Ерих Фром
Да имаш или да бъдеш (10) (Дилемата на човешкия избор)

Да бъдеш активен

Предпоставките на битийния модус са независимостта, свободата и наличието на критичен ум. Основната му характеристика е да бъдеш активен, не в смисъла на външна активност — на заетост, а на вътрешна активност — на творческо приложение на човешките способности. Да си активен, означава да проявяваш способностите си, таланта си, цялото богатство от човешки дарби, с които — макар и в различна степен — всеки от нас е надарен. Това означава да се обновяваш, да се развиваш, да даваш израз на същността си, да обичаш, да надраснеш ограниченото си Аз, да изпитваш искрен интерес, страстно да се стремиш към нещо, да се раздаваш. И все пак нито едно от тези преживявания не може да се изрази изцяло с думи. Думите са като вместилища, които не могат да поберат преливащите навън преживявания. С думите означаваме някакво преживяване, но те не са самото преживяване. В мига, в който с мисъл и думи изразя какво усещам, изживяването изчезва: изсушава се, умира, превръща се в гола мисъл. Следователно, невъзможно е битието да бъде описано с думи, можем само да се приобщим към него, споделяйки преживяването. В структурата на притежанието господства мъртвата дума; в структурата на битието — живото, неизразимо преживяване. (А също разбира се, и живата, творческа мисъл.)

Битийният модус може би най-успешно може да бъде описан чрез символа, подсказан ми от Макс Хунцингер: синята стъклена чаша изглежда синя на светлината, защото поглъща всички други цветове, без да ги пропуска. С други думи, ние определяме една чаша като „синя“ тъкмо защото не задържа сините вълни, т.е. не по признака какво запазва, а по признака какво пропуска.

Само когато започнем да се отказваме от притежанието, което е начин на небитие, т.е. когато престанем да свързваме безопасността и чувството си за идентичност с това, което притежаваме, вкопчени в собственото си Аз и в собствеността, само тогава се появява възможност за новия начин на съществуване — битието. „Да бъдеш“ — това предполага отказ от егоцентричността и себичността, или ако си послужим с думите на мистиците — да станем „празни“ и „нищи“.

За повечето хора обаче е твърде трудно да се откажат от притежателната ориентация. Всеки подобен опит ги изпълва с висока степен на тревожност, сякаш се налага да се откажат от сигурността; все едно, че ги хвърлят в океана, а те не умеят да плуват Хората не знаят, че като захвърлят патерицата на собствеността, могат да започнат да се движат сами. Онова, което им пречи, е заблудата, че ще пропаднат, ако не се опират на онова, което притежават

Активност и пасивност

Битието в описания смисъл предполага способност за активност Пасивността изключва битието. „Активен“ и „пасивен“ обаче са сред най-погрешно разбираните думи, тъй като днешното им значение напълно се различава от значението, което са имали от античността и Средновековието до епохата на Ренесанса. За да разберем понятието „битие“, трябва да изясним понятията „активност“ и „пасивност“.

В съвременния език активността обикновено се определя като качество на поведението, което води до видим ефект чрез изразходване на енергия. Така например фермерите, които обработват земята си, могат да бъдат наречени активни. Активни са също и работниците на конвейер. Продавачите, които убеждават купувачите да купят тази или онази стока; инвеститорите, които влагат свои или чужди пари в някакъв проект; лекарите, които лекуват пациентите си; чиновниците, които продават пощенски марки; бюрократите, които прошнуроват документи. Някои от тези дейности може да изискват по-големи умения и съсредоточеност от други, но това не засяга същинската „активност“. Активността е обществено признато, целенасочено поведение, което води до съответни общественополезни промени.

В съвременния смисъл на думата активността се отнася само до поведението, не до личността, стояща зад това поведение. Няма никакво значение дали хората са активни, защото ги тласка някаква външна сила, както роба, или Вътрешен импулс, както човек в състояние на тревожност Няма значение дали са погълнати от работата си, както дърводелеца или писателя, учения или градинаря; или им е съвсем безразлично какво правят и не изпитват никакво удовлетворение от своя труд, както работника на конвейера или пощенския чиновник.

