Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кристин

Издателска къща „Плеяда“, София, 1993

Превод от английски: Весела Прошкова, 1993

Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1993

Коректор: Румяна Цонева, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Кристин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кристин
Christine
АвторСтивън Кинг
Създаване1983 г.
САЩ
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман

„Кристин“ (на английски: Christine) е роман на ужасите, написан от Стивън Кинг. Книгата е публикувана за първи път през 1983 г. В романа се разказва за американски автомобил Плимут Фюри от 1958 г., който е обладан от свръхестествени сили.

Романът е филмиран през 1983 година от американския режисьор Джон Карпентър.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

33. ДЖЪНКИНС

Малката, поспри и при мене се качи в колата.

Какво рече?

Работата да си гледам и да си затварям устата?

Но ти си моята работа, бейби

и страшно си падам по тебе…

Питаш каква ми е колата?

Кадилак, модел четирийсет и осма —

повярвай, наистина е страхотна!

Давай, Джозефайн, дава…

Елас Макданиел

 

Джънкинс дойде в гаража на Дарнъл към девет часа вечерта. Арни току-що бе привършил с работата си по Кристин за деня. Беше поставил антена на мястото на унищожената от бандата на Репертън и в продължение на петнайсетина минути седеше зад волана и слушаше питсбъргската станция, която предаваше редовната петъчна програма „Вечер със златните хитове“.

Отначало възнамеряваше само да пусне радиото и да потърси някоя станция, за да се убеди, че е поставил правилно антената, но беше попаднал на WDIL. Седеше неподвижно, взираше се разсеяно през предното стъкло, докато Боби Фулър пееше „Борих се срещу закона“, последван от Френки Лаймън и Тийнейджърс с тяхната „Защо глупците се влюбват“. Сетне Еди Кокрън изпя „Хайде всички заедно“, а Бъди Холи — „Продължавай да бълнуваш“. Това предаване не се водеше от дискожокей, нямаше реклами. От време на време се обаждаше приятен женски глас и му съобщаваше онова, което вече знаеше — че слуша питсбъргската WDIL.

Арни замечтано седеше зад кормилото и леко отмерваше такта с пръсти. Антената беше наред. Да, беше свършил добра работа. Уил беше прав — имаше златни ръце. Кристин беше най-убедителното доказателство за това. Когато я видя пред бараката на Льобей, тя беше само куп старо желязо и той беше успял да я превърне в нова кола. След нападението на бандата на Бъди Кристин ставаше само за автомобилното гробище, но отново бе успял да я ремонтира. Беше…

Бълнувай… бълнувай и ми кажи… кажи ми… да не съм самотен…

Всъщност какво беше направил? Сменил бе антената. Спомняше си и това, че е изчукал смачканата ламарина. Но не беше поръчал предно стъкло (въпреки че то беше сменено), нито тапицерии за седалките (които също бяха нови). Беше погледнал само веднъж под капака, преди ужасено да го затръшне при вида на пораженията, нанесени върху мотора на Кристин.

А сега радиаторът беше цял, блокът на двигателя — чист и блестящ, буталата се движеха безпрепятствено, а моторът мъркаше като котарак.

Опита се да забрави кошмарните си сънища.

Сънувал бе Льобей, седнал зад волана на Кристин. Старецът носеше войнишка униформа, цялата плесенясала, сякаш току-що беше излязъл от гроба. Внезапно лицето му се промени, плътта му започна да се топи, под нея щръкнаха бели, блестящи коси. Очните кухини бяха празни и все пак в тях се гърчеше нещо. Сетне фаровете на Кристин се запалиха и осветиха някакъв човек, приковаха го като бръмбар върху картонче. Човекът му беше познат.

Дали не беше Мучи Уелч?

