Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wuthering Heights, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 228 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Шарлот Бронте. Джейн Еър

Превел от английски: Христо Кънев

 

Емили Бронте. Брулени хълмове

Превел от английски: Асен Христофоров

 

„Народна култура“, София, 1978

Библиотека „Световна класика“

Английска. Второ преработено издание

 

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Грета Петрова

 

Литературна група IV. Код 04 95366 72711/5704-22-78

Дадена за набор 16. VII. 1978 г.

Подписана за печат октомври 1978 г.

Излязла от печат ноември 1978 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 521/г. Издателски коли 44,10 Цена 3,50 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Sharlotte Bronte. Jane Eyre

Paul List Verlag — Leipzig. Published as a Panther Book. Second Printing, 1956

Emily Bronte. Wuthering Heights

Seven Seas Books, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

ВТОРА ГЛАВА

Вчера следобед застудя и падна мъгла. Дощя ми се да прекарам времето край огнището в работната си стая, вместо да газя калта в пустото поле до „Брулени хълмове“. Но като тръгнах към стаята си следобед (М. Б. — Обядвам между дванадесет и един часа. Домоуправителката — една възрастна дама, която получих като придатък към къщата — не можеше или не желаеше да разбере молбата ми да слага обеда в пет часа) и като заизкачвах стълбите с намерение да се отдам на леността си и влязох в стаята, заварих там младо момиче от прислугата, на колене и с четка и кофа за въглища до нея, да вдига невъобразим прахоляк, докато гасеше пламъците със сгурия. Тая гледка веднага ме пропъди. Взех шапката си и след като извървях четири мили, стигнах до градинската врата на „Брулени хълмове“, тъкмо навреме, за да избягна първите перести парцали на снежната виелица.

По бруленото от вятъра голо теме на тоя хълм земята бе скована от студ и аз цял потреперах от резливия въздух. Понеже не можах да откача веригата, прескочих оградата и като изтичах нагоре по застланата с плочи пътека, обградена с неподрязани, разклонени храсти от цариградско грозде, напразно заудрях вратата, за да ми отворят, докато накрая кокалчетата на пръстите ми пламнаха от болка и кучетата започнаха да вият.

„Жалки обитатели на тоя дом — възкликнах мислено, — вие заслужавате навеки да сте отделени от събратята си заради просташкото си негостоприемство. Аз поне не бих заключвал вратите на моя дом през деня. Няма значение, ще вляза въпреки всичко!“ Като взех това решение, аз сграбчих резето на вратата и силно го разклатих. Джоузеф подаде глава с кисело като оцет лице през едно кръгло прозорче на плевнята.

— Какво ви е прихванало! — викна той. — Господарят е долу, в кошарата. Минете нататък, все по пътеката, ако искате да говорите с него.

— Няма ли някой вътре, за да отвори? — провикнах се аз на свой ред.

— Няма никой освен госпожата, а тя няма да ви отвори, та ако ще и цяла нощ да вдигате ужасна гюрултия.

— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?

— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.

Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата“ — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.

— Лошо време — подех аз. — Боя се, госпожо Хийтклиф, че вратата трябва да носи последствията от неголямото усърдие на вашите слуги. Поизмъчих се, докато ги накарам да ме чуят.

Тя изобщо не отвори уста. Впих поглед в нея, а и тя се взря в мен. Във всеки случай тя не сваляше поглед от мен и ме гледаше хладно и безразлично, поставяйки ме в крайно неудобно и неприятно положение.

— Седнете! — рече младият човек с груб глас. — Той скоро ще си дойде.

Подчиних се и се поизкашлях, после повиках злата Юнона, която благоволи при тая втора наша среща да помръдне самия крайчец на опашката си в знак, че ме познава.

— Красиво животно! — започнах отново. — Смятате ли да се разделите с малките, госпожо?

— Не са мои — отвърна любезната домакиня, и то по-отблъскващо, отколкото самият Хийтклиф би могъл да отговори.

— Значи, вашите любимци са измежду онези? — продължих аз, обръщайки се към един потънал в сянка одър, пълен с нещо подобно на котки.

— Твърде странен избор на любимци! — презрително забеляза тя.

За нещастие това бяха купчина мъртви зайци. Поизкашлях се още веднъж и пристъпих по-близо до огнището, после повторих забележката си за лошото време, което имахме тая вечер.