В съвременното разбиране за активност не се прави разлика между активност и обикновена заетост. Между тях обаче стои принципното различие, което съответства на термините „отчуждена“ и „неотчуждена“ активност При отчуждената активност аз не се преживявам като активен субект на своята дейност, а по-скоро възприемам резултата от дейността — и то като нещо „извън мен“, над мен, отделно от мен, срещу мен. При отчуждената активност аз не действам реално; действат вместо мен външни и вътрешни сили. Аз съм се отделил от резултата на дейността. Най-добрият пример за отчуждена активност в областта на психопатологията се наблюдава при страдащите от натраплива невроза. Необясними за околните вътрешни подбуди ги принуждават да правят неща против волята си — да броят стъпала, да повтарят определени фрази, да изпълняват странни ритуали. В преследването на внушената цел те могат да бъдат изключително „активни“. Както убедително показват резултатите от психоаналитичните изследвания, тези хора са несъзнателно движени от вътрешни сили. Ярък пример на отчуждена активност е и поведението след състояние на хипноза. Онези, на които при хипнотичен сеанс се внушава да направят това или онова, след излизане от хипнотичното състояние следват внушението, без да съзнават, че не правят онова, което искат, а изпълняват команди, дадени им предварително от хипнотизатора.

При неотчуждената активност аз се преживявам като субект на дейността. Неотчуждената активност е процес на раждане на нещо, на създаване на нещо и човек остава свързан с това, което създава. Моята дейност е проява на способностите ми, дейността ми и аз сме едно. Тази неотчуждена активност аз наричам продуктивна активност^[2].

Под „продуктивна“ нямам предвид способността да се сътвори нещо ново или оригинално, т.е. нямам предвид творческите способности, каквито притежава художникът или ученият Не става въпрос и за продукта на моята активност, а за нейното качество. Една картина или един научен труд може да са достатъчно непродуктивни, безплодни. От друга страна, процесът, който протича при някои хора напълно съзнателно, т.е. при хора, които истински „виждат“ дървото, а не просто го гледат, или при тези, които четат стихове и усещат чувствата, въплътени от поета в думи — този процес може да бъде извънредно продуктивен, въпреки че нищо не се „произвежда“. Продуктивната активност бележи състояние на вътрешна активност, без непременно да е свързана със създаването на произведение на изкуството, на научен труд или на нещо „полезно“. Продуктивността е ориентация на характера, която може да е присъща на всички човешки същества, при условие че са емоционално пълноценни. Продуктивните личности одухотворяват всичко, до което се докоснат Реализират собствените си способности и вдъхват живот на други личности и вещи.

И „активността“, и „пасивността“ могат да имат по две напълно различни значения. Отчуждената активност, в смисъл на проста заетост, е всъщност „пасивност“ в смисъл на продуктивност Докато пасивност, разбирано като незаетост, може да бъде и неотчуждена активност Това се разбира толкова трудно, защото активността е предимно отчуждена „пасивност“, а продуктивна пасивност се среща изключително рядко.

Активност и пасивност в разбиранията на великите мислители

Във философската традиция на прединдустриалното общество понятията „активност“ и „пасивност“ не се използват в сегашните им значения. Това е така, защото отчуждаването на труда не е достигнало степента, на която се намира днес. Поради това философи като Аристотел дори не правят ясно разграничение между „активност“ и проста „заетост“. В Атина отчужден труд са извършвали само робите. Трудът, който включвал физическа работа, изглежда, не е влизал в понятието praxis („практика“) — термин, отнасящ се само за тези видове дейност, които един свободен човек може да извършва, и който Аристотел е използвал за изразяване на свободната дейност на личността. (Виж Н. Лобкович, „Теория и практика“ — Theory and Practice.) Ето защо проблемът за субективно безсмисления, отчужден, чисто рутинен труд едва ли е съществувал за свободните атиняни. Тяхната свобода предопределя активността им като продуктивна и значима тъкмо защото не са роби.

Според Аристотел най-висшата форма на praxis, т.е. на активност, която той поставя дори над политическата дейност, е съзерцателният живот, посветен на търсенето на истината. Мисълта, че съзерцанието е форма на безделие, едва ли е могла да му хрумне. Аристотел приема, че съзерцателният живот е активността на най-добрата част от нас — на ума (nous), на интелектуалната интуиция. И робът може да изпитва плътско удоволствие, каквото изпитват и свободните хора, но eudaimonia, „благополучието“, „щастливият живот“ не се заключава в удоволствието, а в добродетелното усърдие (Никомахова Етика, 1177а, 2 и сл.).

Позицията на Тома Аквински, подобно на тази на Аристотел, противоречи на съвременното понятие за активност За Тома Аквински най-висшата форма на човешка дейност също е животът, посветен на вътрешното съзерцание и духовното познание, vita contemplativa. Той приема, че всекидневието, vita activa, на средния човек също е ценно и води до блаженство (beatitudo), при условие че — уговорката е от огромно значение — целта, към която са насочени активните усилия на един човек, е блаженството и че той е в състояние да контролира страстите и плътта си (Тома Аквински, Summa, 2-2:182, 183; 1-2:4,6).

