Тери Гудкайнд
Дългът на костите (7)

Единствените останки от любимите брадати свинчета на Аби бе купчина изсъхнали вътрешности, над която кръжаха рояци мухи. Бяха изклани дори животните за разплод, които майка й и баща й им бяха подарили за сватбата.

Избора на съпруг дължеше на родителите си. Тя не го бе виждала никога в живота си, тъй като той бе чуждоземец — от градчето Линфорд, откъдето родителите й бяха купили свинете. Аби гореше от желание и нетърпение да види що за човек са й избрали. Надяваше се да е някой веселяк, който да понася трудностите на живота с усмивка.

Когато видя Филип за пръв път, си рече, че пред нея стои най-сериозният човек на земята. Сякаш младото му лице не знаеше що е усмивка. Онази първа нощ тя заспа, обляна в сълзи — не можеше да се пребори с мисълта, че ще прекара дните си с тъй мрачен човек. Реши, че занапред животът й ще бъде пронизан от острите шипове на безрадостната съдба.

Постепенно обаче откри, че Филип е работяга, който гледа на живота с широка усмивка. Впоследствие той й бе признал, че първият ден умишлено се е преструвал на сериозен, за да не би родителите й да си рекат, че дават дъщеря си на недостоен за нея развей-прах. Аби съвсем скоро разбра, че Филип е човек, на когото може да се разчита. Докато дойде времето да се роди Джана, вече го бе заобичала.

Сега животът на Филип, както и на мнозина други, зависеше от нея.

Аби зарови отново костите на майка си и обърса ръце. Оградата, която бащата на Джана ремонтираше толкова често, беше на трески. Щом стигна до къщата, Аби забеляза, че вратата на плевнята е изкъртена. Всичко, което можеше да бъде изядено от животно или човек, бе отмъкнато. Аби нямаше спомен родният й дом някога да е изглеждал тъй гол и опустял.

Все едно, рече си тя. Единственото, което има значение, е да си върне Джана. Огради се поправят. Свине се подменят — някак си, някой ден. Дете обаче не можеше да си купи.

— Как стана така, че отведоха всичките ти домашни — мъжът, детето и баща ти, а теб не? — попита Зед, докато оглеждаше руините.

Аби прекрачи разбития праг. Днес къщата изглеждаше неподозирано мъничка. Преди да отиде в Ейдиндрил, в Магьосническата кула, всичко й се виждаше просторно и пълно с живот. От смеха и разказите на Филип непретенциозната им стаичка ставаше уютна и топла. Рисунките му на животни, надраскани с въглен върху каменното огнище, радваха Джана.

— Ей там ни е избата — посочи с ръка пода. — Когато те дойдоха, бях вътре.

Зед побутна с върха на ботуша си халката, с която се вдигаше капакът.

— Значи са отвеждали мъжът и дъщеря ти, а ти не си се показала. Докато дъщеря ти е крещяла името ти, не си изскочила да й помогнеш.

Аби с мъка отвори уста.

— Знаех, че ако изляза, ще заловят и мен. Единственият шанс за семейството ми бе да изчакам и после да потърся помощ. Майка ми винаги ме е учила, че дори една чародейка се превръща в глупачка, ако действа глупашки. Все ми повтаряше да обмислям добре нещата, преди да действам.

— Мъдър съвет. — Зед остави надупчения черпак, който въртеше в ръката си и положи длан на рамото й. — Представям си колко ти е било трудно да пренебрегнеш зова на дъщеря си и вместо да й помогнеш, да постъпиш мъдро.

Аби едва успя да прошепне:

— Ти говориш през устата на добрите духове. — Посочи през прозореца. — Ей там, отвъд Заековата река, се намира Заево. Поеха нататък. Освен Джана и Филип с тях имаше и други пленници. Войската разположи лагера си по хълмовете над реката.

Зед постоя известно време прав, загледан в отсрещните хребети. Когато най-сетне проговори, сякаш се обръщаше по-скоро към себе си, отколкото към нея.

— Надявам се тази война скоро да свърши. Добри духове, сложете край на войната.

Аби не бе забравила обещанието, което бе дала на Майката Изповедник и не попита нито веднъж за дъщерята и убитата жена на Зед. По време на скоростното им пътуване към Заево тя изля пред него любовта си към Джана. Вероятно сърцето му се е късало от мъка по собствената му дъщеря, попаднала в жестоките ръце на същия враг. Все пак той бе пожертвал живота й в името на чуждото бъдеще.

