Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossroads of Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 83 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2008)
Разпознаване и корекция
Mummu (2008)

Издание:

Робърт Джордан. Кръстопътища по здрач

ИК „Бард“, София

Американска, I издание

 

Превод Валерий Русинов

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 70/100/16. Печатни коли 41

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Изковаването на чук

Тичаше леко в нощта въпреки снега, покрил земята. Слял се беше със сенките, плъзнали из леса, и лунната светлина светеше в очите му почти толкова ярко, колкото светлината на слънцето. Хладен вятър разроши гъстата му козина и изведнъж навя мирис, от който космите по врата му настръхнаха, а сърцето му заби с омраза по-голяма, отколкото към Неродения. Омраза и сигурно съзнание за идещата смърт. Вече нямаше никакъв избор. Затича още по-силно, право към гибелта.

Перин се пробуди рязко в пълния мрак преди съмване, под една от обозните коли. Студът се бе просмукал до кокалите му от земята, въпреки тежкото, обшито с кожа наметало и двете одеяла, и освен това полъхваше, не толкова силно, че да го наречеш вятър, но ледено. Той потърка лицето си с облечените в ръкавици ръце и заскрежената му къса брада изпращя. Добре поне, че през нощта май не беше валял повече сняг. Твърде често се беше събуждал с пръст довеян сняг отгоре си, въпреки укритието на колата, а и снегът затрудняваше съгледвачите. Жалко, че не можеше да говори с Илиас по същия начин, както го правеше с вълците. Така нямаше да му се налага да търпи това безкрайно чакане. Умората бе полепнала по него като втора кожа; не можеше да си спомни кога за последен път е спал здрав нощен сън. Все едно, сън или безсъние, това вече му се струваше маловажно. Напоследък само горещата ярост му даваше сили да продължи.

Не смяташе, че го е събудил сънят. Лягаше всяка нощ, очаквайки кошмари, и всяка нощ те идваха. В най-лошите намираше Файле мъртва или така и не я намираше. Тези сънища го събуждаха разтреперан и плувнал в пот. Всичко по-малко ужасно понасяше, без да се буди, или най-много да се събуди наполовина — когато тролоци го кълцаха жив за казана си или някой драгхар ядеше душата му. Този сън започна да гасне бързо, но помнеше, че беше вълк и надушваше… Какво? Нещо, което вълците мразеха повече от мърдраалите. Нещо, за което вълкът знаеше, че ще го убие. Знанието, което имаше в съня, си бе отишло; останали бяха само смътни отпечатъци. Не беше попаднал във вълчия сън, онова отражение на този свят, в което мъртвите вълци продължаваха да живеят, а живите можеха да ги навестят и да се посъветват с тях. Вълчият сън винаги си оставаше ясен в главата му, след като го напуснеше, все едно дали е ходил там съзнателно, или не. Но този сън изглеждаше прекалено реален и някак настойчив.

Изтегнат неподвижно по гръб, той отпрати ума си да търси, да опипва за вълци. Опитал се бе да използва вълците да му помогнат в лова, ала без полза. Да ги убедиш да се намесят в човешките дела беше трудно, меко казано. Избягваха големи групи хора и петима-шестима бяха достатъчно много, за да ги накарат да стоят настрана. Хората обикновено преследваха дивеч и повечето от тях се опитваха да убият вълка щом го видят. Мислите му не намериха нищо, но сетне, след известно време, той напипа вълци, някъде далече. Колко далече не можеше да е сигурен, ала беше все едно да доловиш шепот на самата граница на слуха. Далече. Това беше странно. Въпреки пръснатите селца и чифлици, и дори по някое градче тук-там, тези краища бяха съвсем подходящи за вълци — почти недокоснати от човешка ръка гори, с обилие от сърни и по-дребен дивеч.

Винаги имаше формалности в говоренето с чужда глутница. Той учтиво отпрати вълчето си име, Младия бик, изпрати миризмата си и получи ответа им: Листоловка и Висок медун, Бяла опашка, Перо и Бурна мъгла, и цял порой още. Глутницата беше голяма, а водачката им беше Листоловка, женска с чувство на спокойна увереност. Перо, умен и в разцвета на силите си, беше ешът й. Бяха чували за Младия бик и горяха от нетърпение да поговорят с другаря на прочутия Дълъг зъб, първия двукрак, който се бе научил да говори с вълците след пропаст във времето, отнесла усета за Вековете в мъглите на миналото. Умът му обръщаше в слова порой от образи, спомени и миризми, а думите, които мислеше, странно как на свой ред ставаха образи и миризми, които те можеха да разберат.

„Трябва да науча нещо — помисли той след като привършиха с поздравите. — Какво би мразил един вълк повече от Неродените?

— Опита се да си спомни миризмата от съня, да я добави, но тя се бе заличила от паметта му. — Нещо, което един вълк знае, че значи смърт.“

Отвърна му тишина и нишка на страх, запредена с омраза и решителност, и с неохота. И преди беше усещал страха на вълци — от всичко най-много се бояха от пожар, разбушувал се из горите, или поне така той беше разбрал — но този страх караше кожата ти да настръхне, караше те да затрепериш и да заподскачаш пред невидими неща. Смесен с решимостта да се продължи напред на всяка цена, той по-скоро наподобяваше непреодолим ужас. Вълците никога не изпитваха такъв страх. Но тези го изпитваха.

Един по един, те се стопиха от съзнанието му — съзнателен акт, за да го изключат, докато не остана само Листоловка. „Последният лов иде“ — каза му накрая тя и също така изчезна.

„Обидих ли ви? — отпрати той мислено. — Ако съм го сторил, беше от невежество.“ Но отговор не последва. Вълците нямаше скоро да му проговорят отново.

Последният лов. Така вълците наричаха Последната битка, Тармон Гай-дон. Знаеха, че ще са там, в последния сблъсък между Светлината и Сянката, но защо — това не можеха да обяснят. Някои неща просто бяха предопределени тъй неотвратимо, като издигането и спускането на слънцето и луната, и беше предопределено, че много вълци ще загинат в Последния лов. Това, от което се бояха, бе нещо друго. Перин имаше силното усещане, че той също ще е там, или най-малкото така бе решил, но ако Последната битка станеше скоро, щеше да я пропусне. Чакаше го работа, от която не можеше да отстъпи — нямаше да отстъпи! — дори заради Тармон Гай-дон.

Потисна безименните страхове, а с тях и Последната битка, смъкна ръкавиците от премръзналите си пръсти и бръкна в джоба на палтото си за късата ремъчка. В сутрешен ритуал пръстите му направиха поредния възел механично, а после се плъзнаха по ремъчката да ги преброят. Двайсет и два възела. Двайсет и две утрини, откакто Файле беше отвлечена.

