Том Кланси
По заповед на президента (41)

38.
Отсрочката

— Не съм подготвен за работа в този район — протестира Кларк. Веднъж вече бе посещавал Иран и знаеше какви трудности може да възникнат при подобна задача.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза Ед Фоли. — Нали непрекъснато повтаряш, че никой не бива да се нагърбва с такива сложни задачи, ако няма добър нюх и ако не си поизцапа ръцете.

— Тъкмо това обясняваше днес следобед на новобранците във Фермата — лукаво подметна Динг. — А освен това им говореше как трябвало да се гледат хората в очите, да се вниква в душите им и така нататък. И колко били полезни такива качества като проницателността, умението да надушиш следата, да предусещаш накъде ще задуха вятърът и прочие. — Той никога не бе пътувал до Иран, но пък нямаше да изпратят Кларк сам, нали?

— Вече си включен в мисията, Джон — намеси се Мери Пат Фоли. — Държавният секретар ще излети след малко. Искам от теб и от Динг да го придружавате. Да се грижите за безопасността му, да разузнаете всичко, но без да се прикривате. Никакви маскировки. Искам да разберете какви са настроенията на хората от улицата. Накратко казано, да се ориентирате в обстановката, колкото е възможно по-бързо. — Обикновено подобни политически промени можеха да бъдат оценявани просто като се следят внимателно последните новини по Си Ен Ен, обаче Мери Пат държеше да изпрати на място опитни разузнавачи, за да напипа пулса на събитията.

Боже Господи — да доживееш да ти нареждат какво да вършиш тъкмо бившите ти ученици, които си се старал да обучиш на всичко полезно и които, за беля, не са забравили твоите уроци. Но има и по-лошо, когато именно тези ученици започнат да те учат какво да вършиш. Кларк още си спомняше, и то много добре, времето, когато съпружеската двойка Мери Патриша и Едуард Фоли стояха на чиновете във Фермата. Още отначало тя се държеше по-предизвикателно от него, но с изострените си инстинкти и отличните си познания по руски език, плюс вроденото си умение да чете в душите на хората… Да, може би Мери Пат бе сбъркала професията си — би трябвало да се заеме с психология. На Ед му липсваше нейната страст, затова пък умееше да анализира информация, да сглобява цялостна картина при оценките на събитията, да гледа в бъдещето. Нито един от двамата не бе съвършен. Но заедно бяха забележителна двойка и Джон се гордееше, че са усвоили най-важното от уроците му.

— Някаква предварителна информация за последните събития в района?

— Засега нищо полезно. Адлер иска да се срещне с Даряеи, за да може лично да го осведоми какви ще са правилата на играта. А ти ще спиш във френското посолство. Пътуването е секретно, първо до Париж, оттам ще ви поемат французите. Времето е малко… но искам да се поразходите из Техеран поне час-два, колкото да придобиете представа за обстановката… например каква е цената на хляба, как са облечени минувачите и прочие. Знаете си работата.

 

 

Малко им оставаше до края. Най-неприятната и изнурителна част от работата се оказа смесването на амониевия фосфат. За правилното дозиране на дизеловото гориво с изкуствения тор използваха данните от справочника. И на двамата им се стори много забавно, че този мощен експлозив се използва за тор. Припомниха си, че в артилерията често се използват взривове, синтезирани от амонячни съединения, а един германски цех за изкуствени торове се беше самовзривил през 1927 година и в съседното село не бе останала нито една здрава къща. Дизеловото гориво се използваше и като частичен източник на химическа енергия, но основното му предназначение беше да намокри азотните смеси, да предава по-добре сътресението от взрива и да ускорява детонацията. Правеха сместа в широко корито — гъста каша, от която оформиха блокове, изчакаха ги да изсъхнат и ги пренесоха на ръце до палетите.

