Метаданни
Данни
- Серия
- Град Отчаяние/Отмъстителите
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Desperation, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Тодоров, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 88 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2008 г.)
- Корекция
- NomaD (2008 г.)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Плеяда, 1999
ISBN 954-409-171–8
Преводач: Борис Тодоров, 1999
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999
Редактор Мирослава Стамболджиева
Коректор Любомира Якимова
История
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Град Отчаяние от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Град Отчаяние | |
Desperation | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1996 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Град Отчаяние е книга на Стивън Кинг, написана през 1996 година.
Действието се развива в Desperation – пустинен град, чието име неслучайно е преведено като Отчаяние. Романът се развива успоредно с „Отмъстителите“, но също го представя като през тъмно огледало. След взривяването на мина близо до града, е излязъл зъл дух, превръщащ хората в чудовища.
Филмът
По романа е написан сценарий за филм от самия Кинг. Филмът излиза през 2006 година.
Външни препртаки
- „Град Отчаяние“ в Internet Movie Database
- Blurbs относно книгата.
Глава четвърта
1.
Мобифонът лежеше на земята, чак в другия край на помещението, до металния шкаф с лепенка „ПАТ БЮКЕНЪН ПРЕЗИДЕНТ“ на вратата. Отдалеч играчката изглеждаше здрава но…
Джони издърпа антената и разгъна мобифона. Слушалката бипна веднъж и на екрана се появи буквичката „S“. Дотук добре, но двете чертички, които трябваше да сочат, че връзка има, липсваха. Лошо, много лошо. И все пак, трябваше да опита. Джони си поигра с бутона „ИМЕ/МЕНЮ“, докато не се появи името на Стив, след което натисна „ИЗПРАЩАМ“.
— Господин Маринвил — прекъсна го Мери, застанала на вратата. — Трябва да изчезваме. Полицаят…
— Знам, знам, само секунда.
Нищо не се получи. Не чуваше нито сигнал „свободно“, нито дори гласа на автомата от централата. Само тихо жужене, като шума от морските вълни, които чуваш, когато долепиш раковина до ухото си.
— Проклета работа — подразни се Джони и сгъна слушалката. — И все пак това беше Стив. Знам, че е бил той. Ако бяхме излезли само половин минута по-рано… някакви си трийсет шибани секунди…
— Джони, моля те.
— Идвам — вдигна се той и я последва по стълбите.
Мери носеше ловджийската карабина, а когато излязоха отново на улицата, Джони забеляза, че Дейвид Карвър е получил обратно пистолета и го държи отпуснат до бедрото си. Ралф държеше една от пушките с дулото напред между лакътя и тялото си, докато си въобразяваше навярно, че прилича на Дениъл Буун. „О, Джони — заговори подигравателно гласът на Тери (Тери, безсмъртната кучка, заради която се беше забъркал в цялата тази каша) — да не би точно ти да ревнуваш от господина от предградията на Охайо?“ Е, може би. Поне малко. И то най-вече защото пушката на господина от предградията на Охайо беше заредена, не като празната пушка „Мосберг“, която се полагаше на него.
— Това е рюгер, калибър 44 — обясняваше старецът на Ралф. — Пълнителят е с четири патрона. Оставил съм затвора празен. Ако ти се наложи да стреляш, трябва най-напред да заредиш.
— Няма да забравя — успокои го Ралф.
— Рита здраво, да знаеш.
Билингзли вдигна последната пушка, 30-и калибър. За секунда Джони си помисли, че дъртакът ще му предложи да си разменят оръжията, но онзи нищо не каза.
— Добре тогава — рече Билингзли. — Всички вече сме готови. Не стреляйте по псетата, освен, ако не ни нападнат. Отдалеч няма да улучите, само ще изхабите амуниции и ще привлечете други. Разбираш ли какво ти казвам, Карвър?
— Да — кимна Ралф.
— Ти, синко?
— Да.
— Госпожо?
— Да — отговори на свой ред Мери. Вече се примиряваше с мисълта, че е „госпожо“. Поне докато не попаднеше обратно сред цивилизацията.
— И аз няма да размахвам излишно приклада — обеща Джони. Беше казано на шега, ей така, да им повдигне духа, но Билингзли го изгледа с ледено презрение. Джони не мислеше, че заслужава подобно отношение.
— Някакъв проблем ли има, господин Билингзли? — поиска да знае той.
— На мен много-много не ми пука как изглеждаш — стрелна го язвително старецът, — но по тия места не се отнасяме с голямо уважение към възрастни мъже с дълги коси. Колкото до това, дали аз имам някакъв проблем с теб, още не мога да определя.
— Доколкото се убеждавам, хората по тия места имате навика да се стреляте един друг и после да се бесите по закачалките като дивеч, затова ще извинявате, ако не приема мнението ви присърце.
— Слушай какво…
— И ако проблемът ти се състои в това, че не си си получил дневната пиячка, не съм аз виновният, че да си го изкарваш върху мен. — Искриците унижение, които прочете в погледа на стареца, го накараха да се засрами от думите си, но и донякъде да се почувства отмъстен. Човек винаги надушваше себеподобните си. Празноглавците от дружеството на алкохолиците имаха навика да повтарят големи глупости, но в това си бяха абсолютно прави: един пияница винаги можеше да надуши друг, дори онзи да не е пил от седмица. Ако не по дъха му, ще го познаеш по гласа му — алкохолиците навсякъде говорят по един и същ начин.
— Я стига! — сопна му се Мери. — Ако толкова обичаш да се държиш като задник, ще изчакаш по-подходящ момент!