В началото не беше помислил, че ще се наложи да брои. Първия ден беше повярвал, че е смразен и изтръпнал, но съсредоточен, ала сега, като погледнеше назад, разбираше, че е бил обзет от неудържим гняв и всепоглъщаща нужда да намери Шайдо колкото може по-скоро. Сред айилците, откраднали Файле, бе имало и хора от други кланове, но очевидно повечето бяха Шайдо и така той мислеше за тях. Необходимостта да изтръгне Файле от тях преди да е пострадала го беше стиснала за гърлото до задушаване. С нея щеше да спаси и другите пленени с нея жени, разбира се, но понякога му се налагаше да изрежда имената им в главата си, за да е сигурен, че не ги е забравил. Алиандре Марита Кигарин, кралицата на Геалдан и негова васалка. Все още му се струваше шантаво, че изобщо може да има някой, който да е положил клетва за вярност пред него, особено пък кралица — все пак той беше ковач! Ковач беше преди време — но така или иначе носеше отговорност към Алиандре, а ако не беше той, сега тя нямаше да е пленничка. Баин от Черната скала на Шаарад и Чиад от Каменна река на Гошиен, айилските Деви на копието, които бяха тръгнали с Файле за Геалдан и Амадиция. Бяха се сражавали и с тролоци в Две реки, когато Перин имаше нужда от всяка ръка, можеща да вдигне оръжие, и това им беше спечелило правото да разчитат на него. Арела Шиего и Ласайл Алдорвин, две глупави жени, които си мислеха, че могат да се научат да бъдат айилки, или на някакъв странен вариант на „айилство“. Бяха се заклели на Файле, както и Мейгдин Дорлайн, бедна бежанка, която Файле бе взела под крилото си. Не можеше да изостави хората на Файле. Файле ни Башийр т’Айбара.

Изброяването отново го върна при нея, неговата жена, диханието на живота му. Със стон, той стисна ремъчката толкова силно, че възлите се отпечатаха болезнено в дланта му, втвърдена от дългите дни размахване на чука в ковачницата. Светлина, цели двайсет и два дни!

Работата с желязо го бе научила, че припряността разваля метала, но в началото той беше припрян, докато пътуваше на юг през Порталите, отваряни от Грейди и Неалд, двамата ашамани, дотам, където бяха намерени най-далечните следи от Шайдо, после отново скачаше на юг, накъдето продължаваха следите им, веднага щом ашаманите успяхава да отворят нови Портали. Изтерзан от всеки час, нужен им за да направят първия Портал и да го задържат достатъчно, за да минат всички, умът му се гризеше от неистовото желание да освободи Файле на всяка цена. Ала пред него се редяха само дни на усилваща се болка, докато съгледвачите се пръскаха все по-надалече и по-надалече, без да се натъкнат и на най-малката следа, че някой е минал оттук преди тях, докато не разбра, че трябва да промени посоката, прахосвайки още дни, за да преодолее терена, през който ашаманите го бяха превели с една стъпка, търсейки и най-малката податка накъде са тръгнали Шайдо.

Трябваше да се сети, че ще сменят посоката. Пътят на юг ги отвеждаше към по-топли земи, без снега, който беше толкова непривичен за айилците, но в същото време ги отвеждаше все по-близо към сеанчанците в Ебу Дар. Знаеше за сеанчанците и трябваше да очаква, че и айилците ще научат за тях! Бяха тръгнали за грабеж, а не за да се бият със сеанчанци и с дамане. Дни наред бавно напредване със съгледвачите, пръснали се напред във ветрило, дни, в които снегът заслепяваше дори айилците и ги принуждаваше да спрат, докато най-сетне Джондин Баран не намери едно дърво, одраскано от фургон, а Илиас не изрови скършено айилско копие изпод снега. И накрая Перин свърна на изток, най-много на два дни южно от мястото, където бе отпътувал в началото. Когато разбра това, му се беше дощяло да завие по вълчи, ала се овладя. Не можеше и на косъм да отстъпи, не и след като Файле зависеше от него. Точно тогава започна да обуздава гнева си, започна да го изковава за крайната цел.

Похитителите й бяха спечелили голяма преднина, защото беше припрян, но оттогава бе започнал да действа толкова внимателно, колкото докато беше ковач. Гневът му се беше закалил и изострил. След като отново намери следата на Шайдо, беше Пътувал не повече от по един отскок, колкото да могат съгледвачите да продължат напред и да се върнат между изгрев и залез, и добре, че беше предпазлив, защото изведнъж се оказа, че Шайдо бяха променяли посоката си на няколко пъти, движейки се на зигзаг почти все едно, че не могат да решат накъде да продължат. Или може би се бяха обърнали, за да се свържат с други като тях. Трябваше само да върви по стари следи, стари, заровени в снега биваци, но всички съгледвачи бяха единодушни, че броят на Шайдо се е увеличил. Трябваше да са се събрали поне две или три септи, може би повече, внушителна плячка за лов. Бавно, но сигурно обаче, той бе започнал да ги догонва. И това беше важното.

Шайдо покриваха в поход повече разстояние, отколкото той можеше да допусне, предвид броя им и снега, но като че ли не се притесняваха дали някой ги преследва. Може би вярваха, че никой не би посмял. Понякога бяха лагерували няколко дни на едно и също място. Гняв, изкован за крайната цел. Опустошени села, градчета и чифлици осейваха пътя на Шайдо, сякаш бяха хора-скакалци — складове и всичко ценно плячкосано, мъже и жени отвлечени заедно с добитъка им. Често, когато пристигнеше, не бе останал никой, само пусти къщи, хората се бяха пръснали да дирят храна другаде, за да оцелеят до пролетта. Беше преминал река Елдар към Алтара, където някога между двете селца на гористите брегове преминаваше сал, използван от амбуланти и местни селяни, не от търговци. Как се бяха прехвърлили Шайдо, не разбра, но се наложи да накара ашаманите да направят Портали. От сала бяха останали само грубите камени кейове на двата бряга и малкото неизгорели постройки бяха изоставени, ако не се брояха трите измършавели псета, които се изнизаха с подвити опашки, щом видяха появата на хора. Гняв, втвърден и оформен като чук.

