Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

1. КРАДЦИ НА ЛЕД

Пръв ги забеляза млад китайски астроном на име Сян Чао и то като се загледа не там където трябваше по програма. Почувства, че там има нещо и завъртя телескопа като в транс. Някаква сила направляваше ръцете му и го напусна чак когато го видя.

Това не можеше да е астероид! Никой астероид не забавяше движението си при приближаване към звездата! Веднага щом се убеди в забавянето на обекта, го сподели с професор Чонг Ли. Той проведе отново лично всички замервания, стигна до същия извод и се обади веднага където трябва. Само след четвърт час ги пребраха в два джипа без да им позволят да се обадят на близките си.

Професор Чонг Ли гледаше тъжно притиснат от двама неестествено едри юнака на задната седалка. По пътя пред тях щъкаха пъргави тракторчета „Синтай“ и носеха кал от нивите по пътя. Не след дълго свърнаха по полски път между нивите. Джипките спряха на една голяма нива. Джипките спряха на една голяма нива. Изкараха ги навън без да отдумат. Един oт охраната приближи до двамата астрономи и им предложи цигара от кутия „Златна камбана“. Чан Сяо и Чонг Ли си взеха и запушиха. Юнака застана до тях, а насреща си видяха друг от охраната с фотоапарат.

Началника на охраната погледна въпросително към професора. Явно искаше да се снимат. На професора му светна. Нямаше да ги разстрелят, дори му искаше разрешение да се снима с него. Кимна му с удоволствие. Старите страхове винаги напомняха за себе си. Явно сега е много важна личност, щом охраната иска разрешение да се снима с него.

Над ниските дръвчета се надигна мощен рев. Един малък самолет се плъзна над короните им, направи кръг и се приземи направо на нивата. Позна само един от шестте пътника. Астроном от южен Китай, чието име не помнеше. Качиха се бързо и самолета излетя на северозапад. Това можеше да означава само едно. Отиваха в Памир.

После ги забеляза и един новозеландец и преди някой да успее да реагира всички заинтересовани можеха да видят и снимка в интернет. По-късно се оказа, че в средите на славянския свят, с лидер www.idiot.ru тази тема е вдигнала доста шум преди седмица, но сега от това не се интересувал никой, освен специалистите естествено. www.idiot.ru не е правителствена институция, за която всичко е секретно и важно, за това не може да претендира за първенство. Така и не се разбра кой е пуснал мухата.

Само за три нощи китайския екип в Памир стигна до извода, че обекта ще влезе в земна орбита.

Събитията тръгнаха с главоломна скорост. Две обиколки след стабилизиране на кораба на пришълците на земна орбита от кораба им се отдели совалка, голяма колкото дванадесет етажна сграда и се приземи в Антрактида. Само след 12 часа един леден блок с форма на триъгълна призма и размери на стадион се възнесе на орбита и го следваха други със същия размер през около два часа.

Шпионските спътници на по-могъщите държави и без това си бяха на полярни орбити и снимките от тях течаха като река. Повечето правителства направиха по една гръмка и заплашителна декларация, след което забравиха за проблема и се съсредоточиха на подготовка за следващите избори. Всички, без Китай. Там нямаше какво да се избира, всичко се знаеше. Русия не желаеше явна конфронтация с пришълците, затова ги обстреля само с две балистични ракети, хем да не се ангажира сериозно, хем да знаят с кого си имат работа. Ракетите обаче не достигнаха по-близо от 500 километра от целта. Невидима ръка ги спря до изчерпване на горивото и ги положи внимателно върху ледника.

При следващата си обиколка руски шпионски спътник засне за пръв път самите пришълци да се мотаят около ракетите. Изглеждаха като триметрови горили в скафандрите си. Не последва никакъв отговор, само изстрелването на ледени призми към орбита се ускори.

Анализа показа, че ледените блокове се издигат в орбита с реактивни двигатели изхвърлящи водна пара.