Джони я изгледа докачен. Идеше му като малко дете да изтърси: „Не бях аз виновен, той започна!“
— А сега къде да отидем? — попита Дейвид. Освети с фенера си улицата по посока на видеотеката. — Може би там? Койотите и лешоядът са си отишли.
— Много е близо — отвърна му Ралф. — Няма ли да е най-добре да се махнем изобщо от града? Някой да е намирал ключове от кола?
Джони се разтърси из джобовете си и извади ключовете, които Дейвид беше взел от убития полицай.
— Само тези, но предполагам, че са от колата, която Ентрейджиън караше.
— Която все още кара — поправи го Дейвид. — Нея я няма. Нали с нея отведе майка ми?
Човек не можеше да разбере по лицето му какви чувства изпитва при тази мисъл. За всеки случай баща му положи ръка върху врата му.
— Може би ще е най-добре да не се качваме на автомобил — предположи той. — Колата се забелязва отдалеч, особено в това мъртвило.
— Все едно къде ще се скрием, само да не стоим тук — обади се Мери.
— Все едно къде, но да е по-далеч от периметъра на ченгето — настоя Джони. — Така поне мисли задникът.
Мери гневно го изгледа, но той така и не отмести очи встрани. Най-накрая тя беше тази, която се изчерви.
— Може би просто трябва да се скрием от погледа му, поне за кратко — разсъждаваше Ралф.
— Къде? — попита Мери.
— Вие какво ще предложите, господин Билингзли? — обърна се към ветеринаря Дейвид.
— В „Американският запад“ — отговори Билингзли, след като се замисли известно време над въпроса. — Мисля, че ще е добре за начало.
— Какво е това? — попита Джони. — Някакъв бар?
— Кино — обясни Мери. — Видях го, докато ни караха с колата. Приличаше на затворено.
Билингзли кимна.
— Да, затворено е. Отдавна да са го съборили, ако се бяха сетили какво да построят на негово място. По принцип е заключено, но знам откъде може да се влезе. Да вървим. И не забравяйте какво ви казах за псетата. Не стреляйте, без да се налага.
— И не се отделяйте един от друг — предупреди на свой ред Ралф. — Водете, господин Билингзли.
Джони отново застана последен в редицата, докато поемаха на север по Главната улица, прегърбени, за да се предпазят от мощния западен вятър. Гледаше гърба на Билингзли, който изведнъж си беше спомнил как се влиза в затвореното кино; Билингзли, който се оказваше готов да изразява всякакво мнение по всякакви въпроси, само някой да му навиеше пружината. „Ти си стар алкохолик, а, приятел? — мислеше си Джони. — Камбаните отдавна са зазвънели в главата ти.“
Ако беше наистина така, то старецът се държеше добре за човек, който не е вкусвал алкохол от часове насам. Самият Джони се замисляше как би му се отразила някоя чашка, колкото да успокои болката в носа си. Едно уиски можеше да се окаже добра инвестиция за бъдещето.
Тъкмо минаваха покрай раздърпаната тента на „Клуба на Бухала“, когато той извика на останалите:
— Стойте! Ще вляза вътре за секунда.
— Ти луд ли си? — изненада се Мери. — Не можем да стоим на улицата!
— Доколкото виждам, на улицата друг освен нас няма никй — напомни й Джони, но после си наложи повече въздържаност, трябваше да изглежда убедителен. — Вижте, трябва ми малко аспирин. Носът ми не ми дава мира. Само половин минутка, една — най-много.
Преди Мери да му е отвърнала, той вече опитваше бравата на вратата. Беше заключено. Без да се бави, Джони удари стъклото с приклада. Очакваше да се включи оглушителна аларма, но му отговори само дрънченето от счупените стъкла и свистенето на вятъра. Джони разчисти с ръка няколко парчета, останали по рамката, и посегна към резето.
— Гледайте! — почти прошепна Ралф и посочи пред себе си.
На тротоара пред някаква схлупена тухлена къщурка бяха застанали четири койота. На единия от прозорците пишеше „ЕЛЕКТРИЧЕСТВО“, на другия — „ВОДА“. Животните не помръдваха, но напрегнато наблюдаваха групата им. От юг се появи пети, който застана до останалите.
Мери надигна пушката си и я насочи към койотите. Дейвид обаче дръпна цевта обратно към земята.
— Не, няма нищо — каза на Мери с отнесен глас. — Само гледат, нищо повече.
Джони напипа резето, завъртя го и отвори вратата. Ключът за светлината беше вляво. Над главата му блеснаха старомодни флуоресцентни лампи, от онези, които приличат на обърнати купи за лед. Заведението се състоеше от пространство за хранене (празно), няколко игрални машини (изключени) и две маси за хазарт. На един от полилеите висеше папагал. В първия момент Джони си каза, че птицата е препарирана, но щом приближи, по изцъклените очи, кръвта и фъшкиите по пода разбра, че съвсем доскоро е била жива. Някой я беше обесил.
„Сигурно Ентрейджиън не е обичал да я слуша как иска бисквитки.“
„Бухала“ миришеше на развалени колбаси и бира. В далечния край на помещението имаше магазинерски щанд. Джони си избра шишенце с хапчета аспирин и мина зад бара.
— Побързай! — извика Мери от улицата. — Не може ли по-живо?
— Ей сега — отвърна й той. На мръсния линолеум зад бара лежеше мъж, облечен с тъмни панталони и мръсна риза, която някога е била бяла. Очите му лъщяха като стъкло, също като тези на папагала. Ако се съдеше по дрехите, ще да е бил съдържателят. Бяха му прерязали гърлото. Джони се обърна към лавицата над бара и си избра бутилка „Джим Бийм“.
