Таньо Танев
Пазителка (4)

4. ОБУЧЕНИЕТО

Елма и Лора преминаха само пътя до предверието на вратата пеша мъкнейки тежките вързопи, свалени от конете и застанаха пред синкавата мараня на преградата. Електрическите разряди не предвещаваха нищо добро, ако се опитаха да преминат. Елма натисна няколко пъти камъчетата по гривната и не след дълго синкавото сияние пред тях се стопи. Пренесоха вързопите и то пак се появи зад гърба им, след завоя спряха до една скала пред ново сияние и повториха процедурата. Стотина крачки по нагоре Елма спря Лора и зачакаха. Не след дълго един наглед обикновен камък замига със синя светлина и те бързо се прехвърлиха зад последната преграда на предверието.

Срещу тях идваше за да им помогне Дика. Лора не очакваше такава гледка. Жената която идваше не приличаше по нищо на селските жени или дори на жените от града. Баба й нямаше вид на 50-годишна в дрехи каквито никога не бе виждала. Комбинезона от невероятна материя стоеше плътно прилепнал по тялото й, ако не бе сребристия му цвят, можеше да се помисли, че е гола. Кокошките които се виждаха зад нея пред куполообразната постройка бяха единственото което имаше връзка със света от който идваше Лора.

Неестествената куполообразна постройка съвсем извади Лора от равновесие, а плоските стъкла с живи картини от пейзажа от трите врати на предверието на Вратата. Имаше и още няколко сивкави стъкла без картина. Не след дълго и тя получи също такива дрехи. Майка й и баба й дълго не можеха да си разкажат какво става по света. Лора учеше по малко макар да имаше представа от четене и писане.

На следващия ден я заведоха да види Вратата. По-скоро приличаше на добре прикрита пещера на стотина крачки от чудния дом. Стените бяха покрити със странни надписи. Лора имаше тежкото предчувствието, че трябва да ги научи наизуст. При навлизането на всеки завой преминаваха синкава преграда от която по дрехите им прескачаха искри. Когато достигнаха до едно помещение Преградата бе белезникава. Майка й я накара да премине сама и след преградата да не пипа нищо, след което и двете с баба й се скриха в две странични помещения. Лора премина и се заоглежда. По нататък имаше помещение със същите табла като в къщата. Нищо особено и чак сега се сепна — никъде нямаше осветление а пещерата бе светла, сякаш светлината извираше от стените и бе светло само където са те!

Майка й и баба й се появиха и я повикаха особено радостни и я повикаха обратно.

Майка й я прегърна силно, а Лора и не подозираше под каква заплаха е преминала, ако Вратата не я бе възприела като пазителка, а като нарушител.

Един ден от апаратите се раздаде писък и майка й и баба й се затичаха към Вратата. Още в първата зала стана ясно, че ще има пътник за Втората Врата, а според баба й те са на Третата Врата. След малко един глас подобен на гласа на майка й се разнесе от екрана и ги уведоми, че пътник Елдилон е пристигнал. Жената приличаше на майка й, но изглеждаше състарена с десетина години. Самия Елдилон се виждаше зад нея.

След няколко часа пак запищя сигнал и те пак се затичаха към Вратата. Лора се почувства важна и бе много разочарована, че пак ставаше въпрос за Втората Врата. Този път Елма и Дика напразно чакаха гласа на далечната жена и бяха силно обезпокоени. На екрана се мярна нещо синкаво с големи уши и екрана угасна. Дълго си шушукаха. Привечер се прибраха в къщата и дълго се мъчиха да се свържат с пазителката на Втората Врата, но така и не успяха. Станаха мрачни.

След три седмици баба й си замина за през зимата при мъжа си — магьосника Вулф — и за Лора започна усилено учение. Никога не си бе и помислила, че майка й знае толкова неща, но когато напролет баба й се върна, а майка й се завърна в селото при баща й и братчетата й тя видя какво е истинско учение. Лятото се сви във времето и когато наесен майка й се смени с баба й започнаха да учат насериозно сферични координатни системи и астрономия. Това вече не беше тя. Напролет баба й я подхвана пак с астрофизика. Това надхвърли всичко! „Как ли живееше майка й с всичко това в главата си на село със селски магьосник?“

Лора не можеше да повярва! Такава обикновена селска женица като майка й как може да се преобразява за дни. Нямаше ни най-малка представа защо толкова я препират с толкова отвлечени науки. От приказките на майка й и баба й по време на смените разбра, че прабаба й е починала преди няколко години и баба й е стояла без смяна сама с години наред на Вратата. Дори не знаеше какво е Вратата и какво общо има тя с никому ненужната астрофизика която толкова я тормозеше. Научи, че тя е ЛОРА867 или 867-мата пазителка и че за последно Вратата е била отваряна по време на 326-тата пазителка.

