Том Кланси
По заповед на президента (46)

43.
Отстъпление

О'Дей пресече улицата и влезе в къщата, в която дежуреше Норм Джефърс. Собственичката, възрастна жена, вече се бе съвзела и дори бе направила кафе. Касетофонът бе включен и инспекторът от ФБР разказа какво се бе случило. Трябваше да го разпитат подробно, за да проверят и съпоставят всички факти.

Никой не подозираше, че Киноартиста се бе смесил с тълпата родители, ученици и учители от близкия колеж и многобройни любопитни граждани. Киноартиста вече бе видял достатъчно и се запъти към колата си, паркирана наблизо. Завъртя стартера и пое на север по магистралата.

— Слушай, аз наистина му дадох възможност, казах му да хвърли оръжието — каза О'Дей. — Извиках му толкова силно, че не мога да повярвам, че отвън не сте чули нищо, Прайс. Но той вдигна автомата, а аз не можех да рискувам, нали? — Ръцете му вече не трепереха.

— Имаш ли представа кои са били? — попита Прайс.

— Говореха на непознат език. Не беше нито немски, нито руски, но не съм сигурен. Всички чужди езици ми звучат еднакво непознато. Не разбрах нито дума. Английският им бе доста добър, макар и със силен акцент. По външен вид приличаха на хора от Средиземноморието или от Близкия изток. Но може да са били и отнякъде другаде. Абсолютно безмилостни и жестоки. Ами че онзи застреля госпожа Дагет, без да му трепне окото… Нищо не можех да направя. Другият бе насочил автомата си към мен и всичко стана толкова бързо, че дори не осъзнах кога съм стрелял.

— Пат. — Андреа Прайс хвана ръката му. — Браво на теб.

 

 

Група агенти с насочени оръжия направиха кордон покрай Райън, който тичаше към бръмчащия хеликоптер. Никой не се опита да го спре. Един морски пехотинец отвори вратата и агентът, който държеше Кейти Райън, скочи на земята и подаде момичето на баща й.

Джак я притисна до гърдите си и пое към сградата, където ги очакваха останалите членове на семейството. Камерите на журналистите запечатаха събитието, макар че нито един репортер не бе допуснат близо до президента. Агентите — всичките с мрачни лица и стиснати зъби — бяха готови всеки момент да открият огън по всеки подозрителен. За пръв път в историята на Белия дом посрещаха толкова враждебно представителите на пресата.

— Мамичко! — Кейти се извъртя в прегръдката на Джак и протегна ръце към майка си, която веднага я взе. Сали и Джак се бяха сгушили един до друг и баща им за миг остана сам.

— Как си? — тихо попита Арни ван Дам.

— Вече съм по-добре. — Лицето му още бе пребледняло, усещаше се отпаднал, но се държеше. — Научи ли нещо ново?

— Слушай, защо не заминете за малко? Например в Кемп Дейвид. Там ще можете да се съвземете, а освен това е безопасно.

Райън се замисли. Не бе водил семейството си в Кемп Дейвид, а самият той бе ходил там само два пъти — последния през онзи ужасен януарски ден преди няколко години.

— Ще се погрижим за всичко — допълни Арни.

— Добре — кимна президентът. — Заеми се с това, но по-бързо.

Кати поведе децата към горния етаж, а Джак се запъти към кабинета си, за да чуе подробностите.

 

 

— Джак, ти ли си? — чу се гласът на Дан Мъри от говорителя на интеркома.

— Казвай, Дан — заповяда ФЕХТОВАЧ.

— Вътре е имало един от нашите хора. Познаваш го. Пат О'Дей, един от моите инспектори. Дъщеря му, Меган, също е била там. Той е успял да застреля и двамата терористи. Агентите са избили останалите: общо девет души, от които двама са покосени от Пат О'Дей, а останалите от хората на Андреа Прайс. Убити са петима от нашите агенти и госпожа Дагет. Слава богу, нито едно от децата не е пострадало. В момента Прайс разпитва Пат О'Дей. Изпратих още десет души.

— Кой води разследването? — попита президентът.

