Силия Рийс
Малката вещица (14)

Запис тридесет и шести (юли, 1659)

Потеглихме от Салем в една прекрасна юлска утрин, свежа и ясна, също като в Англия. Спомних си за градината на баба ми, изпълнена с уханията на рози и шибой. Отново видях ружите, делфиниумите и едрите камбанки, които блестяха като скъпоценности на слънчевата светлина. Тъгата стегна гърлото ми, когато си представих смълчаната и тъмна колиба, и обраслите, задушени от плевели лехи.

Събрахме се, за да преминем тържествено през града — някои от нас яздеха, други вървяха, а трети се бяха покачили върху натрупаните със стоки и багаж коли. Целият град се изсипа да ни гледа, все едно беше панаир или шествие, каквито е имало по време на празника на жътвата, когато процесиите преминавали през всяко селце и град. Бях твърде млада, за да ги помня, но баба ми бе разказвала за тях. Изпитах тъга, че съм пропуснала онези дни, когато работата е можела да почака и всички са били весели и щастливи поне за кратко.

Излязохме от града и пред нас, под безоблачното небе, се ширнаха зелени поля. Пътят бе хубав и широк, виеше се в далечината през местности, където дърветата или се издигаха сами, или растяха на малки групички. Имаше предимно брези, ясени, дъбове.

Не бях единствената, която си мислеше за дома. Видях по лицата на мнозина да пробягва радостна тръпка, мигновено помрачена от сянката на тъгата. Сякаш в лицето на някой непознат бяха разпознали отдавна изчезнал скъп човек, тъй дълго търсеният, нивга незавърнал се любим.

Напредваме бавно, защото сме голяма група и като че ли наистина наподобяваме племената израилски в бягството им от Египет. Подкарали сме говедата, овцете и козите пред себе си, бродим по пътищата като последни скитници, влачим се зад трополящите коли и тъпчем тревата край пътя.

Не ни гони войската на фараона. Имаме време дори да се спрем и да наберем ягоди. Има ги в изобилие — огромни, лъскави и сочни. Напълнихме престилките си и се тъпкахме с тях, докато устните ни не почервеняха, а пръстите ни не започнаха да лепнат.

Тъй започна всичко. Беше благословен ден, ден на поклонение, в който дори и най-големите неверници сред нас започнаха да се усмихват. Марта беше седнала в колата, а кокошките й кудкудякаха край нея. Сега перушината им е загладена и е възвърнала своя блясък, благодарение на царевицата и остатъците от храна, които вдовицата Хескет им хвърляше. Джона водеше вола и се обръщаше, за да се шегува и да я дразни. Аз вървях заедно с Ребека и Тобайъс, който носеше на раменете си най-малкия от братята й, докато другите тичаха край нас, щастливи, че са свободни от оковите на града.

Денят ни премина в път, по обед спряхме, за да си починем. Хапнахме от храната, която бяхме взели със себе си, насядали на одеялата, докато животните кротко пощипваха трева. Продължихме до залез слънце, когато настана време да си устроим лагер. Елиас Корнуел поведе тържествената служба, незнайно защо благодарствена, тъй като още не сме стигнали гората. Запалихме огньове и се заехме да готвим на тях като в цигански катун. Някои заспаха под навеси от платнища, други под колите или под открито небе, защото вечерта е приятна. Пиша на звездна светлина.

Запис тридесет и седми

Широкият път, по който потеглихме от Салем, се стесни и се превърна в пътека. Пътищата тук са малко. По-дългите пътешествия се предприемат по море или река, но ние избрахме да вървим по суша. Земята край нас все още е открита и преминаваме относително лесно, но плътни тъмнозелени ивици изпъстрят хоризонта. Голямата гора се приближава към нас от всички страни. Дори в най-добрите участъци напредваме бавно, вече едва кретаме. Движим се толкова бързо, колкото ни позволяват тежките коли и влачещите се говеда. Известно нреме дърветата бяха като в мъгла и сякаш не се приближаваха. Гората бавно ни заобикаля. Самотните дървета, които изпъстряха пейзажа, стават все по-многобройни и все по-гъсто едно до друго. Струпванията от брези, дъбове и борове се увеличиха, но нищо не можеше да ни подготви за същинската гора.

