Йо Цибел
Градът на прокълнатите (5)

На западния хоризонт мъгливото небе се обагри в червено. Слънцето залязваше. От юг духаше лек вятър над покрития с храсти и дървета плосък покрив. Аруула откъсна поглед от слънчевия залез и отново погледна на изток, където пред планинския хребет се очертаваха контурите на Боллуна.

През целия ден не беше вършила нищо друго. Макар и да знаеше, че Маддракс още дълго време не можеше да се завърне. Непрекъснато беше с положена между коленете си глава и подслушваше. Но градът беше твърде далеч. Почувства само неясен шепот. Между другото, от време на време — глухото мърморене на онези гладни духове. Аруула вярваше, че тези, които подслушва в далечината, са вулфани.

По-ясно почувства студения, недружелюбен дух на Балоор. Чувстваше го като още по-неподатлив и яростен отколкото друг път. Непоносимо напрежение късаше нервите на Аруула, докато се опитваше да го подслушва. Не успя. Твърде недружелюбен беше духът му. А може би и твърде далече.

Сивотата на небето над мъртвия град пред планината се смрачаваше минута след минута. Къде ли е сега Маддракс? Угрижеността за него не даваше покой на Аруула. Защо Балоор се навърташе в близост до града на мъртвите? Отговорът на този въпрос беше ужасяващо прост — искаше да си отмъсти. На Зорбан. На ордата. И преди всичко на Маддракс…

Стъмни се. Зорбан нареди да запалят огньове. Осемте ловци, които беше изпратил, се върнаха. Донесоха риба от една близка река. До един от огньовете пуснаха също така и проблясващите тела на четири беллита. Чуха се шумни викове на възхищение. Отдавна не бяха яли беллити. От месеци наред.

Месото на вкусните гигантски морски кончета повиши малко настроението на ордата. През целия ден беше no-скоро потиснато. Нападенията на геягудоо, загубите, близостта на мъртвия град — никой не намираше причина да се радва на живота. Също и Зорбан седя през целия ден завит в кожите си на края на покрива с вперен в планинския хребет на юг поглед.

А сега, значи, прясна риба и печено месо от беллити. Зорбан забрави за един час грижите си. Също и повечето членове на орадата. Не и Аруула. Мислите й бяха отправени непрекъснато към едрия рус ловец, който беше отишъл сам в мъртвия град.

Тази нощ Аруула спа зле. Мекият вятър свистеше над широката просека. Откъм гората прозвуча граченето на някаква птица. Стражите по края на покрива вървяха нагоре-надолу. А в главата й Маддракс се скиташе из руините на къщи и беше нападан от вулфани и геягудоо. Аруула успя да заспи едва призори.

Събудиха я силни викове. Скочи и грабна меча си. Огледа се замаяна. Избелялото слънчево петно вече беше високо на източния хоризонт. На края на покрива седяха двама ловци и сочеха към широката просека. Те именно викаха така възбудено.

Аруула мина оттатък и застана зад тях. До нея се появи исполинската фигура на Зорбан. Цялата орда се струпа.

На разстояние три хвърлея копие върху просеката изведнъж във въздуха бликна фонтан от кал и камъни. Нещо черно се извиваше из земята. Една жена изпищя до Аруула. Зорбан избълва някаква ругатня.

— Млади геягудоо — прошепна един юноша.

— Каменистата почва няма да ги спре — каза Зорбан дрезгаво.

— Твърде трошлива е — отвърна Аруула.

Едно след друго геягудоото пробиваха земята и излизаха отгоре. През храсти и трева земните змии пълзяха към големия комплекс руини.

— Стрелците с лъкове! — изрева Зорбан.

Аруула изтича към другия край на покрива. И видя тъкмо онова, от което се страхуваше — и откъм покрайнините на гората геягудоо ровеха земята насам. Изтича по края на покрива. Също и откъм подобната на гъба кула пълзяха насам през гъсталаците.