В барабана на циментовоза вонеше отвратително, затова го пълнеха на смени, пък и вътре не можеше да работи повече от един човек. Отне им почти цяла седмица. Слоевете не бяха много добре изравнени, затова попълниха празнотите с по-рядка смес.

— Е, готови сме, Пит — рече Ърни Браун. — Хубаво би било да можехме да наблъскаме още петдесетина килограма, но…

— … но просто няма повече място — съгласи се Холбрук. — По дяволите, така се радвам, че най-сетне му видяхме края!

Двата допълнителни резервоара вече бяха напълнени със сачми. Може би бяха попрекалили с количеството, но малко излишък никога не е вреден.

 

 

Да се изведе незабелязано държавният секретар от Вашингтон никога не е било лесна задача — репортерите винаги забелязваха отсъствието му. Затова на бърза ръка скалъпиха някаква прикриваща версия — Адлер трябвало спешно да се консултира с европейските съюзници по някакви неотложни въпроси. Французите много по-лесно контролираха своите медии — при тях проблемът се свеждаше най-вече до точната синхронизация на събитията.

— Да? — каза Кларк в слушалката.

— Предвидено е за днес — отвърна гласът.

Кларк примигна и поклати глава.

— Добре, след малко тръгваме.

Поне за тази мисия не им се налагаше да изслушват инструктаж преди заминаването. Трябва само да не изпускат Адлер от поглед, после да се поразходят из улиците на иранската столица и да се върнат. И не се налагаше да се безпокоят за мерките за сигурност. Ако иранците — той все още наричаше така жителите на новата Обединена ислямска република — се опитаха да сторят нещо, двамата с Динг бяха безсилни. Иранските тайни служби разполагаха с безброй сътрудници. По-скоро заминаваха, за да бъдат забелязани от противника, защото явно нещо се мътеше в този район.

— Тръгваме ли? — попита Чавес.

— Да.

— Bueno.^[1]

 

 

Даряеи погледна часовника на бюрото, после мислено извади осем, девет, десет и единадесет часа.

Всичко щеше бъде наред.

Днес бе приел френския посланик, доста симпатичен неверник, който говореше местния език толкова добре, че Даряеи не би се учудил, ако се окажеше, че французинът познава в оригинал някои от прославените персийски поети. Посланикът, винаги учтив и почтителен, с изискани маниери, умееше да представя исканията си за различни второстепенни въпроси като събития от важно значение. И винаги поднасяше желанията на своето правителство с оптимистична усмивка.

От друга страна, американците не биха настоявали така енергично, ако бяха научили за пратениците на Бадрейн. Приятелски контакти, приятелска размяна на мнения, приятелски предложения за установяване на приятелски отношения, така бе представил нещата французинът, докато опипваше почвата за подготовката на срещата — явно се надяваше, че ако нещата потръгнат, Франция ще бъде запомнена като страната, насърчила появата на едно ново приятелство… или по-точно, «делово сътрудничество». Ако пък срещата се провали, тогава всички ще си кажат, че Франция се е постарала да изиграе ролята на почтен парламентьор.

Проклети да са тези французи! Ако предводителят на войските им, Карл Мартел, не бе спрял Абд ар-Рахман в битката при Поатие през 732 година, сега може би целият свят би бил арабско владение… но дори и Аллах не може да върне назад хода на историята. Рахман бе изгубил онази битка преди почти тринадесет века, защото хората му били обзети от алчност и защото били изоставили чистотата на своята Вяра. Заобиколени от богатствата на Запада, те прекратили борбата и започнали да грабят, с което дали възможност на Карл Мартел да събере още сили и да контраатакува. Да, струваше си да се помни този суров урок на историята. Винаги има време за грабежи. Но първо трябва да се спечели решителната битка. Първо трябва да смажеш противника, а после взимай всичко, което пожелаеш.