И ако позицията на Тома Аквински е своеобразен компромис, то авторът на „Облакът на неведението“, който е съвременник на Майстер Екхарт, остро отрича ценността на активния живот, докато Екхарт, напротив — я утвърждава. Противоречието обаче не е толкова непримиримо, колкото изглежда, тъй като всички са единодушни, че активността е „полезна и благотворна“ само когато произтича от висшите етични и духовни потребности. Поради тази причина всички споменати мислители смятат че заетостта, т.е. активността, отделена от духовния живот, трябва да бъде отхвърляна^[3].

Като личност и като философ Спиноза олицетворява духа и ценностите от времето на Екхарт, живял приблизително четири столетия по-рано. С дълбока проницателност той отбелязва промените, настъпили в обществото и у човека. Създателят на съвременната научна психология е и един от откривателите на подсъзнателното. С дълбока научна интуиция той прави по-точен и систематичен анализ на разликата между активността и пасивността, отколкото всички негови предшественици.

В своята „Етика“ Спиноза разграничава активността и пасивността (действам и страдам) като двата основни вида дейност на ума. Първият критерий за активност е, че действието произтича от човешката природа: „Аз казвам, че ние действаме [т.е. активни сме] тогава, когато нещо става в нас или извън нас, на което ние сме адекватната причина, т.е. когато в нас или извън нас от нашата природа следва нещо, което може да бъде разбрано ясно и отчетливо само чрез самата нея. И, напротив, казвам, че ние страдаме [т.е. пасивни сме], когато в нас става нещо или следва от нашата природа нещо, на което ние сме само частична причина“ („Етика“, ч. 3, опр. 2)^[4].

Тези изречения са трудни за разбиране от днешния читател, който е свикнал да мисли, че понятието „човешка природа“ не съответства на никакви доказуеми емпирични данни. Но за Спиноза, както и за Аристотел, това не е така. Както не с и за някои съвременни неврофизиолози, биолози и психолози. Спиноза вярва, че човешката природа е толкова характерна за хората, колкото конската — за конете; че доброто или злото, успехът или неуспехът, благополучието или страданието, активността или пасивността зависят от степента, до която хората съумяват оптимално да реализират природата на своя биологичен вид. Колкото по-близо сме до образеца на човешката природа, толкова по-големи са свободата и щастието ни.

Според модела за човешки същества на Спиноза, атрибутът активност е неотделим от друг атрибут — разума. Доколкото действаме в съответствие с условията за съществуване и осъзнаваме тези условия като реални и необходими, ние знаем и истината за себе си. „Нашата душа в известни случаи действа, в други — страда. Доколкото притежава адекватни идеи, тя действа по необходимост, а доколкото притежава неадекватни идеи — страда по необходимост“ („Етика“, ч. 3, теор. 1).

Желанията се делят на активни и пасивни (actiones и passiones). Първите се коренят в условията на нашето съществуване (природните, а не патологично изкривените). Вторите са породени от вътрешни или външни деформиращи условия. Първите съществуват дотолкова, доколкото сме свободни. Последните се причиняват от вътрешна или външна сила. Всички „активни афекти“ по необходимост са добри. „Страстите“ могат да бъдат добри или лоши. Според Спиноза активността, разумът, свободата, благополучието, радостта и самоусъвършенстването са неразделно свързани, също както са свързани пасивността, неразумността, робството, тъгата, безсилието и желанията, противоречащи на изискванията на човешката природа („Етика“, ч. 4, прил. 2, 3, 5; теор. 40, 42).

Идеите на Спиноза за страстите и пасивността могат изцяло да бъдат разбрани, ако се разгледа последният — и най-съвременно звучащият — извод в разсъжденията му: този, който се поддава на ирационални страсти, неизбежно ще се превърне в психичноболен човек. Дотолкова, доколкото достигнем оптимално развитие, ние сме не само (относително) свободни, силни, разумни и жизнерадостни, но и психично здрави. Ако не успеем да постигнем тази цел, ограничаваме свободата си, ставаме слаби, неразумни и потиснати. Доколкото зная, Спиноза е първият философ на Новото време, който постулира, че психичното здраве и болести са резултати съответно от правилен и неправилен начин на живот

