Робърт Лъдлъм, Филип Шелби
Пактът „Касандра“ (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

След като напусна пределите на Вашингтон, Натаниъл Клайн продължи пътя си по U.S.15, докато пристигна в Търмонт, Мериленд. Там пое по шосе 77, подмина Хейгърстаун и продължи по Хънтинг Крийк до Центъра за посетители на Катоктин Маунтийн Парк. Заобиколи къщата на горския пазач и сви по двулентовия асфалтов път. Стигна до табела, на която пишеше:

 

Сякаш за да подсили ефекта от надписа, зад гърба на Клайн изтрополи военен камион, задмина го и му препречи пътя.

Клайн спря своя „Буик“ без регистрационни номера, свали прозореца и подаде картата си за самоличност. Офицерът, който беше предупреден за пристигането му, разгледа картата. Удовлетворен от проверката, той каза на Клайн, че може да продължи. Веднага щом потегли, телефонът в колата му звънна.

— Клайн на телефона.

— Обажда се Киров от Москва. Как сте, господине?

„По всичко личи, че съм по-добре от теб.“

Но каза само:

— Добре съм, генерале.

— Имам информация.

Последва кратко колебание, сякаш руснакът се мъчеше да намери подходящите думи. Накрая заговори припряно:

— Берия е стигнал до Санкт Петербург, точно както предполагахте. Честно казано, не мога да проумея как е станало това.

— Сигурен ли сте? — попита Клайн.

— Напълно. На един от постовете по магистралата Москва — Санкт Петербург е бил спрян шофьор на автобус. Показали са му снимка на Берия и той го е разпознал.

— На какво разстояние от Санкт Петербург е този пост?

— Тук извадихме малко късмет: само на един час път. Незабавно мобилизирах ресурсите си в града, като се съсредоточих върху летището. До този момент не е излетял нито един американски самолет.

Клайн задиша по-леко. Накъдето и да бе тръгнал Берия, не беше за насам.

— Но има един полет на Финландските авиолинии, който е излетял преди почти десет часа — каза Киров. — На борда му е имало американска туристическа група.

Клайн затвори очи.

— И какво?

— Служителят от имиграционните власти си спомни, че екскурзоводът на групата му предал купчина паспорти. Отнело му време да ги прегледа. Едно от имената привлякло вниманието му, защото било руско име в американски паспорт. Иван Берия сега се нарича Джон Стрелников. Ако финландският самолет се движи по разписание, ще кацне на „Дълес“ след петнадесет минути.

Клайн погледна през прозореца и видя постройките в далечината.

— Генерале, трябва да прекъсна разговора. Ще ви се обадя.

— Разбирам. Господ да ви дава криле, господине.

Клайн подкара колата покрай живописните вили и накрая забеляза най-голямата. Пред нея се виждаше малко езерце. Наближи и спря. Слезе от колата и се затича към предната врата. Натаниъл Клайн бе пристигнал в Аспен, президентската вила в Кемп Дейвид.

Построен през 1938 година като място за почивка на Франклин Делано Рузвелт, районът, известен като Кемп Дейвид, бе наречен Образцова почивна зона Катоктин, която се ползваше от федералните служители и техните семейства. Това бяха сто двадесет и пет акра земя, заобиколена от ограда и обрасла с гъста гора, в която растяха дъбове, хикори, трепетлики и ясени. Вилите за гости — използвани от чуждестранни дипломати, приятели и роднини на президента и други посетители — бяха разположени на разстояние едни от други. С Аспен ги свързваше лабиринт от тесни пътеки.

Клайн забеляза между дърветата „Марин Едно“ — президентския хеликоптер. При сегашните обстоятелства се радваше, че пътят от тук до Вашингтон е само тридесет минути.

Вратата му отвори агент на тайните служби. Клайн влезе в малко фоайе с борова ламперия. Втори агент го придружи през уютната всекидневна до удобната просторна стая, която служеше на президента за кабинет.

Президентът Самюъл Адам Кастила седеше зад бюро от борова дървесина и преглеждаше документи. Облечен в дънкова риза и плетена вълнена жилетка, бившият губернатор на Ню Мексико стана и подаде на Клайн едрата си груба ръка. Тъмносивите очи зад очилата го изгледаха изпитателно.

— Обикновено казвам, че се радвам да те видя, Нейт — каза президентът. — Но след като спомена, че е спешно…

— Съжалявам, че ви обезпокоих, господин президент, но работата не търпи отлагане.