— И двете служби. Разследването на нападение срещу президента или членове на семейството му е приоритет на Специалната служба, но терористите са от нашата компетентност. Оставих Службата да води разследването, но ние ще им оказваме пълна подкрепа. Този път няма да допусна никакво съперничество. Свързах се и с Министерството на правосъдието. Мартин ще ни изпрати областния прокурор за координиране на криминалното разследване. Джак? — попита директорът на ФБР.

— Да, Дан?

— Сега трябва да бъдеш със семейството си, да ги успокоиш. Може да си президент, но през следващите няколко дни се опитай да бъдеш само съпруг и баща, разбра ли?

— Добър съвет, Джак — намеси се адмирал Джексън.

— Джеф? — обърна се Райън към агент Раман. Всичките му приятели повтаряха едно и също. Може би бяха прави.

— Да, сър?

— Искам да ни изведеш от града.

— Слушам, господин президент. — Раман излезе от стаята.

— Роби, защо не дойдете и вие със Сиси? Ще се радваме да сте с нас.

— Както желаеш, приятелю.

— Добре, Дан — каза Райън в микрофона. — Заминаваме за Кемп Дейвид. Дръж ме в течение на събитията.

 

 

Чуха го по радиото. Браун и Холбрук пътуваха на север по щатското шосе 287, за да излязат на федералната магистрала 90-Е. Въпреки новата скоростна кутия циментовозът все още бръмчеше доста силно. Надяваха се, че като излязат на магистралата, шумът ще намалее. Поне радиото работеше добре.

— По дяволите — изръмжа Браун и увеличи звука.

— Деца. — Холбрук поклати глава. — Трябва да сме сигурни, че наоколо няма да има никакви деца, Ърни.

— Мисля, че можем да се справим с това, Пит. Стига тази бракма да ни закара дотам.

— Според теб колко време ще ни трябва?

— Пет дни, не повече — изръмжа Ърни.

 

 

Даряеи го прие доста добре. Особено след съобщението, че всички са мъртви.

— Извини ме, че го казвам, но те предупреждавах, че… — почна Бадрейн.

— Знам. Спомням си — съгласи се Махмуд Хаджи. — Успехът на тази акция никога не е бил истински необходим, особено след като сме се погрижили за секретността.

Аятолахът се втренчи в госта си.

— Всички са имали фалшиви документи. Никой няма криминално досие, поне доколкото знам. Нито един не може да бъде свързан с нашата страна. Ако бяха заловили някой от тях жив, може би щеше да има опасност, и аз те предупредих за това, но изглежда, всички са мъртви.

— Да, те бяха предани служители — кимна аятолахът.

Предани на какво? — запита се Бадрейн. Крайно религиозните водачи не бяха нещо необикновено в тази част на света, ала думите на Даряеи го подразниха. Сега навярно всички те бяха в рая. Чудеше се дали Даряеи наистина вярва в това. Сигурно вярваше, вярваше, че той наистина говори с Божия глас, или поне си го бе повтарял толкова често, че накрая наистина е повярвал. Али знаеше, че една идея трябва да се повтаря достатъчно често, независимо как човек е достигнал до нея — заради политически цели, лично отмъщение, алчност и всякакви други мотиви — и чак тогава се превръща във вяра, чиста и искрена като думите на Пророка.

Даряеи вече бе на седемдесет и две, напомни си Бадрейн, а това бе дълъг живот, изпълнен със самоограничения и съсредоточен върху нещо извън него. Старецът бе изминал дълъг път, който вече бе към края си. Сега крайната цел бе толкова близо, че началото можеше и да бъде забравено, не беше ли така? Това бе капанът за всички като него. В крайна сметка — негова работа. За самия Бадрейн това беше просто бизнес, лишен от илюзии и притворство.

— А останалото? — попита Даряеи, след като се помоли за душите на загиналите.

— В понеделник ще знаем, най-късно в сряда — отвърна Али.

— Има ли гаранция, че всичко е минало успешно?

— Напълно — убедено отвърна Бадрейн. Всички пътници се бяха върнали и бяха докладвали, че са изпълнили задачата си. Единствените улики, които бяха оставили, бяха празни опаковки от пяна за бръснене, които щяха да бъдат изхвърлени с останалия боклук. Зловещата чума щеше да се разпространи, но никой нямаше да знае откъде е дошла.