 

 

Излизането от страната се оказа по-лесно от влизането. Като повечето от западните страни, САЩ бяха загрижени повече за това, което пришълците биха внесли през границите, отколкото за това, което биха изнесли. И бяха прави, мислеше си пратеникът, докато чакаше пред паспортното гише на летището «Джон Ф. Кенеди». Иранският търговец мъкнеше със себе си десетки брошури за най-новите модели автомобили. Доста време бе изгубил, докато съчини десетки подробности за версията, че се прибира с възторжени впечатления от автомобилното изложение, но никой не се усъмни в него и не прояви любопитство към деловите му интереси. Той напускаше страната, а това явно много се харесваше на американците, които чевръсто му подпечатаха паспорта. Митничарите дори не си направиха труда да го запитат защо е останал само за двадесет часа в страната — щом е пристигнал с делова цел, това обясняваше всичко. Освен това още нямаше десет сутринта, а персоналът на летището знаеше отлично, че преди десет не се случваше нищо важно.

В самолета му предложиха кафе, обаче пратеникът отказа. Беше прекалено изтощен, ала едва сега започна да усеща тръпките, причинени от умората и страха. Но пък бе удивително колко лесно се оказа всичко. Бадрейн ги бе убеждавал, че всичко ще мине без никакви проблеми, но той така и не му бе повярвал напълно — бе свикнал да заобикаля израелските патрули в Ливан и да очаква в следващия миг агентите на Мосад да го разкрият.

Но щом се прибереше в Техеран и се изправеше пред Бадрейн, щеше да се засмее презрително над тези свои преживявания и да поиска нова задача. Влезе в бюфета, веднага зърна високата бутилка шампанско на бара и си поръча една чаша. Знаеше отлично, че престъпва един от каноните на своята религия, но нали така отпразнуваха на Запад всяка победа? А той имаше за какво да празнува, нали?

 

 

— Май не ти харесва много да идваш в «Андрюс», а? — попита Чавес.

— Как да ти обясня, Доминго… Когато ти още си се возил на детско велосипедче, аз бях в Техеран с толкова несъвършено прикритие, че през него можеше да се гледа като през стъкло. А навън, около посолството, се тълпяха разбеснели се младежи с автомати. «Смърт на Америка!» — така викаха. Очаквах всеки момент да ни измъкнат и да ни разстрелят. Шефът на персонала беше пребледнял от страх. А аз стоях само на петдесет метра от него и не можех да му помогна…

— За какво беше изпратен в Техеран?

— Първия път заради някаква спешна задача на ЦРУ. А втория ме включиха в акцията за спасяване на заложниците. Тогава всички проклинахме лошия си късмет. Наистина беше много опасно. Може би се оказа по-добре, че операцията не успя — заключи Джон. — Нали накрая успяхме да ги измъкнем живи и здрави.

— Значи имаш лоши спомени оттам, а?

Кларк сви рамене.

— Не съвсем. Някои неща например и досега не мога да ги проумея. Мога да разбера саудитите, дори понякога ми допадат. Ако успееш да пробиеш стената от недоверие, с която се ограждат спрямо друговерците, можеш дори да се сприятелиш с тях. Е, някои от техните обичаи си остават странни и дори смешни за нас, но иначе всичко е наред. Напомня на сцени от старите филми, със старомодните понятия за чест и достойнство и така нататък. Но пък са много гостоприемни — продължи той. — Да, доста неща преживях там. Но на другия бряг на Залива положението е съвсем различно. Дано по-рано се махнем от Иран.

Динг паркира и слязоха. Към тях се приближи жена в униформа.

— Ще летим за Париж, сержант — заяви Кларк и извади служебната си карта.

Жената ги отведе.

 

 

Боб Холцман се усамоти в кабинета си, за да сложи в ред обърканите си мисли.

