Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Darkness More Than Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 73 гласа)

Информация

Корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Майкъл Конъли. Примката на совата

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2001

Превод Любомир Николов

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2001

Коректор: Олга Герова, Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 20

ISBN 954-585-175-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция: Светослав Иванов, 2008

11

Когато магистралата се надигна, за да прекоси планините Санта Моника през прохода Сепулведа, Маккейлъб зърна на хълма отпред да се извисява музеят „Гети“. Сградата бе също тъй внушителна, както и великите произведения на изкуството, които приютяваше. Приличаше на средновековен замък, върху хълм. Едно от двете вагончета на зъбчатата железница бавно пъплеше нагоре по склона, понесло поредната група поклонници към олтара на историята и изкуствата.

Докато паркира в подножието на хълма и хване следващото вагонче, вече бе закъснял с петнайсет минути за срещата с Лий Аласдеър Скот. Един пазач го упъти и Маккейлъб изтича по варовиковото площадче към служебния вход. След като се представи на пропуска, той седна на пейката отстрани и зачака да дойде Скот.

Скот беше на около петдесет години и говореше с лек акцент, издаващ, че е родом от Австралия или Нова Зеландия. Изглеждаше дружелюбен и готов да помогне на областната полиция.

— И друг път сме имали възможност да предложим съвет и помощ на ваши колеги. Най-често става дума за проверка на художествени платна или исторически сведения относно определени картини — каза той, докато вървяха по дългия коридор към кабинета му. — Но детектив Уинстън спомена, че случаят е по-различен. Нуждаете се от общи сведения за северния Ренесанс, така ли?

Той отвори една врата и въведе Маккейлъб в поредица от кабинети. Влязоха в първия кабинет покрай гишето на охраната. Стаичката бе малка, но с голям прозорец, от който се разкриваше изглед през прохода към домовете по склона на Бел Еър. Покрай двете стени се издигаха библиотечни лавици, бюрото беше отрупано с книги и от това кабинетът изглеждаше още по-тесен. Имаше място само за два стола. Скот посочи единия на Маккейлъб и седна върху другия.

— Всъщност нещата малко се промениха след разговора ви с детектив Уинстън — каза Маккейлъб. — Сега мога да уточня по-конкретно какво ме интересува. Успях да стесня търсенията си само до един художник от онзи период. Ако успеете да ми разкажете за него и евентуално да ми покажете част от творчеството му, ще ви бъда извънредно благодарен.

— За кой художник става дума?

— Ще ви покажа името.

Маккейлъб извади записките си, Скот очевидно познаваше името и го прочете с ударение върху втората сричка.

— Така и предполагах, че се произнася, но не бях сигурен — каза Маккейлъб.

— Всъщност творчеството му е твърде известно. Не го ли познавате?

— Не. Никога не съм изучавал история на изкуството. Има ли негови картини в музея?

— За съжаление в колекцията ни няма нито една негова творба, но имаме картина от негов последовател. В момента е на реставрация. Повечето му произведения са в Европа, най-вече в мадридския музей „Прадо“. Други са пръснати из различни сбирки. Но не съм аз човекът, с когото трябва да разговаряте.

Маккейлъб въпросително вдигна вежди.

— Тъй като ви интересува единствено Бош, най-добре би било да поговорите с една наша сътрудничка по поддръжката. За ваш късмет тя съставя подробен каталог на творбите на Бош — доста дългосрочен и неблагодарен проект, трябва да кажа. Предполагам, че го прави за собствено удоволствие.

— Тук ли е сега? Може ли да поговоря с нея?

Скот се пресегна и включи микрофона на телефонната уредба. После огледа списъка върху бюрото си и набра три цифри. След втория сигнал се раздаде женски глас:

— Лола Уолтър, с какво мога да ви услужа?

— Лола, обажда се мистър Скот. Там ли е Пенелопи?

— Тази сутрин е заета с ада.