Според него психичното здраве в крайна сметка е резултат от правилен начин на живот, а психичното разстройство — симптом за неспособност да се живее в съответствие с изискванията на човешката природа. „Но ако алчният мисли само за пари и печалби, а честолюбецът — за слава и за нищо друго, тях не ги смятаме за безумни, тъй като обикновено ни се струват досадни и ги смятаме, достойни за омраза. Но в действителност алчността, честолюбието, развратът и пр. са видове лудост, макар да не се причисляват към болестните състояния“ („Етика“, ч. 4, теор. 44; курсивът мой — Е. Ф.). В това твърдение, толкова чуждо за нас, Спиноза приема, че страстите, които не отговарят на потребностите на човешката природа, са болестни. Дори ги нарича форма на лудост

Схващанията на Спиноза за активността и пасивността са крайно радикална критика на индустриалното общество. Хората, движени главно от ламтеж за пари, собственост или слава, които от днешна гледна точка са напълно нормални и добре приспособени, Спиноза смята за абсолютно пасивни и болни. Активните личности според неговите разбирания — самият той е бил ярък пример за такава личност — днес са изключения. Дори ги смятат за „невротици“, защото не спадат към хората с тнар. нормална активност.

В „Икономическо-философски ръкописи“ Маркс пише, че „свободната съзнателна дейност“ (човешката дейност) е „родовият характер на човека“. Трудът според Маркс символизира човешката дейност, а човешката дейност е живот Капиталът, от друга страна, според Маркс е натрупаното, миналото, и в крайна сметка, мъртвото (Grundrisse). Няма да се разбере напълно афективният заряд, който Маркс влага в борбата между капитала и труда, ако не се вземе предвид, че за него това е борба между живото и мъртвото, между настоящето и миналото, между хората и вещите, между битието и притежанието. За Маркс въпросът е: „Кой над кого би трябвало да властва? Живото над мъртвото, или мъртвото над живото?“ Социализмът, според него, олицетворява общество, в което живото е спечелило битката с мъртвото.

Цялата критика на Маркс на капитализма и теорията му за социализма произтичат от идеята, че при капиталистическата система човешката инициативност е парализирана и че целта е да се възстанови истинската човешка природа, като се възстанови активността във всички сфери на живота.

Въпреки формулировките, повлияни от класическите икономисти, изтърканата фраза, че Маркс е бил детерминист — че превръщал хората в пасивен обект на историята, лишавайки ги от тяхната активност — напълно противоречи на възгледите му. В това лесно ще се убеди всеки, който е чел Маркс, а не съди само по няколко изолирани, извадени от контекста, цитати. Най-ясно е изразил разбиранията си самият Маркс: „Историята не прави нищо, тя «не притежава никакво необятно богатство», тя «не се сражава в никакви битки»! Не «историята», а именно човекът, действителният, живият човек — ето кой прави и притежава всичко, ето кой се бори за всичко.; «Историята» не е някаква особена личност, която използва човека като средство за постигане на своите цели. Историята не е нищо друго, освен дейността на преследващия своите цели човек“^[5].

От близките ни съвременници единствено Алберт Швайцер разбира толкова проникновено пасивния характер на съвременната активност В изследването си върху упадъка и възраждането на цивилизацията той вижда съвременния човек като несвободен, несъвършен, нецелеустремен, патологично зависим и „абсолютно пасивен“.

Битието като реалност

Дотук разглеждах значението на понятието „битие“, противопоставено на понятието „притежание“. Второ, също толкова важно значение на битието, се открива, като тази категория се противопостави на привидността. Ако изглеждам добродушен, но добродушието ми е само маска, прикриваща склонността ми към използвачество; ако изглеждам смел, но в действителност съм извънредно тщеславен или може би склонен към самоубийство; ако изглежда, че обичам родината си, докато всъщност гоня личните си интереси — това е привидността, т.е. външното ми поведение, което е в рязко противоречие с реалните сили, които ме мотивират Поведението ми не отговаря на моя истински характер. Структурата на моята личност и мотивацията за поведението ми съставляват моето реално битие. Поведението ми отчасти може да отразява моето битие, но то обикновено е маската, която нося, преследвайки целите си. Бихейвиоризмът разглежда тази маска като достоверен научен факт Истинското прозрение за същността на човека е съсредоточено във вътрешната му реалност, която като правило е неосъзната, нито може пряко да се наблюдава. Подобно разбиране за битието като „сваляне на маската“, по израза на Екхарт, е в центъра на философията на Спиноза и Маркс и представлява основното откритие на Фройд.

