Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wuthering Heights, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Асен Г. Христофоров, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 228 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шарлот Бронте. Джейн Еър
Превел от английски: Христо Кънев
Емили Бронте. Брулени хълмове
Превел от английски: Асен Христофоров
„Народна култура“, София, 1978
Библиотека „Световна класика“
Английска. Второ преработено издание
Редактор: Жени Божилова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова
Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78
Дадена за набор 16. VII. 1978 г.
Подписана за печат октомври 1978 г.
Излязла от печат ноември 1978 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
Sharlotte Bronte. Jane Eyre
Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956
Emily Bronte. Wuthering Heights
Seven Seas Books, 1958
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
"На петата заран или по-право следобед на тоя ден се чуха други стъпки, по-леки и по-ситни, и този път приближаващият се влезе в стаята. Беше Зила, загърната със зеления шал, с черна копринена шапка на главата и с върбова кошница, увиснала на ръката й.
— Е, мила госпожо Дийн! — възкликна тя. — Знаете, за вас се говори в Гимъртън. Вече съвсем ви бях отписала и вярвах, че сте се удавили в блатото Блакхорс, а заедно с вас и госпожичката, но господарят ми каза, че ви били намерили и той ви подслонил тук. Ами! Сигурно сте попаднали на островче. И колко време стояхте в тая дупка? Господарят ли ви спаси, госпожо Дийн? Но вие не сте много отслабнали… не ви е било много лошо, нали?
— Твоят господар е истински подлец! — отвърнах й аз. — Но той ще отговаря за това. Нямаше защо да разправя такива измислици. Всичко ще излезе наяве.
— Какво искате да кажете? — попита Зила. — Това не е негова измислица. В селото се разправя, че сте се изгубили в блатото, и аз думам на Ърншоу, като влязох: „Да, чудни неща са се случили, откак ме няма, господин Хертън. Колко жалко за туй младо хубаво девойче и за похватната Нели Дийн.“ Той се облещи. Разбрах, че нищо не е чул, та му разказах мълвата. Господарят ме изслуша, само се поусмихна и рече: „И да са били в блатото, сега вече не са, Зила. В тоя момент Нели Дийн е настанена в твоята стая. Можеш да й кажеш да се маха, като се качиш горе; ето ти ключа. Беше загубила и ума и дума от блатото и щеше да се прибере у дома си съвсем побъркана, но аз я прибрах, докато дойде на себе си. Можеш да й кажеш веднага да си тръгне за «Тръшкрос Грейндж», ако има сили, и да съобщи от мое име, че младата й господарка ще си дойде навреме, за да присъствува на погребението на господаря.
— Да не е умрял господин Едгар? — провикнах се аз. — Ах, Зила, Зила!
— Не, не. Седнете, мила госпожо — отвърна тя. — Още не сте съвсем добре. Той не е умрял. Доктор Кенет мисли, че ще изкара още един ден. Срещнах го по пътя и го попитах.
Вместо да седна, аз сграбчих наметалото си и забързах надолу, понеже пътят беше свободен. Като влязох в хола, потърсих с очи някой, който да ми каже нещо за Катрин. Цялата стая беше огряна от слънце, вратата беше широко отворена, но като че ли нямаше никой. Докато се двоумях дали веднага да си тръгна, или да се върна да потърся господарката си, леко покашлюване привлече вниманието ми към огнището. Единствената жива душа се оказа Линтон, който лежеше на пейката, смучеше бонбон и с безразличен поглед следеше движенията ми. «Къде е госпожица Катрин?» — попитах го аз строго, смятайки, че като съм го хванала самичък, лесно ще го сплаша и ще го накарам да ме упъти. Той продължи да си смучи бонбона като невинен младенец.
— Отишла ли си е? — попитах аз.
— Не — отговори Линтон, — тя е горе. Няма и да си отиде; няма да я пуснем.
— Няма да я пуснете ли, идиотче такова! — провикнах се аз. — Веднага да ме заведеш в стаята й или ей сега ще те накарам да ревнеш.
— Татко ще ви накара да заревете, ако се опитате да отидете при нея — отвърна ми той. — Татко казва, че трябва да бъда твърд с Катрин. Тя е моя жена и е срамота, че иска да ме напусне. Татко казва, че тя ме мрази и иска да умра, та да ми вземе парите. Но няма да ги вземе, нито ще си иде у дома. Това няма да стане! Може да плаче и да припада колкото си ще!