Може би. Но когато Кристин внезапно се стрелна напред, на Арни му се стори, че ужасеното лице на човека се разтича като восък и се променя още преди плимутът да го достигне: в един миг беше лицето на Репертън, сетне — на Сенди Галтън, после прие образа на дебелия Уил Дарнъл.

Който и да стоеше на улицата, рязко отскочи встрани, но Льобей подкара колата на заден ход, хванал лоста за скоростите с черните си, изгнили пръсти; на единият имаше венчална халка, увиснала върху прогнилата плът като примка, хвърлена върху клона на изсъхнало дърво. Сетне отново се стрелна напред, докато жертвата му се втурна към другата страна на улицата. Когато Кристин връхлетя върху непознатия, той се обърна и ужасено погледна назад — Арни видя лицето на майка си, на Денис Гилдър, на Лий, изплашено разтворила очи, докато тъмнорусата й коса се развява от студения вятър…

Най-сетне съгледа собственото си лице, сгърчените му устни се опитваха да произнесат: „Не! Не! Не!“

Гръмливият звук на ауспуха (със сигурност беше счупен от нещо) се заглушаваше от победоносния вик на Льобей, изтръгващ се от разложеното му гърло, през устните, разтегнати в мъртвешка гримаса, покрити с тънък слой зелена плесен. Старецът крещеше триумфално:

— На ти, лайнар такъв! Е, харесва ли ти?

Дочу се приглушено тупване, калникът на Кристин се блъсна в човешка плът, нечии очила изхвърчаха във въздуха. Сетне Арни се събуди в леглото си. Беше се свил на кълбо, целият трепереше и стискаше възглавницата си. Видя, че е два и четвърт през нощта и усети огромно облекчение, че все още е жив. Беше жив, Льобей бе мъртъв, а Кристин — в безопасност. Само тези три неща имаха значение.

„О, Арни, я признай как контузи гърба си?“ — злобничкият вътрешен глас задаваше въпрос, на който той се страхуваше да отговори.

Беше казал на всички, че се е контузил във Фили Плейнс, когато качвал някаква таратайка на камиона-платформа. Действително колата беше започнала да му се изплъзва и я беше бутнал с всички сили, но все пак това не бе причината за болките в гърба му.

В нощта, след като двамата с Лий откриха смазаната Кристин в паркинга на летището, клюмнала върху разрязаните си гуми… Същата нощ я закараха в гаража на Дарнъл и настрои радиото в канцеларията на станцията, която предаваше стари мелодии. Защо не, Уил вече му се доверяваше. Нали прекарваше контрабандните му цигари до щата Ню Йорк и оръжието чак до Бърлингтон? Веднъж дори занесе в Уилинг някакви увити в кафява хартия пакети. Предаде ги на младеж със стар „Дожд Челънджър“ и в замяна взе друг, малко по-голям пакет, също така дискретно опакован. Предполагаше, че му дават пари за пратката кокаин, но се страхуваше да научи истината.

По време на тези „командировки“ караше колата на Уил — „Империал“, модел ’66, черен като нощта. Автомобилът се движеше безшумно и багажникът му имаше двойно дъно. Дарнъл му бе казал, че няма да има проблеми, стига да не превишава позволената скорост. Най-важното бе, че сега имаше ключа за гаража и можеше да идва след като всички си бяха отишли. Както бе направил през онази нощ. Беше настроил радиото на WDIL и беше… беше…

Беше контузил гръбнака си.

Но какво бе правил?

От подсъзнанието му изплува отдавна чута фраза: „Имах проблем с гърбината…“

Действително ли искаше да научи? Не. Понякога колата го отвращаваше, струваше му се, че ще е по-добре да… да я закара на автомобилното гробище. Не че щеше да го направи, но от време на време (както снощи, например, когато се събуди, плувнал в пот от кошмарния си сън) чувстваше, че ако се отърве от Кристин, ще бъде… по-щастлив.

Внезапно радиото изпращя, сякаш изсъска котка.