Скот изключи телефона и се отправи към вратата.

— Имате късмет — каза той.

— За какъв ад стана дума? — попита Маккейлъб.

— Картината, за която ви споменах преди малко. Заповядайте, моля.

Скот го поведе към асансьора и слязоха на долния етаж. По пътя Скот обясни, че реставраторското студио на музея е едно от най-добрите в света. Затова други музеи и частни колекции често изпращали свои експонати в „Гети“ за възстановяване. В момента по поръчка на една частна колекция се реставрирала картина, смятана за дело на някой от учениците или помощниците на Бош. Наричала се „Ад“.

Реставраторското студио се оказа огромна зала, разделена на две основни части. Едната представляваше работилница, където възстановяваха рамките. Другата служеше за реставрация на картините и бе разделена на множество работни ателиета, разположени покрай стъклена стена със същия изглед, който се разкриваше и от кабинета на Скот.

Във второто ателие завариха мъж, седнал пред голям статив със закрепена картина. Зад него стоеше жена. Мъжът беше облечен с работна престилка, бяла риза и вратовръзка, а на очите му имаше чифт бижутерски лупи. Приведен напред, той нанасяше с миниатюрна четчица върху картината нещо като сребриста боя.

И двамата не се озърнаха при влизането на Маккейлъб и Скот. Скот вдигна ръка в предупредителен жест, докато мъжът продължаваше да нанася боята. Маккейлъб огледа картината. Размерите й бяха около метър на два. Представляваше мрачен нощен пейзаж с пламтящо село, сред което всевъзможни зловещи твари измъчваха и екзекутираха жителите му. Горната част на картината, изобразяваща бурното нощно небе, беше осеяна с петънца от увредена или липсваща боя. Маккейлъб спря поглед малко по-надолу, където няколко създания, наподобяващи птици, тласкаха с копия по стълбичка към бесилката гол мъж с вързани очи.

Човекът пред картината привърши работата и остави четката върху стъклената масичка до себе си. После пак се приведе да огледа резултата. Скот се изкашля. Обърна се само жената.

— Пенелопи Фицджералд, това е детектив Маккейлъб. Той води разследване и би желал да узнае повече за Йеронимус Бош. — Скот махна с ръка към картината. — Казах му, че от целия персонал ти си най-подходящата за подобен разговор.

Маккейлъб забеляза в очите й изненада и лека тревога — нормална човешка реакция при внезапна среща с полицията. Седналият мъж изобщо не се обърна. Това не беше нормално. Просто взе четката и пак се зае с картината. Маккейлъб протегна ръка на жената.

— Всъщност не съм детектив. От полицията ме помолиха да помогна в едно разследване.

Стиснаха си ръцете.

— Не разбирам — каза жената. — Да не е открадната картина на Бош?

— Не, нищо подобно. — Маккейлъб посочи платното. — Това тук негова картина ли е?

— Не съвсем. Може би копие на негова творба. Ако наистина е така, то оригиналът е загубен и разполагаме само с това. Но преобладава мнението, че е дело на ученик от школата му. Вероятно е нарисувана след смъртта на Бош.

Докато говореше, тя не откъсваше поглед от картината. В проницателните, дружелюбни очи личеше страстното й увлечение по Бош. Маккейлъб предположи, че е на около шейсет години и вероятно е посветила целия си живот на любовта към изкуството. Тази жена го изненадваше. От лаконичното описание на Скот, че е сътрудничка по поддръжката и съставя каталог на творбите на Бош, Маккейлъб бе очаквал да срещне млада студентка по история на изкуството. Мислено се упрекна за тази самонадеяност.

Седналият мъж отново остави четката, взе от масата чисто парче бял плат и избърса ръцете си. Завъртя се на стола и рязко вдигна очи, когато видя Маккейлъб и Скот. В този момент Маккейлъб разбра, че е допуснал още една погрешна преценка. Човекът не се преструваше на разсеян. Просто наистина не ги бе чул.