Надигна шишето срещу светлината, за да се увери, че е пълна, и побърза към изхода. Дълбоко в съзнанието му се обади коварна мисъл, но той намери сили да я надмогне. Не беше лесно, но все пак му се искаше да почерпи стария конски лекар, да го накара да живне. В крайна сметка християнски чувства го подтикваха.
„Ти си същински сладур — похвали го мислено Тери. — Какво говоря, ти си цял светец! Свети Йоан Почерпител.“ — И злорадо му се изсмя.
„Мълчи, кучко“ — изруга Джони наум… Но както обикновено Тери не искаше да си отиде.
2.
„Не изпадай в паника, Стивън — повтаряше си. — Само така ще успееш да се измъкнеш. Ако се поддадеш на страха, мисля, че е твърде вероятно и двамата да умрете в този проклет камион под наем.“
Превключи на заден ход и вперил поглед в страничното огледало (не смееше да отвори вратата, за да се наведе над шосето; някоя от пернатите бомби като нищо щеше да му строши врата), подкара камиона. Вятърът се беше усилил, но хрущящите звуци изпод гумите не престанаха. Газеха здраво скорпионите. Стив си представи как дъвче пуканки.
„Да не вземеше да излезеш от шосето, за Бога, да не си посмял.“
— Не ни преследват — отбеляза Синтия с неприкрито облекчение.
Стив измести поглед от огледалото и се увери, че е права. Затова спря. Беше се отдалечил на около петнайсет метра, достатъчно, за да се превърне фургонът пред тях в забулен силует, погълнат от облаците прах. По покритата с белезникав пясък настилка се бяха появили големи кафяви петна от размазаните скорпиони. От разстояние напомняха на кравешки изпражнения. Останалите отстъпваха. След минута Стив вече нямаше да вярва, че изобщо ги е виждал.
„Но те бяха срещу нас — помисли си. — Ако толкова се съмняваш в очевидното, глупако, погледни мъртвата птица, блокирала мрежата на радиатора.“
— Какво ще правим сега? — попита Синтия.
— Не знам — Стив се огледа през прозореца и зърна кафенето „Пустинна роза“. Розовият навес беше наполовина съборен от бурята. Обърна се и на другата страна и забеляза пустия паркинг с трите табели, заковани над входа. На средната беше надраскано с разкривени бели букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТТУК“; очевидно имаше хора, които не вярваха в гостоприемството на западняците.
— Нещо иска да ни задържи в града — размишляваше Синтия. — Това го разбираш, нали?
Стив вкара камиона в паркинга пред „Пустинна роза“, трябваше му малко време да помисли. Но вместо ясен план за действие в съзнанието му се разгръщаха едно след друго несвързани образи и думи. Куклата, захвърлена по очи пред стълбите на караваната. Трактърс, които разправяха за момичето Спешност и за това, че телефонният й номер бил 911. Джони Кеш, разказващ как бил построил всичко парче по парче. Труповете по куките, хелерът, появил се между пръстите на ръката в аквариума, бебешкият биберон, змията в кухнята, виеща се около микровълновата печка.
Даваше си сметка, че аха-аха и наистина ще изпадне в паника, че ще направи някоя непоправима глупост. Трябваше му нещо, за което да се хване; нещо, което да го издърпа далеч от ръба на пропастта, да му помогне да се съсредоточи. Изведнъж нещо само̀ се яви пред съзнанието му, неканено, съвсем неочаквано. Беше отново образ — много по-ясен от всички преди него, — образът на каменната статуетка, която бяха видели до компютрите в ламаринената къща на минното дружество. Койотът с неговата неестествено извъртяна на една страна глава, с изпъкналите очи, с езика във форма на змия.
„Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата «грозен»“ — беше казала Синтия и беше напълно права, о, да, не щеше и питане; сега обаче Стив се убеждаваше, че щом нещо е толкова грозно, то трябва да бъде и не по-малко могъщо.
„Какви ги дрънкаш? — кореше се той в мислите си. — При всяко докосване с пръст радиото се включваше или изключваше, лампите примигваха, аквариумът се строши. Разбира се, че е могъщо.“
— Каква беше онази статуетка, която намерихме в къщата? — попита на глас. — Какво й беше особеното?
— Не знам. Знам само, че когато я пипнах…
— Какво?
— Сякаш си припомних изведнъж всички гадни мигове от живота си — отговори Синтия. — Сетих се за Силвия Маркучи, която ме наплю в осми клас, пред цялото училище на двора — каза, че съм й била откраднала гаджето, а аз дори не знаех за кого говори. Сетих се и за втората сватба на леля ми Уанда, когато баща ми ме бара по задника, докато танцувахме, и се направи, че е било, без да иска. Интересно дали и ерекцията му беше, без да иска. — Синтия прокара ръка по челото си. — Спомних си как са ми крещели в лицето, как са ме били. Как Ричи Джъдкинс едва не ми откъсна ухото. Ей за тия неща се сетих.
— Да, но за какво мислеше самата ти?
Тя не му отговори веднага, все едно се чудеше дали е редно, дали няма да заприлича на глупачка.
— За секс — въздъхна най-накрая. — Не просто за чукане. За всичко, свързано със секса. За всички гадости, които мога да си представя.
„Да — съгласи се мислено Стив, — за всички гадости, които можеш да си представиш. За онова, което ти се ще да опиташ, но ти е неудобно пред други. За всички възможни «експерименти»“.
— За какво мислиш? — стресна го изведнъж Синтия с остър глас, който все едно беше придобил мирис. Стив я погледна през рамо и кой знае защо се запита дали не се е възбудила. Щура мисъл в момент като този, но тъкмо тя го споходи.
— Стив? — настоя младата жена, станала още по-неспокойна. — За какво мислиш?
— За нищо — отговори й. Гласът му бе станал по-плътен, все едно се разсъмваше от тежка дрямка. — Нищо, няма значение.
