Стивън Кинг
Кристин (47)

10. ИГРА НА ДЕТЕКТИВИ

Взриви ли се тръбопроводът, надигат се вълни,

мостът рухва заедно с мен в разпенените води,

които ме изхвърлят на брега.

В тоз’ час идват хирурзи отлични,

готови да ми направят шевове различни.

Но знай едно — ако умра по късна доба,

единствено гаджето ще ми постели одеяло в гроба.

Боб Дилън

 

През следващите три-четири седмици с Лий се правехме на детективи и междувременно започнахме да се влюбваме до уши.

На другия ден след разговора ни тя отиде в общината и срещу такса от петдесет цента получи фотокопия от два документа, които по принцип отиват в Харисбърг, но по едно копие се съхранява в либъртивилската община.

Когато Лий позвъни на вратата, нашите си бяха вкъщи. Ели използваше всяка възможност да надникне в хола. Беше запленена от Лий и дори ми стана смешно, когато само след седмица започна да връзва косата си на опашка като нея. Изпитвах огромно изкушение да я подразня за това, но устоях — може би започвах да пораствам (но не дотолкова, че да не задигна шоколадчето й, скрито зад кутиите с храна в хладилника).

С изключение на моментите, когато Ели надничаше в хола, през този ден, двайсет и седми декември, нашите ме оставиха насаме с Лий. Запознах я с тях, майка ми сервира кафе и си поговорихме. Илейн бърбореше най-много — описваше училището си и разпитваше Лий за нашето.

Отначало ми беше неприятно, после си казах, че трябва да съм й благодарен. Родителите ми са въплъщение на буржоазна учтивост (ако поведат майка ми на електрическия стол и тя се сблъска със свещеника, положително ще му се извини). Усещах, че харесват Лий, но бе очевидно (поне за мен), че са озадачени, дори се чувстват малко неловко и навярно се питат къде е мястото на Арни в цялата тази история.

Двамата с Лий се питахме същото. Накрая мама и татко постъпиха както всички родители в подобна ситуация: решиха да оставят младежите да се оправят сами и се заеха със собствените си дела. Пръв стана татко и се извини, че както винаги след Коледа работилницата му е в пълен безпорядък и незабавно трябва да започне да я подрежда. Мама заяви, че има да пише нещо. Ели лукаво ме изгледа и попита:

— Как мислиш, Денис, Исус имал ли е куче?

Двамата избухнахме в смях. Лий ни наблюдаваше с учтивата усмивка на човек, който не разбира за какво става дума.

Престанах да се смея и извиках:

— Изчезвай, Ели!

— Какво ще направиш, ако откажа? — заяде се тя, но очевидно ме дразнеше по навик, защото веднага стана и се запъти към вратата.

— Ще те накарам да ми изпереш бельото.

— Ще има да вземаш — надуто изрече Ели и величествено напусна стаята.

Смутено промълвих:

— Такава си е тя, мота сестричка.

— Страхотна е — усмихнато отвърна Лий.

— Ако живееш под един покрив с нея, положително ще промениш мнението си. Покажи какво си донесла.

Тя сложи едно от фотокопията върху стъклената масичка, където вчера бе подредила гипсовите парчета.

Беше удостоверение за повторна регистрация на употребявана кола плимут седан, модел ’58 (с четири врати), червено-бял на цвят. Издадено беше на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма година и беше подписано от Арнълд Кънингам. Следваше подпис на баща му.

Подпис на собственика: Арнолд Кънингам

Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) Майкъл Кънингам

Попитах Лий:

— На какво ти напомня:

— На един от подписите върху гипсовите парчета.

— Правилно — ето на този. Арни „ми даде автограф“ малко след влизането ми в болницата след злополучния мач в Ридж Рок. Винаги се е подписвал така. Да видим другия документ.

Лий постави листа редом с първия. Беше удостоверение за регистрация на нова кола, плимут седан, модел ’58 (с четири врати), боядисан в червено и бяло. Издадено бе на първи ноември хиляда деветстотин петдесет и седма. Съвпадението ме стресна. Вдигнах поглед към Лий и изражението на лицето й ми подсказа, че също го е забелязала.