Мъжът вдигна увеличителните стъкла на челото си и същевременно бръкна под престилката да нагласи слуховия си апарат.

— Извинявайте — каза той. — Не знаех, че имаме посетители.

Говореше със силен германски акцент.

— Доктор Дерек Фоскюлер, това е мистър Маккейлъб — каза Скот. — Той е следовател и се налага за малко да ви отнеме мисис Фицджералд.

— Разбирам. Много добре.

— Доктор Фоскюлер е един от нашите експерти реставратори — обясни Скот.

Фоскюлер кимна и се вгледа изпитателно в Маккейлъб, сякаш проучваше картина. Не протегна ръка.

— Следствие? Свързано с Йеронимус Бош, така ли?

— Косвено. Просто исках да узная нещо повече за художника. Казаха ми, че мисис Фицджералд е специалистка в тази област.

Маккейлъб се усмихна.

— Никой не е специалист по Бош — отвърна Фоскюлер без усмивка. — Измъчена душа, несретен гений… как можем изобщо да разберем какво се таи в човешкото сърце?

Маккейлъб кимна мълчаливо. Фоскюлер се обърна и впи поглед в картината.

— Какво виждате, мистър Маккейлъб?

Маккейлъб дълго оглежда картината, преди да отговори:

— Много болка.

Фоскюлер кимна одобрително. После стана, отново смъкна лупите върху очите си и се втренчи в платното съвсем отблизо, приведен само на сантиметри от нощното небе над пламтящото село.

— Бош е познавал всички демони — каза той, без да се обръща. — Всичко най-мрачно в този свят…

Настана дълго мълчание.

— По-мрачно от нощта.

Мълчанието се проточи, докато накрая Скот внезапно го наруши с извинение, че трябва да се връща в кабинета си. После излезе. След малко Фоскюлер най-сетне се откъсна от картината. Не си направи труда да вдига очилата, когато погледна Маккейлъб. Бавно бръкна под престилката и изключи слуховия апарат.

— Аз също трябва да работя. Успех с разследването, мистър Маккейлъб.

Маккейлъб кимна. Фоскюлер отново се настани на стола и взе миниатюрната четка.

— Можем да отидем в моя кабинет — каза Фицджералд. — Събрала съм там всички албуми за Бош от библиотеката. Ще ви покажа творбите му.

— Би било чудесно. Благодаря.

Тя тръгна към вратата. Маккейлъб се задържа за момент да хвърли един последен поглед на картината. Очите му неволно се спряха в горния край, където мракът се вихреше над пламъците.

 

Кабинетът на Пенелопи Фицджералд се оказа тясна кутийка с размери не повече от два на два метра в едно общо помещение, където работеха още неколцина музейни служители. Тя дръпна втори стол от съседното работно място и покани Маккейлъб да седне. Отляво върху Г-образното й бюро имаше портативен компютър, а отдясно — купчина книги. Маккейлъб забеляза зад тях цветна репродукция на картина, напомняща онази, върху която работеше Фоскюлер. Той избута книгите настрани и се приведе да разгледа картината. Тя се състоеше от три части, като най-голямата беше в средата. И тук господстваше хаос. Десетки и десетки човешки фигури се мятаха по платната. Сцени на похот и мъчения.

— Познавате ли я? — попита Фицджералд.

— Мисля, че не. Но е на Бош, нали?

— Неговият шедьовър. Триптих, наречен „Градината на земните наслаждения“. Намира се в мадридския музей „Прадо“. Веднъж стоях пред нея четири часа. Не ми стигна времето, за да разгледам всичко. Ще искате ли кафе, вода или нещо друго, мистър Маккейлъб?

— Не, благодаря. Ако искате, можете да ме наричате Тери.

— А вие можете да ме наричате Неп.

Маккейлъб я погледна с недоумение.

— Прякор от детинство — поясни Фицджералд.

Маккейлъб кимна.