А днешният неуспех… не, всъщност не беше неуспех. Този Райън, изпълнен с облекчение, че детето му е спасено, в момента беше слаб, както и Америка беше слаба страна, а точно в това се състоеше планът на Даряеи. Хубав план според Бадрейн, а помощта му сигурно щеше да бъде добре възнаградена. Дните му на международен терорист вече бяха в миналото. Трябваше да получи някакъв висш пост в правителството на разширяващата се Обединена ислямска република — сигурността или може би разузнаването, с удобен кабинет и щедра заплата. Най-после щеше да има сигурност и спокойствие. Даряеи си имаше своите мечти и може би щеше да ги постигне. Мечтите на Бадрейн бяха по-прости и по-лесно постижими и единственото, което трябваше да направи, бе да ги превърне в реалност. Деветима мъже бяха умрели, за да му помогнат. Просто нямаха късмет. Дали наистина бяха в рая заради саможертвата си? Може би Аллах бе наистина достатъчно милостив, за да им прости това, което бяха направили в Негово име, независимо дали бе грях, или не. Може би.

Това всъщност нямаше значение, нали?

 

 

Постараха се заминаването да изглежда нормално. Децата смениха дрехите си, багажът им бе опакован и щяха да го изпратят по-късно. Хората от охраната бяха по-бдителни от обикновено, но без излишна грубост. Агентите оглеждаха с бинокли пространството пред Белия дом. Всички бяха с пушки. Осем от тях проверяваха хората, дошли тук, след като бяха чули ужасната новина — те искрено съчувстваха на Райън и се молеха за него и семейството му. Агентите наблюдаваха внимателно, но не откриха нищо необичайно.

Райън и семейството му се настаниха в хеликоптера и вързаха предпазните колани. Двигателят забръмча, перката над главите им се завъртя и хеликоптерът се отдели от земята. Вътре бяха агент Раман и шефът на морските пехотинци.

На задните седалки цареше тишина. Президентът бе потънал в мислите си, а съпругата му — в своите. Децата гледаха през прозорците — за тях полетът с хеликоптер бе вълнуващо преживяване.

Адмирал Джексън и съпругата му се качиха на резервния хеликоптер заедно с няколко пътни чанти и багажа на семейство Райън. Заминаването им не бе заснето от журналистите. Президентът и семейството му бяха заминали и фоторепортерите се бяха разотишли, а водещите на новините подготвяха вечерните емисии, опитвайки се да анализират значението на събитията от изминалия ден. Излъчваните на живо кадри показваха предимно полицейските коли и носилките. Една от камерите бе заснела мястото, откъдето Киноартиста бе наблюдавал действията на полицаите.

Разбира се, той се бе подготвил за подобна възможност. Караше на север по магистралата. Движението не беше много натоварено, защото полицията още не бе вдигнала блокадата от шосето към детската градина. Излезе на федералното шосе, водещо от Балтимор към Вашингтон, и потегли към летище «Дълес». Полетът бе за Лондон. Този път не пътуваше в първа класа, тъй като самолетът имаше само второкласни салони. Отпусна се на седалката и се замисли. Надяваше се отвличането да бъде успешно, макар че от самото начало бе предвидил и неуспех на операцията.

В крайна сметка акцията му не бе съвсем неуспешна. Той бе жив и успя да избяга. Скоро щеше да бъде в друга държава и да прикрие следите си. Щеше да изчезне и никой нямаше да може да го открие дори и ако американската полиция се опиташе да установи дали е имало още един участник в опита за отвличането. Реши да пийне няколко чаши вино — след напрегнат ден това винаги му помагаше да се отпусне и да заспи. Усмихна се, когато си припомни, че неговата религия забранява алкохола. Нима целият му живот не противоречеше на религията му?

 

 

Когато хеликоптерът закръжи над Кемп Дейвид, слънцето вече бе залязло. Бавно кацнаха и командирът на екипажа отвори вратата. Първо слязоха Раман и останалите агенти. Президентът разкопча предпазния колан, стана и ги последва.

— Благодаря ви, полковник — рече той и потупа пилота по рамото.

— Имате много приятели, господин президент. Винаги сме на разположение, когато имате нужда от нас — отвърна Гудман.

Райън кимна и се огледа.

— Добре дошли в Кемп Дейвид, сър — поздрави го очакващият ги капитан от морската пехота.