На орбита се формира солидно ледено тяло от ледени блокове. Пришълците с малка совалка подредиха блоковете, монтираха двигател и ледената грамада пое курс на излизане от слънчевата система с курс към съзвездието Риби. Двигателите отново изхвърляха водна пара.

В пленарната зала на ООН се точеха безкрайни речи и протестни заявления.

Една Руска ракета с конвенционален заряд достигна формиращата се втора ледена формация на етапа когато бе видна с просто око и я разби преди да и монтират двигателя. Това означаваше, че тя не бе защитена, както базата на пришълците на Антрактида или кораба — майка, чиято отбрана изпробваха китайците без резултат. Не последва никаква реакция на тези нападения. Руснаците с огромен труд си прибраха двете ракети от първия обстрел в Антрактида отново без никаква реакция.

Никой нямаше ни най-малка представа какво да се прави, а пришълците формираха поредното ледено формирование в орбита и пред очите на всички то пое към съзвездие Риби. Ледените блокове, пристигащи от Антрактида започнаха да формират ново формирование.

Колкото и да бе тъжно, човечеството гледаше безсилно.

Съединените Щати за да не загубят престиж атакуваха поредното ледено формирование и нацелиха малката совалка, която монтираше двигатели. Този път отговор последва. Мощни електромагнитни импулси разрушиха орбиталните комуникационни системи и повредиха почти половината спътници. Не бяха малки и пораженията на повърхността на планетата. Енергийните системи имаха много поражения и се разпаднаха. Слаборазвитите страни естествено пострадаха по-малко.

Пакистанска ракета с доброволец без никаква автоматика достигна кораба на пришълците и му нанесе някакви поражения, въпреки, че бе унищожен малко преди самия сблъсък. Няма смисъл да казваме, че победния вик на живата торпила бе „Аллах Акбар“.

Макар първите контакти да носеха стихиен и дори комичен нюанс, работата бе сериозна. Ледените образования на орбита бяха видими с просто око и хората виждаха колко безпомощни и жалки са собствените им правителства. Това ги потискаше. Чувстваха се жалки и нищожни, поругани и ограбени. Пришълците им откраднаха човешката гордост. Назряваше омраза и озлобление. Обикновения човек не го плашеха безбройните пророкувания на всякакви учени за катастрофичните последствия от загубването на милиони кубици лед. Трудно се виждаше влиянието на глобалните промени в климата за следващите стотици години върху утрешния ден. Не ги засягаше пряко поне за сега, но се чувстваха унижени.

Веднага се намериха луди глави да се предложат за доброволци и властите повсеместно счетоха за благоразумно да се отърват от тях, изпращайки ги на другия край на света. Сформира се някакъв щаб към ООН, но на практика десетина експедиционни корпуса независимо един от друг тормозеха пришълците. Не, че някой им пречеше особено, но суровите условия вземаха своя кръвен данък. Имаше и преки противодействия когато станеха прекалено дръзки. Нашествениците обикновено разтапяха сектора където се намираха базите. Бойните машини и складовете с храни потъваха във водата, която после замръзваше. Най-ефективни се оказаха отряди от по десетина човека, без сложна екипировка. Те доближаваха до огромните машини и се мъчеха да разберат на какъв принцип работят и да ги повредят. Макар и бавно това даваше резултати. Постепенно се понатрупаха трофеи и снимки, преди всичко от шведския и канадския отряд.

Машините на пришълците бяха изградени от въглеродни производни. Управлението им се вграждаше в самите части, вероятно в процеса на самото производство и нямаха представа как работеше. Успехите които постигнаха при разгадаването на начина на действие бе на нивото на опитите за изследване на действието на електромагнитните явления с батерийка и жабешко краче.

Най-интересно бе да се види как протича ремонта на повредено съоръжение. При диверсионна акция датчанин с гранатомет отсече един от осемте крайника на внушително устройство, което наричаха всъдеход. От корема му излезе извънземен — или поне така мислеха — отдели повредения крайник от предното коляно и постави нещо подобно на петролен варел и след четвърт час педя по педя извая нов крайник и всъдехода се върна на изходна позиция. По традиция повредените части си ги обираха след завършване на процеса по отделяне на ледената призма, но този път датчаните почистиха преди тях.