— И тъй — каза тя, — в тези албуми мога да ти покажа всяка известна картина на Бош. Важно ли е разследването ти?

Той кимна отново.

— Да, така смятам. Разследваме убийство.

— И ти си нещо като консултант?

— Преди време работех за ФБР тук, в Лос Анджелис. Колежката, която е натоварена със случая, ме помоли, да прегледам документите и да си кажа мнението. Така стигнах дотук. До Бош. Съжалявам, но не мога да споделя подробности около случая и знам, че навярно ще изгаряш от любопитство. Искам да задавам въпроси, но не мога да отговоря на твоите.

— По дяволите. — Тя се усмихна. — Звучи ми наистина интересно.

— Знаеш ли какво, ако дойде момент, когато бих могъл да ти разкажа, непременно ще го направя.

— Обещаваш ли?

Маккейлъб кимна.

— От думите на доктор Фоскюлер разбрах, че не се знае много за личността на самия творец.

— Да — потвърди Фицджералд. — Йеронимус Бош определено представлява загадка, която едва ли някога ще разкрием.

Маккейлъб разгъна листовете си върху бюрото и започна да води записки, докато Фицджералд говореше.

— Бил е надарен с едно от най-необикновените въображения на своето време. Творчеството му е изключително и дори днес, пет века по-късно, продължава да бъде обект на изследване и тълкуване. Според мен обаче, ако проучиш повечето критични анализи, ще откриеш, че обикновено го смятат за пророк на Страшния съд. Творчеството му е изпълнено с поличби за ужас и адски огън, с предупреждения за последствията от греха. Казано по-просто, в основата си неговите творби представляват вариации на една и съща тема — че човешкото безумие неминуемо ни обрича на адски мъки.

Маккейлъб драскаше трескаво, опитвайки да запише всичко. Сега съжаляваше, че не е взел диктофон.

— Симпатяга, а? — подхвърли Фицджералд.

— Така изглежда. — Маккейлъб кимна към репродукцията на триптиха. — Сигурно доста се е забавлявал в някоя съботна вечер.

Тя се усмихна.

— Точно същото си помислих, когато бях в „Прадо“.

— А нещо по линията на изкуплението? Не е ли опитвал да приютява сирачета, да се грижи за бездомни псета, да сменя спукани гуми на безпомощни старици и тъй нататък?

— За да разбереш какво е целял с творбите си, не бива нито за миг да забравяш епохата, и мястото му в нея. Макар че творчеството му е наситено с жестокости, с образи на мъчения и ужас, по онова време подобни неща не са били необичайни. Живял е в жестоко време; картините му недвусмислено изразяват това. Те отразяват и средновековната вяра в съществуването на демони къде ли не. Злото дебне във всичките му творби.

— Совата?

За миг тя го изгледа с недоумение.

— Да, използвал е совата като символ. Но нали каза, че не си запознат с творчеството му?

— Наистина не съм запознат. Просто една сова ме насочи насам. Но не биваше да говоря за това, както и не биваше да те прекъсвам. Продължавай, моля те.

— Тъкмо се канех да добавя колко многозначително изглежда всичко това, като си помислим, че Бош е бил съвременник на Леонардо, Микеланджело и Рафаел. Ако сложим обаче творбите им една до друга, човек би повярвал, че Бош — с всички тия средновековни символи и поличби — е изостанал поне с един век.

— Но не е така.

Тя поклати глава, сякаш й бе жал за Бош.

— Той и Леонардо да Винчи са родени само с една-две години разлика. Към края на петнайсети век Да Винчи създава творби, изпълнени с надежда, с прослава на човешкия дух и човешките ценности, а Бош е изцяло зловещ и мрачен.

— Тъжно, нали?

Тя сложи ръце върху най-горната книга от купчината, но не я отвори. Върху черната кожена подвързия нямаше никаква илюстрация; отстрани на гръбчето бе изписано само БОШ.

