Ноам Чомски
Медиите под контрол (9) (Забележителните постижения на пропагандата)

Избирателна чувствителност

Това се случва през май 1986 г. и разкрива някои аспекти на фабрикуването на съгласие. Същия месец оцелелите членове на групата за човешки права на Ел Салвадор (лидерите й са убити) са арестувани и измъчвани. Сред тях е и директорът й Хербърт Аная. Изпратени са в затвора Есперанца („Надежда“). Но и оттам те не спират работата си по защита на човешките права. Като адвокати те продължават да вземат свидетелски показания под клетва. В този затвор е имало 432 затворника. 430 от тях се подписват под свидетелските си показания, дадени под клетва. В тях те разказват за мъченията, на които са били подложени: изтезания с ток и други жестокости, включително и един случай, в който е описан подробно мъчителят — американски майор в униформа. Това е едно изключително детайлно и пълно описание под клетва, вероятно уникално с подробностите от камерата за изтезания. 160-те страници доклад, съдържащ дадените клетвени показания на затворниците, е измъкнат от затвора заедно с видеолента, която показва затворници, потвърждаващи описанията на мъченията. В САЩ го донася Марин Каунти Интерфейт Таск форс. Националната преса отказва да го публикува. Телевизионните станции отказват да го покажат. В Сан франциско Икземинър, местния вестник на Марин Каунти, се появява една статия и мисля, че това е всичко. Никой друг не се докосва до този материал. Това е време, в което немалко „лекомислени и хладнокръвни западни интелектуалци“ пеят дитирамби в чест на Хосе Наполеон Дуарте и Роналд Рейгън. На Аная не се отдава никаква почит. Той не се появява в Деня за защита на човешките права. Не е назначен никъде. Освободен е по време на някаква размяна на затворници и след това е убит, очевидно от силите за сигурност, подкрепяни от САЩ. Почти никаква информация не се появява за този случай. Медиите никога не са се запитвали дали публикуването на жестокостите би спасило живота му.

Така работи една добре смазана система за фабрикуване на съгласие. В сравнение с разкритията в Ел Салвадор, които прави Хербърт Аная, мемоарите на Валадарес са като грахово зърно, сравнено с планина. Но да продължим нататък. А това ни води към следващата война.

Няколко коментара за последната операция. Нека най-сетне се спрем на нея. Позволете ми да започна с онова изследване на Масачузетския университет, което споменах преди малко. В него има няколко интересни заключения. Там на хората се задава въпросът дали смятат, че САЩ трябва да се намесват със сила, за да освободят незаконно окупирани територии и да спрат сериозни нарушения на човешките права. Всеки трети американец мисли, че трябва да го сторим. Да използваме военна сила в случай на незаконна окупация и сериозни нарушения на човешките права. Ако последваме този съвет, ще трябва да бомбардираме Ел Салвадор, Гватемала, Индонезия, Дамаск, Тел Авив, Кейп Таун, Турция, Вашингтон и цял списък от други градове и държави. Във всички тях има случаи на незаконна окупация и сериозно нарушаване на човешките права. Ако сте запознати с фактите, отнасящи се до целия този списък от примери, който нямаме възможност да разгледаме по-подробно поради липса на време, значи добре разбирате, че агресията и жестокостите на Садцам Хюсеин попадат в него. Но те не са най-фрапиращите. Защо никой не стигна до това заключение? Причината е, че никой нищо не знае. При една добре функционираща система за пропаганда, никой не би трябвало да разбере за какво става дума, когато изброявам тези примери. Ако си направите труда да се вгледате, ще видите, че те са доста подходящи. Вземете това, което се случи в същия този период. През февруари, точно по средата на бомбардировките над Ирак, правителството на Ливан поиска от Израел да изпълни резолюция 425 на Съвета за сигурност на ООН, в която той е призован да се изтегли незабавно и безусловно от Ливан. Резолюцията е от март 1978 г. Оттогава е имало още две резолюции, призоваващи Израел да се изтегли незабавно и безусловно от Ливан. Израел, разбира се, не ги изпълнява, защото САЩ го подкрепят. В това време Южен Ливан е тероризирай. Там има камери за изтезания, в които стават ужасяващи неща. Използва се за база при атакуване на други части на Ливан. За тринайсетте години след окупирането на Южен Ливан, оттам е бомбардирана столицата Бейрут, 20 000 души са убити, 80% от тях са цивилни граждани. Разрушени са болници, извършени са други ужаси, грабежи и мародерства. Но всичко е наред, защото САЩ подкрепят Израел. Това е само един случай. В медиите няма нищо по този въпрос. Няма никаква дискусия, че Израел и САЩ трябва да спазват резолюция 425 на Съвета за сигурност на ООН, както и всички други резолюции, нито пък някой призовава да бъде бомбардиран Тел Авив, въпреки че според принципите, подкрепяни от две трети от населението, ние би трябвало да го сторим. В края на краищата това са незаконна окупация и сериозни нарушения на човешките права. Но има и по-лоши примери. Индонезийското нахлуване в Източен Тимор струва живота на 200 000 души. Всички останали изглеждат незначителни на този фон. Индонезия има сериозната подкрепа на САЩ и все още получава значителна дипломатическа и военна помощ. И така нататък, и така нататък.