— Погледни подписа — промълви тя.

Вперих очи в документа.

Подпис на собственика: Роналд Д. Льобей

Подпис на родителя или настойника: (ако собственикът е под 18 г.) ……..

Това бе подписът на Арни, познат ми от Деня на благодарността, когато го бях накарал „да ми даде автограф“ втори път — не трябваше да си гений, или графолог, за да забележиш приликата. Имената бяха различни, почеркът — еднакъв.

Лий ми протегна ръка и аз я сграбчих.

 

В работилницата си в мазето баща ми прави играчки. Може да ви се стори странно, но това е неговото хоби. Нещо повече — подозирам, че някога е бил изправен пред дилемата да се запише в колеж, или да рискува и да се залови с изработването на играчки. Навярно се е изплашил и е избрал по-сигурната професия. Струваше ми се, че понякога в очите му проблясва съжаление като призрак, който няма покой, но може би това бе плод на въображението ми, което доскоро съвсем не беше толкова развинтено.

По-голяма част от играчките бяха за мен и за Ели, но почти винаги Арни намираше под елхата си или до тортата по случай рождения му ден и по някое „творение“ на татко. Същото се отнасяше и за Ейми Карудърс — най-добрата приятелка на Ели в детството й (която отдавна се бе преселила с родителите си в Невада, и за която сестра ми говореше със скръбен глас, както се говори за хора, умрели млади и от безсмислена смърт), както и за мнозина други наши приятели.

Когато пораснахме баща ми започна да подарява повечето играчки на Армията на спасението и всяка година, няколко дни преди Коледа мазето неизменно напомняше работилницата на добрия старец — препълнено бе с картонени кутии, в които бяха опаковани дървени влакчета, сглобяеми часовници, които действително работеха, плюшени животни и какво ли още не. Беше най-добър в изработването на дървени играчки (до избухването на войната във Виетнам бе направил батальони войничета, но през последните пет години лека-полека постепенно те бяха изместени от други играчки — и досега не съм сигурен дали го е направил съзнателно), но общо взето баща ми се справяше отлично и с другите видове. Седмица след Коледа работилницата изглеждаше пуста, само миризмата на дървени стърготини напомняше, че само преди няколко дни мазето е било препълнено с играчки.

През тази седмица баща ми почистваше помещението, смазваше машините и се подготвяше за следващата година. През януари и февруари мазето започваше да се пълни със странни предмети, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: кашон с измъкната от стара кушетка морска трева, която баща ми по-късно щеше да използва за пълнеж на някое плюшено мече (наричаше всяка от мечките Оуън или Олив. Когато бях във второ отделение вече бях притежавал шест мечета Оуън, а сестра ми — също толкова мечки Олив), парченца тел, копчета и плоски очи, разпилени върху тезгяха му като в някакъв кървав филм на ужасите. Тези предмети постепенно се превръщаха в различни играчки: дървени влакчета и балерини с подвижни крайници и с начервени с руж страни. Накрая се появяваха кашоните от магазина за спиртни напитки и играчките отново се опаковаха в тях.

През всяка от последните три години баща ми получаваше награди от Армията на спасението, но ги криеше в чекмеджето, сякаш се срамуваше от тях. И до ден-днешен не мога да проумея защо, но във всеки случай не беше от стеснение — изработването на играчки не е нещо, от което трябва да се срамуваш.

Същата вечер с мъка слязох в мазето, като се вкопчвах в перилата на стълбата с една ръка, а с другата се подпирах върху патерицата.

— Денис! — възкликна баща ми, едновременно изненадан и обезпокоен. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, мога и сам.

Той остави метлата до купчинка жълтеникави стърготини и ме загледа как слизам, сетне промълви:

— В такъв случай, може да е по-добре да те бутна?

— Ха-ха! Много смешно.