Зед отвори вратата на съседната стая.

— А там? — надникна той в малката стаичка.

Аби се отърси от мислите си.

— Това е спалнята. В дъното има заден изход към градината и плевнята.

Макар той нито веднъж да не спомена мъртвата си жена и изчезналата си дъщеря, фактът, че Аби знаеше историята им, я човъркаше отвътре като набъбващ пролетен ручей, разяждащ ланшния лед.

Докато Зед излизаше от спалнята, в къщата влезе Делора.

— Както каза Абигейл, градът оттатък реката е опустошен — докладва тя. — Изглежда всички са взети в плен.

Зед отметна назад облака рошава коса.

— На какво разстояние е реката?

Аби посочи през прозореца в падащата нощ.

— Близо е. Не повече от няколко минути път.

В долината на път към река Керн, водите на Заековата река забавяха ход и се разливаха нашироко в лесни за прекосяване плитчини. Мост нямаше. Пътят просто извеждаше до водата и на другия бряг продължаваше. През по-голямата част от долината, реката течеше разлята на около половин километър нашироко, но никъде не стигаше над коляното. По-дълбоките места се задържаха само в сезона на топящите се пролетни снегове. Заево бе разположен високо из хълмовете на около три километра от отсрещния бряг — недалеч от пролетните наводнения. Фермата на Аби бе кацнала на една могила от отсамната страна.

Зед хвана Делора за лакътя.

— Върни се и кажи на всички да заемат позиции. Ако нещо се обърка… Така де, ако нещо се обърка, да атакуват. Легионът на Анарго трябва да бъде спрян, дори ако се наложи да ги преследват оттатък Д’Харанската граница.

Делора явно не остана доволна от думите му.

— Преди да тръгнем, Майката Изповедник ме накара да й обещая, че ще направя всичко възможно да не бъдеш сам. Трябваше да й гарантирам, че около теб винаги ще има хора с дарбата, в случай че ти потрябват.

Аби можеше да потвърди тази заръка. Докато прекосяваха каменния мост на тръгване от Кулата, тя се бе обърнала да помаха на Майката Изповедник, която ги изпращаше от една висока крепостна стена. Тази жена помогна на Аби в един от най-тежките моменти в живота й. Какво ли щеше да стане с нея сега?

После си спомни, че няма смисъл да гадае. Ясно е какво ще стане.

Магьосникът не обърна внимание на думите на чародейката.

— Щом помогна на Аби, ще отпратя и нея. Не искам никой да ми се мотае в краката, докато правя заклинанието.

Делора го сграбчи за ръката и го придърпа към себе си. Изглеждаше сякаш се кани да го наругае остро. В следващия миг обаче го прегърна горещо.

— Моля те, Зед, не ни оставяй без Пръв магьосник — промълви тя.

Зед приглади черната й коса.

— И да ви завещая на Томас? — Усмихна се дяволито. — Никога.

Зед и Аби се спуснаха по склона към реката. Конят на Делора потъна в падащия мрак, обгърнат от прашни облаци. Аби поведе магьосника по една пътека, сгушена сред високите треви и храсти, като му обясни, че така ще се движат най-незабележимо. Остана доволна, че той не се възпротиви срещу избрания маршрут.

Докато вървяха напред в тъмнината, очите й трескаво обикаляха дълбоките сенки. Пулсът й се ускори. Подскачаше при всяко изпукване на съчка под краката им.

Най-сетне онова, което очакваше, се случи.

Изневиделица изскочи фигура с дълго наметало и качулка, която я повали на земята. Докато Зед отвръщаше на нападението с удар, тя видя блесналото във въздуха острие. Магьосникът изпълзя до нея и я натисна надолу.

— Не се надигай — възбудено прошепна той.

От пръстите му заструи светлина. Призоваваше магията си. Точно както се очакваше от него.

От очите й бликнаха парещи сълзи. Сграбчи го за ръкава.

— Не използвай магия, Зед — прошепна едва. Стомахът й се сви от неописуема болка. — Не използвай…

Нападателят отново се хвърли към тях. Ръката на Зед се стрелна във въздуха. Нощта се озари от нажежена светкавица, която мигом се стовари върху забулената фигура.