— Навсякъде геягудоо! — извика Аруула. — Идват от всички страни…!

 

 

В утринния сумрак Мат се събуди, когато Яндра се вмъкна в помещението през отвора между клонките на бръшляна. Посочи корема си и направи дъвчещи движения с устата си.

Мат потърка очите си и се протегна. Лейкопластът на крака му беше паднал през нощта, но не беше текла повече кръв, а и инак почти не личеше някаква подутина. Мат го свали напълно, преди да извади провизиите от кожената си торбичка. Сложи на кожата пред Яндра късче шмалдан и последното парче сушена риба. Тя ги изгълта с вълчи апетит.

Междувременно Мат огледа малкото жилище. И почувства леки тръпки да минават през тялото му. Стаята на Яндра не беше като за десетгодишно момиче. Всичко беше целесъобразно подредено, а имаше малко лични неща. Никакви кукли, никакви играчки. Като че ли Яндра не беше преживяла никакво детство.

Тогава Мат откри и още нещо на една от стените — картина, нарисувана от неопитна детска ръка. Тъкмо по лицето му да се плъзне усмивка… и Мат разбра какво е нарисувала Яндра на голия камък. Прониза го като гореща светкавица. Това без съмнение беше реактивен изстребител!

— Яндра! — Мат посочи възбудено скицата. — Виждала ли си такова нещо? — Той посочи нагоре към небето.

Тя кимна, също посочи нагоре и прокара дланта си косо във въздуха. При това издаваше съскащ шум. Като реактивен двигател! Жестът й сочеше на юг. Дали самолетът е летял в тази посока? Тогава стана и махна с ръка на Мат да я последва.

„Иска да ти покаже нещо… нещо, което е свързано със самолета!“

Мат взе контейнера, торбата за провизии и пушката и я последва. Тя слезе по ръждясалата стълба. Между стените на руините се промъкнаха до улицата.

Мат следваше Яндра в посока към града. Бдителният му поглед се плъзгаше по билата на порутените стени, пелената от гъсталак по фасадите на къщите, по покритите с мъх и папрат останки от коли отляво и отдясно на улицата. Във високата жълта трева до един ерозирал двигателен блок видя нещо червеникаво. Отиде и се наведе над него.

Беше червена котка. Лежеше в тревата отпусната и безжизнена. Дългата козина в областта на гърлото проблясваше влажна и тъмночервена. Кръв. Не беше възможно да е отдавна мъртва.

Мат се изправи. Огледа се недоверчиво. Яндра стоеше в средата на улицата и с енергични жестове го подканяше най-сетне да продължи да върви. Изведнъж се почувства неловко. Теоретически му беше ясно, че в тези руини може да има още по-опасни гадини от котките. Хората на Зорбан определено не без основание отказваха да влязат в града. Но толкова внезапно да попадне на следите на някакъв неизвестен звяр, го накара за момент да изтръпне.

Изведнъж Яндра се затича с все сили към него. Сграбчи ръката му, задърпа го настрана от улицата към една фасада, която беше напълно покрита с лозови ластари. Възбудено сочеше към мястото, откъдето бяха дошли.

На разстояние двеста крачки Мат видя очертанията на черни тела в трънака пред фасадите на къщите. Не можеше да идентифицира съществата, но бавното им придвижване на тласъци го караше да мисли за насекоми. Освен за вулфаните, Аруула не беше ли споменала и някакъв друг вид, който беше вгорчил живота на прадедите на Зорбан?

Яндра бръкна в лозовите ластари, грабна един по-дебел клон и се покатери. При това просъска на Мат нещо, което той естествено не разбра. Но мимиката на бледото й лице беше недвусмислена. Искаше той да я последва. Мат закрепи пушката на една кукичка на летателния си костюм. Тогава хвана един главен клон на лозата и се закатери след Яндра.

Стигнаха до първия по-горен етаж на руината и през голите лози си пробиха път към една прозоречна рамка. Яндра постави показалец върху бледите си устни и с движение на главата си посочи надолу.

