мисъл. Ченгетата едва ли ще търсят убиеца прекалено далеч. Просто ще се задоволят с мен. По гръбнака ми пробяга хладна тръпка и след миг се закотви в корените на косата ми. С мен ами, с кого друг! Бях дошъл тук съвсем сам, в момента на пристигането ми тресна изстрелът. Редфърн ще умре от кеф, когато започне да съпоставя фактите.

Тези мисли пробягаха в съзнанието ми направо за нула време. Димът от дулото на пистолета още не беше се разсеял, когато краката ми започнаха да се движат на заден ход После вратата отскочи назад и в стаята връхлетя момичето. Погледите ни се преплетоха над главата на мъртвеца Беше висока, слаба, руса и хубава. Видя първо пистолета, после и Брет. От дупката в главата му просълзи първата капчица кръв. Тя замръзна на място, скри лице в шепи и нададе пронизителен писък. Звукът прониза цялото ми тяло и нервите ми подскочиха.

В коридора се разнесоха забързани стъпки. Не ги дочаках. Няма да ми повярват, колкото и убедителен да се покажа. Този път никой няма да ми повярва. Спуснах се обратно по стълбището на терасата с такава скорост, че човек би ме взел за нощна птица. Момичето продължаваше да пищи, после към него се присъедини и мъжки вик Бягах, без да се обръщам назад. В къщата започна да звъни алармената инсталация.

Тичах по тъмната пътека към портала и колата. Пазачите несъмнено вече са алармирани от инсталацията, но трябваше да рискувам. Нямаше как да прескоча стената, а час по-скоро трябваше да съм извън границите на имението. Пуснат ли кучетата, с мене е свършено. Трябва да си пробия път през изхода, или край!

Пред очите ми се появи порталът. Беше все още отворен, отвън долиташе тихото боботене на кадилака. После видях нещо, от което сърцето ми подскочи. Двамата пазачи бяха изправени до стената на караулката с високо вдигнати ръце.

— Хайде, скъпи — повика ме с нежен глас Лу. — Тези момчета няма да ти направят нищо лошо.

Профучах покрай пазачите и скочих в колата. Лу надничаше през едно от прозорчетата, заедно с него надничаше и отрязаното дуло на бойна карабина.

— Ти ще караш — кротко рече той. — Аз трябва да се полюбувам още малко на тези момчета.

Включих на скорост и кадилакът се стрелна в нощта. Лу си прибра главата и остави карабината на седалката до себе си.

— Натисни педала — загрижено рече той. — Всеки момент ще започне пукотевицата.

Още не беше изрекъл това, когато зад нас се разнесе усилена стрелба. Един куршум пръсна часовника на арматурното табло, втори издълба дълбок коловоз в ламарината на покрива. Добре се прицелваха тези копелета!

— Мик ще полудее като разбере, че са му стреляли по колата! — изкиска се Лу. — С какво ги ядоса толкова, хубавецо?

— С абсолютно нищо — рекох, без да свалям крак от педала на газта. — Някой гръмна Брет миг преди да вляза при него. И те мислят, че това съм аз.

Лу забрави за женствените си маниери.

— Мъртъв ли е? — попита той с дрезгав глас.

— Много мъртъв! — мрачно потвърдих аз. Стрелбата беше престанала, но аз не намалих скоростта.

— Да, ама връзките му няма да умрат заедно с него — промърмори Лу и угрижено потърка брадичката си. — Сега ще почне такава олелия, че всички ще съжаляваме за спокойствието си…

После млъкна и не промълви нито дума, докато не спряхме пред комарджийницата на Кейси. Там аз слязох от колата, а той зае мястото зад волана.

— Кажи на Мик, че тази кола ще я покрия за известно време — рече най-сетне Лу. — Онези пазачи я запомниха добре. Сигурно ще я познаят.

Кейси играеше покер. Видял лицето ми, той хвърли картите и скочи на крака.

— Ще се върна след малко, момчета — съобщи на партньорите си той. — Трябва да свърша една работа.

Насочи се към кабинета си и аз се помъкнах след него.

— Неприятности? — кратко попита той, докато заключваше вратата.

— И още какви! — потвърдих през стиснати зъби аз. Вече бях започнал да осъзнавам положението си и това ме караше да изпитвам дълбоко отчаяние — Брет е мъртъв. Някой му заби един двайсет и пети калибър между очите миг преди да вляза при него. За всички този някой съм аз.

Той шумно напусна въздуха от дробовете си и сподавено изруга.

— Видя ли убиеца?

— Не. Нали ти казвам, че това сам аз? Видяха ме като зяпам право в дупката на Брет. Трябва да изчезвам. Нищо не може да се направи, Мик. Просто нищо!

Телефонът започна да звъни. Мик грабна слушалката и кратко излая.

— Да? — Послуша малко с безизразно лице и празен поглед. — Добре, добре. Няма го тук! — ядосано процеди той. — Ела сам да провериш, ако не вярваш! Нямам какво да крия! — После затвори и ми отправи блеснал от напрежение поглед.