Преодолях последното стъпало, с подскачане се добрах до креслото, което баща ми държи в ъгъла, редом със стария прожекционен апарат и се стоварих върху него.

— Как се чувстваш? — попита татко.

— Добре.

Той събра в лопатата част от стърготините, изсипа ги в кофата за смет и кихна.

— Имаш ли болки?

— Понякога.

— Внимавай, когато слизаш по стълбите. Ако майка ти бе видяла онова, което одеве направи…

Ухилих се:

— Навярно щеше да изпадне в истерия.

— Всъщност, къде е тя? — попита татко.

— Отидоха с Ели у семейство Ринеке. Дайна Ринеке е получила за Коледа пълна колекция от албумите на Шон Касиди. Ели ще се пукне от завист.

— Мислех, че Шон вече не е на мода.

— Навярно Ели се страхува, че модата ще се върне.

Баща ми отново се засмя, сетне мълчахме в продължение на няколко минути. Седях на креслото и го наблюдавах как мете. Знаех, че скоро ще изплюе камъчето и предчувствията ми се оправдаха. След малко той се обърна към мен:

— Лий не ходеше ли с Арни?

— Да.

Татко ме изгледа и отново взе метлата. Мислех, че ще ме попита дали постъпвам правилно, или ще каже, че да отмъкнеш момичето на най-добрия си приятел едва ли може да се нарече джентълменска постъпка, но думите му ме изненадаха:

— Напоследък Арни не идва у нас. Дали се срамува, че се е забъркал в онази къща?

Имах чувството, че нарочно говори така, за да опипа почвата.

— Нямам представа — отвърнах.

— Едва ли трябва да се безпокои. Сега, след смъртта на Дарнъл… — Той наклони лопатата към кофата и стърготините се изсипаха вътре с глух звук. — Съмнявам се, че изобщо ще заведат дело срещу него.

— Така ли мислиш?

— Да. Не могат да го обвинят в нищо. Навярно ще го глобят и съдията ще му дръпне едно конско, но всъщност никой не иска да създава неприятности на момче от добро семейство, на което предстои постъпване в колеж, след което ще заеме подобаващото му се място в обществото.

Той втренчи в мен проницателните си очи. Внезапно се почувствах неудобно.

— Сигурно имаш право.

— Само че Арни вече не е такъв, нали, Денис?

— Не, променил се е.

— Всъщност, откога не си го виждал?

— От Деня на благодарността.

— Как ти се стори тогава? Добре ли беше?

Бавно поклатих глава — изведнъж ми се прииска да се разплача и да му разкажа всичко. И преди бях изпитвал подобно желание, но не му се подчиних. Не споделих нищо и сега, но поради друга причина. Спомних си думите на Лий, че на Бъдни вечер се страхувала за родителите си. Нещо ми подсказваше, че ще е по-добре, ако по-малко хора знаят за… подозренията ни.

— Какво му е?

— Нямам представа.

— Лий знае ли нещо?

— Не, не е сигурна. Подозираме нещо, но…

— Искаш ли да го споделиш с мен?

— Да, но ми се струва, че е по-добре да мълча.

— Добре. Засега няма да настоявам — промълви татко и продължи да мете. Дращенето на твърдата метла върху циментовия под ми действаше почти хипнотично.

— Струва ми се, че трябва да разговаряш с Арни и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е. Вече съм го решил.

Всъщност перспективата за този разговор изобщо не ме радваше.

Отново замълчахме. Баща ми приключи с метенето и се огледа.

— Без кашоните е по-добре, нали?

— Имаш право.

Той печално се усмихна и запали от любимите си „Уинстън“. Откакто изкара инфаркт почти се бе отказал от пушенето, но винаги носеше със себе си пакет цигари. От време на време запалваше по една — обикновено в моментите, когато беше напрегнат.

— Дрън-дрън. Изглежда адски пусто.

— Ами… като че ли си прав.

Взех патериците.

— Няма да ти откажа.

Той ме изгледа и се ухили.