— Не се безпокой — прошепна Арни. Бавно, с нагласа прокара длан по таблото. Да, понякога Кристин го плашеше. Навярно баща му бе прав донякъде — колата беше променила живота му. Но не можеше да я зареже — все едно да се самоубие.

Пращенето престана. „Марвълетс“ пееха „Моля, господин пощальон“.

Внезапно някой изрече:

— Арнълд Кънингам?

Момчето подскочи и изгаси радиото, сетне се обърна. Нисък, елегантен човек надничаше през прозореца на Кристин. Очите му бяха тъмнокафяви, а лицето — зачервено, навярно от студа.

— Да?

— Казвам се Рудолф Джънкинс, детектив от щатската полиция — изрече мъжът и му подаде ръка през отворения прозорец.

За миг Арни се втренчи в нея и си помисли, че баща му се оказа прав. Сетне пусна най-чаровната си усмивка, стисна здраво ръката на полицая и възкликна:

— Не стреляйте! Ще хвърля оръжието си.

Джънкинс също се усмихна, но очите му продължаваха внимателно да разглеждат колата, което не се понрави на Арни. Изобщо не му се понрави.

— Брей! От местните полицаи разбрах, че бандитите направо са смазали таратайката ти, но изобщо не й личи.

Момчето сви рамене и излезе от колата. Обикновено в петък вечер в гаража нямаше много клиенти. Уил почти не се мяркаше. Днес също отсъстваше. В отсрещната клетка някакъв тип на име Габс поставяше нов шумозаглушител на раздрънкания си „Велиънт“, от дъното на гаража се разнасяше бръмченето на пневматичната отвертка — непознат поставяше вериги на колата си. С изключение на тях двамата, Арни и полицаят, бяха сами.

— Не беше толкова страшно, колкото изглеждаше — промълви Арни.

Подозираше, че този елегантен човечец е много умен. Машинално, сякаш за подкрепа сложи ръка върху покрива на Кристин и моментално се почувства по-добре. Уверен бе, че ще се справи с полицая, колкото и да бе хитър. Пък нямаше за какво да се притеснява.

— Повредите бяха минимални.

— Така ли? Разбрах, че са надупчили купето с остър инструмент — промълви Джънкинс и внимателно огледа Кристин. — Да пукна, ако виждам някаква следа. Навярно си истински гений, Арни. Май че трябва да те наема за постоянно, като знам как кара жена ми.

Усмихна се обезоръжаващо, но очите му продължаваха да проучват колата. От време на време се отклоняваха към лицето на Арни, сетне отново се съсредоточаваха върху Кристин. Момчето започна да се притеснява и заяви:

— Вярно, че съм добър, но все пак не съм Господ. Ако се вгледате внимателно, ще видите грундираните места. — Посочи една-две незабележими вдлъбнатини върху купето и продължи:

— За щастие в Ръгълс намерих оригинални части за плимут. Тази врата смених изцяло — сам виждате, че има разлика в цвета.

— Не — отвърна полицаят. — Може би се забелязва с микроскоп, но според мен цветът е напълно еднакъв.

Сви ръка в юмрук и почука по вратата. Арни се намръщи.

— Справил си се отлично — възкликна Джънкинс, заобиколи колата и мина пред нея. — Отлично, Арни. Моите поздравления.

— Благодаря — отвърна Арни и продължи да наблюдава полицая, който преструвайки се на възхитен, внимателно оглеждаше колата за подозрителни вдлъбнатини, олющена боя, може би за петно от кръв или кичур сплъстена коса. Явно търсеше доказателства, че Кристин е причината за смъртта на Мучи Уелч. Арни беше сигурен, че лайнарът прави точно това.

— С какво мога да ви помогна, детектив Джънкинс?

Ченгето се засмя.

— Не бъди толкова официален — не го понасям. Наричай ме Руди, съгласен ли си?

— Да — усмихнато отвърна момчето. — С какво мога да ти помогна, Руди?

