Николай Гогол
Мъртви души (26)

I

Работата над „Мъртви души“ била почната през есента на 1835 година. Замисълът на поемата бил даден на Гогол от великия руски поет Пушкин. Сам Гогол определя огромната роля на Пушкин в създаването на „Мъртви души“. „Той отдавна ме убеждаваше да се заловя за голямо съчинение и най-сетне веднъж, след като му прочетох едно неголямо описание от една неголяма сцена, което обаче го порази повече от всичко, което му бях чел по-рано, той ми каза: «Как е възможно с вашата способност да проумявате човека и с няколко черти да го обрисувате изведнъж целия, като жив, как с тая способност да не се заловите за голямо съчинение! Това е просто грях!…» Тогава Пушкин дал на Гогол «своя собствен сюжет, от който самият той искал да направи нещо като поема, и който, по неговите думи, не би дал на никой друг. Това бил сюжетът на „Мъртви души“… „Пушкин смяташе, че сюжетът на «Мъртви души» е подходящ за мене — пише Гогол, — защото дава пълна свобода да се пропътува заедно с героя цяла Русия и да се изкарат на свят множество най-разнообразни характери.“^[1]

Без да отлага, Гогол се заловил за новото произведение. Скоро той съобщил на Пушкин: „Почнах да пиша «Мъртви души». Сюжетът се разточи в извънредно дълъг роман и изглежда, че ще бъде много смешен… Иска ми се да покажа в този роман цяла Русия, макар и само от една страна“.^[2]

Гогол успял да прочете на Пушкин първите глави в техния първоначален вид и поетът, който винаги се смеел, когато Гогол четял, почнал да става постепенно все по-мрачен и помрачен, а накрая станал съвсем мрачен. А когато четенето свършило, той казал със скръбен глас: „Боже, колко е тъжна нашата Русия!“.^[3] Пушкин не могъл да чуе продължението. Той загинал наскоро.

Поемата напредвала бавно и авторът ревниво я пазел от чужди любопитни погледи. Едва в края на 1839 г., в Петербург, той прочел няколко глави в дома на своя другар от Нежинския лицей Н. Я. Прокопович.

През март 1840 г. станало четене в Москва у С. Т. Аксаков. Гогол чел поемата си по първия ръкопис, половината от който (главите II–VI) се е запазил почти изцяло до наше време.^[4] Авторът преработил един препис от първия ръкопис, като внесъл многобройни поправки и добавки. В тоя втори ръкопис се запазил почти пълният текст на поемата; липсват само част от първата глава и отделни места от другите глави.^[5] Тоя ръкопис, от който не бил останал ни един лист без поправки на автора, трябвало да бъде преписан отново. Отначало преписвачът преписвал самостоятелно текста, но после почнал да преписва под диктовката на Гогол, който едновременно поправял текста на отделни места. Това ставало в Рим. П. В. Аненков, който помагал тогава на Гогол, си спомня: „Аз седях до кръглата маса, а Николай Василиевич, сложил пред себе си тетрадката на същата маса, малко по-далече, цял потъваше в нея и почваше да диктува отмерено, тържествено, с такова чувство и пълнота на израза, че главите от първия том на «Мъртви души» придобиха в моята памет особен колорит.“^[6]

След като тоя (трети) ръкопис бил завършен, авторът още един път го преработил и той получил същия вид, както предходният ръкопис. Трябвало и той да бъде преписан. Създал се четвърти ръкопис, който отново се подхвърлил на поправка от автора. За печатницата поемата трябвало да се препише още един път. И тъкмо петият ръкопис на „Мъртви души“ отишъл на набор.^[7]

Случило се неочаквано за автора усложнение с цензурата. „Забраняват целия ръкопис“ — съобщил Гогол на П. А. Плетньов и подробно описал в това писмо всички цензурни митарства и главните обвинения, отправени към поемата от страна на цензорите.^[8] „Какво присъствие на духа трябваше да съсредоточа в себе си, за да устоя! И устоях“^[9] — пише той тогава.