Двайсет-трийсет животни минаваха в колона под тях — черни, космати тела, като сплескани полукълба и големи колкото гигантските костенурки от Галапагос, каквито Мат беше виждал като малко момче в зоологическата градина на Сан Франциско.

Но животните с черна козина долу на разпукания асфалт не бяха влечуги. Имаха по осем космати крака — стърчаха от телата им рязко нагоре, за да се прегънат след това под остър ъгъл надолу. На широките повече от метър и половина полусферични тела се очертаваше лъскава, черна глава, елиптична и голяма колкото водна топка. Черен гризещ устен апарат стърчеше от главата, отваряше се и се затваряше, сякаш опипваше въздуха за плячка.

„Паяци са… Иисусе, това са паяци…!“

Ръцете на Мат конвулсивно се вкопчиха в клона на лозата. Гадене разстройваше нервите на стомаха му, а главата му се съпротивяваше да възприеме картините, които ретината възпроизвеждаше в мозъка му.

Под тях паяците чудовища минаваха в редица по двама. Като маршируваща военна колона се изнизаха покрай ъгъла към следващата пресечна. Мат гледа вторачено след тях, докато и последните два паяка не изчезнаха от полезрението му.

Яндра прошепна няколко думи на своя език. Една дума му се стори позната — „зирагипи“. Естествено — Аруула беше споменала името, когато говореше за жителите на мъртвите градове.

Момичето слезе пъргаво по лозовите клонки, скочи на тревата по тротоара и се стрелна към ъгъла на къщата, зад която бяха изчезнали зирагипите. Мат избълва някакво проклятие и се заспуска във вие надолу по фасадата на руината. На бегом освободи пушката от униформата си.

Слабо скимтене го накара да се спре и ослуша. Някой тихо плачеше. Не можеше да е Яндра. Тя беше коленичила в гъсталака и внимателно наблюдаваше другата улица. Мат се надвеси над нея и между лозовите ластари също погледна в посоката, където бяха изчезнали зирагипите.

Беше тясна улица. Толкова тясна, че короната на една бреза изпълваше цялото пространство между фасадите на руините. По короната на дървото се простираха клоните на диви лози и бръшлян, от единия край на улицата до другия. Уличката изглеждаше като тунел. На по-малко от сто и петдесет крачки гигантските паяци бяха оформили кръг. Бяха заобиколили двама човека, които седяха сред куп развалини на улицата, недалеч от ствола на брезата. Жена и малко дете. По телата им висяха на парцали кожените им облекла и бяха завързани за обрасъл с мъх двигателен блок. Детето хленчеше, жената гледаше към гигантските паяци безмълвно и примирено.

Мат грабна пушката си, свали предпазителя и се приготви да аткува. Тогава Яндра се обърна към него и опря двете си ръце на гърдите му, за да го спре. В този момент Мат чу някакво свистене. От главата на един от зирагипите се отдели бял лъч и плесна в гърдите на жената. Тя изкрещя, изви се и се опита и в смъртта си да прикрие с тяло детето си.

Мат се отскубна от Яндра и се затича по улицата. В същия момент засвистяха стрели от фасадите на къщите отляво и отдясно. Забиха се в черните тела на паяците. Видя между клонките над себе си да се показват космати тела в тъмни ризи от зебло. Копия избръмчаха във въздуха и се забиха в зирагипите. Атакуващата им формация се разстрои. Повечето животни бяха протегнали осемте си крака пред себе си, някои се въртяха по надлъжната си ос като че ли бяха загубили ориентация. Само три гигантски паяка не бяха улучени от стрели или копия. Побягнаха. Светкавично се насочиха към Мат.

Оставаха му по-малко от три секунди. С бързината на мисълта се метна към стената на къщата и вдигна пушката. Не отпускаше спусъка. Изстрелите отекнаха в гъста последователност из уличката с руините. Два от гигантските паяци се преметнаха и останаха да лежат неподвижно по гръб. Третият направо се пръсна — сива слуз се разля по улицата.