Главното постижение в психоанализата на Фройд е стремежът да се разбере несъответствието между поведението и характера, между маската и реалността, скрита зад нея. Фройд разработва методика (свободните асоциации, тълкуването на сънищата, преноса и съпротивата), която цели да разкрие инстинктивни (главно сексуални) влечения, които са били потискани в ранното детство. Дори когато по-късното развитие в психоаналитичната теория и терапия измества ударението от инстинктивния живот върху травматичните събития в областта на ранните междуличностни отношения, принципът остава същият — онова, което се потиска, са ранните, а според мен, и по-късните травматични влечения и страхове. Пътят за освобождаването от симптомите или от общото неразположение минава през разкриването на всичко, което е било потискано. С други думи, потискат се ирационалните, инфантилните и индивидуалните елементи на жизнения опит

Дълго време се смяташе, че разбиранията на един здравомислещ, нормален, т.е. социално приспособен човек, са рационални и не се нуждаят от задълбочен анализ. Това обаче се оказва невярно. Съзнателните ни мотивации, идеи и убеждения са смесица от лъжлива информация, предубеденост, ирационални страсти, умозаключения, предразсъдъци, които чрез жалки остатъци истина създават илюзорната сигурност, че комбинацията е реална и истинска. Мисловният процес се стреми да организира цялата тази клоака от илюзии по законите на логиката и правдоподобността. Предполага се, че това ниво на съзнание отразява реалността. То е картата, по която се ръководим, за да организираме живота си. Тази фалшива карта не се елиминира от съзнанието. Потиска се знанието за реалността, знанието за онова, което е истинско. Следователно, ако запитаме: „Кoe е несъзнавано?“, отговорът трябва да бъде: „Освен ирационалните страсти, почти цялото знание за реалността.“ Несъзнаваното се обуславя от обществото, което поражда ирационални страсти и предлага на хората най-различни измислици, като по този начин превръща истината в пленник на мнима рационалност=

Твърдението, че истината се потиска, се основава на презумпцията, че знаем истината, а потискаме това знание. С други думи, че има „несъзнавано знание“. Опитът ми в психоанализата — на други психоаналитици и моят собствен — потвърждава правилността на казанотопо-горе. Ние възприемаме реалността и няма как да не я възприемаме. Както сетивата ни са устроени така, че да виждаме, да чуваме, да долавяме миризми, да докосваме, по същия начин и разумът ни е устроен да осъзнава реалността, т.е. да вижда нещата каквито са, да възприема истината. Естествено, нямам предвид онази част от реалността, изучаването и възприемането на която изисква приложение на научна апаратура или научни методи. Говоря за онова, което може да се осъзнае чрез съсредоточено „вглеждане“, по-специално реалността у самите нас и у другите. Когато срещаме опасен човек, ние инстинктивно долавяме опасността. Разбираме също и кога сме срещнали човек, на когото изцяло можем да се доверим. Усещаме кога ни лъжат, използват или заблуждават, кога ни мамят Знаем почти всичко, което е важно да се знае за човешкото поведение, също както предците ни са притежавали забележителни познания за движението на звездите. Но докато те са съзнавали знанията си и са ги използвали, ние моментално потискаме своето знание, защото, ако е съзнателно, то ще направи живота mi прекалено труден, дори „опасен“.

Доказателство на това твърдение се намира лесно. То съществува в сънищата, където ние се докосваме до човешката същност с неподозирана проницателност, от каквато сме лишени наяве. (Примери на „пророчески сънища“ съм включил в „Забравеният език“ — The Forgotten Language.) За това свидетелстват и честите случаи, когато изведнъж виждаме някого В напълно различна светлина и имаме чувството, че открай време сме знаели за тази страна от неговата личност Доказателство на твърдението може да се открие и в явлението съпротива, когато има опасност горчивата истина да излезе на повърхността: грешки на езика, странни изрази, в състояние на транс, или когато човек изрича нещо, уж между другото, което е съвсем противоположно на онова, което винаги е твърдял, и веднага след това дава вид, че е забравил забележката си. Действително голяма част от енергията ни отива, за да крием от себе си онова, което знаем, така че степента на това потиснато знание трудно би могла да бъде преувеличена. Една легенда в Талмуда пресъздава в поетична форма идеята за потиснатата истина: когато се роди дете, ангел докосва челото му и то забравя истината, която знае в момента на своето раждане. Ако не я забрави, животът му ще бъде непоносим.

Нека се върнем към основната теза: битието въплъщава реалността, а не фалшифицираната, измислената картина на живота. В този смисъл всеки опит да се разшири сферата на битието означава, че човек получава по-голямо прозрение за реалната същност на собствената си личност за другите, за света, който ни заобикаля. Главните нравствени цели на юдейството и християнството — преодоляването на алчността и омразата — не могат да бъдат постигнати и без един друг фактор, който присъства и в тях като религии, но е основополагащ за будизма: пътят към битието минава през проникването в същността на нещата и осъзнаването на реалността.

