Валентин Тодоров
Змиите (2)

Понеделник

Днес обаче отново я видях. Тъкмо се прибирах, защото вечерните комари вече нажежаваха залеза, когато видях змията отново — провираше се лениво през оградата в двора на съседа отдясно господин Йешетеля. В момента съм капнал от умора и погнуса, така че само ще нахвърлям какво се случи, за да не забравя докато спя със скръстени ръце.

Беше същото влечуго, което плуваше мълчаливо във водата на първата ми нощ под Тропика на Рака: дълго, черно, самодоволно и мързеливо като съсирек петрол на морския бряг. Приближих се до оградата и разклатих сивите дъски, сякаш се надявах да извикам змията отвътре да се покаже, за да. Що за глупост. Трябваше всъщност да говоря със собственика на имота, който тогава още не знаех, че е господин Йешетеля с нубийската му златиста шапка куфи и бродиран кафтан агбада до коленете. Закуцах надолу по алеята, заобиколих беседката, която прилича на изпочупена клетка за птици с човешки ръст и къси крила, подхлъзнах се на кучешка фъшкия зад трафопоста, покрит с трицветни графити и разногледи очи, изстъргах подметката си с парче кафяво стъкло от счупена бутилка, и после обратно нагоре по нашата улица „Пасати“, един нечетен номер преди моя почуках на вратата на господин Йешетеля, чието име още не знаех. Червени кръгове и сякаш лигите на дявола премрежваха погледа ми — беше кръвното, наклонът и хладното изтръпване в кътниците на долната челюст. Висок, сух, черен като обгорял кедър, съседът отдясно отвори и ме изгледа с лека почуда под прихлупените си клепачи крила на скарабей.

На пресекулки му разказах за змията. Той клатеше глава като че ли съчувствено и даже ме покани да вляза. Повтаряше думите ми, търкаляше ги като камъчета в устата си, за да се увери във вкуса им: „Змия значи казвате? Черен смок мишкар мислите? През моята ограда значи я видяхте? Тука някъде ще трябва да е, така ли, тука в задния двор?“ Да, така казвах; да, така мислех; да, там я видях. Но разбира се змията я нямаше никаква. „Може би там в буренаците?“ Той шляпаше с изтърканите си сандали по шестоъгълните плочки. Не, нямаше я никаква в буренаците. „Може би там под дърветата?“ Той ритна няколко трупи, обсипани с гъби. Не, нямаше я никаква под дърветата. „Може би се е шмугнала обратно през оградата, че какво ще търси тук?“ Въртях се, оглеждах запуснатия му заден двор и една ръждясала кофа, пълна с дъждовна вода. „Аз курник нямам, нито пък портокалови дръвчета.“ Вярно е, нямаше. „А може би само така ви се е сторило?“ Разбирах вече, че ми се подиграва. „Е, защо да ми се е сторило, то тук на юг, в този климат, сигурно доста змии се въдят.“ Пак търсех очевидните обяснения. Клепачите му крила на скарабей се повдигнаха леко нагоре като затвори на амбразура: „Не е така, съседе, грешите напълно. В нашия край змии въобще не се въдят.“

П.П. Това беше понеделник. От тогава започнах внимателно да се оглеждам, търсейки тайни дупки в триизмерното сирене на реалността. Скоро неуморната ми бдителност бе възнаградена: един следобед видях две други змии отстрани на алеята в парка — едната просто се препичаше на слънце зад купчина кварцови камънаци, но добре видима според мен, ако човек малко от малко се интересува; другата беше навита в оглозганата черупка на деветопоясен броненосец (Dasypus novemcinctus). Успокоих се донякъде от категоричността на заключението: змии имаше и бяха съвсем реални, нямаше нужда от специални оптични устройства или особени мерки.