— Да позная ли кой беше? — попитах.

— Няма нужда — въздъхва той — Тръгнали са подире ти. О’Рийдън не може да направи нищо, поне така казва. Всички пътища са блокирани О’Рийдън е на път за насам с група за разследване.

— Трябват ми малко мангизи, Мик. Мога ли да получа онези два бона?

— Разбира се — рече той, отвори касата а хвърли на бюрото пачка банкноти. — Мога да ти дам и още ако искаш.

— Тези ще ми стигнат — поклатих глава аз и прокарах пръсти през косата си. Не обичам да си признавам подобни неща, но тя наистина беше влажна. — По добре да не откриват тук и Вида.

Мик изсумтя и вдигна слушалката.

— Дай ми Джо — изръмжа в мембраната той, по-чака малко и продължи — Джо, доведи долу госпожица Ръкс! Веднага!

— Какво ще правим с нея, по дяволите? — безсилно въздъхнах аз.

— Спокойно, Флойд — рече Мик и сложи ръка на рамото ми — Не за пръв път пречукват някого. Зная как се постъпва в подобна ситуация, просто работата ми го изисква. Долу имам едно малко скривалище. Вие с Вида ще се пъхнете вътре и ще си траете, докато нещата се уталожат. Никога не могат да те открият.

Поех дълбоко въздух и му се усмихнах.

— Бях готов да се пръсна, Мик — рекох. — Това наистина ме извади от равновесие. Никак не е приятно да знаеш, че си а лоши отношения с полицията. В какво ли не съм се забърквал, но убийството е нещо съвсем друго.

— Мда-а-а — проточи Мик. — Не забравяй, че някога бях обвинен именно в убийство и все пак успях да се измъкна.

— Случаят е доста по-различен, Мак — въздъхнах аз. — Видяха ме на местопрестъплението и могат да предоставят достатъчно доказателства дори и за най-тъпия съдебен състав. Пипнат ли ме, с мен е свършено!

— Няма да те пипнат — мрачно процеди Мик. На вратата се почука.

— Кой е?

— Джо.

Мик отиде да отключи и в стаята влезе Джо, придружен от Вида. Беше облечена в черни прилепнали панталони и червена блузка. Изглеждаше доста разтревожена.

— Добре, Джо — промърмори Мик и махна с ръка. Изчака вратата да се затвори зад бодигарда и бавно тръгна към високия бюфет в ъгъла. Отвори вратичката му и го опразни от дреболиите, след това бавно се отпусна на колене.

— Какво става? — втренчено ме погледна Вида.

— Много неща — отвърнах аз и се приближих до Мик. — После ще ти разказвам.

— Хайде — изправи се Мик. — Слизайте долу и не вдигайте шум. — Зад гърба му се виждаха тесни дървени стъпала, скрити зад подвижното дъно на бюфета.

— Хайде — обърнах се аз към Вида.

— Не ми се ще! — опъна се тя. — Какво се е случило?

Над вратата светна червена лампичка и аз я хванах за ръката.

— Ченгетата са тук — рече Мик. — Действайте!

— Полиция? — стреснато го погледна Вида.

— Хайде! — повторих аз и грубо я дръпнах към бюфета.

— В долния край на стълбите има електрически ключ — обади се зад гърба ми Мик, докато двамата с момичето се спускахме пипнешком в мрака.

Открих ключа в момента, в който дебелата дъска запуши отвора над главите ни. На светлината на крушката видях, че се намираме в нисък и тесен тунел с пръстен под. В дъното му имаше някаква врата.

— Насам — рекох и дръпнах Вида по посока на вратата.

Блъснах я и светнах лампата. Бяхме се озовали в малка, но обзаведена с всичко необходимо стаичка. Имаше легло, маса и два стола, радио. Бюфетът беше пълен с консерви, сред които надничаха гърлата на няколко бутилки скоч. Типично скривалище за луди глави.

Затворих вратата, направих няколко крачки из тясното помещение и надникнах в банята. Имаше само душ и ниска тоалетна чиния.

— Новият ни дом! — обявих аз и се отпуснах в един от столовете.

— Какво стана? — попита Вида. — Успя ли да вземеш пудриерата?

— Вече ти казах — прекалено много шум вдигащ за тази пудриера! Тя престана да бъде опасна в мига, в който я извадих от касата на Брет. Забрави за нея! Не я взех, защото някой ме беше изпреварил. Не знам кой е и не ми пука. Това няма никакво значение. Сега значение има само един факт — Брет е мъртъв. Застреляха го.

Тя рязко седна.

— Значи затова се крием от полицията, така ли?

— Затова. Не давай ход на въображението си, не съм го убил аз. Всички мислят, че съм аз, но аз го заварих мъртъв.

— А защо мислят, че си ти?

Разказах й цялата история.

— Май ще пийна едно — рече тя. — Нали може?

— Предполагам… — промърморих аз. — На мен също ще ми се отрази добре.