Дърветата се редяха в накъсана линия. Пътеката, която следвахме, скоро се преплете в нея и изчезна в сенчестите дълбини на извисяващите се дървеса, които превръщаха дневната светлина в полумрак. Кедрите разпростираха огромните си клони. Боровете се извисяваха дотолкова, че върховете им сякаш се преплитаха. Покритите с груба кора дънери бяха толкова дебели, че четирима мъже не можеха да ги обхванат с ръцете си. Наскоро опадалите листа и стара, суха и гнила шума се стелеха в плътен килим по земята.

През дърветата виждахме само мрак. Процесията спря, дори и животните не искаха да влязат. Мучаха жално, извръщайки се, а конете биеха с копита и цвилеха нервно. Децата вече не тичаха и не си играеха наоколо. Отидоха при майките си и се скриха в полите им. Жените потърсиха с поглед мъжете си, но и те се оглеждаха с ококорени очи като децата си. Това беше Дивата гора, много по-голяма от онази, за която ни бяха разказвали в историите край огнището. Да навлезем в нея бе все едно да пристъпим прага на незнайното, а кой ли от нас знаеше какви сили вилнеят из тези тъмни дълбини?

Две фигури се появиха като духове от пределите на гората. Наистина ни заприличаха на привидения, защото изникнаха изневиделица. В един миг мястото бе празно, а на следващия те бяха там. Стояха срещу нас, без да изрекат и дума за поздрав. Това бяха местните червенокожи, първите, които мнозина от нас виждаха. Внезапното им появяване предизвика викове на изненада. Някои от жените започнаха да пищят, а някои от мъжете посегнаха към оръжието си. Наложи се салемци да се намесят. Червенокожите не бяха дошли да ни нападат. Бяха застанали на открито, а лъковете им висяха на гърбовете им. Те бяха нашите водачи. През цялото време са ни следвали, но ние не сме ги забелязали. Появиха се, защото се нуждаехме от тях. Без тях никога нямаше да открием поселището, към което се бяхме насочили. Без тях можеше никой повече да не види и нас.

Водачите ни бяха двамата индианци, които видях на пазара. Момчето и дядо му. Салемци ги познаваха и младежът се приближи към тях и ги заговори. Нашите старейшини също се присъединиха към тях и започнаха да се съветват. За изненада на мнозина момчето говореше английски, толкова добре, колкото всеки друг от нашата дружина. Дядо му не взе участие в преговорите. Стоеше спокоен, без да обръща внимание на любопитните погледи. От време на време тъмните му очи проблясваха към нас, сякаш за да задоволят собственото му любопитство. За един кратък миг усетих как очите му отново потърсиха моите и ги приковаха. Отново изпитах същото неловко усещане, сякаш виждаше през мен. Прикова ме с поглед тъй, както хермелинът приковава заека, след това отмести очи и неловкото усещане изчезна.

Слънцето вече потъваше зад гората, когато приключиха разговора си. Беше твърде късно, за да навлезем навътре. Трябваше да се установим да нощуваме.

Нямам представа къде отидоха индианците. Пиша на трепкащата светлина от огъня. Извън очертания от него кръг всичко тъне в непрогледна тъма.

Елиас Корнуел прочете молитвите преди вечеря. Избра един пасаж от Евангелието от Матея:

— „Влезте през тесните врата, защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях. Защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират.“^[1]

Запис тридесет и осми

Навлязохме в същинската гора. Понякога пътят е широк, сякаш за да мине кралско шествие, понякога напълно се губи, препречен от непроходими шубраци. Фиданките и трънаците трябва да бъдат разчиствани, понякога и цели дървета се повалят, за да могат да продължат колите. Колите спират и тогава Тобайъс и още неколцина от мъжете продължават напред, нарамили брадви, за да разчистят пътя. Гората кънти от ударите на метала по дърветата. Почти не напредваме. Под балдахина от листа е горещо, няма и полъх от вятър, а жилещите насекоми са истинска напаст.

Запис тридесет и девети

Изгубих броя на дните, прекарани като предишния. Храна имаме в изобилие, а и горите са пълни с дивеч. Индианците доказаха, че имаме нужда от тях. Ако не бяха те, щяхме да измрем от жажда. Гората, която е тъй непроходима и гъста, за нас е като пустиня, но тези мъже знаят местоположението на всички скрити изворчета и ручеи в околността. Водят мъжете на лов и добавят дивечово месо и диви пуйки към храната ни. Носят и други неща: ядки, плодове и билки.