— Досущ приличаш на Джон Силвър^[1]. Липсва ти само папагалът.

— Е, ще ми помогнеш ли, или ще ми се присмиваш?

— Май е по-добре да направя първото.

Прегърнах го през врата и отново се почувствах малък.

В главата ми нахлу отдавна забравен спомен: татко ме занася на ръце в стаята ми на горния етаж, след като съм заспал по средата на шоуто на Ед Съливан. Дори миризмата на одеколона му беше същата.

Когато изкачихме стълбата той отново проговори:

— Може би ще си кажеш, че си пъхам носа в чужди работи, но съм длъжен да попитам дали Лий все още ходи с Арни.

— Не, татко.

— А с теб?

— Ами… Всъщност не знам. Струва ми се, че не.

— Искаш да кажеш — все още не.

— Може би.

Започнах да се чувствам неудобно и навярно ми личеше, но баща ми неумолимо продължи:

— Прав ли съм, ако кажа, че е скъсала с Арни заради промяната в него?

— Да.

— Той знае ли за вас двамата.

— Татко, между мен и Лий няма нищо. Поне засега.

Баща ми се изкашля и замисли. Пуснах го и се престорих на вглъбен в трудната задача да наместя патериците под мишниците си.

Най-сетне татко наруши мълчанието:

— Ще ти дам един безплатен съвет — не му позволявай да разбере, че между теб и Лий има нещо. Опитвате се да му помогнете, нали?

— Питам се дали не е късно, татко.

— Знаеш ли, видях го два-три пъти.

— Нима? — изненадах се аз. — Къде?

Баща ми сви рамене.

— На улицата. В центъра на града. На други места. Либъртивил не е толкова голям. Арни…

— Какво?

— Като че не ме позна. Освен това изглежда по-стар, особено след като кожата му се изчисти. Едно време си мислех, че прилича на баща си, но вече не съм толкова сигурен.

Той замълча, после внезапно попита:

— Хрумвало ли ти е, че приятелят ти изглежда на границата на лудостта.

— Да — отвърнах и съжалих, че не мога да споделя подозренията си, които навярно биха го накарали да се усъмни в здравия ми разум.

— Пази се — промълви той и въпреки че не спомена случилото се с Дарнъл, бях сигурен, че мисли за това. — Пази се, Денис.

На другия ден Лий ми се обади по телефона. Обясни, че изпращали баща й в командировка в Лос Анджелис, а той предложил всички да заминат и за няколко дни да избягат от студа и от снега.

— Мама полудя от радост — обясни тя. — Не ми хрумна никаква правдоподобна причина, за да остана тук. Но ще отсъствам само десет дни и ще се върна на осми януари за първия учебен ден.

— Звучи прекрасно — отвърнах. — Пожелавам ти приятно прекарване.

— Мислиш ли, че не бива да заминавам?

— Ако не отидеш, ще те изпратя при психиатър.

— Денис?

— Какво?

Тя понижи глас.

— Моля те, пази се. Аз… Напоследък често мисля за теб.

След това побърза да затвори. Думите й ме изненадаха приятно, но се почувствах гузен спрямо Арни. Усещането за вина беше намаляло, но не бе изчезнало. Баща ми бе попитал дали се опитваме да помогнем на Арни. Аз също си задавах този въпрос. Може би прекалено много се интересувах от живота му, въпреки че ме беше предупредил да не го шпионирам. А междувременно се опитвах да му отнема момичето. Питах се, как би постъпил, ако разбере за това.

Главата ми се цепеше от мъчителните размишления; казах си, че Лий заминава точно навреме — поне щеше да е в безопасност.

В петък, на двайсет и девети декември позвъних в либъртивилската организация на ветераните-легионери и поисках да ме свържат със секретаря Ричард Макендлес. Научих името му от портиера, който ми даде и телефона му. Оказа се, че номерът е на единственият в Либъртивил магазин за „луксозни мебели“, собственост на Дейвид Емерсън. Помолиха ме да изчакам, сетне чух гласа на Макендлес — дълбок, дрезгав глас, явно принадлежащ на жилав старец, прехвърлил шейсетте. Имах чувството, че генерал Патон и ветеранът, с когото разговарях, са се били рамо до рамо в Германия, докато разгонвали като мухи вражеските куршуми.