Джак помогна на съпругата си да слезе, Сали свали Кейти, а малкият Джак излезе последен. Внезапно Райън забеляза, че синът му вече е висок колкото Кати.

Кати нервно се огледа, което не убягна от погледа на капитана.

— Тук има шестдесет морски пехотинци, госпожо — увери я той. Нямаше нужда да добавя защо са тук, нито пък да казва на президента, че всички са нащрек.

— Къде са? — попита Джак Младши, който се огледа, но не видя никого.

— Опитай с това. — Капитанът му подаде очила с изпъкнали стъкла.

— Върховно! — прошепна момчето.

— Страхотни са за откриване на елени. Имаме си и мечка, която често ни навестява. Наричаме я Йоги. — Капитан Лари Овертън мислено се поздрави, че е успял да разсее детето. Поведе президента и семейството му към колата, която щеше да ги откара във вилата, определена за тях, и продължи: — Йоги си има нашийник с радиопредавател, за да не изплаши някой от пехотинците и да не го застрелят по погрешка.

— Какво ще има за вечеря? — попита Джак Младши, щом влязоха във вилата.

— Само кажи какво искаш — усмихна се сърдечно главният стюард на флотата, който ги посрещна, и добави: — Храната тук е отлична, господин президент. Снабдяваме се с продукти от местните жители и всичко е прясно, направо от фермите. Желаете ли да ви донеса нещо за пиене?

— Звучи чудесно. Кати?

— Може би бяло вино? — вдигна вежди тя. Страхът постепенно я напускаше.

— Разполагаме с много добри, госпожо. Какво ще кажете за шардоне реколта деветдесет и първа?

— Вие сте главният стюард на флотата, нали? — попита президентът.

— Да, сър. Посрещал съм адмирали и мога да ви уверя, че отлично познавам избата си.

Райън вдигна два пръста. Стюардът кимна и излезе.

— Това е лудост — каза Кати, щом вратата се затвори.

— Отпусни се — каза Джак. Докато чакаха питиетата, двете по-големи деца се споразумяха за пица, а Кейти поиска хамбургер и пържени картофки. Отвън се чу бръмченето на хеликоптер. «Кати е права — помисли си Джак, — наистина е лудост.»

Вратата се отвори и главният стюард се върна с две бутилки, поставени в сребърна кофичка с лед. Зад него вървеше друг стюард с подноса с чашите.

— Имах предвид две чаши — рече Райън.

— Да, господин президент, но пристигнаха още двама гости. Адмирал Джексън със съпругата си. Госпожа Джексън обича хубавото вино, сър. — Той извади тапата, наля малко от виното и подаде чашата на ХИРУРГ. Тя отпи и кимна.

— Нали има чудесен аромат? — Главният стюард допълни чашата й, наля една и за президента и почтително се отдръпна.

— Винаги са ми казвали, че момчетата от флотата са такива, но аз не вярвах.

— О, Джак. — Кати се обърна. Децата гледаха телевизия. И трите бяха седнали на пода, дори и Сали, макар обикновено да се опитваше да се държи като млада елегантна дама. Те се чувстваха удобно в новата обстановка, докато родителите им не можеха напълно да се отърсят от напрежението на преживяванията през деня.

Джак забеляза, че прозорците на вилата отляво светнаха. Роби и Сиси сигурно щяха да се преоблекат, преди да се присъединят към тях. Посегна и прегърна жена си през раменете.

— Всичко е наред, мила.

Кати поклати глава.

— Никога няма да бъде наред, Джак. Рой ми каза, че докато сме живи, винаги ще имаме бодигардове. Където и да отидем, ще се нуждаем от охрана. Отсега нататък винаги ще е така…

Гласът й звучеше примирено. Понякога капаните на властта не са чак толкова приятни. Имаш на разположение хеликоптер, хора, които се грижат за дрехите ти, за децата ти, сервират ти каквато храна пожелаеш, придружават те навсякъде, всичко се урежда без проблеми…

Но каква бе цената за всичко това? Някой да се опита да убие някое от децата ти? Не можеше да избяга от всичко това. Все едно че си болен от рак. Това, което трябва да направиш, е ужасно, но нямаш друг избор и плачът няма да ти помогне. Нямаше смисъл и да си го изкарва на Джак, а и той не бе виновен, нали? Просто трябваше да се примири, също като пациентите в «Джон Хопкинс», когато им съобщиш, че ще трябва да си направят изследвания в онкологията. «О, не се притеснявайте. Там има отлични специалисти и те ще се погрижат за вас. Ще направят всичко, за да ви помогнат.» Но кой наистина би искал да отиде там?