— Има ли отношение към онова, за което говорихме в Хюстън?

— Боя се, че да.

Президентът кимна към един от диваните.

— Разкажи ми.

Пет минути по-късно Кастила знаеше дори повече, отколкото би му се искало.

— Какво ще препоръчаш, Нейт? — тихо попита той.

— Да организираме „ОГНЕНА СТЕНА“ — отсече Клайн. — Никой от пътниците не бива да напуска терминала.

Разработена в сътрудничество с Федералното авиационно управление, Федералното бюро за разследване и Пентагона, „ОГНЕНА СТЕНА“ беше мярка срещу нахлуване на терористи в Съединените щати. Ако получеха предупреждението навреме, всеки вход в страната щеше да бъде заварден от агенти на службите за сигурност в очакване да се появи човекът, с чието описание разполагат. Клайн знаеше, че вече е твърде късно да се предприеме подобна мярка на „Дълес“. Най-доброто, което можеше да направи, беше да уведоми всеки униформен и цивилен служител в комплекса и да започне ловът. Още докато агентите пътуваха към летището, Федералното авиационно управление можеше да изпрати по факс списък на пътниците до централния команден пост.

Президентът го погледна, кимна и посегна към телефона. За секунди се свърза с Джери Матюс, шефа на ФБР, и му обясни какво трябва да се направи.

— Нямам време да ти съобщя всички подробности, Джери. Просто нареди да се предприеме „ОГНЕНА СТЕНА“. Докато говорим, ще ти изпратя по факса описание на заподозрения.

Президентът взе скицата, която Клайн му подаде, и я пъхна във факса.

— Джери, истинското му име е Иван Берия. По националност е сърбин. Но се представя за Джон Стрелников и пътува с фалшив американски паспорт. Не е — повтарям — не е американски гражданин. Джери, това е ситуация от пето ниво.

Пето беше най-високото ниво, което означаваше, че въпросното лице трябва да се смята не само за въоръжено и опасно, но и пряко застрашаващо сигурността на страната.

Президентът затвори телефона и се обърна към Клайн.

— Ще се обади веднага, щом операцията започне — той поклати глава. — Попита ме — с голямо уважение, имай предвид — кои са източниците ми.

— Оценявам позицията ви, сър — отговори Клайн.

— Това е едно от задълженията ми.

След кошмара, предизвикан от проекта „Хадес“, когато бе избран, Самюъл Кастила се закле, че никога повече правителството на Съединените щати няма да бъде заварено неподготвено. Макар че уважаваше работата на съществуващите агенции, той сметна, че му е необходима нова група — малка, елитна, ръководена от един-единствен човек, който да не е публична фигура и да докладва само и лично на него.

След продължителен размисъл Кастила избра Натаниъл Клайн за ръководител на групата, която щеше да стане известна под името Приют едно. Като използваше средства, предпазливо изтеглени от различни правителствени департаменти, и наемаше само най-способните и лоялни мъже и жени, Приют едно се превърна от безплътна идея в железен юмрук на президента.

„Този път — помисли Кастила — имаме възможност да спрем чудовището, вместо да се мъчим да овладеем ужаса, който то ще причини.“

Звънът на телефона прекъсна мислите му.

— Да, Джери.

Кастила се заслуша, после закри с ръка слушалката и се обърна към Клайн.

— Забелязали са Стрелников. Имиграционните служби са го засекли осем минути преди началото на операцията „ОГНЕНА СТЕНА“ — той направи пауза. — Да оставим ли състоянието на готовност, Нейт?

Изведнъж Клайн се почувства много остарял. Берия отново ги беше изиграл. Осем минути бяха цяла вечност за човек като него.

— Сега започва съвсем друга игра, сър. Трябва да действаме по резервен план.

Той бързо нахвърли онова, което му бе дошло на ум.

Президентът се върна към телефонния разговор.

— Джери, слушай внимателно…

Още докато говореше с Кастила, директорът на ФБР се свърза с елитните отряди за борба с тероризма на бюрото, разположени в Бъзардс пойнт. Описанието на Берия беше изпратено до компютрите в колите им. След тридесет минути първите агенти щяха вече да разпитват шофьори на таксита, улични полицейски патрули, шофьори на лимузини — всеки, който би могъл да види или да влезе в контакт със заподозрения.