Четири такива грамади заставаха на на четирите края на призмата и я очертаваха с нещо невидимо. След това двата всъдехода от триъгълните страни изравяха ями и монтираха двигателите. После две огромни струи водна пара издигаха призмата до орбита.

Датчаните мъкнаха крайника, който тежеше около четвърт тон и бе дълъг девет метра, на ръце цели петдесет километра до кучешките шейни и после още триста километра с шейните до ледения аеродрум. Руски самолет го пренесе на остров Кергелен, Там с трофея се готвеше да се заеме сериозно сборен екип от мераклии да режат и кълцат военни специалисти от шест страни. Едничката им цел бе да разберат нещо и да го унищожат преди и някой друг да е разбрал. После да предадат подробен доклад с разкритите тайни само на собствената си страна и по възможност да продадат тайните и на някой друг, но за своя сметка. Тази игра не се играеше за пръв път и няколко трофея вече вече бяха изследвани по този начин. Сега обаче до тях стигна само благословията на представителя на Ватикана кардинал Лорентини, а с трофея се зае швейцарски екип. Военните само гледаха на монитори какво става. В резултат на това откриха, че всички от екипа имаха гръмки научни титли, което го пишеше в протокола и нищо повече. Пак бяха там, откъдето тръгнаха.

По-близо от петдесетина километра до пришълците разстояние не работеше никакъв двигател, освен парен локомотив с дърва и въглища. Батериите се разреждаха за часове и всичко електронно спираше да работи. Интересно, че и дизеловите двигатели спираха, обаче простите реактивни двигатели в неуправляем режим работеха, само че привличаха неприятностите като магнит и обикновено свършваха дълбоко замразени.

Даниел лежеше в снеговете в топлоизолационния си костюм и чакаше да се развали времето. Макар да бе южна есен и температурата да бе минус десетина градуса не можеше да се надява, че няма да го засекат пришълците при опит да се придвижи по-близко до тях. Поне вятъра да се усили още малко. Много му се искаше да има поне куче със себе си, но кучетата не понасяха топлоизолационни костюми и винаги намираха начин да се отърват от тях. Тук по начало бе забранено преди още нашествието да се докарват кучета. Все пак кучето е хищник и ако избяга и подивее може да нанесе големи опустошения на колониите пингвини и тюлени по крайбрежието. Все пак му липсваше другар. Не беше сам. На километър или два от него имаше още няколко човека от неговия отряд, но не можеше да разговаря с тях. Всяко излъчване би ги разкрило, дори и наличието на енергиен източник не бе за препоръчване.

Това бе самотна война. Най-студената и самотна война срещу незнайно кого. Все още нямаше нито една снимка на пришълец. Няколко пъти се бяха усъмнявали дали това или онова от непонятните обекти които се щураха около ледените блокове не е пришълец, но винаги в последствие се оказваше машина.

Даниел намести пластмасовото си оръжие под себе си и се отпусна в дрямка. Усмихна се при мисълта, че се чувства сигурен да спи върху еквивалента на два тона тротил.

Като се стъмни той първо хапна. После внимателно и бавно започна да се предвижва напред. Гейзерите водна пара в далечината му служеха за ориентир. Вдигна бинокъла и разгледа хоризонта. От седмица три малки апарата на пришълците обикаляха периметъра през двадесетина минути и сега бе време да се притаи докато апарата премине. Видя го с бинокъла и замръзна, дори стаи дъх. Изчака пет минути, огледа пак хоризонта, стана и продължи напред. Много внимаваше с тези стражеви апарати. Обикновено кръжаха равномерно, но предния път прелетяха два един след друг през четири минути и засякоха някой. Той наблюдава това от десетина километра и не го привличаше идеята това да се повтори с него. Доста страшно изгледаше дори от далеч.