— Знаеш ли, цялата история ми се струва малко странна. — Полицаят приклекна и заразглежда левия фар. Замислено го чукна с пръст, после привидно разсеяно прекара показалеца си по металната гривна. Ръбът на палтото му докосна просмукания с масло циментов под, после той се изправи. — Получаваме доклади за всякакви произшествия от подобен характер. Например за смазаната ти кола…

— Не беше смазана — прекъсна го Арни. Имаше чувството, че се движи по опънато въже и отново докосна Кристин, което го успокои. — Въпреки опитите им, не бяха успели да й направят кой знае какво.

— Добре де, признавам, че не съм запознат със съвременния жаргон — засмя се Джънкинс. — Но когато ми донесоха доклада, веднага попитах: „Къде са снимките?“. Помислих, че са ги забравили. Позвъних в либъртивилската полиция, но оттам ми отговориха, че снимки изобщо не са правени.

— Вярно — отговори Арни. — Хлапе на моята възраст има право само на застраховка „гражданска отговорност“. Ако бях осигурен срещу други щети, щях да направя куп снимки. Но си казах, че не са ми необходими. Във всеки случай нямаше да ги залепя в албума си.

— Прав си — промълви Джънкинс и бавно заооиколи колата, търсейки с поглед счупено стъкло, някоя драскотина, чувства за вина по лицето на момчето. — Знаеш ли още какво ми се видя странно? Дори не си съобщил в полицията за престъплението! — Тъмните му очи въпросително изгледаха Арни, сетне той се усмихна с престорено учудване и повтори:

— Дори не си се оплакал. Попитах кой все пак е съобщил и ми отговориха, че се е обадил бащата на момчето. — Полицаят поклати глава. — Не те разбирам, Арни. Скъсал си се от работа, докато реставрираш старата таратайка, която сега струва от две до три хиляди долара. Сетне се появяват някакви бандити, които я смазват.

— Нали ви казах, че…

Руди Джънкинс вдигна ръка и обезоръжаващо се усмихна. Странно, но за миг Арни имаше чувството, че ще каже: „Хайде да се помирим“, както правеше Денис, когато обстановката се нажежеше прекомерно.

— Сбърках — повреждат я.

— Точно така — отвърна Арни.

— Приятелката ти сподели, че един от извършителите се… изходил върху таблото. На твое място бих побеснял и положително щях да се оплача.

Внезапно усмивката му изчезна и той сериозно, дори строго изгледа момчето.

Арни спокойно отвърна на погледа му. Помълча и изрече:

— Лайната се измиват. Искате ли да ви кажа нещо, мистър… Руди?

— Слушам те, синко.

— Когато бях на година и половина, докопах вилица и надупчих старинното бюро, за което майка ми беше спестявала повече от пет години. Казваше, че е отделяла от джобните си пари. Предполагам, че съм го унищожил за нула време. Разбира се, не си го спомням, но мама твърди, че седнала на пода и се разплакала. — Арни се поусмихна. — Доскоро не можех да си я представя как плаче. Но сега мога. Как мислите, нима съм помъдрял?

Джънкинс запали цигара и попита:

— Може би съм прекалено тъп, но не ми е ясна поуката от тази история.

— Майка ми заяви, че би предпочела да ме повива до тригодишна възраст, стига да не бях съсипал бюрото й. Защото лайната се измиват. — Той се усмихна. — Пускаш водата и те изчезват.

— Както изчезна Мучи Уелч?

— Не знам нищо по този въпрос.

— Нима?

— Точно така.

— Честна скаутска? — попита Джънкинс. Въпреки шеговития тон очите му бяха напълно сериозни; взираха се в Арни и търсеха издайническо потрепване и смущение.

Човекът, който поставяше вериги на колата си, изпусна някакъв инструмент на цимента. Той издрънча и непознатият извика:

— Да те вземат дяволите, курво!