Предната заран беше стигнал в едно селце, където двете шепи слисани хора с немити лица се вторачиха в стотиците пиконосци и лъкометци, излизащи от гората призори зад Червения орел на Манедерен и пурпурната Вълча глава, Сребърните звезди на Геалдан и Златния ястреб на Майен, следвани от дълги колони коли и върволици резервни коне. Още щом видяха Гаул и останалите айилци, хората надмогнаха вцепенението си и побягнаха в паника към дърветата. Хващането на неколцина, за да бъдат разпитани, се оказа трудно — готови бяха да бягат до смърт, но не и да се оставят да ги догонят айилците. Брайтън се оказа заселено едва с десетина семейства, но само преди два дни Шайдо бяха отвели деветима млади мъже и жени, а и всичките им животни. Два дни. Един чук можеше да е сечиво за крайната цел, но и цел сам по себе си.

Разбираше, че трябва да е предпазлив, за да не изгуби Файле завинаги, но и с прекалена предпазливост също можеше да я загуби. Рано предния ден беше казал на онези, които трябваше да тръгнат напред на разузнаване, да отидат по-далече отпреди, да дръпнат здраво и да се върнат чак след едно пълно завъртане на слънцето, освен ако не намерят преди това Шайдо. След малко слънцето щеше да изгрее и после Илиас и Гаул щяха да се върнат. Колкото и бързо да се придвижваха Шайдо, съгледвачите можеха да се движат по-бързо. Не бяха обременени със семейства, фургони и пленници. Този път щяха да могат да кажат къде точно са Шайдо. Щяха да могат. Знаеше го. Тази увереност течеше в жилите му. Щеше да намери Файле и да я освободи. Това беше над всичко, дори над живота, стига да останеше жив достатъчно дълго, за да го изпълни, ала сега той самият беше чукът и ако изобщо съществуваше някакъв начин да го постигне, смяташе да удари Шайдо и да ги смаже.

Отметна завивките, взе брадвата си, лежаща до него — тежко оръжие с форма на полумесец, балансирано от тежък шип, изтъркаля се на откритото и се изправи на утъпкания замръзнал сняг. В доскорошните брайтънски нивя около него стояха редици коли. Пристигането на нови чужденци, толкова много и при това въоръжени, с техните чуждоземски знамена се беше оказало повече, отколкото оцелелите в селцето можеха да понесат. След като Перин им позволи, жалките останки бяха побягнали в гората, отнасяйки всичко, което можеха, на гърбовете си или в шейни. Бяха бягали презглава все едно, че Перин е поредният Шайдо, без да поглеждат назад от страх, че ще ги подгони.

Щом пъхна дръжката на тежката секира в широката халка на колана си, една от по-тъмните сенки до съседната кола се извиси — мъж, загърнат в наметало, което изглеждаше черно в тъмното. Перин не се изненада; близките коневръзи изпълваха въздуха с тежката миризма от няколкото хиляди коня, да не говорим за сладникавата воня от конската тор, но след като се събудеше, той все пак можеше да различи миризмата на другите. Човешката миризма изпъкваше винаги. Освен това Ейрам винаги се оказваше до него, щом се събудеше. Чакаше. Сърпът на бледата луна хвърляше достатъчно светлина, за да може да открои лицето на младия мъж, макар и смътно, и месинговия ефес на меча му, стърчащ над рамото. Преди време Ейрам беше Калайджия, но Перин не смяташе, че отново ще стане такъв, нищо че още си носеше ярките дрехи. Лунните сенки не можеха да скрият намръщените, сурови черти на Ейрам — той стоеше, сякаш готов всеки миг да извади меча, а откакто отвлякоха Файле, гневът сякаш бе станал неизменна съставка на миризмата му. Много неща се бяха променили, откакто отвлякоха Файле. Гнева Перин го разбираше. Не беше го разбирал много преди, преди да отвлекат Файле.

— Искат да ви видят, лорд Перин — каза Ейрам и рязко извърна глава към два смътни силуета между редиците коли. В мразовития въздух думите му излязоха на тънка белезникава мъгла от устата. — Казах им да ви оставят да спите. — Това бе грешката на Ейрам, прекалено много се грижеше за него, без да са му го искали.

Перин вкуси въздуха, за да отдели миризмите на двете сенки от прикриващата ги конска миризма.

— Ще ги видя веднага. Приготви ми Стъпко, Ейрам. Стараеше се да е на седлото преди останалите в лагера да са се събудили. Отчасти го правеше, защото му беше непосилно дълго да стои неподвижен. Със стоене нямаше да хване Шайдо. От друга страна, правеше го, за да избегне нечия компания, която би могъл да избегне. Щеше сам да тръгне със съгледвачите, ако мъжете и жените, вече вършещи тази работа, не бяха много по-добри от него.

— Да, милорд. — В миризмата на Ейрам се прокрадна грапавост, но Перин едва го забеляза. Само нещо важно можеше да накара Себбан Балвер да се измъкне от одеялата си в тъмното, а колкото до Селанде Даренгил…

Балвер изглеждаше мършав дори под дебелото си наметало — изпитото му лице почти се беше скрило под дълбоката качулка. Ако се изправеше вместо да стои изгърбен, пак щеше да е най-много с педя по-висок от кайриенката, която изобщо не беше висока. Загърнал се с ръце, той потропваше с крака да се отърве от студа, който сигурно го пронизваше през ботушите. Селанде, в мъжко тъмно палто и панталони, полагаше явни усилия да не обръща внимание на температурата, въпреки бялата мъгла, излизаща при всеки неин дъх. Трепереше, но се перчеше с това, че съумява да стои неподвижно, с ръка на дръжката на меча. Качулката на наметалото й беше свалена и откриваше късо подрязаната й коса — освен опашката на тила, вързана с черна лента. Селанде беше водачката на онези глупаци, които искаха да подражават на айилците, айилци с мечове. Миризмата й беше мека и гъста като желе. Беше загрижена. Балвер миришеше… напрегнато… но пък той почти винаги миришеше така, макар че в неговата напрегнатост липсваше горещина, а имаше само съсредоточеност.

Мършавият дребен мъж спря да подскача от крак на крак и се поклони бързо и сковано.

— Лейди Селанде има новини, които смятам, че трябва да чуете от собствените й уста, милорд. — Тънкият глас на Балвер беше сух и съсредоточен, също като него. Щеше да говори по същия начин дори ако изпънеше врат на дръвника на палача. — Милейди, ще благоволите ли? — Беше само секретар — секретар на Файле, както и на Перин — придирчив и невзрачен тип общо взето, а Селанде беше благородничка, но Балвер придаде на думите си нещо повече от покана.

Тя го изгледа накриво, размърда меча си и Перин се напрегна, готов да я сграбчи всеки момент за ръката. Не допускаше, че наистина ще извади оръжие срещу Балвер, но пък и не беше съвсем сигурен в нея, както и в тъпите й приятели, за да го изключи напълно. Балвер само я погледна, килнал глава на една страна, и миризмата му донесе по-скоро досада, отколкото боязън.

