Серия
Смайли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call for the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Джон льо Каре. Събуждане за мъртвеца

За първи път публикувана през 1961 г. от Виктор Голанц, Лтд, Лондон

Първо издание в България 1990 г. от „Делфин прес“

Печат: „Понтика принт“, Бургас


ГЛАВА 1
Кратка история на Джордж Смайли

Когато някъде към края на войната лейди Ан Съркоум се омъжи за Джордж Смайли, тя го представи пред удивените си приятели от богаташкия квартал Мейфеър като един главозамайващо обикновен човек. А когато две години по-късно го напусна заради някакъв автомобилен състезател от Куба, тя много загадъчно обяви, че ако не го стори сега, вероятно никога няма да го направи; висконт Соли пък си направи труда да отиде специално до своя клуб, за да види сам дали вече се е разчуло.

Тази забележка, която, макар и за кратък период, се ползва с определена популярност, можеше да се проумее само от онези, които познаваха Смайли. Нисък на ръст, пълен и с кротък нрав, той като че ли притежаваше склонността да пръска много пари за наистина ужасни дрехи, които висяха по неговата тантуреста фигура като кожата на изсъхнала жаба. На венчавката Соли направо заяви, че „Съркоум е пристанала на жабок с пожарникарска шапка“. А Смайли, който и не подозираше, че особата му е заслужила подобно описание, се клатушкаше към олтара, за да получи целувката, която щеше да го превърне в принц.

Какъв беше той — богаташ или бедняк, светец или пройдоха? Откъде го бе изнамерила? Несъмнената красота на лейди Ан още повече подчертаваше колко неподходящи бяха те един за друг; мистичността на двойката се подсилваше още повече и от явното несъответствие между фигурите на младоженеца и младоженката. Ала клюката повелява да вижда героите си само в черно и бяло, да ги окичва с грехове и мотиви, които лесно могат да виреят в телеграфния стил на подшушванията. И така Смайли, лишен от престижно училище, от подходящи родители, от военна служба или професия, с която да се гордее, без да е богат, нито беден, зае своето прескромно място в житейския влак, за да се превърне не след дълго в изгубен багаж, чиято съдба, след като разводът бе вече отминал, бе да остане, забравен от всички, върху прашния рафт на вчерашните вестникарски колони.

Когато лейди Ан хукна след своята звезда към Куба, тя не забрави Смайли. Макар и малко неохотно, тя с възхита призна пред себе си, че ако в живота й трябваше да има само един мъж, то той би бил единствено Смайли. Връщайки се назад в мислите си, тя с удовлетворение отбеляза, че бе удостоила този факт със свещеността на законния брак.

Обществеността далеч не се заинтересува от ефекта, който заминаването на лейди Ан произведе върху бившия й съпруг, защото обществеността никога не се е интересувала от това, което сензацията оставя след себе си. Все пак не би било безинтересно да се узнае какво биха сторили Соли и неговото обкръжение с реакцията на Смайли; с това пълно, очилато лице, сбръчкано от енергичните усилия, докато чете задълбочено по-второстепенните немски поети, с месестите влажни ръце, стиснати в юмрук в провисналите ръкави. Соли успя да се измъкне от случая с вдигане на рамене и с измърморването на „заминаването лекува“, като явно той не проумяваше, че макар лейди Ан да бе заминала току-що, нещо в Джордж Смайли бе вече безвъзвратно мъртво.

Онази част от Смайли, която оцеля, бе в противоречие с външността му също както любовта или влечението към непризнати поети — това бе неговата професия, професията на офицер от разузнаването. Той обичаше работата си, а тя пък милостиво го даряваше с колеги, еднакво неразгадаеми както по характер, така и по произход. Даряваше го също така и с нещо, което бе обичал най-много в живота си — академични разходки в тайнствените дебри на човешкото поведение, изпълвани със съдържание от собствените му съждения, прилагани на практика.