— На телефона Макендлес.

 

— Добър ден, господине. Казвам се Денис Гилдър. През август миналата година вашата организация устрои погребение с военни почести на човек, на име Роланд Д. Льобей и…

— Приятел ли ви е покойникът?

— Не, далечен познат, но…

— В такъв случай онова, което ще ви кажа няма да ви обиди — изрече старецът с дрезгавия си глас. — Льобей беше най-големият мръсник, когото познавах и ако зависеше от мен, не бих си помръднал пръста да го погреба. Знаете ли, той напусна организацията ни през седемдесетте, в противен случай щяхме да го изхвърлим. Не познавам по-проклет човек от него.

— Нима?

— Точно така. Непрекъснато гледаше да се заяде и не пропускаше възможност да предизвика побой. Не ставаше за игра на покер, нито за пиене. Първо, не можеше да се конкурираме с него, освен това непрекъснато се зъбеше. Ама че противно и откачено копеле беше този Льобей. Всъщност, кой си ти, младежо?

Хрумна ми налудничавата мисъл да цитирам Емили Дикинсън: „Аз съм никой. Кой си ти?“, но вместо това обясних:

— Мой приятел купи колата на Льобей малко преди смъртта му…

— По дяволите! Да не би да е онзи плимут, модел 57?

— Същият, но моделът е петдесет и осма.

— Да, да — петдесет и седма, или петдесет и осма, боядисан в червено и бяло. Струва ми се, не обичаше нищо друго, освен тази кола. Отнасяше се с нея като с любима жена. Знаеш ли, заради нея той напусна Легиона.

— Така ли? Какво се случи?

— О, по дяволите! Беше толкова отдавна, момче. Чувствам, че започвам да ти досаждам, но побеснявам винаги, когато си спомня за този мръсник, Льобей. Все още имам белези по ръцете, които дължа на него. По време на Втората световна война чичо Сам отне три години от живота ми, за което получих само медал. Участвал съм в безброй сражения, бил съм се почти на всички скапани островчета в Южния Тихи океан. Заедно с още петдесет войника отбихме атаката на японските камикадзе на Гуадал-канал — представи си — два милиона шибани японци, които ни нападат с мечовете си, направени от кутии за кафе. Но се отървах без драскотина. Няколко куршума изсвириха покрай ушите ми. Точно преди да разпръснем япончугите, човекът до мен беше изкормен в името на японския император. Важното е, че по онова време само веднъж видях собствената си кръв и то когато се порязах при бръснене. Тогава… — Макендлес се засмя. — Мама му стара, ето че отново се раздрънках. Жена ми твърди, че някой ден ще си отворя прекалено широко устата и ще пропадна през нея. Как ти беше името?

— Денис Гилдър.

— Добре, Денис. Откровеност за откровеност — какво искаш?

— Ами… приятелят ми купи колата на Льобей и я поправи… Стегна я като за изложба…

— Да, и Льобей правеше така — прекъсна ме старецът и устата ми пресъхна. — Признавам, че обичаше шибаната кола. За разлика от жена си, за която изобщо не му пукаше. Знаеш ли какво се случи с нея?

— Да.

— Проклетият й съпруг я докара дотам — мрачно заяви Макендлес. — След смъртта на дъщеричката им Льобей престана да й обръща внимание. Все ми се струваше, че никога не е обичал дори детето си. Прощавай, Денис, такъв съм си, непрекъснато дрънкам, не можеш да ми затвориш устата. Майка ми казваше: „Дики, езикът ти като че се разтяга във всички посоки.“ Та какво казваше, че искаш?

— С приятеля ми отидохме на погребението на Льобей, където се запознахме с брат му Джордж.