— Уведомете ме веднага щом откриете нещо — каза Кастила и затвори телефона. Обърна се към Клайн: — Какво количество от вируса е откраднато?

— Достатъчно, за да се предизвика епидемия по цялото Източно крайбрежие.

— А нашите запаси от ваксина — освен количеството, което се пази в ИМИИЗАСАЩ за целите на армията?

— Ще ни стигне, за да ваксинираме половин милион души. Изпреварвам следващия ви въпрос, господин президент: колко време ще е необходимо, за да се произведе достатъчно количество ваксина? Прекалено дълго — няколко седмици.

— Въпреки това трябва да опитаме. А можем ли да купим от Великобритания, Канада, Япония?

— Запасите им са по-малки от нашите, сър. И ще им бъдат необходими, за да защитят собственото си население.

За миг се възцари мълчание.

— Имаме ли някакво основание да смятаме, че Берия е пристигнал тук с намерението незабавно да разпръсне вируса? — попита президентът.

— Не, сър. По ирония на съдбата това е единствената ни надежда. Берия никога не се е занимавал с друго освен с убийства по поръчка; той е наемен убиец, изпълнител. Политическите му интереси се въртят около цената на услугите в този бранш.

— Изпълнител? Искате да кажете, че доставя вируса на някого тук?

— Знам, че не звучи много приемливо, господин президент. В края на краищата, ако някой терорист е решил да подготви биохимическа атака срещу нас, много по-безопасно би било да „сглоби“ оръжието извън страната, отколкото вътре.

— Но вирусът на едрата шарка е оръжие сам по себе си, нали?

— Да, сър. Дори в суров вид той е изключително мощен. Достатъчно е да се пусне във водохранилището на Ню Йорк и ще се създаде криза от огромни мащаби, а ако вземете същото количество и го обработите така, че да може да се използва в аерозолна система за разпръскване, може да се обхване далеч по-голяма територия.

Президентът изсумтя.

— Искате да кажете, че няма защо да се хаби потенциал, който може да бъде увеличен.

— Точно така.

— Да приемем за момент, че Берия е куриер. Докъде може да стигне?

— Надяваме се, че ще можем да го задържим в границите на федерален окръг Колумбия. Берия има два проблема: не говори добре английски и никога не е идвал в страната, още по-малко в този район. По един или друг начин ще привлече вниманието към себе си.

— Така е на теория, Нейт. Но той едва ли ще се запише за екскурзия в Белия дом. Ще достави вируса и ще отпраши надалеч. Или поне ще се опита.

— Сигурно очаква някой да му помогне в това — предположи Клайн. — Но все пак съществуват географски ограничения. Не бива да забравяме също, че хората, които използват Берия, ще изчакат най-подходящия момент, за да използват вируса. Това означава, че ще трябва да го съхраняват — на сигурно място. А за целта им е необходима отлично оборудвана лаборатория. Няма нужда да търсим в евтини жилищни сгради или изоставени складове, господин президент. Някъде наблизо трябва да има модерна лаборатория, създадена специално за тази цел.

— Добре — каза накрая президентът. — Търсенето на Берия е вече в ход. Освен това ще започнем да издирваме тази лаборатория. Междувременно ще следим събитията. По въпроса има пълно медийно затъмнение. Това добре ли е?

— Да, сър, относно медиите: Киров ни помогна, като потули събитията в Русия. Но ако отнякъде изтече информация, всичко ще излезе на повърхността. Предлагам да се обадите на президента Потренко и да го попитате какви стъпки предприема, за да запази медийното мълчание в Русия.

— Ще го направя. А вторият човек, за когото споменахте — онзи, с когото Берия може да се е срещнал в Москва?

— Там е слабото ни място, сър — тихо каза Клайн. — Ако разберем кой е, можем да го използваме, за да стигнем до Берия.

* * *

Щом дочу сигнала, който показваше, че самолетът е стигнал до изхода, Адам Трилор скочи от седалката си и тръгна към предната врата. Останалите пътници от първа класа го последваха и по този начин създадоха преграда между него и човека, който не биваше в никакъв случай да го забележи.

Той барабанеше с пръсти по чантата си, като с нетърпение очакваше да се отвори шлюзът. Инструкциите му бяха точни. Той си ги повтаряше отново и отново, докато не ги запомни като молитва. Единственият въпрос беше дали ще успее да ги изпълни без нечия намеса.