Но вместо нападателят, самия Зед изкрещя и се строполи на земята. Онова, което подготвяше на врага, се върна обратно при него. Бе вкопчен в ноктите на непоносима агония. Не можеше нито да се изправи, нито да каже нещо. Постигнаха целта си — предизвикаха го да използва магия и го заловиха.

Надвесената над магьосника фигура стрелна Аби с поглед.

— Ти изпълни своята роля. Върви.

Аби потъна зад тревите. Жената отметна качулката от главата си и свали наметалото. В сумрака проблеснаха дълга руса плитка и яркочервена кожена униформа. Беше една от онези свирепи жени, създадени да ловят родените с магия. Беше Морещица.

Морещицата доволно наблюдаваше как магьосникът в краката й се гърчи в нестихваща болка.

— Виж ти, виж. Май самият Пръв магьосник току-що направи огромна грешка.

Докато се навеждаше към него, за да види отблизо агонията му, коланите и ремъците на червената й кожена униформа изскърцаха.

— Имам цяла нощ, за да те накарам да съжаляваш, задето изобщо си си помислил да вдигнеш пръст срещу нас. На сутринта ще ти позволя да видиш как войските ни унищожават хората ти. След това ще те заведа лично при Господаря Рал — човекът, разпоредил смъртта на жена ти. Там ще имаш възможност да го молиш да ми позволи да те убия. — Тя го изрита. — Ще му се молиш за смъртта си, докато гледаш с очите си как умира дъщеря ти.

Единственото, което можеше да направи Зед, бе да изкрещи от болка и ужас.

Прилепена до земята, Аби запълзя по-навътре в шубрака. Бе потресена да види какво се случва с човека, съгласил се да й помогне само защото баща му има дълг към майка й. В същото време тези хора я бяха принудили да им служи, като бяха взели в залог живота на детето й.

Докато отстъпваше, Аби мерна ножа, захвърлен от Морещицата в храстите. Той беше примамката, имаща за цел да предизвика Зед да призове магията си. Истинското оръжие на Морещицата бе именно тази магия, използвана срещу самия него. Тя му я отне, като по този начин го парализира и плени. Пак с нея му причиняваше болка.

Това бе исканата цена. Аби бе длъжна да я плати — нямаше друг избор.

Но какво щеше да означава това за другите?

Нима можеше да спаси живота на дъщеря си, като пожертва живота на толкова много други хора? Нима Джана щеше да израстне като робиня на хората, сторили това? С майка, която го е допуснала? Джана щеше да расте и да се научи да се подчинява на Панис Рал и обкръжението му, да се подчинява на злото или дори по-лошо — да расте и да не знае друго, освен ярема, да не е вкусила никога от свободата, от радостта да умееш да цениш достойнството.

Изведнъж всичко се срина в съзнанието й с ужасяваща категоричност.

Тя сграбчи ножа. Зед виеше от болка, Морещицата се бе надвесила над него, увлечена от пъклените си дела. Преди да й е останало време да се разколебае, Аби се промъкна зад гърба на жената.

Знаеше как се колят животни. Каза си, че няма да е по-различно. Пред нея не стоеше човек, а животно. Вдигна ножа.

Една ръка запуши устата й. Друга я стисна за китката.

Аби простена, но гласът й потъна в чуждата длан. Изпита ужаса от провала на опита да спре тази лудост, когато бе имала възможност да го стори. Нечии устни, долепени до ухото й, прошепнаха да замълчи.

Докато се мяташе отчаяно, за да се освободи от забулената от глава до пети фигура, тя успя да извърне глава. В последните отблясъци на дневната светлина я посрещнаха две теменужени очи. За миг не можа да осъзнае видяното, не можа да си обясни как така жената е тук, след като я бе видяла да ги изпраща от Кулата. Но наистина бе тя.

Аби притихна. Майката Изповедник я пусна и със светкавичен жест й показа да се дръпне назад. Младата жена се подчини, без да се замисли. Майката Изповедник се измъкна от призрачните сенки и се приближи до жената в червената кожена униформа. Морещицата бе погълната от работата си. Магьосникът под нея се мяташе и крещеше от болка.

Вечерта беше огласена от песента на щурците. Майката Изповедник посегна към червената фигура. Жабите извисяваха настоятелни гласове, глухи за сърцераздирателните крясъци на Зед. Недалеч реката бълбукаше и се плискаше както винаги — все същия познат, успокояващ роден звук, който тази нощ не носеше утеха.