Двамата с Джак имаха хубава къща и чудесен персонал, който им сервираше отлично вино. Кати отново отпи от чашата си. Но кой наистина би искал да дойде тук?

 

 

Нямаше достатъчно информация, за да се започне разследването. Мъртвите терористи бяха фотографирани — лицата на двама от тях бяха пръснати от изстрелите — и от всички бяха снети пръстови отпечатъци. Взеха и кръвни проби, за да може по-късно чрез генетичен тест да се установи самоличността им, ако се откриеха евентуални родственици. Засега трябваше да започнат от снимките. Като начало ги изпратиха на специалистите от Мосад. Вероятно терористите бяха ислямисти, а израелските специални служби притежаваха най-добрите досиета на членовете на терористичните организации. ЦРУ и ФБР предадоха цялата информация, с която разполагаха. Ави Бен Яков им обеща пълно съдействие.

Телата бяха откарани в Анаполис за аутопсия. Това се изискваше от закона, въпреки че причината за смъртта бе очевидна. Щяха да им направят и пълни изследвания на кръвта за наличие на наркотици.

Дрехите на терористите щяха да бъдат изследвани в специалната лаборатория на ФБР във Вашингтон. Важно бе да се разбере откъде са купени и кога. Освен това чрез специална апаратура щеше да се провери всеки милиметър за наличие на петна, прах и други частици, които можеха да помогнат за установяване от коя страна са дошли терористите. Тези тестове бяха бавни и щяха да отнемат доста време, но в случай като този и най-малката улика имаше значение.

Номерата на колите им се проверяваха във файловете на компютрите за коли, дадени под наем.

Разпитаха всички възрастни, оцелели след престрелката в детската градина, ала показанията им не помогнаха много. Нито една от младите жени не бе разпознала езика на терористите. Много внимателно разпитаха и децата. В детската градина имаше няколко деца, чиито родители бяха от Близкия изток, и се предполагаше, че те може би бяха разпознали езика, но надеждите на агентите се оказаха напразни.

Оръжията бяха прибрани и номерата им бяха проверени в компютърната база данни. Лесно можеше да се установи къде са произведени, кога и в кой магазин са били доставени. Ала и тази следа не доведе до нищо. След подробен оглед на цевите и затворите се оказа, че всички оръжия са стари и отдавна излезли от производство, въпреки отличното им състояние.

 

 

— По дяволите, защо Бил не е тук! — високо рече Мъри. За пръв път в кариерата си чувстваше, че не се справя добре с работата си. Шефовете на отделите му вече бяха седнали край дългата полирана маса за съвещания. От самото начало бе ясно, че това разследване ще се води съвместно от криминалния отдел и отдела по чуждестранното контраразузнаване, подпомагани, както винаги, от лабораторията.

— Дан, който е купил тези оръжия, е бил в страната от много отдавна — каза шефът на контраразузнавателния отдел.

— Резидент — кимна Мъри в знак на съгласие.

— Пат не е разпознал езика им. Ако беше някой от европейските езици, може би щеше да го познае. Вероятно е от Близкия изток — обади се шефът на криминалния отдел.

— Колко стари са оръжията? — попита директорът.

— На единадесет години. Доста преди да вдигнат забраната — отвърна шефът на криминалния отдел. — Може би до днес не са ги използвали, Дан.

— Някой е създал в страната цяла мрежа, за която нищо не знаем. Някой много търпелив. Който и да е купил оръжията, сигурно е имал фалшиви документи, фалшив адрес и вече отдавна е излетял от клетката. Тези хора действат дяволски умно, Дан — рече шефът на контраразузнавателния отдел, като изказа гласно това, което мислеха всички. — И ние тук само си губим времето с празни приказки.

— Това е малко пресилено — възрази директорът.

— Кога за последен път не съм бил прав, Дани? — попита заместник-директорът.

— Напоследък няма такъв случай. Продължавай.