Линтон отново засмука бонбон и притвори очи, като че се канеше да заспи.
— Господин Хийтклиф — подхванах отново аз, — забравихте ли колко добра беше към вас Катрин миналата зима, когато твърдяхте, че я обичате, и когато тя ви донасяше книги и ви пееше песни, и толкова пъти идваше да ви споходи и в сняг, и в буря? Тя плачеше, ако пропуснеше дори и една вечер, защото знаеше, че ще бъдете разочарован; тогава вие смятахте, че не заслужавате безкрайната добрина, която тя проявява към вас, а сега вярвате на лъжите, които ви разправя баща ви, макар и да знаете, че той ненавижда и двама ви. И вие се съюзявате с него против нея. Чудесна благодарност, нали?
Устата на Линтон се изкриви и той махна бонбона от устните си.
— Нима е идвала в «Брулени хълмове», защото ви мрази? — продължих аз. — Разсъдете сам! Колкото за парите ви, тя дори и не знае, че въобще ще имате пари. Казвате, че не й е добре, а въпреки това я оставяте там горе сама, в чужда къща — вие, който сте изпитали какво значи да бъдеш изоставен! Вие можехте да се окайвате за собствените си страдания, окайваше ви за тях и тя, но вие не можете да изпитвате капка съжаление към нея! Аз роня сълзи, господин Хийтклиф, сам виждате… възрастна жена съм, и при това само прислужница, а вие, след като се преструвахте, че толкова много я обичате и след като има защо едва ли не да я обожавате, пестите всяка сълза за самия себе си и съвсем равнодушно си лежите. Ах, вие сте безсърдечно, егоистично момче.
— Не мога да стоя при нея — ядосано отвърна Линтон. — Няма да стоя при нея, ако сме насаме. Не мога да понасям плача й. И не иска да спре, макар и да й казвам, че ще извикам баща си. Веднъж го извиках наистина и той я заплаши, че ще я удуши, ако не млъкне. Но тя се разплака отново, щом той излезе от стаята, стана и рида цяла нощ, колкото и да пищях от яд, че ми пречи да заспя.
— Излязъл ли е господин Хийтклиф? — запитах аз, като разбрах, че това жалко създание не беше в състояние да съчувствува на умствените терзания на братовчедка си.
— Той е на двора — отвърна Линтон, — разговаря с доктор Кенет, който казва, че чичо най-сетне наистина умира. Радвам се, защото след него аз ще стана господар на «Тръшкрос Грейндж». Катрин винаги говореше за «Грейндж» като за своя къща. Тя не е нейна. Тя е моя. Татко казва, че всичко, което тя притежава, е мое. Всичките й хубави книги са мои. Тя предложи да ми ги даде и тях, и хубавите си птици, и понито си Мини, ако намеря ключа от нашата стая и я пусна да излезе. Но аз й казах, че няма защо да ми ги дава — те всички са мои, всички. Тогава тя се разплака и извади от пазвата си малък медальон и каза, че щяла да ми го даде и него — два портрета в златен медальон, от едната страна майка й, а от другата чичо на млади години. Това беше вчера. Аз й казах, че и те са мои и се опитах да й ги взема. Но каквато е злоба, тя не ми ги даде: блъсна ме, та чак ме заболя. Аз изпищях — това я плаши. Тя чу, че идва татко, счупи скобите, раздели медальона и ми даде портрета на майка си. Другия се опита да скрие, но татко попита какво става и аз му обясних работата. Той ми взе моята половинка и заповяда на нея да ми даде своята. Тя отказа и той… той я повали с един удар, откъсна половинката на медальона от верижката и я стъпка с крака си.
— А на вас достави ли ви удоволствие да видите как я удрят? — запитах аз, понеже имах съображения да го насърча да говори.