Селанде вирна брадичка и насочи вниманието си към Перин.

— Виждам ви, лорд Перин Златооки — почна тя с отривистия си кайриенски акцент, но понеже знаеше, че той не може да търпи престорената й айилска официалност, побърза да продължи: — Тази нощ научих три неща. Първото и най-маловажното, Хавиар донесе, че Масема вчера е изпратил още един конник за Амадиция. Нерион се е опитал да го проследи, но го е изтървал.

— Кажи на Нерион, че съм казал да не преследва никого — отсече Перин. — И на Хавиар предай същото. Трябва да го знаят вече! Задачата им е да наблюдават, да слушат и да докладват какво виждат и чуват, нищо повече. Разбра ли? — Селанде кимна бързо и за миг в миризмата й се долови трънче на страх. Страх от него, предположи Перин, страх, че го е ядосала. Жълтите му очи караха някои да се чувстват неспокойно. Той свали ръката си от брадвата и стисна ръце зад гърба си.

Хавиар и Нерион също бяха от двадесетината млади глупаци на Файле, единият тайренец, другият кайриенец. Файле беше използвала пасмината им за „очи и уши“, факт, който по някаква причина продължаваше да го дразни, макар тя да му беше казала в лицето, че шпионирането е женска работа. Човек трябва да си отваря ушите, когато мисли, че жена му се шегува — може и да не е така. Цялата идея за шпионирането го караше да се чувства неловко, но след като Файле можеше да ги използва така, защо да не може и той, когато се наложи? Но само двамата. Масема, изглежда, беше убеден, че всички освен Мраколюбците са обречени рано или късно да му станат следовници, но можеше и да стане подозрителен, ако към него се присъединяха твърде много хора от лагера на Перин.

— И не го наричай Масема, дори тук — ядосано добави той. Човекът напоследък твърдеше, че Масема Дагар всъщност е умрял и се е вдигнал от гроба като Пророка на лорд Преродения Дракон, и беше станал по-докачлив от всякога при споменаването на предишното му име. — Ще си изтървеш някой път езика и ще имаш късмет, ако се разминеш с някой здрав пердах от биячите му. — Селанде кимна отново, мрачно и този път без страх в миризмата. Светлина, на тия идиоти на Файле им липсваше всякакъв усет от какво трябва да се боят.

— Вече почти се съмва — измърмори Балвер, потрепери и придърпа наметалото си. — Скоро всички ще се разбудят, а някои неща е по-добре да се обсъждат насаме. Би ли продължила милейди? — Това отново беше повече от предложение. Фукльовците на Файле ги биваше само да създават неприятности, според Перин, а Балвер неизвестно защо като че ли се опитваше да пъхне муха под опашката й, но тя се сепна смутено и измърмори някакво извинение.

Тъмнината наистина започваше да отстъпва, забеляза Перин, поне за неговите очи. Небето отгоре все още изглеждаще черно, напрашено с ярки звезди, но той почти долавяше цветовете на шестте тънки ивици, пресичащи предницата на палтото на Селанде. Поне можеше да ги отличи една от друга. Съзнанието, че този път е спал по-дълго от обичайното, го накара да изръмжи. Не можеше да си позволи да се поддаде на умората, колкото и да беше уморен! Трябваше да чуе доклада на Селанде — тя нямаше какво да се тревожи, че Масема изпращал конници; нали го правеше почти ежедневно — но все пак той се озърна притеснен за Ейрам и Стъпко. Ушите му доловиха шум при коневръзите, но коня му още го нямаше.

— Второто нещо, милорд — каза Селанде, — е, че Хавиар е видял бурета с осолена риба и солено говеждо, белязани с алтарски марки, много при това. Казва, че имало и алтарци между хората на Мас… между хората на Пророка. Няколко от тях, изглежда, са занаятчии, а един-двама може да са търговци. Издигнати мъже и жени, тъй или иначе, стабилни хора, и някои от тях, изглежда, не са много сигурни, че са взели вярното решение. Няколко въпроса може да разкрият откъде е дошла рибата и телешкото. И може би да ви спечелят още очи и уши.

— Знам откъде идва рибата и телешкото, както и ти — каза раздразнено Перин. Ръцете му се стегнаха в юмруци зад гърба. Беше се надявал, че скоростта, с която се придвижва, ще попречи на Масема да изпраща групи за набези. А бяха точно това, също толкова лоши като Шайдо, ако не и по-лоши. Предлагаха на хората шанс да се закълнат в Преродения Дракон, а онези, които откажеха, дори понякога онези, които просто се колебаеха твърде дълго, загиваха от огън и меч. Тъй или инак, все едно дали тръгваха като следовници на Масема, или не, от онези, които се заклеваха, се очакваше да правят щедри дарения в подкрепа на каузата на Пророка, докато загиналите просто бяха „Мраколюбци“ и имуществото им се конфискуваше. На крадците се отсичаше ръката, според законите на Масема, но нападателите му не бяха крадци. Според Масема. Според неговите закони убийството и още цяла върволица други престъпления заслужаваха бесило, но доста негови последователи, изглежда, предпочитаха да убиват, отколкото да получават клетви. Така се трупаше плячка, а за някои от тях убийството беше просто забавна игра преди ядене.

— Кажи им да стоят настрана от тези алтарци — продължи Перин. — След Масема се мъкнат какви ли не, а дори и да им хрумва втори ум, скоро ще завонят на усърдие като другите. Тогава няма да се поколебаят да изкормят съседа си, още по-малко някой, който е задавал грешни въпроси. Искам да знам само какво върши Масема, какво замисля.

А че човекът си имаше някакъв план беше очевидно. Масема твърдеше, че е кощунство някой друг освен Ранд да докосва Единствената сила, твърдеше, че нищо друго не иска, освен да се присъедини към Ранд на изток. Както винаги, мисълта за Ранд докара кръгове, които се завихриха в главата на Перин, този път по-ярки от обичайното, но гневът ги изпари. Кощунство или не, Масема беше приел Пътуването, което беше не просто преливане, а преливане на мъже. И каквото и да твърдеше, беше го направил, за да се задържи колкото може по-дълго на запад, а не за да помогне в спасяването на Файле. Перин обикновено се доверяваше на хората, докато не разбере със сигурност, че са неблагонадеждни, но само като подуши Масема, разбра, че той е луд като бясно псе и още по-малко благонадежден.