Когато някъде през двадесетте години Смайли напусна невзрачното си училище, за да затрополи, премигвайки, под сенчестите сводове на скромния си колеж в Оксфорд, той мечтаеше за стипендии и за живот, посветен на неизяснените моменти от литературната история на Германия от XVII век. Ала собственият му преподавател, който познаваше Смайли по-добре, умело го отведе далеч от почестите, които несъмнено биха му принадлежали. В едно свежо юлско утро на 1928 година Джордж Смайли, смутен и позачервен, редеше пред комисията на Презокеанския комитет за академични проучвания — организация, за която той, необяснимо защо, не бе чувал нищо. Джебъди (неговият преподавател) бе смутолевил няколко не много ясни думи, с които да го въведе в обстановката: „Пробвайте с тези хора, Смайли, може да ви наемат, а пък и плащат ужасно малко, за да ви осигурят свястна компания.“ Смайли обаче бе раздразнен и го заяви. Притесняваше го фактът, че Джебъди, известен със своята яснота, сега нещо шикалкавеше. С доста неохота той се съгласи да отложи отговора си до срещата си с „мистериозните хора“ на Джебъди в колежа Ол Соулс.

Никой не му представи членовете на комисията, но той бе виждал половината от тях. Един от тях беше Фийлдинг, който преподаваше френска средновековна литература в Кембридж, там беше и Спарк, който се занимаваше с източни езици, както и Стийд-Аспри, който бе седял на масата за преподаватели в оная вечер, когато Джебъди бе поканил Смайли. Трябваше да признае, че бе впечатлен. Фийлдинг да напусне апартамента си, ла не говорим за Кембридж — това бе истинско чудо. По-късно Смайли винаги си спомняше за това интервю като за танц с ветрило — някакъв предначертан ход на следващи едно след друго действия, всяко от които сваляше още една преграда, за да разкрие нова част от едно мистериозно цяло. Най-накрая Стийд-Аспри, който навярно беше председател, вдигна и последната завеса и истината застана пред него в цялата си ослепителна голота. Предлагаха му работа в това, което, поради липса на по-подходящо име, Стийд-Аспри смутено описа като Сикрет Сървис.

Смайли поиска време за размисъл. Дадоха му една седмица. Никой не отвори дума за пари.

Същата вечер той отседна в хубав лондонски хотел и отиде на театър. Почувствува се странно главозамаян и това го притесни. Знаеше много добре, че ще приеме, че можеше да го направи още на самото интервю. Беше го възпряло само инстинктивната предпазливост, а може би и простимото желание до пококетира с Фийлдинг.

След като прие, последва период на обучение: анонимни къщи извън градовете, анонимни инструктори, много пътуване и нещо, което се очертаваше все по-ясно — невероятната възможност да работи напълно самостоятелно.

Първото му назначение беше относително приятно — двугодишно назначение като доцент по английски в провинциален германски университет; лекции върху Кийгс и ваканции в баварски ловни хижи с групи от ревностни и не дотам подредени немски студенти със сериозни изражения. В края на всяка дълга ваканция той довеждаше някои от тях в Англия, след като вече бе набелязал вероятните обекти и предал препоръките си по таен канал до един адрес в Бон; през всичките тези две години той не разбра дали препоръките му са били взети под внимание или не. Нямаше как да научи дори дали неговите кандидати са станали обект на внимание. Той дори не бе сигурен дали информациите му изобщо са стигнали до местопредназначението си; нямаше и контакт с Отдела по време на престоя си в Англия.

Чувствата, които го обземаха, когато вършеше всичко това, бяха смесени и противоречиви. Интересно му беше да прави преценка от позицията на страничен наблюдател на това, което се бе научил да нарича „потенциала за агент“ на някое човешко същество; да измисля дребни изпитания за характера и поведението, които да го осветлят за качествата на евентуален кандидат. Тази част от него беше бездушна и безчовечна — в тази роля Смайли беше просто международният наемник в своя занаят, лишен от морал и други мотиви, освен тези на личното удовлетворение.