— Не трябваше да излизате — каза тя, после стана и пресегна да вземе две от изписаните кутии за чай, поставени на полицата над камината.

В предишното си положение тя бе в сянка, но сега можех да видя съвсем ясно цялата й снага и лицето й. Тя бе стройна и още можеше да мине за съвсем младо момиче; прекрасна фигура и най-изящното малко личице, което съм имал удоволствието да видя някога; дребни черти, но много хубави; жълти като лен или по-скоро златисти букли, падащи свободно върху нежния й врат; и очи, на които нямаше да може да се устои, ако имаха приятен израз. За щастие на моето податливо сърце, единственото чувство, което се излъчваше от тия очи, граничеше с презрение и някакво особено отчаяние, което човек не би очаквал да види в тях.

Тя не можа да достигне кутиите за чай. Посегнах, за да й помогна. Тя се нахвърли върху мен, както би се нахвърлил скъперник, ако някой понечи да му помогне да преброи жълтиците си.

— Не ми трябва помощта ви! — сопна се тя. — Мога сама да ги взема.

— Прощавайте — побързах да отвърна.

— Канен ли сте на чай? — попита тя, като навлече престилка върху спретнатата си черна рокля и застана надвесена над чайника с лъжичка чай в ръка.[1]

— На драго сърце бих изпил една чаша — отвърнах аз.

— Канен ли сте? — повтори тя.

— Не — отвърнах почти с усмивка. — Тъкмо вие бихте могли да ме поканите.

Тя запрати чая заедно с лъжичката обратно в кутията и седна нацупено в стола си. Челото й се сбръчка и алената й долна устна се издаде напред като на дете, готово да заплаче.

В това време младият човек бе навлякъл някаква твърде оръфана дреха и сега, изправил снага пред жаравата, не погледна изкосо, сякаш ни разделяше някаква още неотмъстена кръвна вражда. Дрехите и говорът му бяха недодялани, без следа от превъзходството, което личеше у господин и госпожа Хийтклиф. Гъстите кестеняви къдри по главата му бяха невчесани и занемарени, бакенбардите му се спускаха разрошени към бузите и ръцете му бяха потъмнели, като на всеки общ работник. И все пак той се държеше свободно, почти надменно, и не проявяваше и най-малкото усърдие на слуга, който обслужва господарката на къщата. Понеже нямах никакви доказателства за неговото положение, реших, че ще е най-добре да не обръщам внимание на странното му поведение, а пет минути по-късно появата на Хийтклиф облекчи до известна степен неудобното положение, в което се намирах.

— Ето че дойдох, господине, както ви бях обещал — възкликнах с бодър глас, — но се боя, че лапавицата ще ме задържи тук за половин час, ако можете да ме подслоните за такова време.

— Половин час? — подзе той, като изтърсваше белите снежинки от дрехите си. — Чудя се как сте могли да тръгнете на разходка тъкмо в най-гъстата лапавица! Знаете ли, че има опасност да се загубите в блатата! Хора, които познават добре тия места, често объркват пътя в такива вечери, а мога да ви уверя, че засега няма никакви изгледи за промяна на времето.

— Може би ще ми дадете един от вашите момци за водач, а той би могъл да дочака утрото в „Тръшкрос Грейндж“. Бихте ли могли да освободите едного от тях?

— Не, не бих могъл.

— Ах, значи, така! Тогава ще трябва да се доверя на собствения си усет.

— Хм!

— Ще попариш ли чая? — поиска да знае оня с дрипавото палто, измествайки свирепия си поглед от мен към младата жена.

— И той ли ще пие? — запита тя, обръщайки се към Хийтклиф.

— Хайде, приготви го! — беше отговорът, изречен така сурово, че се сепнах.

Тонът на тия думи разкриваше един наистина лош нрав. Вече не бях склонен да считам Хийтклиф за прекрасен човек. Когато привършиха приготовленията за чая, той ме покани така:

— Хайде, господине, дръпнете си стола малко напред.

Всички, в това число и недодялания младеж, се наредихме около масата и сред настъпилото строго мълчание с охота се заловихме за яденето.

Реших, че ако аз съм причината за тягостното настроение, мой дълг е да се опитам да го разсея. Те едва ли стояха всеки ден тъй мрачни и мълчаливи, а колкото и злонравни да бяха, невъзможно бе ежедневно да навличат тия начумерени маски на лицата си.