Най-после цензурата пуснала поемата без „Повест за капитан Копейкин“. Гогол преживял тежко забраняването на „Повестта“ и решил да я защищава на всяка цена. За тази цел той я поправил така, че „повече никаква цензура не може да се заяде: генералите и другото изхвърлих.“^[10] Новата редакция на „Повестта“ била разрешена. Към заглавието на цялата поема цензорът прибавил смекчаващо начало: „Приключенията на Чичиков или Мъртви души“. Първото издание излязло от печат на 21 май 1842 г. За това си спомня С. Т. Аксаков: „Мъртви души“ бързо се пръсна в Москва и после по цяла Русия. Книгата се разграбваше. Впечатленията бяха различни, но еднакво силни. Можеше да се раздели публиката на три части. Първата, в която се включваше образована младеж и всички хора, способни да разберат голямата цена на Гогол, го посрещнаха с възторг. Втората част се състоеше, тъй да се каже, от хора озадачени, които, свикнали да се забавляват със съчиненията на Гогол, не можеха веднага да разберат дълбокото и сериозно значение на поемата му; те намираха в нея много карикатурни неща и… основавайки се на дребни грешки, смятаха много неща за неверни и неправдоподобни. Трябва да се каже, че някои от тези хора, като прочели „Мъртви души“ за втори път и дори за трети път, се отказаха напълно от своето първо неприятно впечатление и почувствуваха изцяло правдивостта и художествената красота на произведението. Трета част от читателите се озлоби срещу Гогол — тя бе познала себе си в различните лица на поемата».^[11]

«Мъртви души», според думите на Херцен, «разтърси цяла Русия.»^[12] Поемата на Гогол, разобличаваща помешчическо-крепостния строй в Русия, която показвала в цялата грозота паразитната класа на собствениците на крепостните селяни, страшния свят на маниловци, ноздревци, собакевичевци, плюшкиновци — предизвикала ожесточена борба в печата.

Реакционната критика (Булгарин, Сенковски, Полевой и др.) обвинявала Гогол, че клевети Русия, тя твърдяла, че «Мъртви души» е бездарно, пошло произведение, което няма нищо общо с руската действителност. «Голяма част от списанията… — пише Белински по повод тая критика — употребява всичките присъщи ней средства, за да унижи първия поетически талант в съвременната руска литература.»^[13]

Белински вижда силата и дълбочината на Гоголовото произведение именно в «неговата вярност на действителността». Защищавайки Гогол от нападките, великият критик пише за «Мъртви души»: «Досега не е имало по-значително за руската общественост произведение^[14].» «Мъртви души» е творение чисто руско, национално, изтръгнато от тайните на народния живот, толкова правдиво, колкото и патриотично, което безпощадно смъква булото от действителността и излъхва страстна, неспокойна кръвна обич към плодовитото зърно на руския живот, творение необятно художествено по концепция и изпълнение, по характера на действуващите лица и по подробностите на руския бит — и в същото време дълбоко по мисъл, социално, обществено и историческо.“^[15]

В периода на работата над първата част на поемата у Гогол вече зреел замисълът на втората част. „Огромно, голямо е моето творение и не е близък краят му“ — пише той на дванадесети ноември 1836 г.^[16] и няколко дни по-късно съобщава, че „поемата трябва да бъде дълга“, в „няколко тома“.^[17] Всичко това са отделни загатвания и едва много по-късно, когато Гогол бил зает с приготовлението „на пълно пречистване на първия том“, той пише на С. Т. Аксаков на 28 декември 1840 г.: „А през това време по-нататъшното му продължение се изяснява в главата ми по-пречистено, по-величествено и сега виждам, че може би с течение на времето ще постигна нещо колосално, ако слабите ми сили позволят.“ Колкото по приближавала към завършване работата над първия том, толкова по-често, по-подробно и по-уверено говори авторът за замисления втори том. „Сега не съм в състояние да се занимавам с нищо друго освен с единствения постоянен мой труд — пише Гогол на П. А. Плетньов на 17 март 1842 г. — Той е значителен и голям и вие не съдете за него по тая част, която се приготвя сега да бъде представена на света (ако само се свърши нейното непостижимо странствуване из цензурата). Това е само входната площадка на оня дворец, който се строи в мене.“^[18]

Втората част на поемата била почната едва в края на 1843 г. „Аз продължавам да работя, тоест да нахвърлям на хартия хаоса, от който трябва да излезе създаването на «Мъртви души»“ — пише Гогол в началото на декември 1843 г.^[19] Работата вървяла „бавно и съвсем не така, както би желал“^[20] авторът. Най-плодотворно по негово признание^[21] било времето от есента на 1844 г. до средата на януари 1845 г. След това настъпва упадък на творческите сили вследствие на бързо влошаващото му се здраве. Гогол „мъчил себе си, насилвал се да пише, страдал от тежко страдание, виждайки безсилието си“.^[22] Оплаквания от упадък на творческите сили се долавят и в по-късните писма на тази година. Стъпка по стъпка приближавала първата от двете катастрофи в съдбата на Гоголевата поема.