— Може би от лабораторията ще ни предоставят някои улики за съдебно издирване, но се съмнявам, че ще са достатъчни, за да вкараме делото в съда, освен ако не извадим дяволски късмет и не заловим купувача на оръжията или някой друг, който е замесен в тази работа.

— Трябва да проверим самолетните резервации и паспортите — каза шефът на криминалния отдел. — Поне откакто Райън стана президент. Това е началото. — Нямаше нужда да добавя, че това означава да се проверят около милион резервации, но това беше работата на ченгетата.

— Господи, все пак се надявам да не се окажеш прав по въпроса за резидента — въздъхна Мъри.

— Аз също, Дан — отвърна шефът на контраразузнавателния отдел. — Обаче съм сигурен, че не греша. Трябва ни време, за да разберем къде е живял, да разпитаме съседите, да проверим в регистрите откъде е дошъл и откога е в страната. Вероятно отдавна си е заминал, но това не означава, че не можем да разберем нещо, нали? Той е бил тук най-малко единадесет години. Трябва да е имал банкова сметка. Вероятно е много добре обучен. И е запазил вярата си до днес, за да помогне в тази акция. Вярвал е достатъчно силно, за да помага в убиването на деца.

— И не е бил сам — мрачно заключи Мъри.

— И аз мисля така.

 

 

— Бихте ли ме последвали, ако обичате?

— Виждал съм те и преди, но…

— Джеф Раман, сър.

Адмиралът му подаде ръка.

— Роби Джексън.

— Знам, сър — усмихна се агентът.

— Как е той? — попита Роби.

— Днес беше тежък ден. Умряха много свестни хора.

— Но и неколцина лоши. — Джексън винаги щеше да си остане пилот на изтребител и за него смъртта бе част от работата. Двамата се отправиха към президентската вила.

И Роби, и Сиси бяха изненадани от сцената. Самите те не бяха родители — Сесилия не можа да забременее въпреки всички отчаяни усилия — и не разбираха напълно как се бе отразил днешният ден на децата. Дори и най-големите ужаси можеха да бъдат забравени след родителската прегръдка и ласка. За Кейти светът отново бе възвърнал обичайното си състояние. Но може би следващите няколко седмици щеше да сънува кошмари, докато спомените избледнеят. Възрастните си размениха прегръдки, Кати и Сиси се усамотиха в един ъгъл, а Роби си наля вино и последва Джак на терасата.

— Как си, Джак? — По негласно съглашение тук и сега Райън не беше президент.

— Шокът дойде и отмина — призна Джак. — Сега съм обзет от ярост. Копелетата не можаха просто да насочат удара си към мен, нали? И си избраха много по-лесна цел. Страхливи негодници!

Джексън отпи от чашата си. Не знаеше какво да каже, за да утеши приятеля си, така че каза само:

— За пръв път идвам тук.

— Първия път, когато дойдох… ще повярваш ли, че погребахме човек тук? — Джак се замисли и спомените отново нахлуха в главата му. — Руски полковник, агент, който бяхме внедрили в тяхното министерство на отбраната. Истински войник, герой на Съветския съюз, три или четири пъти, доколкото си спомням. Погребахме го в униформата му, с всички ордени. Лично прочетох няколко цитата от Библията на гроба му. Това беше, когато измъкнахме Герасимов.

— Значи всичко това е истина, така ли?

— Да — кимна Райън. — Ти знаеш за Колумбия, знаеш и за подводницата. Как, по дяволите, вестникарите са се докопали до всичко това?

Роби за малко не се засмя с глас, но се овладя.

— Господи, а аз си мислех, че само моята кариера е изпълнена с изненади и тревоги.

— Ти сам си си я избрал — сърдито рече Джак.

— Както и ти своята, приятелю.

— Така ли мислиш? — Райън влезе вътре, за да напълни чашите, върна се с очилата за нощно виждане, сложи си ги и огледа местността. — Не съм искал семейството ми да се охранява от цял взвод морски пехотинци. Ето там долу има трима, със защитни жилетки, шлемове и пушки… и защо? Защото по света има хора, които искат да ни убият. Защо? Защото…

— Ще ти кажа защо. Защото ти си по-добър от тях, Джак. Ти отстояваш твърдо целите си, и те са добри. Защото ти си мъжко момче и не бягаш от трудностите. Не искам да те слушам да говориш по този начин, Джак — продължи адмиралът. — Не ми пробутвай това: «О, Господи, защо?». Аз те познавам много добре и знам що за човек си. Аз съм пилот на изтребител, защото сам съм избрал да бъда такъв, а ти си това, което си, защото също сам си си го избрал. Никой не ти е казвал, че ще е лесно, нали?