— Странно е — подех аз в промеждутъка след изпиването на чаша чай и преди да получа другата, — странно е как навикът оформява вкусовете и мислите ни. Мнозина не биха предполагали, че може да съществува щастие в един дотолкова откъснат от света живот, какъвто водите вие, господин Хийтклиф; и все пак се осмелявам да кажа, че вие, заобиколен от членовете на семейството си и с вашата любезна жена като господарка на дома и сърцето ви…

— Моята любезна жена! — прекъсна ме той с почти сатанинска усмивка. — Къде е тя, тази моя любезна жена?

— Искам да кажа, госпожа Хийтклиф, вашата съпруга.

— Тъй значи… Ах, вие искате да кажете, че нейният дух се е превърнал в ангел-пазител и бди над съдбините на „Брулени хълмове“ дори и когато тялото й не съществува? Нали така?

Разбрал грубата си грешка, аз се опитах да я поправя. Трябваше да видя, че съществува преголямо несъответствие във възрастта на двамата, за да не гледам на тях като на съпруг и съпруга. Той беше на около четиридесет години — една възраст на духовен разцвет, в която мъжете нарядко лелеят надеждата млади момичета да се омъжат за тях по любов. Тая мечта ни остава за утеха в годините, когато ни налегне старостта. Що се отнасяше до жената, тя не изглеждаше и на седемнадесет години.

Тогава през ума ми мина светкавична мисъл: „Тоя грубиян до лакътя ми, който пие чая си от паница и чупи хляба с немити ръце, може да е неин съпруг — Хийтклиф младши, разбира се. Ето последицата от това, да бъдеш жив заровен! Тя се е погубила с тоя простак, понеже не е могла да знае, че съществуват по-добри мъже. Жалко наистина! Внимавай да не предизвикаш у нея съжаление за избора й.“ Последната мисъл може да изглежда самомнителна, но в същност не беше така. Тоя съсед ми се стори почти отвратителен. Знаех от опит, че съм горе-долу привлекателен.

— Госпожа Хийтклиф е моя снаха — каза Хийтклиф и с това потвърди предположението ми.

Докато изричаше тия думи, той хвърли странен поглед към нея — поглед, пълен с омраза; освен ако мускулите на лицето му са съвсем особени и за разлика от тия на другите хора не могат да предават истинските му помисли.

— Да, разбира се, сега вече ми е ясно. Вие сте щастливият притежател на благодетелната фея — забелязах аз, като се обърнах към моя съсед.

Сега стана още по-лошо. Лицето на младежа доби тъмночервен цвят и той стисна юмруци с очевидното намерение да ме нападне. Изглежда обаче, че успя да се овладее и начаса потуши бурята с груба ругатня, смотолевена по мой адрес, но аз предпочетох да не й обърна внимание.

— Не ви върви в догадките, господине — рече домакинът. — Ни един от двама ни няма щастието да притежава тая ваша добра фея. Нейният съпруг е мъртъв. Казах, че тя ми е снаха; следователно, тя трябва да е била омъжена за моя син.

— И тоя млад човек…

— Положително не е мой син.

Хийтклиф отново се усмихна, сякаш би било твърде дръзка духовитост да му се приписва бащинството над тоя мечок.

— Казвам се Хертън Ърншоу — изръмжа другият — и бих ви съветвал да почитате това име!

— С нищо не съм проявил неуважение — отвърнах на свой ред и се засмях в себе си на достойнството, с което се представи момъкът.

Той впи поглед в мен по-продължително, отколкото ми се щеше да се взирам в него, от страх да не се поддам на изкушението да му свия един в ушите или да не се засмея гласно. Започнах да се чувствувам не на място в тоя мил семеен кръг. Общото мрачно настроение ми тежеше много повече, отколкото ме радваше блестящата уютност на обстановката и аз реших добре да премисля, преди да се явя за трети път под дървените греди на тоя покрив.

Като приключихме с яденето и понеже никой не начена някакъв общ разговор, аз се приближих до един прозорец, за да видя какво е времето. Тъжна гледка се разкри пред мен — тъмна нощ преждевременно се спускаше, а небето и хълмовете се сливаха в една шибаща и задушаваща снежна вихрушка.

— Не мисля, че ще мога да се върна в къщи сега без водач — възкликнах неволно. — Пътищата трябва вече да са затрупани, а дори и да са открити, едва ли ще мога да виждам повече от една крачка напред.