Мат се спусна на колене и постави чело на хладния приклад на пушката. Дишаше учестено. Изглеждаше сякаш в гърлото му беше заседнала бодлива буца. По руините застъргаха стъпки. Детето плачеше. Дочуха се ниски, гърлени гласове.

Мат погледна нагоре. Улицата се изпълни с хора. Не, не бяха хора… Бяха онези същества с дълга козина, които преди три нощи бяха нападнали ордата. С мощната устна издутина под очите лицата им изглеждаха като странни тропически риби. Бяха въоръжени с копия и мечове. Някои носеха черни и червенокафяви кожени наметки.

Със стон Мат се привдигна на колене, за да стане. Ударът във врата му го улучи толкова неочаквано, че дори не почувства болка. От секунда на секунда съзнанието му се губеше в нищото…

 

 

Ето го пак! Съвсем леко потрепване на покрива под нейните ботуши. Хората на Зорбан се спогледаха мълчаливо. Страхът беше изписан по лицата и на най-загрубелите воини от ордата.

Часове наред бяха стреляли по нападащите ги геягудоо. Успяха да убият единайсет гадини. Две земни змии успяха да проникнат в голямата сграда.

Покривът, изглежда, отново потрепери.

— Въртят се под главните стени — каза тихо Аруула. — Могат ли да съборят сградата? — Зорбан избягваше питащия й поглед.

Никой не отвърна. Това беше достатъчен отговор.

Вождът се обърна и плъзна поглед по проточилия се комплекс от руини. Редяха се покрив след покрив. Редиците от обрасли с брези и имел сгради се простираха на разстояние седем-осем хвърлея копие.

— Ще преместим лагера си — реши Зорбан.

По един напукан отвор на покрива четирима ловци слязоха в сградата, за да доведат фреккойшерите. Другите опаковаха кожи, оръжия и провизии. След това се закатериха от покрив на покрив, докато стигнаха до едно куполообразно хале, почти в края на комплекса.

Короната на един стар дъб стърчеше от разрушения куполен покрив. Зорбан нареди да вдигнат бивак на малко по-високата съседна сграда. От края на покрива, през разрушения от бука купол Аруула погледна към едно просторно хале, където стояха други стоманени птици, които сигурно някога тук са живеели. Сега всичките бяха мъртви, а по тях растеше мъх.

Западният хоризонт почервеня. Когато мракът настъпи и на покрива пламна първият огън, ордата се събра за съвет.

— Въпрос само на време е, докато геягудоо ни открият каза един ловец. — Няма да мирясат, докато не ни подровят.

— Още колко стрели ни останаха? — изръмжа Зорбан.

— Няма и петдесетина — отговори един от стрелците с лък.

— А копия?

— Четиринайсет.

Стъписано мълчание. Огънят пращеше. Малките деца се бяха притиснали към майките си. Аруула погледна в посока към града. Очите й се опитваха да пробият мрака.

— За още известно време ще можем да отбиваме нападенията на младите животни — каза някой. — Но ако се появи животно майка, загубени сме.

— Това е отмъщението на проклетия Балоор — изръмжа Зорбан.

— Не биваше да го прогонваш — завайка се една жена.

— Мълчи! — заповяда й Зорбан.

— Можем само да се надяваме, че Маддракс скоро ще се върне — каза Аруула. — Инак сме загубени.

Зорбан бавно кимна.

 

 

Отвратителната картина не излизаше от главата на Мат горната половина от тялото на мъртвата жена. Все още беше полузашеметен, когато го вързаха и преведоха покрай него. Гръдният кош изглеждаше като парче разкапано месо — сива мехурчеста тъкан, между нея — разядени ребрени дъги, между които прозираха парченца от белите дробове.