Някой бе съобщил поверителните сведения на Том Донър и Джон Плъмър. Най-вероятно Килти. Мнението на Холцман за Ед Килти до голяма степен се влияеше от отношението му към Джак Райън. Политическите идеи на Килти бяха доста привлекателни, но досега не бяха донесли полза на никого. В някоя друга епоха биха погледнали със снизхождение на слабостта му към нежния пол — а и всъщност кариерата на Ед Килти не беше пострадала чак толкова. Защото Вашингтон бе пълен с жени, налитащи на политическите мъже като пчели на мед… или като мухи на нещо далеч по-неприятно… а политиците не пропускаха да се възползват от това. Много от тези млади жени напускаха столицата дълбоко огорчени, но помъдрели. В епохата, когато абортите все още бяха забранени, често се стигаше и до по-сериозни последици. Политиците по природа бяха толкова привлекателни, че повечето от младите им секретарки се отдръпваха след приключването на поредния флирт с усмивка на уста, без да подозират, че са били използвани като средство за мимолетно развлечение. Но понякога девойките се оттегляха горчиво разочаровани, а Килти бе разочаровал не малък брой млади момичета.

Една от тях дори бе посегнала на живота си. Съпругата на Боб — Либи Холцман — беше описала тази драматична случка, която обаче потъна в забрава, защото тъкмо тогава избухна конфликтът с японците и медиите решиха да я потулят, след което Ед Килти тихомълком бе реабилитиран. Дори и феминистките обявиха, че не си струвало да се пожертва този обещаващ политик заради прегрешенията в личния му живот — а това бе косвен начин да упрекнат Боб и Либи Холцман. Но нали всеки човек би трябвало да се придържа към някакви принципи?

Обаче във Вашингтон много от общоприетите морални принципи явно не бяха валидни.

Да, само Килти можеше да е подхвърлил онези материали на Донър и Плъмър, и то в промеждутъка между сутрешното интервю с президента и следващото, излъчено на живо вечерта, в най-гледаното време. А това можеше да означава, че…

— Ох, дявол да го вземе! — изруга Холцман, осенен от внезапно прозрение.

Да, това вече щеше да предизвика сензация, и то каква! Тъкмо от тези, които неговият главен редактор обожаваше до полуда! В интервюто на живо Том Донър бе споменал, че записът от сутринта се е повредил. Сигурно е излъгал. Боже Господи, репортер, който лъже президента в очите, и то пред милионна аудитория! В журналистическата професия не бяха останали много правила, но… Но не и това! Никой не можеше да упрекне журналистите от вестниците в прекалено топли чувства към телевизионните репортери, които, на свой ред, не им оставаха длъжни — нали се бореха да спечелят една и съща аудитория, а в тази безмилостна битка нямаше място за двама победители. Понякога имаха превес журналистите от вестниците, въпреки далеч по-скромните им изразни възможности. По-скромни ли, запита се Холцман. Да, разбира се, телевизията беше много по-бляскава и привличаща погледа, защото един кадър можеше да замени хиляди думи, особено когато целта е не толкова да се информира публиката, колкото да й се осигури приятно убиване на времето. Телевизията беше като красиво момиче, след което не можеш да не се обърнеш, когато се разминаваш с него на тротоара. Докато вестниците и списанията си оставаха като доведени деца.

Ала как да докаже, че Донър е излъгал?

И кое би му доставило по-голяма наслада? С един замах да съсипе репутацията на този перко с брилянтно скроените му костюми, отблъскващ всички с обилното използване на спрея за коса… Да затъмни всички сензации, поднасяни от телевизионните новинарски емисии! Да принесе незапомнена жертва пред олтара на журналистическата етика. В миналото неведнъж бе прекършвал обещаващи кариери само с една-две остри статии. Наистина, досега не му се бе случвало да се нахвърля срещу колега, макар от друга медия, обаче специално за този подъл тип… с удоволствие щеше да помогне да го изхвърлят от бранша.