Обмислял бе начини да осуети неговия план, какъвто и да беше той. Начини да попречи на Масема да убива и пали. Масема имаше десет или дванайсет хиляди души, може би и повече — в числата не беше много словоохотлив, а и начинът, по който лагеруваха, пръсвайки се най-безразборно, правеше преброяването им невъзможно — докато хората на Перин бяха по-малко от една четвърт, няколкостотин от които колари, коняри и други, които при един бой щяха да са по-скоро пречка, отколкото помощ, на все пак с три Айез Седай и двама ашамани, да не говорим за шестте айилски Мъдри, можеше да озапти Масема. Мъдрите и две от Айез Седай щяха да се включат с охота. С повече от охота. Искаха смъртта на Масема. Но разбиването на армията на Масема щеше само да я раздроби на по-малки банди, които щяха да се пръснат из цяла Алтара и отвъд нея, продължавайки да плячкосват и избиват, вече просто за себе си, вместо в името на Преродения Дракон. „Разбиването на Шайдо ще доведе до същото“ — помисли той и веднага потисна тази мисъл. Спирането на Масема щеше да отнеме време, с каквото не разполагаше. Човекът трябваше да бъде пазен, докато не бъде спасена Файле. Докато Шайдо не бъдат премазани.

— Какво е третото, което си научила тази нощ, Селанде? — грубо попита той. За негова изненада, миризмата на тревога от жената се усили.

— Хавиар видял… — бавно заговори тя. — Отначало не ми каза. — Гласът й за миг се втвърди. — Погрижих се повече да не се случва! — Вдиша дълбоко, сякаш се бореше със себе си, след което избълва: — Масури Седай е посещавала Масема… Пророка. Вярно е, милорд; повярвайте ми! Хавиар я е видял неведнъж. Промъква се в лагера им скрита под качулката и напуска по същия начин, но на два пъти е видял лицето й добре. Всеки път я придружава мъж, а понякога друга жена. Хавиар не е видял мъжа достатъчно добре, за да е сигурен, но описанието съвпада с Роваир, Стражника на Масури, а Хавиар е убеден, че втората жена също е Айез Седай.

Изведнъж замълча и очите й блеснаха мрачно. Светлина, тя се тревожеше повече как ще го приеме, отколкото какво означава това! Масема презираше Айез Седай не по-малко, отколкото Мраколюбците; всъщност ги смяташе почти за Мраколюбки. Защо тогава ще приема две Сестри? Защо те ще ходят при него? Мнението на Анура за Масема лежеше скрито зад айезседайската загадъчност и двойствени коментари, които можеха да означават какво ли не, но Масури беше заявила направо, че мъжът трябва да бъде убит като бясно куче.

— Погрижи се Хавиар и Нерион да държат Сестрите под око и да видят дали не могат да подслушат някоя от срещите им с Масема. — Възможно ли беше Хавиар да е сбъркал? Не, жените в лагера на Масема бяха твърде малко, относително казано, а и не беше вероятно тайренецът да сбърка някоя от онези мръсни и с кръвясали очи вещици с Масури. Пред жените, решили да станат сподвижнички на Масема, мъжете изглеждаха като Калайджии. — Но им кажи също да внимават. По-добре да изтърват някоя възможност, отколкото да ги хванат. Няма никаква полза, ако някой от тях увисне на дървото. — Перин разбираше, че говори грубо, и се постара да вложи в гласа си повече умереност. Беше му по-трудно, откакто отвлякоха Файле. — Справили сте се добре, Селанде. — Поне не прозвуча все едно, че лае по нея. — Ти и Хавиар, и Нерион. Файле щеше да се гордее, ако знаеше.

Усмивка озари лицето й и тя се изправи още, доколкото беше възможно. Гордост, чистота и ведрина. Гордостта от постигнатото почти надделя над всички други миризми от нея!

— Благодаря ви, милорд. Благодаря ви! — Човек направо да си помисли, че й е дал награда. Може и така да беше, като помислиш. Макар че като помислиш, Файле едва ли щеше да остане много доволна, че е използвал нейните очи и уши, или дори че знае за тях. Някога мисълта, че Файле ще е недоволна, го притесняваше, но това беше преди да разбере за шпионите й. А и онази дреболия за Счупената корона, която Илиас беше изтървал. Всички твърдяха, че съпругите си пазят тайните зорко, но все пак имаше граници!

Балвер придърпа наметалото на тесните си рамене с едната си ръка и се окашля зад другата.

— Добре казано, милорд. Много добре. Милейди, сигурен съм, че искате да предадете указанията на лорд Перин колкото се може по-скоро. Не би било добре да се получат недоразумения.

Селанде кимна, без да сваля очи от Перин. Устата й се отвори и той беше сигурен, че се кани да каже нещо от рода как се надявала да си намерел вода и сянка. Светлина, вода поне имаха колкото щеш, макар и повечето замръзнала, а по това време на годината никой нямаше нужда от сянка дори по пладне! Най-вероятно точно това се канеше да изтърси, но се поколеба и каза:

— Милостта да ви закриля, милорд. Ако ми позволите дързостта, Милостта е ощастливила лейди Файле във ваше лице.

Перин кимна сдържано за благодарност. В устата му имаше вкус на пепел. Много странен бе начинът, по който Милостта ощастливяваше Файле, давайки й съпруг, който все още не можеше да я намери след повече от две недели търсене. Девите казваха, че са я направили гай-шайн, че щели да се отнасят лошо с нея, но също така признаваха, че Шайдо са нарушили обичаите им „в стотици отношения“. Според него отвличането си беше достатъчно лошо „отношение“. Горчива пепел.

— Лейди ще се справи много добре, милорд — тихо каза Балвер, загледан след скриващата се в тъмнината между колите Селанде. Това одобрение беше изненада; Балвер се беше опитвал да го разубеди да използва Селанде и приятелите й, защото били луди глави и неблагонадеждни. — Има нужните инстинкти. Кайриенците обикновено ги имат, а и тайренците донякъде, поне благородниците, особено когато… — Той рязко спря и предпазливо изгледа Перин. Ако беше някой друг, Перин щеше да повярва, че е казал повече, отколкото е искал, но се съмняваше, че Балвер ще се изтърве току-така. Миризмата му си остана стабилна, не така треперлива като на човек, който се колебае. — Мога ли да предложа мнение по една-две точки от доклада й, милорд?

Скърцането на копита в замръзналия сняг подсказа, че идва Ейрам, подкарал сиво-кафявия жребец на Перин и своя сив кон. Двете животни се опитваха да се захапят едно друго и Ейрам ги държеше на разстояние, макар и с известно затруднение. Балвер въздъхна.