Изгарянето на ръкописа на втората част се отнася към юли 1845 г. От изгарянето оцеляла една тетрадка, съдържаща, последната глава от първата редакция. От тази оцеляла заключителна глава може да се забележи, особено като се съпостави с бележниците, които съдържат значителен материал към втората част на „Мъртви души“, че унищожената първа редакция много се отличава от следващата (за която може да се съди по запазените първи четири глави).

За изгорения в 1845 г. ръкопис Гогол пише: „Щом пламъкът отнесе последните листа от моята книга, съдържанието веднага възкръсна като феникс от огъня в пречистен и светъл вид и аз изведнъж видях в какво безредие беше още онова, което смятах за хубаво и стройно. Появяването на втория том в тоя вид, в какъвто беше, би причинило по-скоро вреда, отколкото полза… Да се нарисуват няколко прекрасни характера, които разкриват високото благородство на хора като нас, няма да доведе до нищо. Това ще събуди само празна гордост и самохвалство… Има времена, когато никак не трябва да се говори за възвишеното и прекрасното, без да се покажат ясно, като бял ден, пътищата и пътеките към него за всеки човек поотделно. Последното обстоятелство беше малко и слабо развито във втория том на «Мъртви души», а би трябвало да бъде едва ли не най-главното: и затова е изгорен.“

До края на 1847 г. по-нататъшната работа на Гогол над втория том на „Мъртви души“ не излизала от стадия на събиране материали и чернови подготовки, за което свидетелствуват писмата на Гогол от онова време.^[23]

Едва в края на 1848 г. работата над „Мъртви души“ навлязла в нова фаза. „Започвам сериозно да обмислям тоя труд, за който бог ми е дал възможност и сили“ — пише той на 18 ноември на А. О. Смирнова. „Съобразявам, мисля и обмислям втория том на «Мъртви души»“ — пише Гогол на следния ден на Плетньов. А на 14 май 1849 г. Гогол съобщава вече на Жуковски, че „нетърпеливо“ очаква възможността да му прочете „всичко, което е успял да създаде сред колебания и тревоги“. Тази нова редакция на „Мъртви души“ Гогол прочел през лятото на 1849 г. в калужкото имение на Смирнова.

Подробности по четенето са дошли до нас в спомените на брата на Смирнова, Л. Арнолди, който излага също така и съдържанието на главите, които не са се запазили.^[24]

След това в продължение на последните три години Гогол отново преработвал поемата и неведнъж чел на свои приятели отделни глави (има сведения за шест четени от него глави).^[25]

От работата в последния период до нас са стигнали само, изпъстрени с поправки, четирите първи и заключителната глава, а също и няколко отделни чернови скици към заключителната глава. Създаденият тогава цял завършен текст на втория том, преписан на чисто от собствената ръка на Гогол,^[26] бил изгорен от него в Москва, в дома на граф А. П. Толстой, на Никитския булевард, на 11 февруари 1852 г.

В запазените откъслеци от втория том на „Мъртви души“, писан в периода на прелом в мирогледа на Гогол, той се опитвал да нарисува положителни герои. Тоя замисъл той изказал още в първия том на поемата.

Това намерение разтревожило тогава Белински. „Много, твърде много е обещано, толкова много, че няма отде да се вземе онова, с което да се изпълни обещаното, защото тия неща още ги няма в света“^[27] — пише Белински след излизането на първия том. Както предвидил големият критик опитът на Гогол да нарисува идеални герои от света на помешчическо-крепостната действителност излязъл несполучлив. Но наред със слабите и фалшиви изображения на положителните лица във втория том на „Мъртви души“ има такива страници, които, по твърденията на Чернишевски, „трябва да бъдат причислени към най-хубавото, което ни е дал някога Гогол, които предизвикват възторг със своята художествена стойност и което е още по-важно, с правдивостта и силата на благородното си негодувание“.^[28]