И обратно — натъжаваше го, когато ставаше свидетел на постепенната смърт на собствената си естествена способност да изпитва удоволствие. Винаги затворен в себе си, той вече се улавяше как се отдръпва от изкушенията на приятелството и човешката преданост; пазеше се внимателно от прояви на спонтанна реакция. Със силата на интелекта си се принуждаваше да наблюдава човечеството с клинична обективност и понеже не беше нито безсмъртен, нито безпогрешен, ненавиждаше и се страхуваше от фалша на живота си.

Ала Смайли беше сантиментален и продължителното изгнаничество подсили дълбоката му любов към Англия. Ровеше се жадно в спомените си от Оксфорд — неговата красота, благоразумното му спокойствие и зрялата неприбързаност на неговите преценки. Мечтаеше за почивка под поривите на есенния вятър в Хартлънд Кий, за дълги разходки по корнуелските стръмни скали, където да чувствува лицето си гладко и горещо на морския вятър. Това бе неговият таен, друг живот; постепенно намрази просташката намеса на новата Германия — маршовете и крясъците на униформени студенти, насечените, арогантни лица и техните евтини отговори. Ненавиждаше и начина, по който преподавателското тяло се погаври с предмета му — неговата любима немска литература. Имаше и една нощ, една ужасна зимна нощ на 1937, когато Смайли бе стоял до прозореца си и бе наблюдавал огромната клада в университетския двор — около него се бяха струпали стотици студенти, лицата им екзалтирани и лъщящи на танцуващите пламъци. Мятаха книги в огнените езици, мятаха ги със стотици. Знаеше чии са тези книги — на Томас Ман, на Хайне, на Лесинг и на много други. Смайли, затулил цигара с потната си шепа, наблюдаваше с омраза и същевременно ликуваше, защото бе познал своя враг.

Хиляда деветстотин тридесет и девета го завари в Швеция като акредитиран представител на известен швейцарски производител на малокалибрено оръжие; за удобство, по документи връзката му с фирмата датираше достатъчно отдавна. И като че ли пак за удобство външността му се бе попроменила — Смайли бе открил в себе си талант, който надминаваше елементарната промяна на цвета на косата и появата на малък мустак. В продължение на четири години игра тази роля, пътувайки ту натам, ту насам през Швейцария, Германия и Швеция. Никога преди не му бе минавало през ума, че човек може да се страхува толкова дълго. Получи нервен тик в лявото око, който изчезна чак след петнадесет години; напрежението проряза с бръчки пълните му страни, челото му. Научи какво е да не спиш, да не се отпускаш, да усещаш денем и нощем неспокойните удари на сърцето си, да опознаеш крайностите на самотата и себесъжалението, внезапното, почти умопомрачаващо желание за жена, за алкохол, за раздвижване, за какъвто и да е лек, стига да премахне напрежението от живота му.

Това бе картината, на чийто фон той провеждаше своята истинска търговска дейност и работата си на шпионин. С течение на времето мрежата се разрастваше, а и други страни започнаха да работят за отстраняване на пропуските си в това отношение. През 1943 го отзоваха. Не минаха и шест седмици и той вече изгаряше от желание да се завърне, ала не му позволиха: „Това е краят за теб — бе казал Стийд-Аспри. — Сега обучавай нови хора или си вземи отпуск. Ожени се, прави каквото искаш. Разпусни.“

Смайли направи предложение на секретарката на Стийд-Аспри, лейди Ан Съркоум.

Войната бе свършила. Платиха му дължимото и той заведе красивата си съпруга в Оксфорд, за да се посвети на изясняването на немската литературна история от седемнадесети век. Ала две години по-късно Ан беше вече в Куба, а разкритията, които млад руски шифровчик направи в Отава породиха нова необходимост от хора с опита на Смайли.