— Пред Ейрам можете да кажете каквото поискате, господин Балвер — каза Перин. Дребният мъж кимна съгласен, но отново въздъхна. Всички в лагера знаеха, че Балвер притежава умението да сглобява различните слухове и чути оттук-оттам неща и човешки постъпки, за да оформи картината на онова, което в действителност се е случило или би могло да се случи, а самият Балвер считаше това за част от работата си като секретар, но по някаква причина обичаше да се преструва, че никога не е правил подобно нещо. Тази преструвка беше ненужна и Перин често му се присмиваше.

Той пое юздите на Стъпко и каза на Ейрам:

— Дръпни се малко. Трябва да поговоря с господин Балвер насаме. — Въздишката на Балвер този път беше толкова смътна, че Перин едва я чу.

Ейрам се отдръпна, без да каже дума, и двамата закрачиха. Замръзналият сняг запращя под краката им. Миризмата на бившия Калайджия отново стана настръхнала и потръпваща, тънка кисела миризма. Този път Перин разпозна миризмата, въпреки че не й обърна повече от обичайното внимание. Ейрам изпитваше ревност към всеки, който бе с него, освен към Файле. Перин не виждаше как може да уталожи това или да го спре, пък и все едно, беше привикнал с чувството за притежание на Ейрам така, както бе свикнал с начина, по който Балвер подрипваше до него и се озърташе през рамо да види дали Ейрам е достатъчно близо да чуе, когато най-сетне реши да заговори. Тънката като бръснач миризма на подозрителност на Балвер, странно суха и хладна дори, но все пак подозрителност, бе в пълно противоречие с ревността на Ейрам. Не можеш да промениш хора, които не искат да се променят.

Коневръзите и товарните коли бяха в средата на лагера, където крадци трудно щяха да ги стигнат, и макар небето все още да изглеждаше черно за повечето очи, коларите и конярите, спящи близо до тях, вече се бяха събудили и сгъваха одеялата си, а някои оправяха навесите, направени от борови клони и храсти, събрани от околната гора в случай, че им потрябват за следващата нощ. Тук-там бяха напалили огньове и на тях бяха поставени черни котлета, макар че за ядене нямаше кой знае какво освен каша и боб. Ловът и капаните из гората добавяха по малко месо, сърнешко и заешко, пъдпъдъци, диви патици, ала това се изяждаше веднага при толкова много гърла, а откакто прехвърлиха Елдар, нямаше откъде да се купят запаси. Вълна от мъжки поклони, женски реверанси и мърморене „Добрутро, милорд“ и „Светлината да ви закриля, милорд“ съпровождаше Перин, но мъжете и жените, които го виждаха, зарязваха опитите си да укрепят навесите си, а някои започнаха да ги събарят, сякаш от походката му надушиха решимостта му да се тръгва. Вече трябваше да го знаят. От деня, в който разбра колко глупаво се е заблудил, той не изкарваше две нощи на едно място. Сега отвръщаше на поздравите, без да се спира.

Останалата част от лагера образуваше тънък пръстен около конете и колите, с лице към околния лес, като мъжете от Две реки се бяха разделили на четири групи, с пиконосците от Геалдан и Майен разпръснати помежду им. Който и да им налетеше, от която и да е посока, щеше да се натъкне на дългите лъкове на Две реки и на обучена конница. Перин не се опасяваше толкова от внезапната поява на Шайдо, колкото от Масема. Този човек като че ли вървеше подире му съвсем кротко, но освен тази вест за набезите му, през последните две недели бяха изчезнали девет геалданци и осем майенци и никой не вярваше, че са дезертирали. Преди това, в деня, в който беше отвлечена Файле, двайсет майенци бяха избити от засада и никой не повярва, че са го сторили други, а не хората на Масема. Тъй че съществуваше един тревожен мир, странно трънлив мир, но един заложен медник за това, че този мир ще продължи дълго, най-вероятно щеше да е загубен медник. Масема се преструваше, че не забелязва колко застрашен е този мир, но на следовниците му като че ли им беше все едно, а каквото и да се преструваше Масема, все пак той беше водачът им. Перин все пак се надяваше този крехък мир някак да се задържи, докато не освободи Файле. Един от начините да го задържи беше като прави от лагера си костелив за трошене орех.

Айилците бяха настояли да си получат тънкото парче от странната баница, въпреки че бяха по-малко от петдесет души, ако се брояха и гай-шайн, които слугуваха на Мъдрите, и той се спря да огледа ниските им тъмни шатри. Единствените други вдигнати в лагера шатри бяха тези на Берелайн и на двете й слугини, в другия край на лагера, недалече от няколкото къщи на Брайтън. Пълчищата бълхи и въшки правеха запуснатите къщи необитаеми дори за закалени войници, търсещи подслон от студа, а плевниците и оборите бяха прогнили съборетини, които приютяваха повече гадини и от къщите. Девите и Гаул, единственият мъж сред айилците, който не беше гай-шайн, до един бяха излезли на разузнаване и айилските шатри бяха смълчани, макар че миризмата на пушек, излизаща от някои от дупките за проветряване, говореше, че гай-шайн вече приготвят закуската за Мъдрите или я поднасят. Анура беше съветничка на Берелайн и сигурно щеше да е в шатрата й, но Масури и Сеонид щяха да са с Мъдрите, може би дори щяха да помагат на гай-шайн в приготвянето на закуската. Все още се мъчеха да прикриват факта, че Мъдрите ги смятат за свои чирачки, макар че всеки в лагера трябваше вече да го е разбрал. Всеки, който видеше Айез Седай да мъкне дърва за огрев или вода, или чуеше, че някоя от тях е набита с пръчки, щеше да го разбере. Двете Айез Седай се бяха заклели пред Ранд — ето, че цветовете отново се завихриха в главата му, цял взрив от цветове; и пак се стопиха от постоянния му гняв — ала Едара и останалите Мъдри бяха пратени, за да ги държат под око.

Единствено самите Айез Седай знаеха колко здраво ги държат клетвите им или колко място им остава да маневрират между думите, а на никоя не се позволяваше нищо, освен ако някоя Мъдра не им нареди. И двете, Сеонид и Масури, бяха заявили, че Масема трябва да бъде утрепан като бясно псе, а Мъдрите бяха съгласни с тях. Или така казаха поне. При тях ги нямаше Трите клетви, които да ги придържат към истината, макар че честно казано точно тази Клетва обвързваше Айез Седай по-скоро към буквата, отколкото към духа. А той май си спомняше как една от Мъдрите му каза, че според Масури бясното псе може да бъде и вързано.