— Но…

— Няма но, господин президент. В света имало хора, които не те харесвали? Чудесно. Само измисли как да ги открием и сетне повикай онези пехотинци долу и ги остави да си свършат работата. Може би има хора, които те мразят, но много повече те обичат и уважават и аз ти казвам, че в тази страна няма човек, който да носи униформа и който да не е готов да застреля на място всеки, който се опита да нападне теб или някой от семейството ти. Работата не е в това какъв си ти, а кой си, разбра ли?

«Кой съм аз?» — запита се ФЕХТОВАЧ. Отчаяно му се прииска цигара.

— Ако притежавах подобно място, щях често да прекарвам времето си тук. Сякаш си в открито море — каза Джексън. — Излизаш на палубата и просто се наслаждаваш на морето и звездите.

— Ти никога не забравяш за работата си, нали? Дори и когато се наслаждаваш на морето и звездите, така ли е?

— Така е — призна адмиралът. — Не мисля толкова много и атмосферата не е толкова напрегната, но никога не забравям за задълженията си.

— Тони ми каза, че индийската флота е излязла в открито море.

— Два самолетоносача заедно с ескортиращите кораби и петролните танкери. Следим ги чрез спътниците.

— Дали има връзка? — попита Райън.

— Между кое?

— Между неприятностите в Тайванския проток и излизането на индийската флота в открито море. Така ли е наистина, или ставам параноик? — попита ФЕХТОВАЧ.

— Не е изключено. Може би индийците са се възползвали от факта, че са приключили ремонтите на своите самолетоносачи, и са решили да ни покажат, че не се страхуват от нас. А колкото до Китай… хм, такива неща са се случвали и преди. А що се отнася до опита за отвличане на Кейти, още е рано да се каже, а и не е в моята област. Мъри ще се погрижи да разнищи цялата история. В крайна сметка не успяха, нали? Семейството ти е тук, при теб, децата гледат телевизия и са спокойни и защитени. Така ще бъде и занапред и едва ли някой отново ще се опита да им навреди.

 

 

В Тел Авив бе четири сутринта и Али Бен Яков бе събрал най-добрите си специалисти по терористите. Всички разглеждаха снимките, които бяха получили от Вашингтон, и ги сравняваха със снимките в архивите си, направени през годините в Ливан или някъде другаде. Проблемът беше, че повечето от техните снимки показваха млади мъже с бради — най-простият начин за маскировка, — а и самите снимки не бяха от високо качество. Изпратените от ФБР фотографии също не бяха достатъчно ясни.

— Открихте ли нещо? — попита директорът на Мосад. Всички погледи се насочиха към един от експертите, четиридесетгодишната Сара Пелед. Зад гърба й шепнешком я наричаха вещица. Тя притежаваше особената дарба да идентифицира хора по снимки.

— Този. — Сара плъзна две снимки през масата. — Има определено сходство.

Бен Яков внимателно разгледа двете снимки и не откри нищо, което да потвърди мнението й. Много пъти я бе питал какво я кара да е толкова сигурна при подобни случаи. Сара винаги му бе отговаряла, че това е просто инстинкт. Ави отново се взря в снимките, като сравни формата на очите. Обърна израелската снимка. На гърба бе написано, че се подозира, че мъжът е член на Хизбула, име — неизвестно, възраст — около двадесет години по времето, когато е била правена снимката, а тя бе отпреди шест години.

— Разпозна ли някой от другите, Сара? — попита той.

— Не, нито един.

— Колко си сигурна за този? — попита един от контраразузнавачите. И той като Ави не виждаше никаква прилика.

— Сто процента, Бени. Казах «определено», нали така? — раздразнено отвърна Сара. Винаги се ядосваше, когато не й вярваха, особено в четири сутринта.

— Доколко далеч можем да стигнем с това разследване? — попита друг агент.