Всеки ден се придвижваме, докато светлината започне да чезне. Балдахинът над нас скрива лъчите и през деня, но стволовете са голи от една определена височина нагоре. Слънцето прозира между тях в жълто, оранжево и червеникаво, когато започне да се спуска зад хоризонта. Сенките се издължават и разстилат. Това е знак, че трябва да побързаме и да си направим бивак за нощта. Щом изчезне и последният светлик, настъпва непрогледен мрак. Тук, долу, не се виждат нито луната, нито звездите.

С настъпването на нощта страхът плъзва сред нас. Страх от непознатото. Страх от тъмнината.

Достатъчен е да разколебае и най-силната вяра. Елиас Корнуел се моли за защитата ни и за закрилата на всички ни.

— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“^[2]

Дори и неговият глас трепери.

Наистина сме в пустошта. Вой и зловещи писъци раздират нощта. Издават ги зверове, които са ни непознати, изчезнали от Англия преди векове. Мъжете се редуват да стоят на пост със заредени мускети, защото тези заплахи не са напразни. Горите са дом на вълците, мечките и кугуарите.

Дебрите са и царството на сатаната, срещу когото пушките не ще ни защитят. Елиас Корнуел непрестанно ни напомня, че „молитвите ще ни защитят от Лукавия“. Но въпреки богослуженията се разпространяват всякакви истории и хората им вярват. Истории, дочути в Салем за Черни хора и горски духове, истории, донесени с кораба, за елфи и гоблини, и за всякакви други зли същества, които бродят извън защитния пояс на огъня.

Лагерът е разположен в плътен кръг, всички седим с гръб към гората и с лица, обърнати към огъня. Индианците винаги стануват малко по-встрани от нас. Сред черната тъма огънят им е като малка искра. Гората е техен дом. Дори да усещат някаква заплаха около себе си, не го показват. Приготвят си заслон почти от нищо, привеждат жилавите фиданки, за да направят рамка, покриват я с листа, а за легла използват папрат и сухи листа, събрани под дърветата. На сутринта, когато напускат лагера, от присъствието им не остава и следа.

Запис четиридесети

Отраснала съм вдън горите и гората не ме плаши, така както другите. Джона също не изпитва страх. Пътувал е из Русия и Бохемия и твърди, че и там горите са също тъй могъщи. За него в тях не се спотайва нищо ужасяващо. Намира ги за вълнуващи. През нощта се измъква към бивака на индианците. Единствено те могат да му разкажат за растенията, които открива в гората, растения, каквито не е виждал преди. Иска да знае имената, с които ги наричат и за какво ги използват. Джона прекарва много време с тях, а когато се върне записва разказите им в книгата си, като ги придружава с рисунки на дрехите, които носят и заслоните, които си приготвят.

Мнозина от хората тук смятат, че всички индианци си приличат, че всички те са диваци, но Джона им обясни, че туземното население на Нова Англия се дели на различни племена. Те използват един и същи форми на речта и един и същи език, който се различава по определени изрази, тъй както и в Англия. Племето на нашите водачи се нарича пенакук и живее малко по на север от тук. Момчето е образовано от бели хора и това е причината да знае английски толкова добре. Дядо му почти не говори нашия език, но пък именно той е онзи, който посочва имената на растенията и описва свойствата им. Момчето превежда.

Има нощи, в които дори и Джона е прекалено изморен, за да прави каквото и да било, и ляга да спи. Пътуването е тежко. С всеки изминал ден изникват нови трудности: реки, през които да се търси брод, мочурливи и блатисти местности за прекосяване, хълмове за изкачване или шубраци за разчистване. Все повече и повече от хората са с подбити от ходене крака и не могат да направят и крачка, но возенето в колите и язденето на конете допълнително натоварва животните, та това е привилегия на малцина. Въпреки всичко ние не отстъпваме и сантиметър по сантиметър си проправяме път през гората с непоколебимост, на която се възхищават дори и индианците.

Запис четиридесет и първи

Снощи, с падането на нощта, достигнахме до едно голо възвишение, което бе удобно за установяване на лагер. Дърветата го заобикаляха от всички страни, също тъй необятни, както и океанът, който бяхме прекосили. Когато излязохме на него, облаците се разпръснаха и един тънък лъч се прокрадна между тях от запад. Последните лъчи на залязващото слънце бяха обагрени в червено и златно и достигаха до един хълм недалеч от тук.