С крайчеца на окото си Перин забеляза, че Балвер го гледа съсредоточено, присвил замислено устни. Като птица, загледала се в нещо непознато, не уплашена, нито гладна, просто любопитна. Стисна юздите на Стъпко и закрачи толкова бързо, че дребният мъж трябваше почти да заподскача, за да не изостава.

Мъжете от Две реки лагеруваха до айилците, с лице на североизток, и Перин помисли дали да не продължи на север, където бяха геалданските пиконосци, или пък на юг, към най-близката майенска част, но си пое дълбоко дъх и, с неохота макар, тръгна към своите приятели и съседи от родния край. Всички се бяха разбудили, загърнати в дебелите вълнени наметала, и хвърляха останките от навесите си в огнищата, или пък нарязваха замръзналите остатъци от снощния заек, за да го добавят към яхнията в котлетата. Щом вдигнеха глави да го погледнат, приказката заглъхваше и се усилваше миризмата на тревожност. Брусовете спираха за миг да се хлъзгат по стоманата, после отново подхващаха съскавия си шепот. Лъкът беше предпочитаното им оръжие, но всеки си носеше и тежка кама или пък къс меч, а някои — и дълъг меч, а бяха насъбрали и копия, алебарди и разни други странни оръжия, за които Шайдо бяха решили, че не си струва да мъкнат с плячката си. С копията бяха навикнали, а ръцете, свикнали да въртят тежкия кривак по време на празничните състезания, не намираха оръжията с дългите дръжки за много по-различни, стига да отчетеш тежестта на метала в единия край. Лицата им бяха посърнали, уморени и гладни.

Някой подвикна вяло: „Златооки!“, но никой не подхвана поздрава, нещо, което щеше да го зарадва преди месец. Много неща се бяха променили, след като отвлякоха Файле. Сега мълчанието им беше оловно. Младият Кенли Мерин, още със светли бузи там, където бе обръснал наченките на брада, се извърна да не срещне погледа на Перин, а пък Джори Конгар, крадлив и пиян всеки път, когато му се удаде да се натряска, се изплю презрително, щом Перин мина покрай него. Бан Кроуи го сръга в рамото, но и Бан не погледна към Перин.

Данил се надигна и нервно подръпна дебелия си мустак, толкова нелеп под клюнестия му нос.

— Някакви заповеди, лорд Перин?

Но бързо си седна, след като Перин поклати глава, и се вторачи в котлето на огъня, сякаш гореше от нетърпение да изгълта пая си от овесената каша. Сигурно беше така — напоследък никой не можеше да си напълни стомаха, а Данил поначало нямаше много излишна плът по кокалите. Ейрам изръмжа възмутено.

Освен хората от Две реки имаше и други, но и с тях нещата не стояха по-добре. О, Ламгвин Дорн, едрият тип с белезите по лицето, оправи перчема си и сведе глава. Ламгвин приличаше на кавгаджия и кръчмарски побойник, но напоследък беше личният слуга на Перин, когато му потрябваше такъв, а това се случваше рядко, и може би просто искаше да запази благоразположението на благодетеля си. Но Бейзъл Джил, набитият някогашен ханджия, когото Файле бе взела за свой шамбелан, почна да си сгъва одеялата с пресилено усърдие, свел плешивата си глава, а главната прислужница на Файле, Лини Елтринг, кокалеста жена, чиято побеляла, прибрана на дебел кок коса правеше лицето й още по-тясно, се изправи от котлето, над което се беше навела да разбърка яденето, и надигна дървената лъжица, сякаш се канеше да подгони Перин с нея. Бреане Таборвин, присвила тъмните си очи, плесна Ламгвин по ръката и го изгледа навъсено. Беше ако не съпруга, поне любима на Ламгвин и втората от трите слугини на Файле. Щяха да гонят Шайдо, докато не изпопадат мъртви, ако се наложеше, и да виснат на врата на Файле, щом я намереха, но само Лангвин прояви трошица добронамереност към Перин. Повече можеше да получи сигурно от Джър Грейди — заради това, което бяха, ашаманите се държаха отчуждено с всички, макар към Перин досега да не бяха показвали неприязън — но въпреки шума от тъпчещите по замръзналия сняг хора наоколо и ругатните, когато някой се подхлъзнеше, Грейди все още си лежеше загърнат в одеялата и похъркваше под навеса от борови клони. Перин крачеше покрай своите приятели, съседи и слуги и се чувстваше сам. Човек можеше да изрази верността си само докато не се е отчаял. Сърцето на живота му се намираше някъде на североизток. Всичко щеше да се оправи, след като я намереше.

Лагерът беше обграден с полоса от подострени колове, широка десет крачки. Той стигна до участъка на геалданските пиконосци, където бяха оставени пътеки под ъгъл, през които да могат да излизат конниците. Балвер и Ейрам тръгнаха зад него по тясната пътека. Краят на леса беше на малко повече от сто крачки, лесен за обстрелване от дългите лъкове на Две реки. Огромни дървета издигаха покрова си високо към небето. Някои бяха непознати за Перин, но имаше борове, кожолист и бряст, някои дебели до три-четири крачки в основата, а и дъбове, още по-дебели. Толкова големи дървета убиваха под себе си всичко освен трънаците и по-дребните храсти, поради което между тях оставаха широки пространства. Сега тези пространства бяха покрити със сенки по-тъмни от нощта. Стара гора — можеше да погълне цели армии и никога да не се намерят костите им.

Балвер го последва през полосата от колове и най-после реши, че едва ли скоро ще може да остане по-насаме с Перин.

— Ездачите, които Масема е изпратил, милорд — заговори той, придърпа зиморничаво наметалото си и хвърли подозрителен поглед към Ейрам, който го изгледа навъсено.

— Знам — каза Перин. — Смяташ, че са отишли при Белите плащове. — Нямаше търпение да продължи, и то колкото се може по-надалече от приятелите си. Опря ръката с юздите на седлото, но се сдържа да пъхне крак в стремето. Стъпко отметна глава, и той обзет от нетърпение. — Масема със същата сила може да праща свои вестоносци и при сеанчанците.

— Както го казахте и преди, милорд. Напълно е възможно, разбира се. Но ще ми позволите ли още веднъж скромно да напомня, че възгледите на Масема за Айез Седай са много сходни с тези на Белите плащове? Бих казал идентични. Той би искал да види всички Сестри мъртви, до последната, ако може. Сеанчанската позиция е по-прагматична, ако позволите да се изразя така. Във всеки случай е по-малко сходна с тази на Масема.

— Колкото и да мразите Белите плащове, господин Балвер, те не са в корена на всички злини. А Масема и преди се е пазарил със сеанчанците.