Обаче как така Плъмър се бе примирил с тази дръзка измама? Холцман го познаваше от години и винаги се бе отнасял с уважение към него. Защото Плъмър бе отишъл в телевизията в съвсем друга епоха, когато хората в нея все още се стараеха да спечелят доверието на зрителите и да внушават почтеност, когато наемаха най-добрите журналистически екипи само според професионалните им умения, а не според приликите им с прочути кинозвезди. Да, длъжен бе да уведоми Плъмър, макар че тези разкрития със сигурност нямаше да му се понравят.

 

 

Райън не успя да отклони срещата с посланика на Колумбия, който се яви в Овалния кабинет облечен безукорно, както е редно за един дипломат «от кариерата», при това с аристократичен произход. Стиснаха си ръцете сърдечно и енергично, като си размениха обичайните любезности пред обектива на официалния фоторепортер към Белия дом, след което се оттеглиха за деловия разговор на четири очи.

— Господин президент — започна посланикът строго по протокола, — моето правителство ми възложи да ви помоля за обяснение по повод на някои не съвсем обичайни твърдения във вашите медии, касаещи страната, която имам честта да представлявам. Райън кимна мрачно.

— Какво по-точно искате да узнаете?

— Отнася се за съобщенията, че преди няколко години правителство на Съединените щати е имало намерение да нападне моята родина. Ние намираме това твърдение за обезпокоително, да не говорим за нарушението на клаузите на международното право и на многобройните двустранни споразумения между нашите две страни, спазващи демократичните принципи на междудържавните отношения.

— Разбирам вашите чувства, предизвикани от този деликатен въпрос. На ваше място и аз бих се чувствал така. Но позволете ми да заявя, че моята администрация при никакви обстоятелства не би поощрявала подобни действия. Това мога да ви го гарантирам с цялата отговорност като президент на Съединените щати. Вярвам, че ще го предадете на вашето правителство. — Райън реши, че сега е най-удобният момент да предложи на събеседника си чаша кафе. Вече бе научил, че тези на пръв поглед дребни жестове имат голямо значение при дипломатическите срещи — и макар да не разбираше докрай на какво се дължи този парадокс, нямаше нищо напротив да ги използва, стига да допринасят за каузата му. И този път класическата хитрина успя — напрежението между двамата политици за миг се смекчи.

— Благодаря, господин президент — кимна посланикът и надигна чашата си.

— Колумбийско е — усмихна се Райън.

— За съжаление не е от най-добрия сорт, който моята страна предлага за износ — откровено сподели Педро Очоа.

— На ваше място не бих се срамувал — отвърна Джак.

— Така ли?

— Господин посланик, аз много добре знам, че вашата страна плати горчива цена за някои от лошите навици на гражданите на САЩ. Докато работех за ЦРУ, да, имаше и такъв период в живота ми, аз имах достъп до информация относно търговията с наркотици и нейните пагубни последици в Латинска Америка. Никога не съм имал участие в акции, насочени срещу вашата страна, но е вярно, че тогава се запознах с доста на брой поверителни доклади на наши агенти. Познавах полицаи, които платиха с живота си — между другото, както знаете, моят баща също беше полицейски служител — а също и съдии, както и журналисти. Зная, че властите в Колумбия отдавна водят упорита борба за установяване на истинско демократично управление. Но сега бих искал да добавя още нещо, господин посланик. Срамувам се за някои от твърденията, които бяха произнесени в този град по адрес на вашата страна. Проблемът с наркотиците не е възникнал първоначално в Колумбия, нито в Еквадор, нито пък в Перу. Този проблем се е породил тук, в Съединените щати, и вие сте негова жертва, също както и ние… в действителност вие пострадахте повече от нас. Защото атмосферата във вашата страна се отравя заради нашите долари. Така че не вие ни дължите извинения. Тъкмо обратното — ние сме длъжни да ви се извиним.