— Който ми се видя свестен човек — прекъсна ме старият легионер. — Май беше учител. От Охайо.

— Точно така. Разговарях с него и ми се стори доста симпатичен. Казах му, че ще държа матура върху Езра Паунд^[2]…

— Езра кой?

— Паунд.

— По дяволите, това пък кой е? Беше ли на погребението?

— Не, сър. Паунд е бил поет.

— Какво?

— Поет. И също като Льобей е мъртъв.

— О!

В гласа на мистър Макендлес се промъкна подозрение.

— Всъщност, по-важно е това, че мистър Льобей — Джордж Льобей обеща да ми изпрати материали за Езра Паунд. Сега са ми жизнено необходими, но съм загубил адреса му. Предположих, че го пазите в картотеката на организацията.

— Разбира се, има го в архива. Знаеш ли, Денис, писна ми от секретарската длъжност. Мандатът ми изтича през юли и повече никога няма да се хвана на това хоро. Никога!

— Надявам се, че не съм ви затруднил.

— Е, нали сме за това. Дай ми адреса си, момче. Ще ти изпратя картичка с информацията.

Съобщих му данните и отново се извиних, че съм го обезпокоил на работното му място.

— Не се притеснявай. И без това в момента имаме почивка.

Попитах се какво ли работи грубиян като него в магазина на Дейвид Емерсън, където пазаруваше елитът на Либъртивил. Дали е продавач? Представих си как развежда из изложбения салон елегантна млада дама и бърбори: „Ето един адски готин диван, госпожо; погледнете проклетото канапе. Естествено, нямахме такива луксозни мебели на фронта, когато онези шибани, натъпкани с наркотици японци ни нападнаха със самоделните си мечове…“

Усмихнах се, но следващите му думи накараха усмивката ми да помръкне:

— Няколко пъти съм се качвал в колата на Льобей, но никога не съм я харесвал. Да пукна, ако знам защо, но от нея ме побиват тръпки. Повече не се качих на нея, след като жена му… Е, нали знаеш. Направо изпитвах ужас от шибаната кола.

— Вярвам ви — отвърнах. Стори ми се, че чувам гласа си отдалеч. — Слушайте, защо Льобей напусна легиона? Споменахте, че колата била замесена.

Той се засмя, очевидно поласкан от вниманието ми.

— Не вярвам да те интересува тази отдавна забравена история.

— Напротив. Нали ви казах, че приятелят ми купи тази кола.

— Тогава ще ти я разкажа. Имай предвид, че е доста страна. Понякога с момчетата си я припомняме, когато сме обърнали няколко чашки повече. Не само аз имам белези по ръцете. Като се замисля, ми хрумна, че цялата история беше направо зловеща.

— Разкажете ми какво се случи.

— С една дума, заедно с момчетата решихме да погодим номер на Льобей. Признавам, че постъпката ни беше доста детинска, но никой не обичаше кучия му син. Делеше се от нас, беше единак…

„Също като Арни“ — помислих си.

— … Освен това онази вечер всички си бяхме пийнали. Току-що бе завършило някакво събрание, на което Льобей се държа още по-гадно. Та както ти казвах, седяхме в бара и го наблюдавахме — явно се канеше да си тръгне. Докато обличаше палтото си продължаваше да спори с Пучи Андерсън за някакъв бейзболен мач. Знаехме, че винаги потегля с колата си по един и същ начин: докрай педала на газта, Плимутът полита като ракета, под колелата му се разхвърчава чакъл. Изведнъж на Сони Белерман му хрумна блестяща идея: четирима от нас се измъкват през задната врата и отиват на паркинга. Скриваме се зад ъгъла на сградата, докъдето плимутът винаги стига на заден ход, преди да „излети“. Знаеш ли, той винаги наричаше колата с някакво женско име, сякаш му беше съпруга. „Отваряйте си очите и се наведете — предупреждава ни Сони. — Не мърдайте, докато ви дам знак“. Нали разбираш, всички се бяхме наквасили. След десет минути се появява и Льобей — беше пиян като кютюк. Спря и затърси ключовете си. Сони прошепна: „Бъдете готови, но не се изправяйте“.