— Както кажете, милорд. — Физиономията на Балвер не се промени, но той засмърдя на съмнение. Перин не можеше да докаже срещите на Масема със сеанчанците, а ако разкажеше как е научил за тях, щеше само си създаде още повече трудности. Това създаваше проблем за Балвер: той обичаше доказателствата. — Колкото за Айез Седай и Мъдрите, милорд… Айез Седай, изглежда, винаги са убедени, че са по-умни от всеки друг, освен може би от някоя друга Айез Седай. Убеден съм, че Мъдрите са същата стока.

Перин изсумтя и от ноздрите му излязоха стълбчета бяла пара.

— По-добре ми кажете нещо, което не знам. Например защо Масури ще се среща с Масема и защо Мъдрите са го разрешили. Готов съм да заложа Стъпко срещу счупена конска подкова, че не го е направила без тяхното разрешение. — Анура беше друг въпрос, но тя можеше да действа по своя воля. Струваше му се невъзможно да действа по нареждане на Берелайн.

Балвер намести наметалото на раменете си, погледна назад през редиците подострени колове към лагера, към айилските шатри и примижа, сякаш се надяваше да види нещо през платнените им стени.

— Има много възможности, милорд — заговори той предпазливо. — За някои положили клетва онова, което не е забранено, е позволено, а което не е заповядано, може да се пренебрегне. Други предприемат действия, за които са убедени, че ще помогнат на господаря им, без най-напред да му искат разрешението. Айез Седай и Мъдрите попадат в една от тези категории, изглежда, но повече от това мога само да гадая, при сегашното положение.

— Аз просто бих попитал. Айез Седай не могат да лъжат и ако съм достатъчно настойчив, самата Масури може да ми каже истината.

Балвер направи гримаса, сякаш изведнъж го заболя корем.

— Сигурно, милорд. Може би. По-вероятно е според мен тя да ви каже нещо, което звучи като истина. Айез Седай са опитни в това, както знаете. Но при всички случаи, милорд, Масури ще се зачуди откъде сте го научили, че да питате, а тази нишка на мислене може да я отведе до Хавиар и Нерион. При тези обстоятелства знае ли човек на кого може да каже? Правият път не винаги е най-добрият. Понякога определени неща трябва да се правят зад маска, за безопасност.

— Казвах ви, че на Айез Седай не може да им се вярва — намеси се рязко Ейрам. — Казвах ви го, лорд Перин. — Перин вдигна ръка и той замълча, но гневната му воня толкова се размириса, че Перин трябваше да вдиша дълбоко, за да си прочисти дробовете. А му се прииска отчасти да остави тази миризма дълбоко да се утаи в него и да го погълне.

Той изгледа замислено Балвер. Щом Айез Седай можеха да изкривят истината толкова, че да не можеш да различиш горе от долу, а те не само че можеха, но го правеха, доколко можеше човек да им вярва? Доверието беше вечният въпрос. Това го беше научил след болезнени уроци. Ала държеше гнева си здраво под юзди. Един чук трябва да се използва внимателно, а той ковеше нажежено желязо, един погрешен ход можеше да изтръгне сърцето от гърдите му.

— А могат ли да се променят нещата, ако някои от приятелите на Селанде започнат да прекарват повечко време при айилците? Нали искат да са айилци. Това би им дало достатъчен повод. Или някоя от тях би могла да завърти приятелство с Берелайн и с нейната съветничка.

— Това ми се струва възможно, милорд — каза след много кратко колебание Балвер. — Бащата на лейди Медоре е Върховен лорд на Тийр, което й дава достатъчно висок ранг, за да се сдружи с Първата на Майен, а също и повод. Вероятно една-две от кайриенките също са с достатъчно висок ранг. А намирането на хора, които да поживеят с айилците, ще е още по-лесно.

Перин кимна. Безкрайно внимание с чука, колкото и да ти се ще да смажеш онова, което ти е подръка.

— Тогава го направете. Но, господин Балвер, вие се опитвате да ме… насочвате… към това, откакто Селанде ни остави. Отсега насетне, ако имате предложение, просто го направете. Дори да откажа девет пъти поред, на десетия ще се вслушам. Не съм умник, но съм готов да изслушвам умните хора и мисля, че вие сте такъв. Просто не се опитвайте да ме ръчкате в посоката, по която искате да тръгна. Това не го обичам, господин Балвер.

Балвер примига, а после — изненадващо — се поклони със сплетени пред корема ръце. Миришеше изненадано. И благодарно. Благодарно?

— Както кажете, милорд. Предишният ми работодател не обичаше да му давам съвети, освен ако не ме е попитал. Няма да повторя грешката си, уверявам ви. — Изгледа Перин, сякаш се мъчеше да вземе решение. — Ако позволите да се изразя така — започна предпазливо, — намирам службата си при вас за… приятна… по неочакван за мен начин. Вие сте това, което изглеждате, милорд, без отровните игли, скрити, за да убодат небрежния. Предишният ми работодател беше прочут с ума си, но съм убеден, че вие сте също толкова умен, по различен начин. Убеден съм, че бих съжалявал, ако се наложи да напусна службата си при вас. Всеки би могъл да каже това, за да си запази мястото, но аз наистина го мисля.

Отровни игли? Преди да дойде на служба при Перин, последната работа на Балвер беше като секретар на някаква мурандийска благородничка, която закъсала и не можела да си позволи повече да го задържи. Муранди, изглежда, беше по-сурово място, отколкото мислеше Перин.

— Не виждам причина да напускате работата си при мен. Просто ми казвайте какво искате да направите и ме оставяйте да реша, без да се опитвате да ме ръчкате. И зарежете ласкателствата.

— Никога не лаская, милорд. Просто съм свикнал да се приспособявам към нуждите на господаря си. Това е изискване на професията. — Дребният мъж пак се поклони. Никога досега не беше се държал толкова официално. — Ако нямате повече въпроси, милорд, може ли да отида да намеря лейди Медоре?

Перин кимна. Дребният мъж отново се поклони, направи две-три стъпки заднешком, след което хукна към лагера. Наметалото заплющя след него, докато се промушваше между острите колове като врабец, подскачащ по снега. Странен човек.

— На тоя не му вярвам — измърмори Ейрам. — И на Селанде не вярвам, и на ония с нея. Ще се сдушат с Айез Седай, помнете ми думата.

— Все на някого трябва да повярваш — грубо отвърна Перин. Въпросът беше на кого? Метна се на седлото на Стъпко и го сръга в ребрата. Един чук е безполезен, ако стои без работа.