Робърт Лъдлъм, Филип Шелби
Пактът „Касандра“ (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Хеликоптерът, който караше Джон Смит от Кемп Дейвид, се приземи на площадката за товарен транспорт във военновъздушна база „Андрюс“. Смит скочи на земята и затича през пистата към бялата линейка, паркирана до изящен малък самолет.

— Здравей, Джон — каза генерал-майор Киров, докато наблюдаваше как санитарите сваляха носилка от линейката.

— Всичко ли мина по план? — попита Смит.

— Да — отговори Киров. — Тези хора — той посочи санитарите — пристигнаха у вас точно навреме. Бяха много бързи и сръчни.

Когато носилката мина покрай него, Смит погледна към Иван Берия, завит с одеяло до брадичката.

— Той добре ли е?

— Успокоителните свършиха отлична работа — отговори Киров.

Смит кимна.

Когато носилката беше прибрана в самолета, генералът се обърна към американеца.

— Благодарен съм ти — а също и на господин Клайн — за това, че ми позволихте да ви помогна. Иска ми се да можех да направя повече.

Смит стисна ръката на руснака.

— Ще те държа в течение, генерале. Мисля, че измъкнахме от Берия всичко, което можахме, но ако каже още нещо интересно…

— Ти пръв ще го научиш — увери го Киров. — Довиждане, Джон Смит. Надявам се да се видим отново при по-приятни обстоятелства.

Смит изчака Киров да се качи и да затвори вратата. Когато самолетът тръгна по пистата, той вече седеше в колата си, на безопасно разстояние от мястото на излитане. Насочи се към магистралата. Мисълта за свършеното отстъпи място на размисли за онова, което му предстоеше.

* * *

В Москва беше полунощ, но прозорците на офиса на „Бей диджитал корпорейшън“ още светеха.

Ранди Ръсел седеше в залата за конференции, пиеше четвъртата си чаша кафе и гледаше как Саша Рубльов се мъчи да измъкне наличната информация от лаптопа, който Джон Смит им бе оставил. Заобиколен от хардуер, включен към лаптопа, Саша седеше пред клавиатурата от близо седем часа, като от време на време изпиваше кутийка кока-кола, за да поддържа тонуса си. Ранди вече три пъти му бе предлагала да спрат за през нощта, но той всеки път махваше с ръка на думите й.

— Още малко ми остава — измърморваше Саша. — Само няколко минути.

Ранди вече беше стигнала до извода, че момчето не измерва времето като останалите простосмъртни.

Тя допи кафето си, загледа се в утайката и каза:

— Добре, стига толкова. И този път говоря сериозно.

Саша вдигна ръка, като с другата продължаваше да печата.

— Изчакай…

След като натисна последния клавиш, той се отпусна в стола си с победоносно изражение на лицето.

— Виж — гордо произнесе младежът.

Ранди не можеше да повярва на очите си. Големият монитор, на който цяла вечер се виждаха само нечетливи символи, изведнъж се изпълни с поредица от разкодирани електронни съобщения.

— Саша, как…? — тя поклати глава. — Няма значение: и без това няма да разбера.

На лицето му грейна ослепителна усмивка.

— Човекът, на когото принадлежи този компютър, е използвал КАРНИВОР, последната програма за кодиране на вашето ФБР — Саша я изгледа проницателно. — Мислех, че никой извън Америка не разполага с нея.

— И аз така мислех — промърмори Ранди.

Като използваше мишката, тя прегледа съобщенията. Четеше и не вярваше на очите си.

„Какво, по дяволите, е това споразумение «Касандра»?“

* * *

След като се завърна в Бетесда, Джон Смит си приготви бърза закуска и я отнесе в кабинета си. Навсякъде из къщата се носеше миризма на лекарства и болен човек. Смит отвори един от прозорците и седна да прегледа досиетата, които Натаниъл Клайн му беше дал.

Травис Никълс и Патрик Дрейк… сержанти от Армията на Съединените щати. И двамата произхождаха от едно и също малко градче в централен Тексас, където младите мъже отиваха или да работят на нефтените находища, или да служат в армията. Калени в битките ветерани, те бяха участвали във военните действия в Сомалия, Персийския залив и — най-наскоро — в Нигерия.

