Майн Рид
Самотно жилище (8)

VIII

— Лолита, още малко усилия, миличка! Трябва да бързаме, преди да е паднала нощта тук, защото тогава могат да ни разкъсат диви зверове.

Лолита, към която тъй ласкаво се обръщаха, беше светлокафяв пони-мустанг с бяла грива и опашка. А ездачката беше млада, поразително красива девойка, около двадесетгодишна. Според обичая в Мексико тя яздеше по мъжки.

Край нея тичаха две ловджийски хрътки, а на гърба на коня бяха закачени две антилопи — трофеи от сполучлив лов.

Послушен на своята господарка, конят започна да тича бързо. След няколко минути близо до тях прехвръкне птица, която докосна с криле муцуната на Лолита, а младата ездачка се дръпна назад.

Тази птица беше вид ястреб. Много скоро тя се присъедини към ятото, което се виеше толкова далеч, че птиците изглеждаха като малки петънца. Te кръжаха неспокойно, сякаш дебнеха нещо. Това обстоятелство пречеше на девойката да види лежащия в храсталака Франк. Добре запозната с живота на тази пустиня, тя разбра, че само плячка можеше да привлече хищните птици.

— Може би някой ранен лежи там — питаше се тя. — Хайде, Лолита, да отидем и да видим какво има.

След като изминаха близо два километра, конят изведнъж отскочи настрана изплашен и девойката видя мъртъв ястреб.

— Ето каква била работата — каза тя, като се успокои. — Разбира се, че нищо друго освен тази мъртва птица не е привлякло ятото. Това би могло да заинтересува нашия мил доктор Просперо. Дали да остана да наблюдавам?

Няколко секунди тя стоя нерешително, когато изведнъж кучетата нададоха страшен лай. Разбира се, миризмата на мъртвата птица не можеше да причини подобна тревога.

— Вероятно има ранен вълк или мечка — помисли девойката.

Но в същата минута се убеди, че греши. Сред настървеното ръмжене тя ясно различи човешки глас и в същото време една глава се показа над иглите на юката. В ръката блестеше острието на дълъг нож.

Въпреки външното си спокойствие девойката много се изплаши. Първата й мисъл беше да обърне коня и да избяга. Но съзнанието, че този човек е съвсем сам, че на лицето му няма ни злоба, ни жестокост, я спря. Като се приближи до юката, тя леко скочи на земята и с камшик в ръка започна да усмирява кучетата.

— Тубо! Назад. Нима не виждащ, че това не е индианец, а бял, и при това изглежда, че е ранен? Имате щастие, кабалеро, че кожата ви е така бяла — обърна се тя към Хамерсли, — иначе едва ли бих успяла да ви защитя от кучетата.

По време на тази сцена Франк беше замаян от хубостта на момичето и не сваляше от него очарования си поглед. Струваше му се, че това е само плод на болната му фантазия. Изведнъж възбудата се смени със смъртна слабост и за да не падне, Франк трябваше да се хване за юката.

— Вие сте болен, сеньор? — изплаши се от бледостта му девойката. — Изтощен сте от глад и жажда?

— Да, сеньора, няколко дни нито съм ял, нито пил. Тя бързо отвори манерката, която висеше през рамото й.

— Най-напред изпийте този коняк с вода… Така!… А сега изяжте едно парче от тази баница. За съжаление, това е всичко, което ми остана!

Като изпи няколко глътки коняк и изяде парче баница, той усети как му дойдоха сили.

— Можете ли да яздите сега? — попита го тя.

— Не само да яздя, но и да вървя — бодро отговори той.

— Седнете на моята Лолита, а аз ще вървя пеш. До дома не е далеч.

— Но аз не мога да си отида от тук — противеше се Франк.

— Защо? — учуди се тя. — Да останете, значи да загинете.

— Аз не съм сам, приятелят ми отиде да търси вода. Трябва да го чакам, иначе той няма да разбере какво се е случило.

— А, това ще се нареди лесно. Вземете тази хартия и молив и напишете на вашия спътник, че вие сте заминал на юг, към един чифлик, които е на десет км от тук. Нека почака, докато изпратите да го потърсят.

Без да мисли дълго, Хамерсли изпълни желанието на своята спасителка, като добави: „Спаси ме ангел.“ Девойката взе от ръцете му листа и хвърли поглед върху написаното, сякаш от любопитство към непознатия й език. Усмивката, която премина по устните й, издаваше, че тя се досети какво е написано в записката. Без да каже дума, непознатата се приближи до юката и забоде листчето на една игла.

— Сега, сеньор, качете се на коня и да вървим. Франк се опита да протестира, но отново обзелата го слабост го накара да се подчини.

— Хайде, Лолита, стъпвай равно и меко, иначе няма да получиш обещаната награда!

С тези думи девойката излезе от гъстата гора и с леки стъпки тръгна напред с мустанга и кучетата, които бяха конвоят й.

„Коя е тя? Откъде е? Къде ме води?“ — ето въпросите, които не даваха спокойствие на Хамерсли.

— Сега сме близо до ранчото — наруши мълчанието девойката. — У дома ще си отдъхнете.

Всички опасения у младия човек се разсеяха при звука на този нежен, очароващ слуха му глас.

— Сега аз ще тръгна напред — продължи тя, — а вие отпуснете поводите.

Носле зави надясно, където почти отвесна пътека се спускаше надолу. Безстрашно слизаше тя по стръмнината, която беше опасна даже за пешеходец. А за Франк нямаше друг изход, освен да легне по гръб на коня и да простре напред крака. Той стоя в това положение, без да произнесе дума и без да се реши да погледне надолу, докато усети, че животното отново тръгна по равно и чу думите на девойката, че опасността е отминала.

— Браво, Лолита! — потупа тя понито.

В главата на Хамерсли всичко отново се обърка. Той помнеше само, че влезе в двор, засенчен от дървета; помнеше лицата на няколко души… после изгуби съзнание и смъртта сякаш го погледна в лицето.

Няколко часа след заминаването на Франк, Уолтър се върна на определеното място с вода и убит елен, преметнат на гърба му. Той беше доволен и весел, но като не намери другаря си, страшно се изплаши. Ужасни догадки го обхванаха.

— Мили боже — извика той, като видя цял орляк ястреби над юката. — Нима…

И нямайки сили да изрече страшната мисъл, той машинално скубеше дръвцето, като че ли искаше от него отговор.

Какво друго наистина е привлякло тези птици, ако не тялото на неговия приятел?

— Бедни ми Франк, защо не умрях и аз заедно с тебе?

Изведнъж очите му се спряха на белеещата се между листата на юката хартия. Хвърли се към нея откачи я и сърцето му затрепера от радост, когато прочете написаните с познатия почерк думи. „Спаси ме ангел.“ Той не дочете бележката, докато ме извика три пъти ура, което ехото разнесе наоколо. Вече успокоен, Уолтър прочете писмото от начало до край.

„Спасен от ангел — мислеше си с възторг, — който сигурно се е явил в образ на жена! След като се подкрепя, веднага ще тръгна на път по означената в писмото посока и по следите на коня.“