— Дали не започва с „К“ и свършва на „Т“?
„В интерес на истината, скъпа, «к…» свършва на «р», но явно ти е трудно да мислиш.“
Какво му ставаше? Какво, за Бога, му ставаше? Все едно онова малко камъче беше включило друг радиоапарат, този път в собствената му глава. Все едно предаваше на честоти, съвпадащи по странен начин с неговия собствен глас.
— За какво говориш? — попита Стив.
— Койот, койот — отговори му тя напевно като малко дете. Не, не го обвиняваше, нищо че той си имаше причини да я заподозре; Синтия просто се беше развълнувала до такава степен, че сама не знаеше как да се изрази. — Оня, който намерихме в лабораторията! Ако беше у нас, щеше да ни помогне да се измъкнем! Знам, че ще успеем, Стив! И не си губи времето — не ми губи времето и на мен — да ми обясняваш, че съм луда!
Като се има предвид всичко, което бяха видели и преживели през последните час и половина, той нямаше намерение да й обяснява каквото и да е. Ако тя беше луда, то какво оставаше за него. Но…
— Каза ми да не го пипам — напомни й Стив. Все още му беше трудно да произнася думите; сякаш мисълта му се беше затлачила с кал. — Каза, че усещането било…
Било какво? Какво точно беше казала Синтия? „Готино“, точно така, беше казала: „Пипни го Стив, усещането е готино.“ Не, напротив.
— Каза, че усещането било гадно.
Тя му се усмихна. На зеленикавата светлина от лампичките по таблото усмивката й изглеждаше жестока.
— Искаш ли да усетиш нещо гадно? Ето на̀.
Тя грабна ръката му и я пъхна между краката си, след което стисна бедра. Стив я стисна здраво — достатъчно силно, за да я заболи — но усмивката й не помръкна. Дори стана още по-широка.
„Какво правим? И защо, за Бога, го правим точно сега?“
Стив чу вътрешния си глас, но той му прозвуча далечен и чужд — все едно някой се опитваше да изкрещи насред дискотеката, че е избухнал пожар, но музиката от тонколоните го заглушава. Усещаше цепката й по-близка, по-жадна за неговото докосване. Дори през дебелия дънков плат пробиваше топлината на желанието.
„Каза, че името й било Спешност, поиска да види пищова ми — повтаряше си наум Стив. — Ще го видиш, бебчо, щом държиш, калибър тридесет и осем, стреля с гюллета, същинска комета.“
Направи изключителни усилия да се овладее, хващаше се за всичко, което би помогнало батериите да се изключат, преди бушонът да е изгорял. Това, за което успя най-накрая да се улови, беше отново картина — любопитното, леко отегчено изражение на лицето й, когато го гледаше през отворената врата на камиона, колебаейки се дали да се качи. Големите й сини очи, които искаха първо да го огледат, да преценят дали не е от онези мъже, склонни да хапят, кой знае, дори да й откъснат нещо. Например ухото. „Вие добър човек ли сте?“ — беше попитала Синтия и той й беше отговорил: „Да, мисля, че съм.“ И след това какво беше станало: беше я довел в този град от мъртъвци, беше я хванал за оная работа и изгаряше от желание не само да я изчука, но и да я пребие от бой, ей така, заради експеримента, заради онзи мечтан експеримент, в който болката и удоволствието, соленото и сладкото, се смесват до неузнаваемост. Защото се очаква така да се държиш, щом си на гости у вълка, щом си на гости у скорпиона, така разбираха любовта в град като Деспърейшън.
„Вие добър човек ли сте? Не сте масов убиец или нещо такова? Добър ли сте, добър ли сте, добър човек ли сте?“ Стив потръпна и издърпа ръка измежду бедрата й. Обърна поглед към стъклото и се взря в тъмното, загледан в танцуващите пясъчни фигури около камиона. Усещаше потта по гърдите си, по ръцете, под мишниците, и въпреки че се беше свестил, се чувстваше като човек с висока температура, готов да изпадне в делириум. Каменният вълк си беше пробил път до съзнанието му и упорито не желаеше да си отиде. Където и да погледнеше, пред очите му изникваше извитата му глава и изцъклените очи. Беше се закачил за него като някакъв младежки комплекс.
— Какво става? — простена Синтия до него. — О, Божичко, Стив, нямах такива намерения, какво ни става и на двамата?
— Не знам — отвърна й той с дрезгав глас, — но ще ти кажа в какво съм убеден — за час и половина сме вкусили твърде много от живота в това градче, а това най-много ме плаши. Не мога да избия проклетия камък от главата си.
Най-накрая намери достатъчно смелост да я погледне в очите. Беше се изтеглила до самата врата, също като ученичка, която е излязла за пръв път на среща и едва сега се усеща колко далеч е отишла. Изглеждаше спокойна, но бузите й бяха пламнали като божури и с ръка търкаше сълзите по лицето си.
— Аз също — призна тя. — Спомням си как веднъж ми беше влязло стъкло в окото. Усещането е същото. Все си мисля как посягам към този камък и си го търкам в… нали разбираш. Само дето не е точно да мисля, не, „мисля“ далеч не е точната дума.
— Знам — кимна Стив, на когото му се искаше да не е казвал нищо. Защото идеята се беше прокраднала и в неговото съзнание: виждаше се как търка тази проклета вещ — тази грозна, но изпълнена с мощ и сила вещ — във възбудения си пенис. Представи си как двамата се шибат като обезумели под наредените на закачалката трупове, как са налапали между зъбите си натрошената статуетка, вкопчени в неописуема целувка.