— Замижах — отговори Линтон. — Аз замижавам, когато баща ми удря куче или кон; тежка ръка има той. И пак отначало се зарадвах. Заслужаваше да я накажат, задето ме беше блъснала. Но когато татко си отиде, тя ме накара да дойда на прозореца и ми показа, че си е прехапала бузата отвътре и че устата й е пълна с кръв. После събра парченцата от портрета, седна с лице към стената и не ми е проговорила оттогава. Понякога си мисля, че не може да говори от болка. Не ми е приятна тази мисъл! Но тя е много лоша, защото все плаче. А е толкова бледа и отчаяна, че ме е страх от нея.
— Вие можете ли да вземете ключа, ако поискате? — попитах аз.
— Да, когато съм горе — отвърна ми той. — Но не мога да се кача горе сега.
— И къде е тази стая? — попитах аз.
— О — провикна се той, — именно на вас няма да кажа къде е! Това е наша тайна. Никой не бива да го знае, нито Хертън, нито Зила. Ето на! Изморихте ме. Вървете си, вървете си! — Той облегна лице на ръката си и отново си затвори очите.
Сметнах, че е най-добре да си тръгна, без да се видя с господин Хийтклиф, и да доведа хора от «Тръшкрос Грейндж», за да освободя младата си господарка. Когато пристигнах там, другите прислужници бяха изумени и много радостни да ме видят, а като чуха, че младата им господарка е здрава и читава, двама-трима от тях понечиха веднага да изтичат горе и да кажат новината на господин Едгар през вратата. Но аз си запазих правото да му го съобщя сама. Колко променен ми се видя дори и само за тези няколко дена! Той лежеше като въплъщение на скръб и примирение и чакаше смъртта си. А изглеждаше толкова млад! При все че в същност беше тридесет и девет годишен, човек би помислил, че е най-малко десет години по-млад. Той мислеше за Катрин, защото промълви нейното име. Докоснах ръката му и заговорих.
— Катрин се връща, скъпи господарю — прошепнах аз. — Тя е жива и здрава и се надявам довечера да бъде тука.
Изтръпнах, като видях как му въздействува тази новина. Той се понадигна, огледа възбудено стаята, после падна в безсъзнание. Щом дойде на себе си, аз му разказах за принудителното ни посещение и задържане в «Брулени хълмове». Казах му, че Хийтклиф ме застави да вляза, което не беше съвсем така. Гледах колкото се може по-малко да злословя против Линтон. Не описах грубото държане на баща му, понеже се мъчех, доколкото можех, да не добавям нови огорчения към неговата и без това преляла чаша.
Той се досети, че една от целите на неприятеля му беше да осигури имуществото, както и имението за сина си или по-скоро за самия себе си. Все пак за моя господар оставаше загадка защо Хийтклиф няма търпение да дочака смъртта му, понеже нямаше представа, че щеше да напусне тоя свят почти едновременно с племенника си. Обаче той реши, че ще е по-добре да промени завещанието си. Вместо да остави наследството направо на Катрин, той реши да го повери на опекуни, които да го управляват за нея, докато е жива, или пък за нейните деца, ако тя има такива, след смъртта й. По този начин господин Хийтклиф нямаше да може да сложи ръка на имота, в случай че Линтон умре.
След като изслушах нарежданията му, изпратих човек да повика нотариуса, а други четирима, надлежно въоръжени — да освободят младата ми господарка от нейния тъмничар. И единият, и другите много се забавиха. Слугата се завърна пръв. Той ми каза, че господин Грийн, нотариусът, не бил у дома си, когато той пристигнал там, и трябвало да го чака два часа. След това господин Грийн казал, че имал малко неотложна работа в селото, но щял да дойде в «Тръшкрос Грейндж» преди сутринта. Четиримата се върнаха също така сами. Те донесоха новината, че Катрин била зле — твърде зле, за да напусне стаята си, — а Хийтклиф не ги пуснал при нея. Аз хубавичко скастрих тези глупаци, защото са повярвали на тази басня, която не исках да повтарям на господаря. Реших, щом се развидели, да заведа до «Брулени хълмове» цяла чета и просто да щурмувам имението, освен ако ни предадат пленницата без разправии. Баща й непременно ще я види, зарекох се аз и многократно повторих тази клетва, дори и да убием този сатана на собствения му праг, ако се опита да ни спре!