Люкът се спусна надолу и потъна в стената, стюардесата излезе навън и Трилор се втурна след нея. Тръгна с бърза крачка, премина през ръкава в ярко осветен коридор, който свършваше до един асансьор. Спусна се надолу и се озова при гишетата на имиграционната служба. Зад тях бяха багажните ленти и местата за митническа проверка.

Трилор очакваше и би предпочел да има тълпи. Но летище „Дълес“ не е толкова натоварено, колкото „Кенеди“ или „Лос Анджелес“, а и нито един международен полет не беше кацнал по същото време или малко преди „Америкън“ 1710. Той застана пред едно празно гише и представи документите си на служителя, който провери паспорта му и зададе няколко безсмислени въпроса относно това къде е ходил. Трилор му каза, че е бил в Русия, за да посети гроба на майка си. Служителят кимна важно, драсна нещо върху митническия формуляр и му махна да минава нататък.

Трилор имаше багаж, но не му се губеше време да чака появата му на лентата. По този въпрос инструкциите бяха пределно ясни: да излезе от терминала максимално бързо. Докато минаваше покрай лентата, той се осмели да погледне през рамо. В другия край Джон Смит бе застанал пред гишето за дипломати и екипажи на самолети. Защо там…? Разбира се! Смит беше от Пентагона. Би следвало да пътува с военна карта за самоличност, а не с цивилен паспорт.

Като държеше личната си карта, Трилор се приближи до един митнически служител.

— Нямате много багаж, господине — отбеляза митничарят.

Като си спомняше инструкциите, Трилор обясни, че е изпратил багажа си със сигурна куриерска агенция, обслужваща богати пътници, които не обичат да се занимават с куфари. Тъй като познаваше този вид услуги, митничарят го пусна.

С крайчеца на окото си Трилор зърна Смит да се отправя към същия митничар. Той зави надясно, за да не навлиза в полезрението му.

— Не натам, господине — извика му агентът. — Трябва да тръгнете наляво.

Трилор рязко се обърна и почти затича през тунела, който водеше към аерогарата.

* * *

— Доктор Смит?

Той се обърна към митничаря, който се приближи към него.

— Да?

— Търсят ви по телефона, господине. Можете да говорите оттук.

Митничарят отвори една стая, където разпитваха задържаните пътници. Като посочи телефона на бюрото, той каза:

— Първа линия.

— Смит слуша.

— Джон, Ранди е.

— Ранди!

— Слушай. Нямам много време. Току-що получих сигурна идентификация на онзи тип от снимката. Това е Адам Трилор.

Смит стисна слушалката.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Изчистихме видеоизображението достатъчно, за да получим ясна снимка, която изпратих в посолството. Не се тревожи, където и да се намира котката, тя все още е в чувала. Направих предварително проучване на Трилор и поисках проверка на миналото му.

— Какво откри?

— Майка му е рускиня. Починала е неотдавна. Трилор идва доста често, предполагам, за да й отдаде почитта си. А, да — той е в същия самолет, с който пътува и ти: „Америкън“ 1710.

Смит се смая.

— Ранди, нямам думи да ти благодаря. Но трябва да бягам.

— Какво да правя с лаптопа и мобилния телефон, които ми остави?

— Можеш ли да накараш твоето гениално хлапе да поработи върху тях?

— Ще видя какво мога да направя. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.

Смит излезе от офиса, бързо се върна на гишето и намери митничаря, който го бе повикал за обаждането.

— Имам нужда от помощ — настоятелно каза той, като показа военното си удостоверение. — Търся един пасажер от полет 1710. Можете ли да проверите дали вече е преминал митническия контрол? Името му е Адам Трилор.

Митническият агент се обърна към компютъра си.

— Минал го е точно на това гише. Трилор. Излезе преди около две минути. Искате ли…?

Смит вече беше хукнал. Излезе от заградената зона и се запъти към чакалнята, като тичешком звънеше на Клайн.

— Клайн на телефона.

— Сър, Смит се обажда. Човекът, видян с Берия, е американец. Доктор Адам Трилор. Той е учен от НАСА и е пътувал в самолета Лондон — Вашингтон.

— Можеш ли да го откриеш? — бързо попита Клайн.

— Има две минути преднина, сър. Смятам, че бих могъл да го настигна, преди да е напуснал терминала.

— Джон, аз съм в Кемп Дейвид с президента. Почакай малко, ако обичаш.

Докато чакаше Клайн да се върне на телефона, Смит си проправяше път през тълпата в чакалнята.