От тази среща посланикът очакваше много, но не и такъв изненадващ обрат. Остави чашата си на масата и с периферното си зрение долови, че са сами в кабинета. Агентите от охраната мълчаливо бяха напуснали помещението. Липсваше дори и стенографката. Това бе доста необичайно при срещи с чужди посланици. Нещо повече, Райън току-що бе признал, че сведенията от телевизионното интервю са верни, ако не изцяло, то поне отчасти.

— Господин президент — започна посланикът, — не ни се случва много често да чуваме подобни изявления от северноамериканските политици.

— Но ето че сега го чухте от мен. — Погледите им се кръстосаха над масата. — Нямам намерение да критикувам вашата страна, освен ако няма основателен повод, а според сведенията, с които разполагам, липсват каквито и да било поводи за подобно критическо отношение. За да ограничим наркотрафика, ние сме длъжни да насочим усилията си към наркоманите, което именно ще бъде приоритетната задача на нашата администрация. Вече се подготвя законопроект за углавно преследване не само на търговците на едро и пласьорите на дребно, но и срещу крайните купувачи на всякакви наркотични средства. Когато приключат изборите за Конгреса, ще настоявам решително за приемането на този законопроект. Освен това искам да се сформира неофициална работна група, съставена от членове на нашето и вашето правителство, за да се обсъдят начините за подпомагане на вашата страна в борбата с наркокартелите, но без да се накърнява вашият суверенитет. За вас Съединените щати невинаги са играли ролята на добронамерен съсед. За съжаление нямам власт да коригирам миналото, но мога да се опитам да променя бъдещето. Според вас президентът на вашата страна ще приеме ли поканата да се срещнем, за да обсъдим по-задълбочено този проблем?

— Струва ми се, че има надежди такава покана да бъде посрещната благосклонно, разбира се, с оглед на другите задължения и запланувани визити.

— Да, сеньор, напоследък и аз самият все повече се убеждавам, с всеки изминат ден, колко време й усилия поглъщат ангажиментите, които е длъжен да поема всеки държавен глава. Но очаквам — добави Джак с усмивка — да получа някакъв разумен съвет от вашия президент.

— Не бих твърдял, че трябва да очаквате много от тази среща. — Посланикът се питаше как да обясни на своето правителство необходимостта от предлаганата среща. Очевидно Съединените щати залагаха много на нея. Райън току-що му бе предложил инициатива, която в цяла Латинска Америка би била посрещната като изкусен опит за извинение за нещо, което досега Вашингтон никога не бе признавал. Но от пълните разкрития щяха да пострадат много политици и от двете страни. Ако обаче зад предложението му не се спотайваха хитроумни политически сметки, какво би могло да се крие в цялата тази инициатива?

Да, какво стоеше в дъното на предложението му?

— Относно предлагания от вас законопроект… господин президент, как смятате, че ще се гарантира спазването му?

— Тъкмо с този въпрос се занимаваме сега. Предполагам, че повечето от наркоманите прибягват до наркотиците главно заради възможността да избягат, макар и временно, от несгодите на реалния свят, заради насладата и самозабравата. Съгласно статистическите данни поне половината от наркотиците се продават в САЩ от излекувани наркомани, а не от пристрастени любители на дрогата. Според мен ние сме длъжни да забраним употребата им с решителни мерки, които да включват наказания за притежание и употреба на наркотици, независимо от количествата. Но явно няма да ни стигнат затворническите килии за всички задържани. Все пак се надявам да прочистим повечето от улиците в нашите градове. За рецидивистите предвиждаме наказателен срок от тридесет дни общественополезен труд. Например почистване на улиците, събиране на отпадъците в икономически изостаналите зони. Разбира се, ще ги облечем в специални униформи. Надявам се, че сте католик, сеньор посланик?

— Да, също като вас.

Райън се усмихна.