— Неволно се питам какво ли би станало, ако Бош бе работил рамо до рамо с Да Винчи или Микеланджело, какво ли би сътворил, ако бе използвал цялото си майсторство и въображение, за да прославя, а не да проклина света. — Фицджералд сведе очи към книгата, после отново погледна Маккейлъб. — Но точно там е прелестта на изкуството, затова го изучаваме и почитаме. Всяка картина е прозорец към душата и въображението на твореца. Независимо колко е тревожно и мрачно, неговото лично виждане го отделя от всички останали и прави картините му уникални. За себе си мога да кажа, че платната на Бош ме пренасят в душата на художника и аз усещам мъката му.

Маккейлъб кимна. Тя наведе глава и разгърна албума.

 

За Маккейлъб светът на Бош бе колкото тревожен, толкова и потресаващ. Пейзажите на човешкото страдание по страниците, които разгръщаше Пенелопи Фицджералд, напомняха някои от най-ужасните гледки в кариерата му, но на тези изрисувани сцени страдалците бяха все още живи. Отчаяно стиснатите зъби, разкъсаната плът — всичко това бе реално и динамично. Платната бяха изпълнени с прокълнати души, измъчвани заради греховете си от демони и чудовища, излезли изпод ръката на човек, надарен с ужасяващо въображение.

Отначало Маккейлъб разглеждаше цветните репродукции мълчаливо, възприемаше всичко наведнъж, както би огледал за пръв път снимка от местопрестъплението. Но сетне поредната страница се прелисти и той видя картина, изобразяваща трима души, струпани около седнал мъж. Единият от тях пробиваше с примитивен скалпел дупка в темето на седналия. Картината беше кръгла. Отгоре и отдолу имаше изписани думи.

— Какво е това? — попита той.

— Нарича се „Операция на глупостта“ — обясни Фицджералд. — По онова време било широко разпространено вярването, че глупостта и лукавството могат да бъдат излекувани, като се извади от главата на страдащия камъкът, който ги причинява.

Маккейлъб се наведе над рамото й, за да огледа отблизо картината и по-специално мястото на раната. То почти съвпадаше с раната върху главата на Едуард Гън.

— Добре, продължавай.

Совите бяха навсякъде. Рядко се налагаше Фицджералд да ги посочва, защото заемаха централно място. Тя обясни някои от придружаващите ги символи. Когато совата бе изрисувана върху дърво, най-често клонът, върху който царуваше символът на злото, беше оголен и сив — мъртъв.

Фицджералд отново прелисти. Разкри се картина, съставена от три пана.

— Тази творба се нарича „Страшният съд“. Лявото пано носи подзаглавие „Човешкото грехопадение“, а името на дясното е простичко и очевидно — „Ад“.

— Май много си е падал по ада.

Но Нед Фицджералд не се усмихна. Очите й бяха приковани в книгата.

Лявото пано представяше сцена от райската градина, сред която Адам и Ева взимаха забранения плод от змия върху ябълково дърво. От изсъхналия клон на съседното дърво една сова ги наблюдаваше. Върху дясното пано адът бе изрисуван като мрачно място, където чудовищни птици изкормваха грешниците, насичаха телата им и ги изсипваха в тави, за да бъдат вкарани в пламтящи пещи.

— И всичко това е излязло от главата на един човек — промърмори Маккейлъб. — Аз не…

Той не довърши, защото сам не знаеше какво иска да каже.

— Измъчена душа — каза Фицджерал и отгърна следващата страница.

Новата картина бе пак кръгла, с портрет на Бога в центъра и седем отделни сцени по края. Златен кръг около Божия образ го отделяше от другите сцени и в него бяха изписани четири латински думи, които Маккейлъб разпозна веднага.

— Пази се, пази се, Господ вижда.

Фицджералд вдигна очи към него.

— Очевидно си я виждал и друг път. Или просто случайно знаеш средновековен латински. Изглежда, работиш по доста странен случай.