Смит остана заинтригуван от докладите за физическата им подготовка от сержантското училище във Форт Бенинг, Джорджия. Никълс и Дрейк бяха завършили първи и втори по успех в класа си — силни, непоколебими мъже, чието настървение е било допълнително изостряно от инструкторите им по бойни изкуства.

„И после следите им се изгубват…“

Сега Смит знаеше какво бе имал предвид Клайн, като беше казал, че „много неща липсват“. Във всяка от последните пет години имаше по няколко месеца, през които липсваха каквито и да било данни за войниците. Нямаше забележки от командващите офицери; нямаше никакви поръчки за превоз или транспорт.

Воден от опита си като военен, Смит можеше да предположи къде бяха изчезвали Никълс и Дрейк. Във всички подразделения на армията съществуваха специални части. Най-известните сред тях бяха рейнджърите. Но имаше и други, чиито членове бяха набирани измежду най-опитните и калени в битки поделения. Във Виетнам те бяха известни като ПДР — патрули за дълбоко разузнаване; в други части на света нямаха име.

Смит знаеше за съществуването на три такива части, но подозираше, че има и повече. Не познаваше никого от войниците в тях и не разполагаше с достатъчно време и средства, за да започне издирване по незначителна следа. Имаше само един начин: да тръгне от телефонния номер, който Питър Хауъл бе изтръгнал от устата на умиращия Травис Никълс.

През следващия един час Смит обмисляше план след план. От всеки изваждаше по един или два детайла, които, събрани заедно, образуваха последователно цяло. След това започна да го разглежда от всички страни, да търси слаби места, да премахва излишните въпроси, да се стреми да получи максимална преднина. Знаеше, че в мига, в който се обади на този все още неизвестен човек, комуто принадлежеше несъществуващият телефонен номер, животът му щеше да зависи от всяка по-нататъшна дума и действие.

Насекомите и птиците отвън започнаха нощния си концерт. Смит стана да затвори прозореца и в този миг телефонът звънна.

— Джон, Ранди е.

— Ранди! Колко е часът при теб?

— Не знам. Изгубих представа за времето. Слушай, Саша разби защитите на лаптопа. Всички електронни съобщения — а и всичко останало — се чете.

Той долови в тона й желание да получи обяснение.

— Имам нужда от информацията, Ранди — спокойно каза Смит. — Не ми задавай въпроси. Не сега.

— Джон, ти ме помоли да ти направя услуга. Аз я направих. От малкото, което прочетох, стигнах до извода, че това е взривоопасно. Споменава се „Биоапарат“ и нещо, наречено „Споразумението «Касандра»“.

— Но аз не съм го видял — побърза да каже Смит. — Затова ми трябва: за да се опитам да разбера какво става.

— Отговори ми на един въпрос — отвърна Ранди. — Тази „ситуация“, каквато и да е тя, в Русия ли е локализирана? Или по някакъв начин е излязла извън границите й?

Смит и преди се беше сблъсквал с праволинейността на Ранди. Знаеше, че тя не търси слава; Ранди беше агент от разузнаването и се стараеше да си върши работата. Той трябваше да я убеди по някакъв начин, че интересите му съвпадат с нейните.

— Нещо е излязло навън — каза.

Тя млъкна. След малко отново заговори:

— Не е като „Хадес“, нали, Джон? Не отново!

— Изобщо не е като „Хадес“ — увери я Смит. — Възникна ситуация тук, у дома. Повярвай ми, този път ударихме всички спирачки. Заповедите идват от най-висока инстанция. Разбираш ли? От най-високата — той й даде време да осмисли думите му. — С това, което си направила, ми оказваш неоценима помощ. Моля те, повярвай ми: там, където се намираш, не можеш да направиш нищо повече. Поне не сега.

— Да разбирам ли, че не искаш да уведомявам Ленгли?

— Това е последното нещо, което бих искал да направиш. Моля те да ми вярваш, Ранди. Моля те.

След миг колебание Ранди отговори:

— Не става въпрос за доверие, Джон. Просто не искам… Не мога да понеса да възникне друга ситуация като „Хадес“ и аз да стоя безучастна.

— Никой не може. И това няма да се случи.

— Поне мога ли да се надявам, че ще ме държиш в течение?

— Доколкото ми е възможно — искрено отговори Смит. — Тук нещата се развиват бързо.

— Добре. Но помни какво си ми обещал.