Джънкинс и Арни погледнаха към него. Полицаят почувства, че момчето се изтръгва от хипнотичния му поглед.

— Честна скаутска — отвърна Арни. — Слушайте, предполагам, че този разпит е задължителен, все пак си вършите работата…

— Точно така, върша си я — тихо изрече Джънкинс. — Една малка подробност — момчето е било прегазено три пъти. Беше станало на кайма. Наложи се да събират с лопата.

— Престанете — прошепна Арни. Почувства, че му се повдига.

— Защо? Нали така се прави с лайната? Изриват ги с лопата.

— Нямам нищо общо с това! — извика Арни и човекът в отсрещната клетка стреснато го изгледа.

Момчето понижи глас и продължи:

— Извинете. Единственото ми желание е да ме оставите на спокойствие. Отлично знаете, че нямам нищо общо с произшествието — нали току-що огледахте цялата кола. Ако Кристин беше блъснала онзи Уелч и то толкова пъти, щеше да е цялата смачкана — знам го от стотиците криминални филми по телевизията. Когато преди две голини карах курсове по автомеханика, мистър Смолнак каза че най-добрият начин да се унищожи предницата на една кола, е да се удари в сърна, или в човек. Звучи като черен хумор… но той изобщо не се шегуваше.

Арни преглътна и чу странно пращене в гърлото си, което бе напълно пресъхнало.

— Действително на колата ти й няма нищо — отвърна полицаят. — Но ти си зле, момче. Движиш се като сомнамбул. Изглеждаш адски шибано… извини ме за циничния израз. — Той хвърли цигарата и продължи:

— Искаш ли да ти кажа нещо, Арни?

— Какво?

— Струва ми се, че скалъпваш лъжите по-бързо, отколкото галопира кон, или по-точно — по-бързо, отколкото се движи този плимут.

Арни безмълвно го изгледа, вкопчил пръсти в дясното странично огледало на Кристин.

— Струва ми се, че не лъжеш за убийството на Уелч, но съм сигурен, че ме мамиш за произшествието с колата си. Гаджето ти твърди, че са смазали автомобила до неузнаваемост и е много по-убедителна от теб. Плачеше, докато ми описваше случилото се. Каза, че земята била посипана със счупени стъкла и… между другото, откъде купи новите стъкла?

— От Маконъл — моментално изрече Арни.

— Пазиш ли касовата бележка?

— Изхвърлих я.

— Все пак предполагам, че са те запомнили. Не всеки ден правят такива големи покупки.

— Може би, но на твое място не бих разчитал на това, Руди. Те са най-големите търговци на стъкла за коли от Ню Йорк до Чикаго. Имат много клиенти и повечето от тях са собственици на стари коли.

— Е, сигурно записват покупките.

— Съмнявам се — платих в брой.

— В такъв случай името ти е на фактурата.

— Грешите — отвърна Арни и студено се усмихна. — Фактурата е на името на гаража на Дарнъл. По този начин получих десет процента отстъпка.

— Застраховал си се напълно, а?

— Лейтенант Джънкинс…

— Лъжеш и за стъклата, но да пукна, ако знам защо.

— Ако остане на вас, сигурно ще обвините Христос в измама, докато е висял на разпятието — гневно изрече момчето. — Откога е престъпление да купуваш резервни стъкла, ако някой ти ги е счупил? Нима да платиш в брой или да получиш отстъпка е криминално деяние?

— Не е — отговори полицаят.

— Тогава ме оставете на мира.

Джънкинс продължи, сякаш не го беше чул:

— И което е много важно, мисля, че знаеш нещо за нещастието с Уелч. Питам се какво.

— Нищо не знам.

— Ами…

— Нямам какво повече да ви кажа — прекъсна го Арни. — Съжалявам.