Работата бе нова, не съществуваше някаква конкретна заплаха и в началото той се трудеше с удоволствие. Пристигаха обаче по-млади мъже, които навярно притежаваха по-необременени умове. Смайли не влизаше в сметките за повишение и той постепенно разбра, че е прекрачил в средната възраст, без някога да е бил млад и че се бе озовал — при това по най-безболезнения начин — извън играта.

Нещата се бяха променили. Нямаше го Стийд-Аспри — той бе избягал от новия свят, за да дири в Индия друга цивилизация. Джебъди бе мъртъв. Качил се на влак в Лил през 1941 заедно с радиотелеграфиста си, някакъв млад белгиец, и оттогава ни вест, ни кост от тях. Фийлдинг се бе „венчал“ за нова тема върху Ролан — останал бе само Мастън, Мастън кариериста, вербуван по време на войната и сега съветник на министъра по въпросите на разузнаването; „първият човек — бе казал Джебъди, — който играе силов тенис на Уимбълдън.“ НАТО, както и отчаяните мерки, замислени от американците, промениха цялата същност на службата на Смайли. Безвъзвратно бяха отминали дните на Стийд-Аспри, когато човек получаваше заповедите си на чаша портвайн в апартамента му в колежа Магдален; вдъхновеният аматьоризъм на шепа висококвалифицирани и нископлатени мъже бе изместен от експедитивността, бюрокрацията и машинациите на големия правителствен отдел, отдел, в който всичко зависеше от благословията на Мастън с неговите скъпи дрехи и благородническа титла, с открояващата му се сива коса и сребристи вратовръзки; Мастън, който помнеше дори рождения ден на секретарката си, чиито маниери бяха еталон за дамите от регистратурата; Мастън, който с извинителна усмивка разширяваше владенията си и с тъжно изражение се преместваше в по-високопоставени кабинети; Мастън, който даваше изискани приеми в Хенли и който правеше капитал от успехите на подчинените си.

Бяха го докарали по време на войната — професионалния чиновник от някакъв цивилен отдел, човек, който трябваше да се справя с бумащината и да съчетае бляскавите умствени способности на хората от отдела с тромавата машина на бюрокрацията. Височайшите бяха спокойни от факта, че имат работа с някого, когото познават, с човек, който можеше да сведе всеки цвят до оттенъка на сивото, който познаваше господарите си и който можеше да се движи сред тях. И всичко това той го правеше много добре. Нравеше им се неговата скромност, когато се извиняваше за своето присъствие, неискреността му, когато защищаваше приумиците на подчинените си, гъвкавостта му, когато формулираше нови задачи. Нито пък пропускаше да се възползува от привилегиите на човек, обвързан с плаща и кинжала — плаща той пазеше за пред господарите си, а кинжала — за подчинените си. На пръв поглед положението му беше малко странно. Той не беше действителният шеф на Сикрет Сървис, а само Съветник на министъра по въпросите на разузнаването; Стийд-Аспри неизменно му прикачаше прозвището „Главния евнух“.

За Смайли това бе един нов свят — свят на ослепително осветените коридори, на изисканите млади мъже. Чувствуваше се чужд и старомоден и копнееше за поолющената сграда с тераса в Найтсбридж, където бе започнало всичко. Външността му като че ли бе влязла в унисон с тези негови притеснения и последвалата физическа промяна го правеше да изглежда по-прегърбен, оприличавайки го на жабок повече от всякога. Премигваше все по-често и му лепнаха прозвището „къртицата“. Ала неговата току-що постъпила секретарка го боготвореше и неизменно се обръщаше към него с думите „моя скъп мечок“.

Смайли беше вече твърде възрастен за работа в чужбина. Мастън се бе произнесъл съвсем ясно по този въпрос: „Е, приятелю, и без това вероятно сте разкрит след всичкото онова ровичкане по време на войната. По-добре си стойте тук, старче, и поддържайте огъня у дома.“

В общи линии това бе причината, поради която Джордж Смайли седеше отзад в едно лондонско такси в два часа сутринта на 4 януари, сряда, на път за Кембридж Съркъс.