Желанието да даваш, да делиш с другите, да се жертваш

В съвременното общество се допуска, че притежателният модус се корени в самата човешката природа и следователно не подлежи на изменение. Същата идея се изразява и в догмата, че хората по природа са мързеливи, пасивни и че не искат да работят или да правят нещо друго, ако не ги тласка материален стимул… глад… или страх от наказание. Почти никой не оспорва тази догма и тя определя методите ни на възпитание и на труд. Тя обаче не е нищо друго, освен израз на желанието да докажем ценността на нашите обществени разпоредби, като им приписваме достойнството, че следват потребностите на човешката природа. За членовете на различни общества от миналото и настоящето идеята за вродения егоизъм и леност би се сторила толкова невероятна, колкото обратната на нас.

Истината е, че и двата начина на съществуване — битието и притежанието — са потенциални възможности за човешката природа. Инстинктът ни за самосъхранение по-скоро клони към притежателния модус, но това не означава, че егоизмът и леността са единствените вродени човешки склонности.

На нас, човешките същества, ни е присъщо дълбоко вкорененото желание да бъдем, да съществуваме — да реализираме способностите си, да действаме активно, да общуваме с другите, да бягаме от изолацията на самотата и себичността. За верността на това твърдение има толкова много доказателства, че може да се напише книга. Д. О. Хеб най-общо формулира същността на въпроса в твърдението, че единственият проблем на поведението е да се обясни липсата на активност, а не самата активност. Следните данни доказват тази обща постановка:^[6]

1. Данни за поведението на животни. Експерименти и преки наблюдения показват, че голям брой животински видове с охота изпълняват трудни задачи дори когато не очакват материална награда.

2. Неврофизиологични експерименти доказват активността на нервните клетки.

3. Поведението в ранна възраст Изследвания, правени в последно време, свидетелстват за способността и потребността на кърмачетата да реагират активно на сложни дразнители — тези наблюдения противоречат на допускането на Фройд, че кърмачето усеща външния дразнител като заплаха и мобилизира агресивността си, за да премахне заплахата.

4. Поведение в процеса на обучението. Редица изследвания показват, че детето и подрастващият се отдават на леност, защото учебният материал се поднася сухо и скучно и не предизвиква вроденото им любопитство. Ако се премахне задължителността и досадата и материалът се излага по интересен начин, децата проявяват висока активност и инициативност

5. Поведение в трудовия процес. Класическият експеримент на Е. Мейо показва, че дори работа, сама по себе си отегчителна, става интересна, ако работниците знаят, че участват в експеримент, провеждан от енергичен и талантлив човек, способен да предизвика любопитството им и да ги накара да вземат живо участие. Същото бе доказано в много заводи в Европа и в Съединените щати. Мениджърите имат следната стереотипна представа за работниците: работниците не са заинтересувани активно да участват в трудовия процес; единственото, което искат, е по-високо заплащане. Следователно участие в разпределението на печалбата би могло да доведе до по-висока производителност на труда, но не и до активно отношение към делата на предприятието. Макар мениджърите да са прави в известна степен, практиката показва — и е убедила мнозина, — че ако се създадат такива условия за работа, при които работниците могат да проявяват активност, да поемат отговорност и да прилагат знанията си в процеса на труда, равнодушните доскоро хора се променят и проявяват забележителна изобретателност, инициативност и фантазия, от което получават истинско удовлетворение^[7] 6. Изобилието от данни в сферите на обществения и политическия живот Непрекъснато втълпяваното мнение, че хората не желаят да правят жертви, е погрешно. Когато в началото на Втората световна война Чърчил обявява, Че от британците ще иска единствено кръв, пот и сълзи, той не ги отблъсква, а напротив — докосва се до дълбоко вкоренената им готовност за себеотдаване и саможертва. Реакцията на британците — така, както и на германците, и на руснаците — към бомбардирането на населени центрове от воюващите страни доказва, че общото страдание не отслабва бойния им дух. Напротив, засилва съпротивата им и опровергава онези, които смятат, че ужасът от бомбардировките ще деморализира врага и ще приближи края на войната.