— Добре — прекалено бързо се предаде полицаят и примирението му моментално обезпокои Арни. Джънкинс бръкна в джоба на спортното сако под палтото си и извади портфейла си. Носеше пистолет в преметнат през рамо кобур и явно искаше момчето да го види. Извади визитна картичка и я подаде на Арни.

— Можеш да ми позвъниш на тези телефони, ако решиш да ми кажеш нещо — каквото и да било.

Арни сложи картичката във вътрешния си джоб. Полицаят още веднъж бавно заобиколи Кристин, като внимателно я огледа и повтори:

— Страхотна работа си свършил.

Сетне изгледа Арни право в очите и попита:

— Защо не подаде оплакване в полицията? Момчето тежко въздъхна:

— Защото смятах, че това е краят, че повече няма да се занимават с нея.

— Така и предполагах — каза Джънкинс. — Лека нощ, синко.

— Лека нощ.

Полицаят направи няколко крачки към изхода, после се върна.

— Помисли добре върху онова, което ти казах. Повярвай, че изглеждаш много зле. Имаш страхотно момиче. То много се безпокои за теб и ти съчувства за случилото се с колата. Баща ти също се тревожи, разбрах го дори по телефона. Помисли си и ми се обади, синко. Сигурен съм, че ще се почувстваш по-добре.

Арни усети как сърцето му се свива, неизказаните думи напираха на устните му. Кафявите очи на Джънкинс бяха толкова добри. Понечи да проговори — един Бог знае какво щеше да каже, но страхотна болка прониза гръбнака му и го накара да се вцепени. Подейства му като плесница на човек, изпаднал в истерия. Изведнъж се почувства по-спокоен, главата му се проясни.

— Лека нощ — повтори той. — Лека нощ, Руди.

Още миг полицаят не откъсна разтревожените си очи от лицето му, сетне си тръгна.

Арни почувства, че се разтреперва. Отначало се раздрусаха ръцете му, сетне тръпките обхванаха цялото му тяло. Пиинешком отвори врата на Кристин и се отпусна на предната седалка. Лъхна го успокояващата миризма на нова тапицерия. Завъртя ключа на акумулатора, индикаторите на таблото светнаха и той посегна към бутона на радиото.

В този момент погледът му попадна на кожения ключодържател с инициалите Р. Д. Л. и кошмарният му сън се завърна с ужасяваща сила: разложеният труп седи на неговото място. Празните очни кухини се взират през предното стъкло; мъртвешките пръсти стискат волана; оголеният череп се хили безсмислено, а Кристин прегазва Мучи Уелч под звуците на радиото, настроено на WDIL.

Внезапно му се зави свят, стомахът му се преобърна, почувства, че му се повдига. Измъкна се от колата и хукна към тоалетната, собствените му стъпки отекваха лудешки в ушите му. Със сетни сили се добра до тоалетната и повръща, докато стомахът му се изпразни. Пред очите му играеха черни точки, ушите му бучаха, мускулите на корема му спазмодично се свиваха.

Вдигна глава и видя бледото си, изплашено лице в олющеното огледало. Под очите му имаше тъмни сенки, мократа му от пот коса падаше на челото му. Помисли си: „Джънкинс беше прав — действително изглеждам зле.“

Но гнойните му пъпки бяха изчезнали.

Разсмя се лудешки. За нищо на света няма да се откаже от Кристин. Ще…

Отново му се повдигна, но този път нямаше какво да повърне, тялото му се разтърсваше от спазми.

Изведнъж почувства нужда да разговаря с Лий.

Влезе в канцеларията на Уил, където тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Помнеше наизуст номера на семейство Кабът, но на два пъти го набра погрешно, защото ръцете му трепереха.

Лий вдигна слушалката, гласът й беше сънен.

— Арни?

— Трябваше да говоря с теб, Лий. Трябва да те видя.

— Слушай, минава десет. Преди малко взех душ и си легнах, дори вече заспивах…

— Моля те — промълви той и затвори очи.