Затова трябвало да учи?! „Боже колко столетия е това?“ помисли си Лора. Почувства се хваната в някакъв зловещ капан. „Защо именно тя от всички момичета в селото трябва да е подложена на такъв безсмислен тормоз?“ Въпросите и недомлъвките между майка й и баба й я измъчваха все повече. Най-много я измъчваше мисълта, че за баба й и майка й това бе смисълът на живота им — доброволното затворничество. Магията на чудния свят в който попадна вече не й действаше. Все-повече и се искаше да се завърне в своя свят, въпреки, че и бе ясно, че от тук ще излезе само като пазителка. Това безкрайно я плашеше. Имаше чувството, че майка й и баба й служеха на някакъв забравен от всички Бог, който се хранеше с нейната младост. Перспективата която и предлагаха не бе никак приемлива и привлекателна. Така й се искаше да се завърне в своя обикновен живот.

Все по-трудно издържаше и един ден подхвана разговор с баба си:

— Бабо, защо е всичко това, бабо?

— Така трябва Лора! За това сме родени и затова сме тук. Много е важно Лора, повярвай ми. Аз преживях същото като теб и зная колко е трудно. Зная, че вече си на 16 години, зная и какво ти липсва. Но ти си пазителка по рождение и това е твоята съдба. Никъде не е казано, че съдбата на пазителките е лесна, но това е избрала първата пазителка и ние сме обречени да сме такива. Това не е чак толкова лошо. Колко хора биха ти завиждали да живееш по този начин и тук.

— Но аз искам да си живея нормално в село.

— Какво знаем ние за нормалното малко момиченце? Това което си видяла и е нормално тук не е целия свят. Първата пазителка е дошла от звездите и това е било нормално за нея. Може би е нормално да живееш сред звездите като първата пазителка. Така е било и това е твоя път. Защо толкова подробно изучаваме звездите и законите които управляват настройките на Вратата?

— Що за врата е това, бабо? Врата през която никой никога не минава от столетия!

— Да! През твоя живот може никой да не мине. Все някога някой ще мине. Преди две години някой дойде през Втората Врата. Нали помниш! Седмица след като дойде! Майка ти също бе тук. Когато бях съвсем млада пазителка също дойде някой и си отиде след месец.

— Пак през Втората Врата!

— Да! Няма друга. Първата Врата я няма от времето на 422-рата пазителка.

— И за това ние трябва цял живот да стоим тук?

— Е, не препирай толкова. След като завършиш обучението си и на тебе ще ти намерим един хубав млад магьосник и ще се върнеш за седем години с него в света за който си се затъжила.

— Не го искам! Дори не зная дали ще е хубав.

— Е, трябва да премине изпитание, а и до тогава има още две години. Не ти ли хареса поне един от дузината млади магьосници които идват всяка година и със заклинания се опитват да отворят предверието с надеждата да стигнат до теб.

— Могат ли да отворят наистина? — плахо попита Лора.

— Не, разбира се.

— А татко? Той е успял с магия!

— Да! Майка ти го хареса и му отвори. По принцип като се поизпотят малко им отваряме първата преграда, за да имат с какво да се хвалят. Нали помниш как се лутат и като изкарат нощта на студено си тръгват горди, че са изкарали изпитанието. Е, на двадесетина години един от тях си тръгва с поредната пазителка. Това е тяхната награда.

— Това е подло!

— Това е тайната на пазителките. Никога не я казвай на мъжа си, за да не го унижиш. Ето на екрана още един. Слушай заклинанията му и ако става за магьосник ще му отворим привечер.

Този явно бе престарял за ученик на магьосник. Имаше измъчен вид и директно натисна сигнала на първата преграда на предверието:

— Отворете! Аз съм пътник Елдилон.

Баба й замръзна.

— Отворете! — настоя пътника.

Имаше коса със странен цвят, покрита с прах, която се мярна под качулката на наметалото му.

— Отворете, моля ви. Аз съм пътник Елдилон.

Дика се надвеси плахо към микрофона и каза:

— Елдилон, премини сам със заклинания изпитанието.

— Стига! Казах ви, че съм пътник. Мога да разкъртя около сигналния бутон и ще си отворя първата преграда, но втората и третата не могат да се отворят, ако вие не ми отворите. Няма смисъл да къртя, отворете.

— Елдилон, ти си замина няколко часа след като пристигна. — каза Дика.

— Не! Тъкмо излязох от Втората врата и предверието когато това се случи. Имаше опит за проникване. Втората Врата може да функционира, но пазителките вътре загинаха. Пътувах две години докато стигна тук. Отворете!

Дика смъртно уплашена и пребледняла завъртя ключа. Елдилон премина и Дика възстанови преградата. После премина втората и третата преграда по същия начин. Дика действаше безчувствено като машина, а Лора гледаше уплашено.

За всеки случай излязоха да го посрещнат с насочени оръжия. Елдилон не се впечатли особено. Точно това очакваше.