Доскоро нежните пръсти, утешили Аби в мъката й, най-сетне намериха жената в червено. За секунда Аби се уплаши да не би онази да съумее да избегне докосването и да излее яростта и силата си върху Майката Изповедник.

В следващия миг въздухът потрепери. Гръмотевица без гръм. Аби остана без дъх. Взривът без малко не я изхвърли в безсъзнание; всяка става по тялото й изригна в пареща болка.

Светкавица нямаше — само разтърсващо и неизбежно сътресение на въздуха. Светът сякаш застина в ужасяващото му могъщество.

Тревата полегна, като че откъм Майката Изповедник и Морещицата внезапно изригна вятър. За щастие болката в ставите на Аби постепенно отмина, а заедно с това се възвърнаха и сетивата й.

Никога преди не бе присъствала на подобно нещо, никога не си бе представяла, че ще присъства. Въпреки това, ясно съзнаваше какво вижда — стана свидетел на освобождаването на Изповедническата сила. От майка си знаеше, че при този процес съзнанието на жертвата се унищожава до такава степен, че докоснатия се превръща във вцепенен роб на Изповедника. Ако Изповедникът пожелае, другият е готов да признае всяко извършено от него престъпление.

— Господарке — простена Морещицата с жалостива преданост.

Отначало изумена от неочакваната беззвучна гръмотевица, произведена от Майката Изповедник, а сега и от покорството на свляклата се на земята Морещица, Аби се стресна от внезапно сграбчилата я ръка. Отдъхна облекчено, когато видя, че до нея стои магьосникът.

С опакото на другата си ръка той изтри кръвта от устните си. Едва си поемаше дъх.

— Остави я.

— Толкова… съжалявам… Зед. Опитах се да те предупредя да не използваш магия, но не го казах достатъчно силно, та да ме чуеш.

Той се усмихна, въпреки явната болка.

— Чух те.

— Но тогава защо използва дарбата си?

— Не вярвах, че е възможно да си такъв ужасен човек. Знаех, че не си способна да извършиш подобно нещо и рано или късно ще разкриеш истинската си същност. — Двамата отстъпиха встрани. — Използвахме те. Искахме да си помислят, че планът им е успял.

— Значи си знаел какво ще направя? Знаел си, че ще те заведа при тях, за да те заловят?

— Предполагах. Още от самото начало разбрах, че не ни казваш всичко. Не те бива много за шпионин и предател. Откакто сме дошли, непрекъснато оглеждаш сенките, подскачаш при всяко цвърчене на буболечка.

Майката Изповедник се втурна към тях.

— Добре ли си, Зед?

Той положи ръка на рамото й.

— Ще се оправя. — В очите му все още блестяха следите на преживения ужас. — Благодаря ти, задето не закъсня. За миг си помислих…

— Знам. — Майката Изповедник се усмихна. — Да се надяваме, че номерът ти е успял. Имаш време до заранта. Тя каза, че са се разбрали да те измъчва цяла нощ и да те заведе в лагера им на сутринта. Съгледвачите информираха Анарго за пристигането на частите ни.

В близките храсти Морещицата крещеше така, сякаш я деряха жива.

През раменете на Аби пробягаха тръпки.

— Ще я чуят и ще разберат какво се е случило.

— Дори да чуят нещо от такова разстояние, ще си помислят, че тя измъчва Зед. — Майката Изповедник взе ножа от ръката на Аби. — Радвам се, че оправда доверието ми и че в края на краищата избра да не минаваш на тяхна страна.

Аби избърса длани в полите си, засрамена от постъпката си, от намеренията си. Започваше да трепери.

— Ще я убиеш ли?

В погледа на Майката Изповедник, макар да изглеждаше уморена до смърт, след като бе използвала силата си срещу Морещицата, все още се четеше непоколебима решителност.

— Морещиците са различни от другите хора. Една Морещица не може да се възстанови, след като я е докоснал Изповедник. Ще се мята в адски мъки, докато издъхне. Няма да доживее до сутринта. — Хвърли поглед към посоката, откъдето идваха крясъците. — Тя ни каза всичко необходимо. Зед ще си възвърне силата. Би било най-милостиво да я убием.

— Имам достатъчно време, за да изпълня плана си. — Зед извърна лицето на Аби към своето. — И да освободя Джана. Ти имаш време до сутринта.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня, но трябва да побързаме. А сега се съблечи.