— Джон, слушай ме. Вече е издадена заповед за „ОГНЕНА СТЕНА“ заради Берия. Но той успя да се измъкне. Сега, когато знаем с кого е разговарял на летището в Москва, наложително е да намериш Трилор. В района имаме агенти на ФБР…

— Не е добра идея, сър. Ще отнеме много време да ги включим в търсенето. Мисля, че аз имам най-голям шанс.

— Тогава го използвай.

Смит се затича по тунела. Познаваше отлично разположението на „Дълес“. След като минеха през митническите и имиграционните служби, пътниците влизаха в чакалнята за пристигащи и тръгваха към изходите за други полети или, ако Вашингтон бе крайната им цел, към мястото, където ги чакаха специалните транзитни автобуси. Те можеха да вдигат платформите си до височината на перона. След качването на пътниците шаситата се сваляха и автобусите потегляха през аерогарата към главния терминал. Там процесът на товарене и разтоварване се повтаряше, пътниците слизаха и се отправяха към изходите от летището.

Смит тичаше край магазините и щандовете за вестници, стрелкаше се между пасажерите, като се напрягаше да зърне плешивото теме на Трилор. След като прекоси чакалнята, той се намери в обширна зала за насочване на пътниците. На едната стена имаше стъклена врата като на асансьор, през която пасажерите минаваха, за да хванат автобуса. На перона имаше само един спрял автобус. Смит си проби с лакти път през тълпата от двадесетина пътници, които се качваха в него. Без да обръща внимание на протестните викове, той си разчисти пътя до автобуса, като оглеждаше всички лица. Провери всеки пътник. Трилор не беше сред тях.

Смит силно почука по преградата, която отделяше кабината на шофьора от салона. Към него се обърна стреснато лице на чернокож мъж. Той огледа него и картата за самоличност, която Смит бе залепил за стъклото.

— Преди вас имало ли е друг автобус тук? — изкрещя той.

Шофьорът кимна и махна с ръка към отдалечаващия се автобус, изминал повече от половината път между чакалнята за пристигащи и главния терминал.

Смит се обърна и си проправи път сред нарастващата тълпа в салона. Забеляза авариен изход и се втурна към него. Отвори вратата с големия червен предупредителен надпис на стъклото и алармата запищя.

Смит се втурна по пътеката, която водеше към останалите перони, и забеляза кола на охраната на летището, паркирана до редица колички за багаж. Рязко отвори вратата и скочи зад волана. Натисна с крак педала за скоростта и колата полетя направо по пистите, като замалко да се блъсне в приближаваща цистерна с гориво.

Пътуването към пероните на главния терминал отне по-малко от тридесет секунди. Смит изостави колата и затича към автобуса. Тъй като шаситата бяха на височина осем фута от земята, той можеше да види само главите на пътниците, които слизаха от него.

Той влетя през друг авариен вход и се озова във втора зала за насочване на пътниците, пълна с тълпи от хора, които чакаха да се качат. Обърна се и видя гърбовете на онези, които току-що бяха слезли от автобуса. Огледа морето от лица пред себе си. Трилор не можеше да се е измъкнал. Не и толкова бързо.

Тогава го забеляза. Отначало само му се мярна голо теме. Но със сигурност беше Трилор. Беше вече зад плъзгащите се стъклени врати, които водеха навън към улицата, където чакаха таксита, лимузини и лични автомобили.

Смит се втурна напред и мина през вратите навреме, за да види как Трилор се качва в черен линкълн със затъмнени прозорци.

— Трилор!

Той се устреми към него и видя ужаса в жабешките му очи, забеляза как притисна чантата към гърдите си.

Трилор скочи в колата и тресна вратата. Смит стигна до линкълна и сграбчи дръжката на вратата. В този момент големият автомобил рязко се отлепи от бордюра и го запрати на тротоара. Смит падна на рамото си и се търкулна по инерция. Когато се изправи на крака, черният линкълн вече се бе влял в уличното движение.

Двама полицаи от летището дотичаха и го сграбчиха за ръцете. Наложи му се да изгуби тридесет безценни секунди, за да се идентифицира. Накрая успя да се свърже с Клайн по телефона.

— Запомни ли регистрационния номер? — попита Клайн, след като Смит му съобщи за колата.

— Не. Запомних само последните три цифри. Имаше оранжева лепенка в долния ляв ъгъл. Сър, линкълнът е регистриран на името на американска правителствена агенция.