Най-накрая успя да се освободи от тормоза на въображението си…, макар че кога то пак щеше да надвие, нямаше ни най-малка представа. Отново се обърна към Синтия и дори намери сили да й се усмихне.
— Не ме наричай „бонбонче“ и аз няма да ти казвам „тортичке“.
Тя му отговори с продължителна, накъсана въздишка, която трябваше да изразява смях.
— Да, или нещо подобно. Мисля, че има надежда да се оправим.
Той й кимна предпазливо. Да. Все още не се беше отървал от величествената си ерекция, тя щеше да го държи още дълго нащрек, но сега поне мислите му повече принадлежаха на самия него. Ако успееше за известно време да ги държи далеч от статуетката, може би всичко щеше да си дойде на мястото. Но в продължение на няколко секунди усещането беше ужасно, може би най-неприятното усещане, което беше изпитвал през живота си. През тези няколко секунди можеше да си представи какво чувства един побъркан маниак. Можеше да я убие. Може би щеше да я убие, ако не беше отместил навреме ръката си от нея. Предполагаше, че и тя от своя страна би могла да убие него.
Сякаш сексът и убийството си бяха разменили местата в това ужасно градче. С тази разлика, че сексът не изглеждаше достатъчно обяснение. Сега си спомни, че когато Синтия бе докосната вълка, лампите бяха примигнали и радиото се беше включило обратно.
— Не е до секса — каза той на глас. — Не е и до убийството. Тук става дума за власт.
— А?
— Нищо. Ще прекосим обратно града и ще продължим към рудника.
— Към онази планина на юг?
Той кимна.
— Това е открит рудник. Трябва да има все някакъв заобиколен път оттам до шосето. Ще го намерим и ще излезем по него. Започвам да се радвам, че този се оказа запушен. Не искам дори да се приближавам до минното дружество или до онази…
Синтия се пресегна и го дръпна за ръката. Стив проследи посоката на погледа й и забеляза някаква фигура, застанала далеч в обсега на светещите фарове. Прахът беше толкова гъст и непрогледен, че в първия миг животното приличаше повече на призрак, на митичен дух, извикан с някаква индианска магия. Беше горски вълк, голям, колкото немска овчарка, само че доста по-слаб. На жълтеникавата светлината очите му изглеждаха като две пурпурночервени кълба. Зад него, подобно на лакеи от някоя зловеща приказка, се бяха строили две редици скорпиони, наострили жила над главите си. От двете страни на скорпионите се бяха наредили два по два четири койота. Сякаш се усмихваха от стеснение.
Вятърът блъсна камиона, който се разклати на ресорите си. Вляво от тях тентата на кафенето се развя като скъсано платно.
— Вълкът носи нещо — промълви Синтия.
— Шегуваш ли се? — скастри я Стив, но щом звярът доближи, се увери, че момичето говори сериозно. Вълкът се спря на пет-шест метра от камиона и застана в позата на убиец от филмите, готов всеки миг да нападне жертвата си. Наведе глава и пусна на земята предмета, който беше налапал. Изгледа го за секунда, след което отстъпи три крачки назад. Седна на земята и проточи език.
Беше строшената статуетка. Беше я сложил на самия изход на паркинга, насред праха. Устата на вълка се кривеше в усмивка, главата му беше сведена на една страна, очите сякаш искаха да изскочат от орбитите си. Ярост, гняв, секс, власт — животното излъчваше всичко това едновременно, опитвайки се да ги привлече в магнитното поле около себе си.
Пред очите на Стив отново се появи пъшкащата Синтия, представи си как се е забил като меч до дръжката, как двамата лежат заровени в калта, как се хилят един на друг с вълчи усмивки, захапали за двата края каменното изображение на койота.
— Да отида ли да я донеса? — попита Синтия. Този път тя говореше с унесения глас на човек, събудил се от сън.
— Майтапиш ли се? — отвърна й той. Гласът си беше неговият, тексаският акцент — също, но думите принадлежаха на друг. Беше ги изрекъл радиоапаратът, монтиран в главата му — онзи, който каменната фигурка включваше и изключваше.
По-скоро очите, които се взираха в него.
— Какво тогава?
Стив се обърна към нея и й се усмихна зловещо. Чувстваше се на прага на самото щастие.
— Двамата заедно ще отидем, ако нямаш нищо против.
Бурята беше нахлула в съзнанието му, свистящият вятър се разбиваше в стените на черепа му, разгръщайки едн след друга картините на развинтеното му въображение; колко много неща щеше да й стори той на нея, колко много щеше да му стори тя на него, какво щяха да направят двамата с всеки, който им попаднеше на пътя…
Синтия отвърна на усмивката му, мършавите й бузи хлътнаха още повече и тя заприлича на скелет. Зеленикаво-бялата светлина от таблото оцвети челото и устните й, запълни бялото на очите й. Измежду оголените й зъби се подаде езикът й, който затрептя също като език на змия. Стив на свой ред й се изплези подобно на змията от статуетката. След което посегна към дръжката на вратата.
Щеше да изтича до каменната фигурка, сетне двамата щяха да правят любов, захапали скалния отломък между устните си. А какво щеше да стане по-нататък, нямаше особено значение.
Защото в известен смисъл и с двамата щеше да бъде свършено.
3.
Джони се върна на тротоара пред бара и подаде бутилката „Джим Бийм“ на Билингзли, който я изгледа с такова изумление, все едно беше ударил шестица от тотото.
— Заповядай, Том — рече Маринвил. — Удари една глътка, само една, да се разберем, дай и на останалите. Аз вече се почерпих.
Огледа се в очакване койотите да са станали повече, но си оставаха само пет. „За мен петият — мислеше си Джони, докато наблюдаваше как ветеринарят върти капачката на бутилката. — Ще ти дойде добре, а, Том? Разбира се, че ще ти дойде добре.“
— Какво ти става, по дяволите? — попита го Мери. — Да не би да ти има нещо?