— Няма да го научиш от CNN.

— Веднага ти изпращам материала. Какво искаш да направя с лаптопа?

Смит обмисли вариантите. Редно беше да върне компютъра на Киров. Но ако Лара Телегина не беше единственият предател? Не можеше да рискува такива важни тайни да попаднат в ръцете на неподходящ човек.

— Сигурен съм, че имаш сейф — каза той. — За предпочитане е с кодово заключване.

— Имам един от най-новите модели, защитен с електрически ток. Всеки, който се опита да го отвори, ще се изненада неприятно.

— Добре. И последно: мобилният телефон.

— В паметта му имаше куп номера — всичките на руски армейски подразделения. Ще ти изпратя разпечатки.

Смит чу сигнал и се обърна към компютъра си, точно когато на екрана се появиха пристигащите съобщения.

— Получавам материала ти — каза той.

— Надявам се, че е това, което ти трябва — Ранди се поколеба, после добави: — Желая ти късмет, Джон. Ще мисля за теб.

Смит насочи вниманието си към екрана и прегледа съобщенията едно по едно. Изпращачът носеше кодовото име Сфинкс; получателят — Мефисто.

Докато четеше, мащабите на така нареченото „Споразумение «Касандра»“ се разгръщаха пред очите му. Лара Телегина — Сфинкс — контактуваше с Мефисто от близо две години, като го снабдяваше със свръхсекретна информация за „Биоапарат“, персонала и охраната му. В последните съобщения се споменаваха по име Юрий Данко и Иван Берия.

„На кого си доставяла тази информация? Кой е Мефисто?“

Смит се заравяше все повече и повече в съобщенията. Изведнъж забеляза нещо и се върна назад. Беше поздравителна картичка. На Мефисто беше присъдена почетна грамота. Споменаваше се за церемония, състояла се на определена дата.

„Денят на ветерана…“

Като използваше кода си за достъп от института, Смит влезе в сайта на Пентагона и въведе датата. След миг се появиха подробности около церемонията, придружени със снимки. Имаше снимка на президента Кастила, който държеше в ръка почетната грамота. Там беше и военният, който щеше да я получи.

* * *

— Абсолютно ли си сигурен? — попита Клайн.

На Смит му се стори, че гласът на Клайн звучи уморено, но може би беше просто от връзката.

— Да, сър — отговори той. — В съобщението се споменава точната дата. Тогава се е състояла само тази церемония. Връчена е само една почетна грамота. Няма грешка.

— Разбирам… При този нов обрат на събитията успя ли да си съставиш план за действие?

— Да, сър.

Беше отделил два часа за ревизиране на плана, който си беше съставил преди обаждането на Ранди Ръсел. Смит бързо запозна Клайн с детайлите.

— Звучи ми изключително опасно, Джон — тихо отбеляза Клайн. — Бих се почувствал много по-добре, ако имаше кой да дойде с теб.

— Повярвайте ми, и аз не бих имал нищо против Питър Хауъл да бъде някъде наблизо, но нямаме време да го докараме тук. Впрочем той е по-необходим в Европа.

— И си убеден, че трябва да пристъпиш незабавно към действия?

— Готов съм, веднага щом намерите всичко онова, за което ви говорих.

— Смятай, че е уредено. Джон, ще носиш микрофон, нали?

Смит погледна към мъничко парче оптична нишка, голямо колкото кръгла лепенка, от онези, които се слагат след порязване при бръснене.

— Сър, ако нещо се обърка, поне ще знаете докъде съм стигнал.

— Дори не си го и помисляй.

След като затвори, Смит събра мислите си. Припомни си всичко, което се бе случило до този момент; всички хора, принесени в жертва на олтара на „Споразумението «Касандра»“. Пред очите му изникна Юрий Данко, който вървеше към него на площад „Сан Марко“… и вдовицата му Катерина.

Без колебание той взе телефона, увери се, че скрамблерът е включен, и избра телефонния номер, който Питър Хауъл му беше дал. Ако някой се опиташе да проследи обаждането, щеше да открие, че скача от една връзка на друга из цялата страна.

В другия край на линията телефонът иззвъня. Някой вдигна слушалката, електронно изменен глас отговори:

— Да?

— Тук е Никълс. У дома съм. Ранен съм. Трябва да дойда.