Майкъл Конъли
Примката на совата (33)

32

Маккейлъб стигна с бърза крачка до „Ел Енканто“. Видя отпред електромобилчето. Почти всички на острова използваха подобни, но той можеше да познае своето по бебешката седалка с бяло-розова тапицерия. Значи все още бяха вътре.

Изтича нагоре по стъпалата. Сервитьорката го позна и кимна към масата, където седеше семейството му. Той побърза натам и седна до Грасиела. Вече привършваха с обяда. Забеляза, че сервитьорката е оставила сметката.

— Извинявайте, че закъснях.

Той взе пържен картоф от кошничката в средата на масата, натопи го в паничките с лютив сос и гуакамоле^[1], после го лапна. Грасиела погледна часовника и му метна убийствен поглед с бездънните си кафяви очи. Той издържа стоически и се подготви за следващия удар, който несъмнено щеше да дойде.

— Не мога да остана.

Тя шумно остави вилицата си върху чинията. Беше приключила.

— Тери…

— Знам, знам. Но се налага да свърша нещо. Довечера отивам на континента.

— Какво имаш да вършиш? Отстраниха те от случая. Неделя е. Хората гледат футбол, а не търчат да разгадават убийства, без някой да ги е молил.

Тя посочи телевизора в ъгъла на залата. Трима дебеловрати коментатори Седяха на фона на футболно игрище, Маккейлъб знаеше, че днешната среща ще определи претендентите за Суперкупата. Пет пари не даваше за това, но внезапно си спомни, че бе обещал на Реймънд да изгледат поне един мач заедно.

— Помолиха ме, Грасиела.

— Какви ги говориш? Нали каза, че са те помолили да изоставиш случая.

Маккейлъб й разказа за днешната среща с Бош на яхтата и неговата молба.

— И това е същият, когото си посочил на Джей като най-вероятен убиец?

Маккейлъб кимна.

— Как е разбрал къде живееш?

— Не е разбрал. Знаеше само за яхтата, не и къде живеем. Недей да се тревожиш.

— Да, но се тревожа. Тери, прекаляваш с тия неща и понякога напълно забравяш какви заплахи навличаш на себе си и семейството. Мисля, че…

— Тъй ли? Аз пък мисля…

Маккейлъб не довърши. Бръкна в джоба си, извади две монети по четвърт долар и се обърна към Реймънд.

— Реймънд, нахрани ли се?

— Аха.

— Искаш да кажеш да?

— Да.

— Добре, вземи това. Иди да си поиграеш на компютърната игра до бара.

Момчето взе монетите.

— Свободен си.

Реймънд неохотно направи няколко крачки, после забърза към съседната стая, където имаше компютърни игри. Избра една и седна. Маккейлъб го виждаше от мястото си.

Грасиела извади пари от чантата си и ги сложи върху сметката.

— Грасиела, остави това — каза Маккейлъб. — Погледни ме.

Тя прибра портмонето в чантата. После го погледна.

— Ще си тръгвам. Сиси трябва да поспи.

Бебето беше на преносимото столче и радостно стискаше синьо-бялата топка.

— И тук е добре. Може да спи на столчето. Просто ме изслушай.

Той изчака. Най-сетне лицето на Грасиела омекна.

— Добре. Казвай каквото ще казваш, след това наистина трябва да си вървя.

Маккейлъб се приведе към Грасиела, така че никой друг да не чуе. Забеляза, че връхчето на едното й ухо стърчи от косата.

— Между нас се задава сериозен проблем, нали?

Грасиела кимна и по бузите й веднага потекоха сълзи. Сякаш изречените на глас думи бяха срутили тънката отбранителна стена, която бе изградила, за да защити себе си и семейството. Маккейлъб й подаде неизползваната си салфетка. После сложи ръка върху тила й, придърпа я напред и я целуна по бузата. Забеляза, че Реймънд ги наблюдава тревожно.

— И друг път сме разговаряли за това, Граси — започна той. — Ти си си втълпила, че не можем да имаме дом, семейство и тъй нататък, ако върша тази работа. Проблемът е в думичката ако. Там е грешката. Защото няма никакво ако. Няма ако върша тази работа. Аз я върша. Твърде дълго се заблуждавах, че мога да бъда друг, да се променя.

От очите на Грасиела бликнаха нови сълзи и тя притисна салфетката към лицето си. Плачеше мълчаливо, но Маккейлъб бе сигурен, че всички в ресторанта са забелязали и гледат тях, а не телевизора. Озърна се към Реймънд и видя, че момчето отново се е увлякло в играта.

— Знам — изрече задавено Грасиела.

Това признание изненада Маккейлъб. Прие го за добър знак.

— Какво да правим тогава? Не говоря за днес, за сегашния случай. Имам предвид от днес нататък. Завинаги. Какво да правим? Граси, омръзна ми да се правя на такъв, какъвто не съм, да загърбвам онова нещо вътре в мен, заради което съществувам. Трябваше да се сблъскам с този случай, за да разбера това и да си го призная.

Тя мълчеше. Маккейлъб и не очакваше отговор.

— Знаеш, че те обичам. Обичам децата. Въпросът не е там. Аз смятам, че мога да имам и едното и другото, а ти не смяташ така. Поставяш въпроса ребром и според мен не си права. Не е честно.

Знаеше, че думите му я нараняват. Те бяха предизвикателство. Даваше й да разбере, че един от двамата трябва да капитулира и това няма да бъде той.

— Добре, нека първо да поразмислим. Тук не е подходящо за разговор, Нека първо да си довърша работата, а после ще седнем да поговорим за бъдещето. Бива ли?

Грасиела бавно кимна, без да го поглежда.

— Върши каквото сметнеш за добре — каза тя с глас, от който го прониза непоносимо чувство за вина. — Само гледай да се пазиш.

Той се приведе напред и пак я целуна.

— Ще се пазя, как иначе. Твърде много държа да се завърна при теб.

Маккейлъб стана и заобиколи масата. Целуна дъщеря си по главичката, после разкопча колана на столчето и я вдигна.

— Ще я отнеса до колата — каза той. — Би ли повикала Реймънд?

Отнесе Сиело до електромобилчето и я настани на бебешката седалка. Другото столче прибра в багажника. След няколко минути дойде Грасиела, следвана от Реймънд. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Маккейлъб хвана Реймънд за рамото и го поведе към предната дясна седалка.

— Реймънд, налага се да гледаш втория мач без мен. Имам малко работа.

— Мога да дойда с теб. Ще ти помагам.

— Не, не е свързано с яхтата.

— Знам, но пак мога да ти помогна.

Маккейлъб знаеше, че Грасиела ги гледа, и усети как вината го обгаря като горещо слънце.

— Благодаря, Реймънд, може би някой друг път. Сложи си колана.

След като момчето Закопча колана, Маккейлъб отстъпи назад. Погледна Грасиела. Тя вече не го гледаше.

— Добре — каза той. — Ще се върна колкото може по-скоро. Ако решиш да позвъниш, телефонът ще е у мен.

Грасиела не отговори. Включи двигателя и потегли нагоре по Марила Авеню. Той остана да гледа след тях, докато изчезнаха от поглед.