— Нищо ми няма — отрече Джони. — Е, вярно, строшиха ми носа, но ти сигурно за друго се интересуваш.
С ловък жест, все едно медсестра бие инжекция в поликлиниката, Билингзли поднесе бутилката към устата си, преглътна и се задави. Чак сълзи избиха в очите му. Накани се да отпие още веднъж, но Джони бързо му издърпа шишето.
— Не, не мисля, че е нужно, стари приятелю.
Вместо това подаде бутилката на Ралф, който я пое, изгледа я за секунда и се реши на една малка глътка. Най-културно предложи от уискито и на Мери.
— Не.
— Хайде — подкани я Ралф тихо и възпитано. — Добре ще ви се отрази.
Мери изгледа Джони едновременно с гняв и недоумение, след което отпи. И тя на свой ред се задави, протягайки шишето далеч от себе си, все едно беше нагълтала отрова. Ралф пое уискито обратно, взе капачката от Билингзли и я завинти. В това време Джони отвори шишенцето с аспирина, изсипа половин дузина хапчета в шепата си, раздруса ги и ги напъха в устата си.
— Хайде, докторе — обърна се към Билингзли. — Води ни!
Продължиха нататък по улицата. Джони им обясняваше за мобифона и защо толкова държал да се върне при килиите. Койотите на отсрещния тротоар се надигнаха и завървяха успоредно с тях. Той не им обръщаше голямо внимание, но така или иначе какво можеха да сторят с тях? Да ги отстрелят? Много шум щяха да вдигнат. Така поне си нямаха работа с ченгето. А дори да го забележеха, преди да са стигнали до старото кино, винаги можеха да се скрият някъде другаде: в този мъртъв град всяка къща щеше да послужи за пристанище при буря.
Джони преглътна полувтечнилия се аспирин и направи кисела гримаса. Опита се да натика шишенцето в джоба на ризата си, забравил, че там е мобифонът. Извади го, прибра на негово място аспирина и вече понечваше да пъхне мобифона в задния джоб на панталоните, когато си каза, че би могъл пак да опита да се свърже. Издърпа антената и разгъна слушалката. Пустите му чертички така и не пожелаха да се появят. Жалко.
— Наистина ли мислите, че е бил приятелят ви? — попита Дейвид.
— Да, така мисля.
Дейвид протегна ръка.
— Може ли аз да опитам?
Имаше нещо странно в гласа му. Достатъчно странно, за да накара баща му да се обърне към двамата:
— Дейвид? Сине? Нещо им…
— Може ли да опитам, ако обичате?
— Разбира се, щом искаш — подаде Джони безполезната машинка на момчето. В момента, в който Дейвид я пое в дланта си, до буквичката „S“ се появиха едновременно три чертички. Не, една, не две, ами цели три.
— Да ти се не види! — изруга Джони под носа си и посегна обратно към мобифона. Дейвид беше забол очи в знаците по екрана и така и не видя ръката му.
Щом Джони грабна скъпоценния си мобифон, чертичките мигом угаснаха, на екрана остана само „S“-ът.
„Първо на първо, три чертички изобщо не е имало, много добре го знаеш. Започваш да халюцинираш. Ти…“
— Дайте ми го! — изкрещя Дейвид в ухото му.
Джони се шашна колко сърдит може да изглежда малкият. Мобифонът отново премина от ръка в ръка, но не и преди Джони да забележи как проклетите му чертички заблестяват повторно в мрака.
— Стига с тези глупости — недоволстваше Мери, чието внимание продължаваше да бъде насочено към койотите на отсрещния тротоар. Щом хората бяха спрели и зверовете се бяха установили на едно място. — Ако толкова ви харесва, защо просто не си извадите някоя маса на улицата и не се напиете веднъж завинаги?
Никой не благоволи да й отвърне, Билингзли не сваляше очи от шишето с бърбъна. Джони и Ралф наблюдаваха с широко отворени очи момчето, което боравеше с бутоните като същински ветеран от войните из електронните игри. След като прескочи литературния агент на Джони, бившата му жена и издателя, се спря на името „СТИВ“.
— Дейвид, какво има? — попита Ралф.
Дейвид обаче се обърна към Джони:
— Това ли е човекът, господин Маринвил? Приятелят с камиона Стив ли се казва?
— Да.
Дейвид натисна командата за връзка.
4.
Излизаше, че звънът на мобифона го е спасил, но на Стив идеята му се струваше смешна.
В мига, в който пръстите му докоснаха ръчката на вратата — и в същата секунда, в която Синтия се беше хванала за другата от нейната страна — малкият уред на таблото бе надал своето дрезгаво, но настоятелно „Бип! Бип!“
Стив застина неподвижен. Погледна първо мобифона, после Синтия на съседната седалка. Тя беше открехнала вратата си, но го наблюдаваше не по-малко напрегнато. Усмивката на лицето й се стопяваше.
„Бип! Бип!“
— Е? — попита тя. — Няма ли да се обадиш?
В тона й прозвучаха толкова необичайни нотки, че той се засмя. Имаше чувството, че са двама съпрузи, събудени посред нощ в леглото.
Навън вълкът протегна муцуна и нададе кратък вой, сякаш беше чул смеха на Стив и искаше да изрази недоволството си. Койотите възприеха реакцията му като сигнал. Надигнаха се от асфалта и изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, със сведени пред напиращия вятър глави. Скорпионите вече ги нямаше. Така де, при условие, че изобщо някога са били пред очите им. Нищо чудно всичко да е било илюзия. Стив усещаше главата си куха като огромна празна къща, в която подобно на привидения се мотаят халюцинации и кошмарни спомени.