— Ще се видим утре — отвърна Лий. — Тази вечер е невъзможно, родителите ми няма да ми разрешат да изляза толкова късно…

— Едва десет е, при това е петък.

— Всъщност не им е приятно да излизам с теб, Арни. Отначало те харесаха, дори все още си симпатичен на баща ми, но и двамата смятат, че си станал малко странен.

Лий дълго мълча, сетне изрече:

— И аз така мисля.

— Това означава ли, че повече не искаш да ме виждаш? — бавно попита той. Чувстваше се смазан, цялото тяло го болеше.

В тона на момичето прозвуча лек укор.

— Смятах, че ти не искаш да ме виждаш… В училище не ми обръщаш внимание, а всяка вечер неизменно си в гаража, при колата.

— С това е свършено — отвърна той, сетне с огромно усилие изрече: — Точно за колата искам да раз… о, по дяволите! — страхотна болка прободе гърба му и той инстинктивно се хвана за кръста, пръстите му се вкопчиха в медицинския колан.

— Арни? — изплашено извика момичето. — Какво ти е?

— Нищо ми няма, само гърбът ме боли.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Ще поговорим утре — отвърна той. Ще отидем в Баскин-Робинс, ще те почерпя сладолед, ще направим покупките си за Коледа, след това ще вечеряме и до седем часа ще те върна вкъщи. Обещавам, че няма да се държа странно.

Лий се опита да се засмее и той почувства огромно облекчение, което сякаш успокои болките в гръбнака му.

— Глупчо такъв! — възкликна тя.

— Това означава ли, че си съгласна?

— Да. — Лий замълча, сетне промълви:

— Казах ти, че родителите ми са против да се виждаме, но не и аз.

— Благодаря — отговори Арни като се мъчеше да овладее гласа си. — Благодаря ти от сърце.

— За какво искаше да разговаряме?

— За Кристин. Исках да поговорим за нея и за кошмарите ми. И защо изглеждам толкова зле и непрекъснато слушаш само една и съща радиостанция… Да поговорим за онова, което направих онази нощ, когато всички си отидоха…, когато контузих гръбнака си. О, Лий, искам да…

Отново усети силна болка в гърба, сякаш котка заби нокти в плътта му.

— Струва ми се, че вече ти го казах.

— О, така ли? — в гласа й се промъкна топлота. — Добре.

— Лий?

— Ъ-м-м-м.

— Обещавам, че сега ще имам повече време. Ще бъдем заедно винаги, когато пожелаеш — каза той и си помисли: „Защото Денис е в болницата и ти си единственото, което ми остава. Единственото, между мен… между мен и…“

— Радвам се — отвърна Лий.

— Обичам те.

— Дочуване, Арни.

Внезапно му се прииска да извика: „Кажи, че ме обичаш. Моля те, кажи го!“

Но дочу само изщракване в слушалката.

Дълго седя зад бюрото на Уил с наведена глава, опитвайки се да се овладее. Не е необходимо Лий непрекъснато да му повтаря, че го обича, нали? Не е необходимо всеки път да повдига самочувствието му, нали? Но действително ли беше така? Или се самозалъгваше?

Стана и се отправи към вратата. Важното бе, че тя се съгласи да излезе с него. Ще напазаруват за Коледа, както бяха възнамерявали в деня, когато лайнарите смазаха Кристин. Ще се разходят и ще си поговорят — с една дума — ще се забавляват. И тогава Лий ще му каже, че го обича.

— Ще ми го каже — прошепна той, застанал на прага на канцеларията. В този миг погледът му попадна на Кристин, която седеше в клетката си и като че му се подиграваше. Решетката й приличаше на раззината паст на хищно животно.

Противният вътрешен глас отново му прошепна: „Как контузи гръбнака си, Арни? Как се контузи? Как се контузи?“

Опита се да го заглуши, защото се страхуваше от отговора.