Льобей скача в колата и я подкарва на заден ход. Всичко се развива в наша полза, защото той спира за момент, за да запали цигара. През това време ние сграбчихме колата и я повдигнахме така, че когато мръсникът настъпи газта, задните колела да се завъртят във въздуха. Нали разбираш?

— Да.

— Действително беше детински номер. Често го прилагахме след училищните забави, веднъж дори блокирахме колата на треньора Пъфър.

— Очакваше ни огромно разочарование — продължи старецът. — Льобей запали цигарата си и пусна радиото. Ето още нещо, което ни вбесяваше — проклетникът не слушаше друго, освен рокендрол, сякаш беше хлапак, не дъртак пред пенсия. Навярно е включил на първа скорост, но не съм сигурен, защото се навеждах, за да не ме види. Спомням си, че Сони Белерман се смееше и точно преди да се разиграе трагедията, ни прошепна: „Вдигнахте ли я?“ А пък аз му отвърнах: „Оная работа ти е вдигната, Белерман“. Знаеш ли, единствено той пострада сериозно, навярно заради халката на пръста си. Но се заклевам в най-святото си, че колелата бяха във въздуха, на десетина сантиметра от земята.

— Какво се случи? — попитах, въпреки че вече се досещах.

— Льобей „излетя“ както винаги — ето какво се случи. Все едно, че всичките колела бяха на земята. Разхвърча се чакъл, бронята се измъкна от ръцете ни, като одра ивици кожа. Безименният пръст на Сони Белерман почти бе откъснат — халката му се закачи в бронята и пръстът му изскочи от ставата като тапа от бутилка. Дочухме сатанинския смях на Льобей — имах чувството, че е знаел какво сме намислили. Може би е отишъл до тоалетната, погледнал е през прозореца и ни е видял да се крием зад ъгъла. С това се приключи членството му в местната легионерска организация. Изпратихме му предупредително писмо и той напусна. Ще ти кажа и още нещо, за да разбереш колко непредсказуеми са хората: след смъртта на Льобей не друг, а самият Сони Белерман предложи да го погребем както подобава. Обърна се и ни каза: „Вярно, че беше мръсник, но все пак сме се били заедно на фронта. Защо да не му устроим свястно погребение?“ Така и направихме. Не знам защо, но все си мисля, че Сони е по-добър християнин от мен.

— Може би не сте повдигнали задните колела — обадих се аз, докато размишлявах какво се бе случило с момчетата, които унищожиха Кристин през ноември. Те бяха загубили много повече, отколкото няколко ивици от кожата на ръцете си.

— Абсолютно съм сигурен, че бяха във въздуха. Казах, че ни обсипа чакъл, но се завъртяха предните колела. До ден днешен не мога да си го обясня. Направо е зловещо. Гери Барлоу, който беше един от четиримата герои, продължава да твърди, че по някакъв начин Льобей е успял да монтира в колата си предно предаване, но това е невъзможно, нали?

— Смятам, че изобщо не може да се направи.

— Аз също мисля така — съгласи се старецът, сетне възкликна: — Майчице, пропилях цялата си почивка в бърборене. Е, момче, трябва да приключваме — бързам да си налея още една чаша кафе. Ще ти изпратя адреса, сигурен съм, че го имаше.

— Благодаря, мистър Макендлес.

— Няма защо, Денис. Пази се.

— Употребявай го, но не злоупотребявай с него, а!

Старецът се разсмя:

— Точно така говорехме в армията.

После затвори телефона.

Бавно оставих слушалката и се замислих за колата която се движи дори със задните колела във въздуха. Спомних си думите на Макендлес: „Беше някак си зловещо.“ Бе повече от зловещо — старецът все още носеше белезите като доказателство. Това ме подсети за разказа на Джордж Льобей. Той също имаше белег, оставен му от брат му. С течение на времето белегът се бе удължил.