„Бип! Бип!“
Най-сетне грабна слушалката, натисна бутона за приемане и я долепи до ухото си. Не сваляше поглед от вълка. Звярът също го наблюдаваше.
— Шефе? Шефе, ти ли си?
Разбира се, че ще е той, кой друг би могъл да бъде? С тази разлика, че грешеше. Отсреща се обади някакво момче.
— Стив ли се казвате? — попита детето.
— Да. Как си се добрал до мобифона на шефа? Къде…
— Няма значение — прекъсна го непознатият глас. — Намирате ли се в опасност? Намирате се, нали?
Стив отвори уста да възрази:
— Не… — но се спря. Навън вятърът бучеше все тъй силно около камиона. Стив плъзна мобифона по страната си и през перушината на мъртвата птица на стъклото се взря още по-внимателно във вълка. Добре се виждаше парчето от статуетката пред него. Мъглявите картини на секс и насилие, които бяха изпълнили съзнанието му, започваха да изтляват, но той добре си даваше сметка за властта, която упражняваха над него само допреди малко. Чувстваше се така, сякаш се е разбудил от жесток кошмар.
— Да — отговори най-сетне на момчето. — Мисля, че може да се каже.
— Вие ли бяхте с камиона, който видяхме?
— Ако наистина сте видели камион, вероятно сме били ние. Шефът ми с теб ли е?
— Господин Маринвил е тук, жив и здрав. Вие добре ли сте?
— Не мога да определя — каза Стив. — Има един вълк и той донесе едно нещо… някаква статуетка, само че…
В този миг Синтия се пресегна под лакътя му и натисна клаксона, Стив се стресна и чак подскочи на седалката. Застанал на входа на паркинга, вълкът също се размърда. Муцуната му се изкриви в израз на безпокойство, ушите му се свиха плътно до главата.
„Не му харесва звукът — каза си Стив, след което го споходи друга мисъл. От онези, които изглеждат толкова прости и очевидни, че ти иде да си удариш главата, за да накажеш мързеливия си мозък, задето не се е сетил по-рано. — Ако тоя изрод не ми се махне от пътя, бих могъл да го прегазя, нали?“
Да, разбира се, че можеше. В крайна сметка, той караше камиона.
— Какво беше това? — обади се нервно гласът на момчето. И след като си даде сметка, че не е задало правилния въпрос, допълни: — Защо го направихте?
— Имаме си компания. Опитваме се да я разкараме.
Синтия натисна повторно клаксона. Вълкът се изправи на крака. Ушите му стояха все така напрегнато изпънати. Звярът изглеждаше изнервен, но също така объркан. Когато момичето за трети път му свирна насреща, той натисна с две ръце нейната и й помогна. Вълкът ги изгледа за последно. Главата му се изметна на една страна и вледеняващите му жълти очи заблестяха на светлината на фаровете. Най-накрая животното се наведе, вдигна със зъби статуетката от земята и изчезна там, откъдето беше дошло.
Спогледаха се. Тя изглеждаше все така наплашена, но поне намираше сили да се усмихне.
— Стив? — дочу се плахо момчешкият глас, до голяма степен заглушен от пращенията в слушалката. — Стив, там ли сте още?
— Да.
— Какво стана с компанията?
— Отиде си. Поне за известно време. Въпросът е какво да правим сега? Имаш ли предложение?
— Може и да имам. — По дяволите, Стив беше убеден, че и онзи насреща на линията се усмихва.
— Как ти е името, момче? — попита Стив.
5.
Някъде зад тях, по посока на общинската сграда, се чу силен трясък. Нещо голямо беше поддало на вятъра и се беше стоварило насред улицата. Мери се извъртя по посока на звука, но нищо не забеляза. Започваше да благодари на Карвър за глътката уиски, която я беше накарал да изпие. Ако не беше алкохолът, подобен звук — каза си, че вероятно някоя от големите табели на заведенията се е откъртила от покрива — би я накарал да излезе извън кожата си.
Момчето все още говореше по мобифона. Тримата мъже се бяха скупчили около него. Мери забелязваше с какво желание Маринвил очаква да се добере обратно до апарата; даваше си сметка и че нещо го караше да замълчи. „Ще ти се отрази добре веднъж да не получиш това, което искаш, Джони — мислеше си тя. — Много добре ще ти се отрази.“
— Може и да имам — усмихна се загадъчно Дейвид. Онзи отсреща на линията го попита нещо, той си каза името, след което се обърна с лице към „Клуба на бухала“. Сведе глава и когато отново заговори, Мери едва долавяше думите му. Като жертва на някаква малка магия през съзнанието й мина странна мисъл.
„Той като че ли не иска койотите да го чуят. Знам, че звучи налудничаво, но тъкмо това прави в момента. И знаеш ли кое е още по-налудничаво? Мисля, че е прав.“
— Има едно старо кино — зашепна Дейвид в слушалката. — Казва се „Американският запад“. — Потърси с поглед Билингзли, сякаш търсеше потвърждение.
Билингзли кимна.
— Кажи му да мине отзад — каза старецът и Мери се увери, че дори да полудява, не е единствената: Билингзли също говореше тихо и дори хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че койотите не са се промъкнали зад него, за да чуват по-добре. Щом се успокои, че зверовете все така стоят пред сградата на водо– и електроснабдяването, продължи: — Кажи му, че зад киното има проход.
Дейвид повтори по мобифона. В следващия миг някаква мисъл осени Маринвил. Посегна да вземе телефона, но се въздържа.