Тъжна за нашата цивилизация обаче е констатацията, че не мирновременният живот, а войната и страданието могат да мобилизират човека за саможертва, докато периодите на мир насърчават предимно егоизма. За радост, има ситуации и в мирно време, при които в поведението на човека се появява стремеж за себеотдаване u солидарност. Работническите стачки, особено в периода, предшестващ Първата световна война, са един от примерите за такова поведение, в основата на което отсъства насилие. Работниците искат по-високи надници, но в същото време се излагат на тежки рискове и трудности, борят се за достойнството си и изпитват удовлетворение от проявите на човешка солидарност Тези стачки са колкото икономическо, толкова и „религиозно“ явление. И днес сме свидетели на подобни протести, но причините им са предимно икономически, макар че в последно време се увеличиха стачките, чиято цел е подобряване условията на работа.

Потребността да даваш, да делиш с другите и готовността да се жертваш за тях все още не са изчезнали сред част от представителите на определени професии като медицински сестри, лекари, монаси и монахини. Но мнозина, да не кажем повечето от тях, спазват само на думи принципа за помощ и саможертва. Въпреки това не са малко и онези, чиято нагласа отговаря на хуманното им призвание. Това, че на хората са присъщи благородни пориви, се потвърждава в различни периоди от човешката история. Подобни прояви са характерни за комуните, основани на религиозен, социалистически или хуманен принцип. Желанието да помагаш на себеподобните си се среща у доброволци кръводарители (без заплащане), в много ситуации, в които хора рискуват живота си, за да спасят някого. Такова желание проявяват само хора, способни на истинска обич. „Фалшивата любов“, т.е. взаимното удовлетворяване на егоистични желания, прави хората още по-себични (което е доста често явление). Истинската любов разбива способността да обичаш и да се отдаваш на другите. Онзи, който обича искрено, включва целия свят в любовта си към определен човек.^[8]

Известно е, че съществуват немалко хора, особено млади, които не могат да понасят атмосферата на разкош и егоизъм, която цари в богатите им семейства. За изненада на възрастните, които мислят, че децата им „получават всичко, което пожелаят“, младите въстават срещу бездушието и изолираността, на които ги обрича подобно съществуване. На практика те не получават всичко, което желаят, защото желаят именно онова, което не получават.

Примери за такива „гневни“ млади хора в историята има много. Синовете и дъщерите на римски патриции са измежду първите последователи на християнството — религията на бедността и любовта. Друг ярък пример — Буда, който като принц, познал всякакви удоволствия и лукс, осъзнава, че притежанието и насладите в крайна сметка причиняват мъка u страдание. Примери има и в по-новата история — синовете и дъщерите на руските дворяни, т.нар. народници (втората половина на XIX в.), които, не можейки повече да понасят безделието и заобикалящите ги неправди, напускат семействата си и отиват сред народа, заживяват заедно с бедняците и полагат основите на революционните борби в Русия.

Свидетели сме на подобно отношение и от страна на синовете и дъщерите на милионери в Съединените щати и Германия, които намират, че животът в богатите им домове е досаден и безсмислен. Нещо повече, те не могат да се примирят с коравосърдечието на света към бедните и с призивите за ядрена война, целящи да удовлетворят нечии егоистични стремежи. Тези млади хора напускат средата, в която са живели досега, и се опитват да променят нещата, но нерядко остават разочаровани, защото много често хуманните им опити са обречени на неуспех. Мнозина от тези младежи в началото са били идеалисти и мечтатели, тъй като им липсват традиция, зрелост, опит и политическа прозорливост, скоро се отчайващ нарцистично надценяват способностите си и се опитват да постигнат невъзможното със сила. Създават т.нар. революционни групи и се надяват да спасят света по пътя на терора и разрушението, без да съзнават, че само засилват общата тенденция към насилие и безчовечност. Изгубили способността да обичат, те я заместват с желанието да жертват живота си. (Саможертвата е изход, до който често прибягват индивиди, които пламенно желаят да обичат, но са изгубили тази способност Жертвайки живота си, те смятат, че изживяват любов във висша степен.) Този вид саможертва е много по-различен от саможертвата на Великомъчениците, които обичат живота и приемат смъртта единствено когато са принудени да изменят на себе си. Днешните млади хора, склонни да пожертват себе си, са едновременно обвиняеми и обвинители, защото техният пример свидетелства за това как при нашата социална система някои от най-добрите й представители толкова се отчуждават и обезсърчават, че единственият изход от отчаянието се явяват унищожението и фанатизмът.