— Така се очертава. Но познавам само думите, не и картината. Какво представлява тя?

— Всъщност е плот от маса, предназначена вероятно за църковна столова или за дома на свещеник. Изобразява окото на Бога. Той е в центъра и гледайки надолу, вижда тези сцени — седемте смъртни гряха.

Маккейлъб кимна. Огледа отделните сцени и успя да разпознае по-явните грехове: лакомия, сладострастие и горделивост.

— А сега неговият шедьовър — каза Фицджералд и прелисти страницата.

Разкри се същият триптих, който бе прикрепен на стената. Градината на земните наслаждения. Сега Маккейлъб огледа картината отблизо. Лявото пано представляваше пасторална сцена с Адам и Ева, въведени в райската градина от своя създател. До тях растеше ябълково дърво. Централното, най-голямо пано изобразяваше десетки голи мъже и жени, които танцуваха и се съвкупяваха с несдържана страст. Други яздеха коне, красиви птици и напълно въображаеми същества от езерото на преден план. Последното пано, най-мрачно от всичките, показваше възмездието — адът, сцена на ужаси и мъчения, прилагани от чудовищни птици и други отвратителни твари. Картината бе тъй подробна и тъй завладяваща, че Маккейлъб напълно разбираше как човек може да стои четири часа пред нея — пред оригинала, без да я разгледа докрай.

— Сигурна съм, че вече схващаш какви идеи съдържат най-често повтаряните теми на Бош — каза Фицджералд. — Но тази картина се смята за най-последователна сред творбите му, а също така най-красиво замислена и сътворена.

Маккейлъб кимна и посочи трите пана.

— Тук виждаме Адам и Ева, хубавия живот, преди да са откъснали ябълката. Централната сцена ни показва какво става след грехопадението — живот без правила. Свободата на избора води към сладострастие и грях. А докъде довежда всичко това? До ада.

— Много добре. А сега бих посочила някои специфични подробности, които може да те заинтересуват.

— Да, моля.

Тя започна с първото пано.

— Земният рай. Прав си, че картината показва Адам и Ева преди грехопадението. Това езеро и фонтанът сред него представляват обещанието за вечен живот. Сигурно вече си забелязал плодното дърво отляво.

Тя плъзна пръст по репродукцията към фонтана кула, изваяна сякаш от цветни листенца, които разпръскваха четири водни струи към езерото отдолу. И тогава Маккейлъб видя. Пръстът й спря до малък кръгъл отвор в структурата на фонтана. От мрака надничаше лицето на сова.

— Ти вече спомена за совата. Нейният образ е и тук. Както виждаш, не всичко е наред в този рай. Злото дебне и както знаем, в крайна сметка ще постигне победа. Според Бош. Ако се предхвърлим на следващото пано, ще видим същия символ отново и отново.

Тя посочи две ясни изображения на сови и още две подобни създания. Маккейлъб спря поглед върху един от детайлите. Гол мъж прегръщаше грамадна кафява сова с лъскави черни очи. Цветът и очите на совата съвпадаха с тези на пластмасовата птица, открита в апартамента на Гън.

— Забеляза ли нещо, Тери?

Той посочи совата.

— Ето тук. Не мога да ти обясня, но тази птица съвпада с причината, поради която съм тук.

— В картината присъстват множество символи. Този е един от най-явните. След грехопадението човек бива тласнат от свободата на избора към разврат, лакомия, глупост и скъперничество, в света на Бош най-страшният грях е сладострастието. Човекът прегръща совата и така се отдава на злото.

Маккейлъб кимна.

— А след това си плаща.

— Да, след това си плаща. Както виждаш на последното пано, адът е обрисуван без огън. Той е място на неизброими мъки и безконечна болка. Мрачно място.

Маккейлъб се вгледа задълго в зловещия пейзаж на картината, без да изрече нито дума. Спомни си какво бе казал доктор Фоскюлер.

По-мрачно от нощта.