За щастие и ходенето, и неприятностите ми бяха спестени. В три часа бях слязла долу да взема кана вода и тъкмо я носех през хола, когато едно силно почукване на входната врата ме стресна. «Ах, това е Грийн, само Грийн» — казах си аз, като си спомних и продължих, с намерение да изпратя някой друг да отвори. Но почукването се повтори, не много силно, но все пак настойчиво. Сложих каната на перилата на стълбите и, побързах сама да отворя на нотариуса. Пълната септемврийска луна лееше обилна светлина. Това не беше нотариусът. Сладката ми малка господарка се хвърли на врата ми и през сълзи ме попита:
— Елен! Елен! Жив ли е татко?
— Да! — извиках аз. — Да, ангелчето ми, жив е! Слава богу, че сте пак между нас!
Както беше запъхтяна, тя искаше да изтича нагоре, в стаята на Линтон, но аз я накарах да седне на един стол, дадох й да пие нещо и измих бледото й лице, като го разтърках с престилката си, докато придобие малко цвят. Тогава й казах, че трябва първо да отида и да го предизвестя за пристигането й. Умолявах я да му каже, че ще е щастлива с младия Хийтклиф. Тя ме изгледа втрещено, но скоро разбра защо я съветвам да изрече тази неистина и ми обеща да не се оплаква.
Нямах сили да присъствувам на срещата им. Четвърт час стоях пред вратата на стаята, а после едва се осмелих да се приближа до леглото. Обаче и двамата бяха спокойни. Катрин изживяваше отчаянието си толкова мълчаливо, колкото баща й радостта си. Тя го ободряваше, привидно спокойна, а той я гледаше очарован, с разширени от радост очи.
Той умря блажено, господин Локууд; блажено умря. Целуна я по бузата и промълви:
— Аз отивам при нея, а ти, скъпо дете, ще дойдеш при нас — и нито мръдна, нито проговори вече, само продължаваше да я гледа с този възхитен, лъчезарен поглед, докато неусетно пулсът му секна и душата отлетя. Никой не можа да забележи точния момент на смъртта му. Тя настъпи съвсем леко, без всякаква борба.
Не зная дали сълзите на Катрин бяха пресъхнали, или скръбта й тежеше твърде много, за да може да заплаче, но тя остана да седи там със сухи очи чак до изгрев слънце; остана така до пладне и навярно щеше дълго да бди още над този смъртен одър, потънала в печалните си мисли, обаче аз настоях да се махне и да си отпочине. Добре беше, че успях да я отведа, защото към обед дойде нотариусът, след като се беше отбил в «Брулени хълмове» да получи нареждания как да се държи. Той се беше продал на господин Хийтклиф и затова не бе дошъл, когато го повика моят господар. За щастие никакви земни грижи не бяха смутили господин Линтон след идването на дъщеря му.
Господин Грийн започна да се разпорежда с всичко и всекиго в имението. Уволни всички слуги освен мене. Искаше да използува пълномощията си дотам, щото дори настояваше Едгар Линтон да не бъде погребан до жена си, а в параклиса, при семейството си. Обаче в това му попречиха разпорежданията на завещанието и моите силни протести срещу нарушаването им. С погребението се избърза. На Катрин, сега госпожа Линтон Хийтклиф, разрешиха да остане в «Тръшкрос Грейндж», докато бяха там тленните останки на баща й.
Разказа ми, че нейните терзания най-сетне подтикнали Линтон да поеме риска да я освободи. Тя чула изпратените от мене хора да спорят пред вратата и доловила смисъла на отговора на Хийтклиф. Това я докарало до отчаяние. Линтон, който бил заведен горе, в малкия салон, скоро след моето тръгване, толкова се изплашил, че взел ключа, преди баща му отново да се качи горе. Много хитро той отключил вратата и пак превъртял ключа, без да я затвори, а когато дошло време да си ляга, помолил да го пуснат да спи с Хертън и този път молбата му била удовлетворена. Катрин се измъкнала, преди да се зазори. Тя не посмяла да излезе през входната врата от страх да не вдигнат шум кучетата, а обиколила празните стаи и проверила прозорците. Имала късмет да попадне на прозореца в стаята на майка й, лесно се промъкнала през дървената му решетка и слязла на земята по растящата до него ела. Съучастникът й получил своя дял от наказанието за нейното бягство въпреки плахите му измислени извинения.“