— Кажи му по-добре да паркира далеч от киното — каза той вместо това. Великият американски романист приказваше на свой ред тихо, при това беше вдигнал ръка пред устата си, все едно се страхуваше между койотите да няма способен да разчита движението на устните. — Ако го остави отпред и Ентрейджиън се върне…
Дейвид кимна и предаде и неговите думи на Стив. Изчака онзи да му отговори нещо, пак кимна и усмивката отново озари лицето му. Мери пак погледна към койотите. Докато ги наблюдаваше, през главата й мина крайно ексцентрична мисъл: ако наистина успееха да се скрият от Ентрейджиън и да напуснат невредими града, част от нея горчиво щеше да съжалява. Защото свършеше ли веднъж завинаги това, тя трябваше да се сблъска с факта, че Питър е мъртъв. Щеше да скърби за него и за живота, който двамата бяха градили през годините. Може би дори това не беше най-страшното. На Мери щеше да се наложи да разсъждава за всичко преживяно, да търси отговори и обяснения, а тя далеч не беше сигурна, че ще успее. Не вярваше, че който и да било друг на нейно място би могъл. С изключение може би на Дейвид.
— Елате, колкото се може по-бързо — заключи Дейвид. Натисна бутона за край на връзката и мобифонът тихо изписука. Прибра антената и подаде апарата на Маринвил. Той на свой ред издърпа отново антената, огледа внимателно екрана, поклати глава и сгъна мобифона.
— Как го направи, Дейвид? Трябва да е било с магия.
Момчето го изгледа, все едно имаше пред себе си луд.
— Господ — поправи го той.
— Господ, празна главо! — сряза го Мери на свой ред. Усмихваше се по начин, който беше крайно непривичен за нея. Не му беше сега времето да дразни Маринвил, но не можеше да се сдържи.
— Може би щеше да е по-лесно да кажеш на приятеля на господин Маринвил просто да мине и да ни вземе — подхвърли Ралф. — Защо да си създаваме излишни усложнения?
— Не са никак излишни — възрази Дейвид. — Стив ще ти обясни, когато дойдат.
— Защо те? — учуди се Маринвил.
Дейвид не му отговори. Гледаше баща си.
— Освен това, трябва да мислим и за мама. Без нея няма да тръгнем за никъде.
— А с тях какво да правим? — попита Мери и посочи койотите на отсрещната страна на улицата. Беше готова да се обзаложи, че те не само са видели жеста й, но и са разбрали смисъла му.
Маринвил слезе от бордюра на платното и се запъти към тях. Дългите му сиви коси се развяваха на вятъра и му придаваха вид на старозаветен пророк. Койотите се изправиха на крака и въздушното течение донесе заканителното им ръмжене. Той също трябваше да ги е чул, но така или иначе направи още крачка-две към тях. Присви за миг очи, не заради пясъка, а по-скоро в опит да си припомни нещо забравено. Сетне плесна шумно с ръце и им извика рязко насреща:
— Так! — един от койотите надигна муцуна и му отговори с протяжен вой. Мери цялата потръпна. — Так, ах лах! Так!
Койотите сякаш се приближиха на крачка към него, но това беше всичко.
Маринвил отново плесна с ръце:
— Так!… Ах лах… Так! Да го вземат мътните, никога не ме е бивало в чуждите езици. — Изглеждаше като че ли се гнуси от самия себе си. Това, че можеха да го нападнат него с празната му пушка, — като че ли изобщо не му минаваше през ума.
Дейвид на свой ред слезе от тротоара, но баща му веднага го хвана за яката.
— Всичко е наред, татко — успокои го синът му и Ралф го пусна.
Щом Дейвид се изравни с Маринвил и баща му застана до тях. Тогава момчето каза нещо, което Мери беше сигурна, че ще запомни за цял живот, независимо от огромната умора, която пречеше на мозъка й да работи, както обикновено. Подобни реплики често те спохождат, ако не другаде, то поне в сънищата.
— Не им говорете на езика на мъртвите, господин Маринвил.
Дейвид направи още една крачка напред. Беше застанал сам-самичък насред улицата, Ралф и Маринвил чакаха зад него. Мери и Билингзли не бяха помръднали от тротоара. Вятърът се беше усилил и вече направо пищеше в ушите им. Мери усещаше праха, който се сипеше по бузите и челото й, но точно в този миг това й се струваше напълно маловажно.
Дейвид събра две ръце пред устата си в детинския си жест на молитва. След което ги протегна отново пред себе си с разтворени длани, по посока на койотите:
— Нека Господ ви благослови и закриля, нека лицето Божие ви озари с усмивката Си, нека Той ви издигне при себе си и ви дари с мир и спокойствие. А сега се махнете оттук. Идете да се поразходите.
Все едно рояк пчели се беше спуснал отгоре им: койотите изведнъж се омесиха помежду си в кълбо от крака, опашки и зинали муцуни, хапейки се както едни други, така и сами себе си. Най-накрая се обърнаха в бяг, като се опитваха да възразят с джафкане и скимтене. Разгорещените им протести се чуваха още доста време, нищо че мракът и облаците прах ги бяха погълнали.
Дейвид се обърна към възрастните, изгледа слисаните им лица — гримасите бяха толкова красноречиви, та си струваше да им се порадва — и се усмихна. Най-накрая вдигна рамене, все едно искаше да каже: „Е, сега какво ще ме правите?“ Лицето му все още стоеше зелено от сапуна. На Мери й напомняше малко момченце, което не е успяло да си измие карнавалния грим от вечерта на Халоуин.
— Хайде! — подкани ги Дейвид. — Да вървим!
Петимата се събраха отново на групичка насред улицата.
— И малко дете ще ги води — заяви на висок глас Маринвил. — Така да бъде, дете, води ни!
След което продължиха да вървят по главната улица, устремени на север, към „Американския запад“.