— Погледнете! Погледнете ей там!

Разнесе се вик, последва го още един. Всички се втурнаха, за да видят за какво беше цялата тази врява.

На тънки, камшични струйки в небето се носеше дим. Това бяха първите признаци на човешко присъствие. Неколцина си помислиха, че може да е поселище на местните индианци, но те поклатиха глава в знак на отрицание.

— Огън, стъкнат от бели — каза по-младият и се загледа в противоположната посока. — Това е мястото, което търсите. Нарича се Бюла^[3].

Вдигнаха се гласове във възхвала на Бога, а мнозина заплакаха, вкопчвайки се едни в други. Някои коленичиха със сключени за молитва ръце. Старите навици умират трудно, въпреки че на подобни молитвени обичаи не се гледа с добро око. Елиас Корнуел не ги нахока, както би направил всеки друг път. Той поведе молитвата на ликуващите хора с прехласнато и обляно в сълзи лице.

— Достигнахме избавлението. Пред нас е Градът на Хълма. Бюла, Божията невеста!

Запис четиридесет и втори

Хълмът се оказа доста по-далеч, отколкото ни се стори първоначално. На пръв поглед бе толкова близо, че бе достатъчно само да се протегнем, за да го докоснем, но необичайната светлина, надеждата и очакванията скъсяваха разстоянието. От Бюла ни разделят няколко хълма. Пред нас лежаха още много мили, изпълнени с трудности, докато достигнем целта си.

Запис четиридесет и трети

В мига, в който слязохме в подножието на хълма, целта ни изчезна, погълната от безкрайното море на гората. И точно, когато започнах да се страхувам, че всичко може да се окаже само мираж, дърветата започнаха да оредяват. Пътят стана по-широк и ясно личеше, че някой подкастря дърветата от двете му страни. Беше заравнен, а най-големите дупки — запълнени. Виждаха се пресни следи от конски копита, но те принадлежаха на ездачите, които бяхме проводили, за да известят за пристигането ни. Освен тях нямаше никакви други следи. Тревата и плевелите бяха се прокраднали по пътя, и той изглеждаше почти неизползваем.

Всички дървета наоколо бяха мъртви или загиваха. Това беше странно явление: защо внезапно всички дървета ще започнат да съхнат? Джона насочи вниманието ми към пръстени от свлечена кора по стволовете им. Изрязването на кората по този начин кара дърветата да умират и ги прави по-лесни за поваляне. Така постъпват индианците, за да разчистят земя за посеви. Приближавахме селището.

Пътят ни продължи без звуците, които ни следваха до тук: чуруликането на птиците, шумоленето на дивите зверове. Тишина беше налегнала тези гори. Само почукването на кълвачите ехтеше край проскърцващите дънери. Усещането беше злокобно и плашещо, сякаш вървяхме по път, използван от призраци.

Хълмът се възправи пред нас, а в подножието му се виеше река. Селището се спускаше надолу от върха, малки къщи покриваха билото, къдрав пушек се виеше от комините. Навсякъде около тях гората беше разчистена и превърната в обработваема земя. Мъже и жени бяха заети с работата си: един мъж заковаваше дървените плочи на покрива, жена, переше приведена, други плевяха и прекопаваха между редовете и проверяваха колко голяма е станала царевицата. Слънчевите лъчи ги осветяваха и те не ни бяха забелязали. В един кратък миг застинахме неподвижни, сякаш след всичките тези седмици път нещо ни задържаше.

После някой вдигна глава и извика. Викът се понесе от човек на човек. Хората, които се бяха втурнали нагоре по хълма, за да разберат какво става, срещнаха онези, които слизаха. Колоната ни се разтури. Бебета и деца бяха грабнати и всеки, млад и стар, тичаше, уморените крайници бяха добили нови сили. Срещнаха се между града и гората: стари приятели, съседи, роднини и приятели се хвърляха един другиму в прегръдките, за да плачат и възхваляват заедно Бог.

Останах с Тобайъс и Джона. Изостанахме и продължихме да наблюдаваме. Нямаше кой да ни посрещне, нито да ни поздрави. Младият индианец и дядо му също останаха назад. Те гледаха към града, когато старецът промълви нещо на своя език. Прозвуча като молитва, но със същата сила можеше и да е проклятие. Нямаше как да разбера това. Кимна на Джона, двамата се обърнаха и потънаха в гората тъй тихо, както бяха изникнали от нея.