Нещо го караше да чувства, че става нещо особено и сега е кардинален момент. При вдигането на поредния леден блок Даниел видя през мощния си бинокъл как се откриха скалите на Антрактида и личеше някаква постройка, която напомняше вратата на слънцето от Южна Америка. Ефекта от това бе потресаващ за пришълците. Сякаш бяха видели призрак. Зарязаха всичко и си заминаха толкова неочаквано както се бяха появили.

Тъй като беше най-близо, Даниел пръв достигна Вратата и инстинктивно започна да се опитва да разбере какво е това. При натискането на поредната ръчка го оттресе мълния и го просна на заледените камъни. Не видя как някои от кристалите оживяха за няколко мига и после всичко стана като преди. Когато се опомни над него стоеше жена, а самия той се оказа яко завързан с кожени ремъци. Пейзажа около него се бе сменил тотално. Жената се мъчеше да го заговори на испански, а наоколо бяха върховете на Андите.

С размътено съзнание Даниел почувства как нишките на Силата, които той винаги се бе стремял да потисне в себе си го свързват с тази жена и почувства нужда да се преклони пред нея. Нямаше представа какво е станало и какво прави той там. Някак отвътре чувстваше, че всичко се е променило и се събужда в един друг свят. На един монитор виждаше мястото където го бе поразила мълнията и хората от неговия отряд които се щураха край някаква непреодолима бариера на половин километър от самата врата. Границата бе повече от видима. Снегът на Антрактида очертаваше ледения купол на защитното поле.

Появи се една по-възрастна жена, която досущ приличаше на първата, само дето бе двадесетина години по-стара и двете шумно го коментираха. С мизерните си лингвистични способности Даниел разбра, че го наричат магьосник.

След няколко месеца вече добре се справяше с испанския език и бе приел съдбата си. Светът се отърси от крадците на лед и потъна в ежедневието си, а той се радваше на съпругата си в качеството на магьосник. Знаеше, че тя чака дете и че това дете ще е момиченце което много ще прилича на нея. Такава е съдбата на магьосника и той я прие като мисия, приятна мисия с невероятна жена, която преоткриваше всеки ден. Често се замисляше дали не си струва да се опита да се завърне в Дания и винаги стигаше до извода, че там отдавна е обявен за мъртъв. Живота с Хуанита му харесваше. Поне следващите й деца щяха да са негови.

Наблизо имаше католически манастир, построен върху руините на езически храм който се грижеше за тях както и жреците преди тях. Само тримата стареи на манастира знаеха тайната и тя се предаваше на следващия старей през вековете. Те вярваха искрено, че пазят пътя по който са се възнесли Енох и Илия.

Всеки манастир пази една тайна и тези хора се обричаха на безбрачие, за да не могат да бъдат изнудвани, с надеждата, ако доживеят да станат стареи да научат великата тайна на която са се обрекли, без дори да я знаят. До там и близкото село свършваше живота и на поколения пазителки до появата на Даниел.

Тъкмо тогава се появи военен отряд от неговата част и стотина войници от местната армия. Даниел се сети, че има имплантиран чип и спътниците го бяха засекли когато с Хуанита бяха излезли извън обсега на защитното поле, за да купят храна от близкото село и мляко от пастирите. Как ли щеше да им обясни какво се бе случило с него?

Това бе голям проблем за самия Даниел, но така човечеството стигна до Вратите. Добре поне, че се отнесоха с подобаващата сериозност, след намесата на църквата в лицето на игумена. След две неуспешни атаки потулиха случая и след месец ги оставиха на спокойствие. Пазителките бяха уникални и незаменими. Правилото да не се допуска повече от един човек през предверието и непробиваемостта на щита в която бързо се увериха ги предпази от неразумни действия.

Предвид сложната ситуация и неотстъпчивостта на пазителките единствената възможност за изследване на новото откритие се оказа Даниел с неговата специална подготовка. Той бе първия пътник през вратата и пръв достигна Колектора. Историята не казва повече, но след това човечеството достигна много планети с кораби и монтира врати за връзка с новите си светове. После нещо се пропука в системата и връзките се разпаднаха.