Валентин Тодоров
Змиите (1)

Неделя

Когато за пръв път попитах предишния собственик Ей Джей дали в къщата му има змии, той ме изгледа така, сякаш нещо ми хлопа дъската. „Какво искате да кажете с това, господине?“ Почувствах се неловко — потен, мръсен, нахапан от комари, а в ръцете ми — кашон с чинии, забравени от него, и ненужното задължение да му ги върна. Стоях на прага на новия му моторен дом на колела и побързах да бия отбой: „не, не, имах пред вид в задния двор, защото вчера…“ „Знаете от документите по прехвърлянето, че в тази къща съм живял четиринадесет години — никога не съм виждал никакви змии в задния двор.“ Синеоката му враждебност намирисваше на шампоан против пърхот и марихуана. „Или искате да намекнете?“ Смотолевих почти виновно, че няма значение, че явно нещо ми се беше сторило; то човек докато не свикне, нали разбирате, тук на юг.

Макар, че знаех, много добре — не ми се беше сторило. Кръвното ми тежеше като оловна топка понякога и ставите ме въртяха нощем, но зрението ми, слава богу, беше все още непокътнато; имах очи на млад керкенез, както се казва. Съвсем ясно бях видял черното хлъзгаво тяло на влечугото по повърхността на водата като гъвкаво парче гума, избягала от предното колело на велосипеда в бараката за инструменти, леко вдигнатата глава в мътната светлина на пълнолунието. Гледах през прозореца на пруста между листата на фикуса, хипнотизиран от меките вълнички във водоема, който Ей Джей гордо наричаше басейн, но бе по-скоро огромна вана или корито, зарито до хрилете в земята. Чувствах се гостенин, натрапник от север в маранята на мезозойската нощ, и не смеех да изляза в задния двор да преборя страха си, елегантно гърчещ се между едрите отражения на звездите.

На другия ден, разбира се, смътните ми опасения се разсеяха с росата под лъчите на бързото слънце и предобедните пицикати на насекомите. Животът си потече по полу-досадните, полу-милостиви пенсионерски рутини: вестникът с новините, прогнозата за времето и програмата на телевизията, чайникът с липова запарка, внимателно планираните поправки по все още чуждата къща — вчера беше косачката, например, а днес две счупени плочки в банята — и следобедните разходки в парка. Подредените гъсталаци на парка всъщност започват с добре отъпканата алея зад нашата редица къщи на улица „Пасати“ — какъв късмет, като си помислиш, особено за някой в моето положение; идвайки от север, направо е невъзможно да отречеш благословията на времето, почти винаги слънчево, макар че също и влагата, която си има своята полезна функция: нито твърде горещо денем, нито особено студено нощем. Крачех с такава невинна лекота под сенките на дървета, наречени жакаранда, кананга, баухиния и чампедак, оплетени в лиани и сънени паяжини, даже си подсвирквах и кимах усмихнат на запъхтени бегачи, прегърбени колоездачи и папагали ара, които понякога срещах сред чайки, гугутки и добре охранени гълъби — истински рай, защо да си кривя душата.