— Хертън, откарай ония десетина овце под чардака на плевнята! Снегът ще ги затрупа, ако останат цяла нощ в заградката. И сложи една дъска пред тях! — каза Хийтклиф.

— А аз какво да правя? — добавих на свой ред с нарастващо раздразнение.

Никой не отговори на въпроса ми; и като се огледах наоколо, видях само Джоузеф да внася кофа с овесена каша за кучетата и госпожа Хийтклиф, навела се над огнището, да се забавлява, като пали куп кибритени клечки, изпадали от полицата над камината, когато тя бе върнала чаената кутия на мястото й. Слугата остави кофата, огледа стаята с изпитателен поглед и с прегракнал глас забърбори:

— Умът ми не побира как ти се седи тук да безделничиш, да не кажем нещо по-лошо, когато всички са навън! Негодница си ти и напразно си хабя думите; никога няма да се оправиш и право при дяволите ще отидеш, като майка ти едно време!

За миг ми се стори, че тоя образец на красноречие е отправен към мен, и разсърден здравата, тръгнах към стария негодник с намерението да го изритам навън. Госпожа Хийтклиф обаче ме възпря с отговора си.

— Ти, безсрамен стар лицемер! — отвърна тя. — Не те ли е страх, че дяволът ще те отнесе цял-целеничък, когато споменаваш името му? Предупреждавам те друг път да не се заяждаш с мен, защото ще го помоля да те отнесе ей тъй, за мой хатър! Стой! Виж какво, Джоузеф — и тя взе голяма тъмна книга от полицата, — ще ти покажа колко съм напреднала в магьосничеството. Скоро ще мога да се отърва от всички вас. Червената крава не умря току-тъй, случайно, а и твоят ревматизъм едва ли може да се счита за дар от провидението!

— Проклета си ти, проклета! — промълви старецът. — Дано бог ни пази от злото!…

— Не, грешнико! Ти си отрепка на обществото. Махай се или здравата ще ти напакостя. Ще накарам да ви изваят до един от восък и глина и първият, който премине определените от мен граници, ще… няма да кажа какво ще му се случи, но ти сам ще видиш. Отивай си! Хайде, гледам те!

В хубавите очи на малката вещица блесна престорена злоба и Джоузеф, цял разтреперан от истински ужас, побърза да си отиде, като се молеше и мълвеше „проклета“ на излизане. Стори ми се, че тя се държи така поради някаква особена, тъжна шеговитост. Останал сам с нея, аз се помъчих да спра вниманието й върху злощастното си положение.

— Госпожо Хийтклиф — подех със сериозен тон, — моля да ме извините за безпокойството. Предполагам, че ще ме извините, защото съм сигурен, че с това ваше лице не можете да не бъдете добросърдечна. Покажете ми все пак някои отличителни знаци по пътя, който трябва да взема, за да се добера в къщи. Толкова мога да се оправя дотам, колкото и вие до Лондон.

— Хванете пътя, по който дойдохте — отвърна тя и потъна в стола със свещ в ръка и голямата книга, отворена пред нея. — Кратък съвет, но по-добър не мога да ви дам.

— Тогава, ако научите, че са ме открили в някое тресавище или в дупка, пълна със сняг, нима съвестта ви няма да ви подшушне, че сте отчасти виновна за това?

— Откъде накъде? Аз не мога да дойда с вас. Те няма да ме оставят да отида дори до края на градинския зид.

— Вие! Не бих ви помолил и прага да прекрачите в такава нощ заради мене — възроптах аз. — От вас искам да ми обясните пътя, не да ми го покажете, или пък да склоните господин Хийтклиф да ми даде водач.

— Че кой? Тук сме той самият, Ърншоу, Зила, Джоузеф и аз. Кого ще изберете?

— Няма ли момчета в чифлика?

— Не, тия сме, други няма.

— Тогава следва, че съм принуден да остана.

— Това можете да уредите със стопанина на къщата. Нямам нищо общо с тази работа.

— Надявам се, че това ще ви служи за урок друг път да не правите необмислени разходки по тия хълмове — дочух да казва строгият глас на Хийтклиф откъм вратата на кухнята. — Що се отнася до оставането ви тук, нямам удобства за подслоняване на посетители. Останете ли, ще трябва да спите в едно легло с Хертън или Джоузеф.

— Мога да спя на стол в тази стая — отвърнах аз.