Станах, разкъсах книжната опаковка около една от бутилките и потърсих чаши. Напълних ги с толкова течност, че вътре спокойно би могла да плува средна по размер патица.

— Ще се крием, докато се разкара полицията — рекох и й подадох чашата. — После си свободна да правиш каквото искаш. Оттук нататък трябва да бъда сам.

— Значи няма да отидем в Маями — горчиво промълви тя.

— Това е положението — рекох и преполових уискито си. — Когато тип като Брет се блъсне в куршум, настъпва голяма суматоха. Вестниците ще полудеят, приятелите му ще вдигат пара до бога. Подобни разследвания полицията води докрай. Затова аз ще трябва да се размърдам. — Допих чашата си и добавих: — Нямам достатъчно мангизи. Казвам ти това не защото очаквам да се лепнеш за мен, а просто защото мразя да не изпълнявам обещанията си.

— Имаш пари колкото искаш — тихо отвърна тя.

— Нямам. Брет ми обеща двайсет и пет бона за кинжала, но не беше в състояние да извърши плащането. С двайсет и пет бона щяхме да си прекараме добре. Но сега ще ми трябва всеки цент, за да се държа на разстояние от ченгетата.

Тя се приведе и издърпа кутията с кинжала от джоба ми. Гледах го втренчено в продължение на цяла минута. Съвсем го бях забравил, единствената ми грижа беше да се покрия.

— Бойд положително ще ти даде двайсет и пет бона за това — промълви тя. — Забрави ли за Бойд?

Рекох, че не съм, и продължих да я зяпам.

— Значи все още можем да отидем в Маями, стига да успеем да се доберем дотам.

— Трябва да се държиш по-далеч от мен. Търсят ме.

— Така ли?

Разменихме си продължителни погледи. Сърцето ми изведнъж заблъска в гърдите, устата ми пресъхна. Познато чувство.

— Трябва да се държиш по-далеч от мен — повторих аз.

Тя протегна ръка да ме погали и аз я сграбчих. Този път нямаше съпротива. Вкопчихме се един в друг, сякаш това беше най-важното нещо на света. За мен май наистина беше.

— Ако се измъкнем, искам да бъда с теб завинаги — прошепна тя и погали лицето ми. — Искам да започна нов живот, уморена съм до смърт от това, което бях досега. Искам да открия щастието. С теб бих могла да го сторя…

Влезе Мик и развали всичко. Изправен на вратата, той намръщено ни наблюдаваше.

— Господи, нима нищо друго освен жени няма в главата ти? — попита ядосано той.

— Това е един от начините да минава времето — отвърнах аз, докато се освобождавах от прегръдките на Вида. — Отидоха ли си ченгетата?

— Да. Уредих начин да се добереш до крайбрежието. Там ще те чака лодка, която ще те отведе в Сан Франциско. Хората на О’Рийдън няма да те видят как минаваш през кордона. Имах известни трудности с него, но всичко е наред.

— Утре вечер, Мик.

— Не, тази вечер.

— Искам да е утре вечер. Освен това тя идва е мен.

Той прекара пръсти през косата си.

— Ако не е тази вечер, изобщо няма да стане — все така намръщено рече той. — Правя всичко възможно за теб. Търсят те под дърво и камък. Трябва да бъде тази вечер!

— Ще прибера двайсет и пет бона. Това ми е обещаната миза за цялата бъркотия. Но не мога да ги прибера преди утре.

— Двайсет и пет бона ли? — зяпна насреща ми той.

— Да.

— Е, това променя нещата. Ще видя какво може да се направи. — Очите му изведнъж станаха тревожни: — Не означава ли това нови неприятности?

— Може би. Още не мога да кажа.

— Ще видя какво може да се направи.

— Искам да използвам телефона. — Обърнах се към Вида и се усмихнах: — Чакай ме тук, веднага се връщам. Опитай се да направиш това легло по-удобно. Тази вечер трябва хубаво да се наспим.

Минах край Мик по посока на стълбата, а той й направи гримаса.

Имах известни трудности, преди да докарам Бойд на телефона, но най-сетне в слушалката прозвуча пискливият му глас.

— Имам нещо, което страшно много искаш да притежаваш, Доминик — информирах го аз. — Знаеш какво е, а Брет вече не се нуждае от него. Ако искаш да го имаш, утре до обед трябва да донесеш двайсет и пет хиляди долара в брой в игралния дом на Кейси в Санта Медина. Ще търсиш лично него. Не се опитвай да играеш номера, ако искаш да видиш кинжала. Твой е срещу двайсет и пет бона. Ще стискаме ли ръцете?

— Ти си го убил! — изрева онзи. — Няма да ти се размине, Джаксън! Този път пята да ти се размине!

— Ще стискаме ли ръцете? — повторих аз.

Той се поколеба, после каза, че ще ги стискаме. На гласа му направо можеше да се нареже изсъхнал самун хляб.

Затворих и се върнах при Вида.