— Искаме рецидивистите да изпитат срам. Ще наблегнем на разяснителните лекции в училищата. Оттам трябва да се започне. Ще се наложи да преразгледаме административните мерки. Вече се разискват възможностите за нова поправка в Конституцията. Оказа се, че няма да е толкова трудно, колкото очаквах в началото на кампанията. Аз съм баща на три деца и проблемът с наркотиците ме ужасява. Все още никой не може да предложи съвършен метод за решаването му. Неизлечимите наркомани се нуждаят от помощта на професионалисти, затова сега обмисляме поредица от специални програми, както на федерално, така и на местно ниво, от които да има реална полза… но ако успеем да се справим с рецидивистите, ще успеем да пресечем поне половината от наркотрафика.

— Ще следим този процес с подчертан интерес — обеща посланик Очоа. Намаляването на приходите на наркотрафикантите щеше да ограничи възможностите им да си осигуряват могъщи покровители и да помогне на колумбийското правителство да осъществи намеренията си — да изкорени влиянието на наркокартелите, разяждащи политическия живот в страната като ракови клетки.

— Съжалявам за обстоятелствата, които бяха повод за днешната ни среща, но от друга страна, се радвам, че успяхме да беседваме за тези доста тревожни въпроси. Благодаря ви, господин посланик, за вашата откровеност. Искам да ви уверя, че никога няма да се откажа от нови срещи с вас за откровена размяна на мнения. Нещо повече, бих искал да уверя както лично вас, така и вашето правителство, че винаги съм хранил дълбокото убеждение в силата на законите и то не само в пределите на моята страна. Каквото и да се е случвало в миналото, аз предлагам ново начало в нашите отношения и съм готов да подкрепя думите си с дела.

Изправиха се и Райън отново му стисна ръката, след което го поведе към вратата. След секунди се озоваха в розариума, пред камерите на телевизионните репортери. Пресцентърът към Белия дом бе уредил кратко изявление относно резултатите от приятелската среща между двамата политици. Заснетите кадри трябваше да потвърдят на зрителите на вечерните новини, че нищо вече не може да накърни отношенията между Колумбия и САЩ.

— Тази година се очаква мека пролет — промълви сеньор Очоа, след като огледа ясното небе и долови топлия полъх на вятъра.

— Но през лятото тук понякога става доста неприятно. А как е в Богота?

— Нашата столица е високо над морското равнище. Никога не става прекалено горещо, макар че слънцето пече много силно. Имате чудесна градина. Съпругата ми обожава цветята. Дори е прочута с тази своя страст — добави посланикът. — Успя да отгледа нов сорт рози, някаква кръстоска между жълтите и тъмнорозовите, в резултат на което постигна неповторим златист цвят.

— А как е името на новия сорт? — Всичките познания на Райън за розите се изчерпваха с това, че трябваше да внимава за бодлите. Обаче камерите не спираха да записват и той беше задължен да поддържа непринудения тон.

— На английски ще се преведе като «Утринна свежест». Според нея отдавна били изчерпани всички имена, подходящи за сортовете рози — обясни Очоа с приятелска усмивка.

— Можем ли да се надяваме да получим от нейните рози за нашата градина?

— Мария ще бъде много поласкана, господин президент.

— Следователно ние с вас успяхме само с една среща да постигнем две споразумения, сеньор. — Последва още едно ръкостискане, старателно увековечено от камерите.

Очоа също знаеше правилата на играта. На мургавото му лице разцъфна усмивка.

— Утринна свежест… хм, да, това за нас е символ на настъпващото просветляване в нашите отношения, господин президент.

 

 

На Бадрейн не му оставаше нищо друго, освен да следи стрелките на часовника и да се измъчва. Отдавна бе включил компютъра към Интернет и трескаво претърсваше каналите с последните новини. Досега нямаше никакво съобщение… обаче нищо не се знаеше със сигурност, докато всички пратеници не се върнеха и не му докладваха лично. Дори и след това щяха да останат съмнения в изхода на операцията. Налагаше се да изчака още три-четири дни, може би пет. Едва тогава щеше да знае със сигурност дали замисълът му е успял напълно.