— Не, не! Беден или богат, непознатият си остава непознат. Не ми изнася да позволявам на когото и да е да се шири в помещението, когато не съм там да бдя! — рече тоя невъзпитан човек.

При тая обида търпението ми преля чашата. Промълвих нещо в знак на отвращение, щукнах край него и излязох в двора, сблъсквайки се с Ърншоу в бързината. Толкова тъмно бе, че не можах да видя външната врата и тъй, както бродех наоколо, дочух друг образец на учтивите им взаимни обноски. Отначало младият човек сякаш искаше да ме вземе под свое покровителство.

— Ще отида с него до самия парк — рече той.

— Ще отидеш по дяволите с него! — възкликна неговият господар или родственик — не зная точно какъв. — А кой ще се погрижи за конете?

— Животът на един човек е от по-голямо значение, отколкото занемаряването на конете за една нощ. Някой трябва да отиде — промълви госпожа Хийтклиф с по-благ тон, отколкото очаквах от нея.

— Не и по твоя заповед! — отвърна Хертън. — По-добре мълчи, ако държиш на него.

— Тогава нека духът му да ви преследва и дано господин Хийтклиф не намери друг наемател, докато „Тръшкрос Грейндж“ не се превърне в развалини — троснато отвърна тя.

— Чуйте, чуйте, тя ги проклина! — зашепна Джоузеф, към когото се бях насочил в тъмнината.

Той седеше наблизо и доеше кравите при светлината на някакъв фенер. Най-безцеремонно грабнах фенера, после викнах, че ще го върна още на заранта и забързах към най-близката задна вратичка.

— Господарю, господарю, той открадна фенера — викна старецът и се затича след мен. — Ей, Мурджо! Ей, куче! И ти, Вълчо, дръжте го, дръжте го!…

Две космати чудовища скочиха към гърлото ми тъкмо когато отварях малката вратичка. Те ме събориха на земята и фенерът угасна, а дружният смях на Хийтклиф и Хертън сложи капак на гнева и унижението ми. За щастие, животните бяха сякаш по-склонни да протягат лапи, да се прозяват и въртят опашки, отколкото да ме разкъсат жив; но те не ми позволяваха да се изправя и аз трябваше да лежа на земята дотогава, докато злите им господари най-сетне благоволиха да ме освободят. След това, гологлав и треперещ от гняв, заповядах на извергите да ме пуснат да мина — и да носят последствията, ако смеят да ме задържат още дори минута, — като изрекох няколко несвързани заплахи за отмъщение, напомнящи крал Лир[2] по безкрайната им злост.

Тая чрезмерна възбуда предизвика обилен кръвоизлив от носа ми, а Хийтклиф все още се смееше и аз продължавах да ругая. Не зная какво щеше да сложи край на тази сцена, ако наблизо не се намираше една личност, която бе все пак по-разумна от мен и по-милостива от стопанина на къщата.

Това бе Зила, яката домакиня, излязла най-сетне да разбере защо се вдига такава врява. Тя помисли, че един или друг от тях ме е нападнал, и като не смееше да се нахвърли върху господаря си, насочи словесната си артилерия към по-младия от двамата подлеци.

— Хубава работа, господин Ърншоу! — възкликна тя. — Какво ли още ще ви хрумне да направите? Нима ще убиваме хора пред самия праг на къщата? Виждам, че тоя дом не е за мен. Та погледнете бедния момък, той почти се задушава! Хайде, хайде, не бива да си вървите в тоя хал. Влезте вътре, аз ще се погрижа за вас. Мирно, вие там!

При тия думи тя внезапно изля половин литър ледена вода във врата ми и ме вкара в кухнята. Хийтклиф тръгна подир нас, но случайното му весело настроение бързо се смени с привичната му мрачност.

Беше ми много лошо, виеше ми се свят и се чувствувах отмалял, тъй че трябваше по неволя да се съглася да нощувам под покрива на неговия дом. Той заръча на Зила да ми даде чаша коняк и влезе във вътрешната стая, а в това време тя взе да ме утешава за сполетялата ме беда и като изпълни заповедта му, с което се окопитих донякъде, поведе ме да си легна.

Бележки

[1] При попарването на чая в Англия слагат по лъжичка чай на всяка чаша вода. — Б. пр.

[2] Герой от едноименната трагедия на Шекспир. — Б. пр.