— Райън е приятел на страната ни и президент на САЩ. Ще стигнем толкова далеч, колкото е необходимо. Ще съберем колкото може повече сведения. Пълно разследване. Трябва да се проверят всички възможни контакти — в Ливан, Сирия, Ирак и Иран, навсякъде.

 

 

— Свине! — Генерал Бондаренко прокара ръка през косата си. Отдавна бе свалил връзката си, а часовникът му показваше, че вече е събота.

— Да — съгласи се Головко. — При това некомпетентни. Но този път Иван Еметович е извадил късмет. Този път.

— Може би — кимна Генадий Йосифович.

— Не си ли съгласен?

— Терористите са подценили противниците си. Наскоро прекарах известно време сред войниците от американската армия, нали си спомняш? Те са обучени, както никои други по света, а тези, които охраняват президента, са най-добрите. И защо ли всички подценяват американците?

Добър въпрос, каза си Сергей Николаевич и кимна на събеседника си да продължи.

— Америка много често страда от липсата на политическо ръководство. Това не означава некомпетентност. Знаеш ли на какво приличат американците? На злобно куче, което държат на къса каишка… и понеже не може да скъса каишката, хората се заблуждават, че няма защо да се страхуват, ако са по-далеч от него. Но кучето е много опасно, а каишката може да се скъса. Нали познаваш Райън?

— Да, добре го познавам — съгласи се Головко.

— И какво ще кажеш? Онези истории във вестниците верни ли са?

— До една.

— Ще ти кажа какво мисля, Сергей. Ако гледаш на него като на опасен противник и той държи онова зло куче на каишката, аз в никакъв случай не бих му се изпречил на пътя и не бих го предизвикал. Да нападнат дете? И то неговото дете? — Генералът поклати глава.

Головко го разбра много добре. И двамата бяха уморени, но сега си бяха изяснили нещата. Той бе прекарал твърде много време в четене на политическите доклади от Вашингтон, от руското посолство и от американските медии. Всички те казваха, че Иван Еметович… в това ли беше ключът? От самото начало той бе наричал Райън по този начин, смятайки, че му прави чест като се обръща към него с руската версия на името му. Да, по този начин той показваше уважение към американския президент.

— И ти мислиш за това, което мисля и аз, нали? — попита генералът.

— Някой си е направил сметката…

— И то грешна. Смятам, че трябва да разберем кой е. Мисля, че една атака срещу американските интереси с цел да се отслаби Америка е всъщност атака и срещу нашите интереси. Защо Китай направи тази провокация? Защо принудиха американците да променят разположението на флотата си? А сега и това? Американските сили са разпокъсани и в същото време се организира покушение срещу дъщерята на президента? Това не е съвпадение.

— Но не можем да направим нищо. Особено след разкритията в американската преса…

— Другарю председател — прекъсна го Бондаренко, — през последните седемдесет години нашата страна се ръководеше от объркана политическа теория, която противоречеше на обективната действителност, и това е в основата на нашите беди. Да, тук има обективни условия — продължи той, използвайки любимата фраза на съветските военни — реакция, обусловена от три поколения. — Според мен си имаме работа с много умно замислена операция, но в нея има една фатална грешка и тази грешка е, че не са оценили правилно американския президент. Не си ли съгласен с мен?

Головко се замисли няколко секунди. Бондаренко бе прав, но отстрани винаги е по-лесно да се оценят нещата… но дали и американците ги преценяваха толкова добре? Координирана операция? Всичко опираше до Райън.

— Да. Аз допуснах същата грешка. Райън изглежда по-слаб, отколкото е всъщност. Всички признаци са налице, но хората просто не ги забелязват.

— По време на престоя ми в Америка генерал Дигс ми разказа историята за нападението на терористите и как Райън се справил с тях. Освен това той е много добър и в разузнаването. Единственият му недостатък, ако изобщо може да се нарече така, е, че не е опитен политик, а останалите политици възприемат това като слабост. Може би донякъде имат право — продължи Бондаренко, — но ако тази враждебна операция е насочена против Америка, тогава тази политическа слабост е много по-маловажна от достойнствата му.

— И какво следва от това?

— Трябва да му помогнем — решително заяви генералът. — По-добре да бъдем на страната на победителите, защото ако не му помогнем, може да се окажем на страната на победените. Никой няма да нападне директно Америка. А ние едва ли ще имаме такъв късмет, другарю генерал.