Стремежът за единение със себеподобните произтича от специфичните условия на съществуване и е един от най-мощните мотиватори на човешкото поведение. Съчетанието на минимална инстинктивна обусловеност и максимално развитие на интелекта е лишило хората от изконното им единство с природата. За да не се чувстваме изолирани — което всъщност би ни довело до лудост — имаме нужда от възстановяване на единството със себеподобните и с природата. Тази човешка потребност от единение се проявява по различни начини: в симбиотичната привързаност към майка, идол, племе, народ, класа, религия, общност, професионална организация. Често, разбира се, тези връзки се наслагват и придобиват екстатична форма, например сред членовете на религиозни секти, терористични групировки или в проявите на национална истерия в случай на война. Избухването на Първата световна война е послужило като повод за възникването на една от най-драстичните форми на такова екстатично „единение“. За един ден хората се отказват от твърдия си дотогава пацифизъм, антимилитаризъм и социализъм. Дори учените забравят присъщата им обективност, критична мисъл и безпристрастност и се присъединяват към величавото болшинство — наречено Ние.

Стремежът за единение с другите се проявява както в най-примитивния тип поведение, т.е. в актовете на садизъм и унищожение, така и в най-висшия — солидарността в отстояването на някакъв идеал или убеждения. Този стремеж е и главната причина за необходимостта от приспособяване. Страхът хората да не се окажат отритнати е по-силен дори и от страха от смъртта. Типът единство и солидарност, което едно общество поражда и може да поддържа в специфичните условия на социално-икономическата си структура, играе решаваща роля.

Тези съображения ни навеждат на мисълта, че у хората се проявяват и двете тенденции: едната, да имаш — да притежаваш, — която в крайна сметка черпи сила от биологичния фактор на инстинкта за самосъхранение; и другата, да бъдеш — да даваш, да делиш с другите, да се жертваш, — която дължи силата си на специфичните условия на човешкото съществуване и на потребността на човека да преодолее изолацията си чрез единение с другите хора. Социалната структура, със своите ценности и норми, предопределя коя от тези две противоречиви тенденции, които присъстват у всекиго, да вземе превес. Култури, които подхранват стремежа към собственост, т.е. притежателния модус, водят началото си от едни човешки потенции, а култури, които подхранват стремежа към единение, т.е. битийния модус — от други. Ние трябва да решим коя от двете ориентации да изберем, като съзнаваме обаче, че решението ни до голяма степен се обуславя от социално-икономическата структура на обществото.

Наблюденията ми в областта на груповото поведение ме карат да мисля, че двете крайни групи, проявяващи дълбоко вкоренени и почти неизменни типове стремеж съответно да притежават и да съществуват, са малцинство. У мнозинството реално съществуват и двете възможности, като от факторите на социалната среда зависи коя от двете ще доминира и коя ще бъде потисната.

Това предположение противоречи на широко разпространеното в психоанализата схващане, че социалната среда причинява същностни изменения в развитието на личността през кърмаческия период и ранното детство, но вече формираният характер почти не се изменя под влияние на външните условия. Този принцип е успял да се наложи в психоанализата, защото в живота на повечето хора жизнените условия от времето на детството им остават непроменени и по-късно в живота им, тъй като и обществените условия рядко се променят Съществуват многобройни случаи обаче, когато рязка промяна в социалната среда води до съществени изменения в поведението на човека, т.е. отрицателната нагласа престава да бъде подкрепяна, а положителната се поддържа и насърчава.

В заключение ще кажа, няма нищо удивително в това, че стремежът на човека към себеотдаване и саможертва се проявява толкова често u c такава сила, имайки предвид условията, в които съществува човешкият род. Изненадващо е, че тази потребност е могла дотолкова да закърнее, че егоизмът да стане норма в индустриалното (и в много други) общества, а солидарността — изключение. Парадоксът обаче е в това, че явлението е породено от необходимостта за единение. Общество, чиито принципи са алчността, печалбата и притежанието, създава социален характер с притежателна ориентация. След като този господстващ модел се е утвърдил, никой не желае да бъде аутсайдер или да го отлъчат и за да избегне тази опасност, се приспособява към мнозинството, обединено единствено от взаимния си антагонизъм.

Като следствие от преобладаващата егоистична нагласа лидерите в съвременното общество смятат, че хората могат да бъдат мотивирани само с материални стимули, т.е. с награди, и че няма да откликнат на призиви за солидарност и саможертва. Може би това е причината подобни призиви да се отправят рядко, главно в периоди на война, така че ние нямаме възможност да проверим какъв би бил откликът наистина.

Нужна е коренно различна социално-икономическа структура и коренна промяна в човешката природа, за да се докаже, че подкупът не е единственият (нито най-добрият) начин да се влияе на хората.