Гигантските паяци убиваха жертвата си със струя киселина…

Сякаш някой млатеше отвътре с чук по черепа на Мат. Залиташе по призрачната улица като замаян между своите преследвачи. Косматите компаньони с издута черна паст на безносите си лица вървяха безмълвно между руини и гъсталаци.

Мат се огледа. Яндра вървеше между двама вулфани с червенокафяви наметки. Зад тях видя две човекоподобни фигури, също с червенокафяви наметки. Бяха бледи като восък, а кожата им изглеждаше изсушена като на мумиите. Вместо черните като лак яйцевидни шлемове носеха червенокафяви кожени качулки.

Двама от рибоглавите го дърпаха след себе си за дебело въже от лико. Въжето беше многократно увито около тялото му и притискаше ръцете към ребрата му. Пред него вървеше вулфан в черна наметка. Козината му хвърляше червеникави отблясъци. За разлика от събратята си по вид той не се поклащаше на всяка крачка, а имаше изправена и почти пружинираща походка. С въже теглеше до себе си плачещото дете, което беше загубило майка си. Момъкът беше притиснал пушката под мишницата си. Върху гърба на друг вулфан Мат позна своя контейнер. Мислено изстена.

„Е, чудесно! С това шансовете ми са окончателно равни на нула…“

Помисли си за Честър, Джени, Ханк и за двамата учени. Дори и някой от тях да е оцелял след катастрофата, изгледът някога отново да ги срещне беше смехотворно малък. В тези минути Мат не даваше пет пари за живота си. Макар и все още да не бяха открили ножа, който беше пъхнал в десния си ботуш, но с вързани ръце ползата от него щеше да е безкрайно малка.

Двойна верига от стрелци с лък формираше челото на колоната. Пред всеки ъгъл на улица спираха и се оглеждаха наляво и надясно. Вероятно бяха във вина с гигантските паяци.

Понякога стрелците с лъкове се обръщаха и просъскваха неразбираеми за Мат думи. После цялата команда изчезваше безшумно в руините отляво и отдясно на улицата. Някои се покатерваха по дървета или останки от камиони. Всеки път теглеха Мат със себе си. От прозорците на руините наблюдаваха преминаващите колони на зирагипите. Ако колоните бяха малки, убиваха гадините с копия и стрели. Не използваха пушката. Вероятно не знаеха как се борави с нея.

Мат отбеляза, че черните паяци отминаваха вулфаните и тогава, когато би трябвало да ги открият. Навярно разполагаха с някаква биологична система за откриване, подобна на прилепите.

Вече се беше почти стъмнило, когато стигнаха до квартал, който изглеждаше още по-порутен от покрайнините на мъртвия град. Обширни купища развалини се проточваха по протежение на улиците и отчасти напълно ги покриваха. Навсякъде избуяваше задължителният гъсталак — бръшлян, къпинови храсти, папрати, лози. Като жив саван.

В мрака Мат видя странните сенки на разпукани стени, много високи и дълги. Може би порутен кораб на църква. После в нощното небе се извисяваха и още тъмни руини като оцелели сталагмити в някаква взривена пещера. Но Мат откри контурите и на катедрали и на техните кули, които изглеждаха, като че ли зидовете им са устояли на зъбите на времето.

Най-сетне стигнаха до дълъг и широк площад, на който горяха много огньове. Трябва да беше нещо като армейски лагер на вулфаните. Навсякъде, където седяха косматите дангалаци, от земята стърчаха копия и мечове. Мат почувства стотиците погледи върху себе си. На площада беше ужасно тихо. Студени тръпки го полазиха по гърба.

Откъм лявата страна, над кулата с форма на паралелепипед се виждаше матовото петно на луната. От сградата надолу се разгръщаше гигантско дърво. На Мат се стори, че в подножието на фасадата различава арковидни колонади. Прецени, че са го завлекли в старата градска част на Болоня.

През порутени аркади се навлизаше в проядени от времето зидове и над широка, останала без перила стълба се стигаше в някаква зала. Порталът беше останал без врати. Мат видя в халето да мига светлина. Вмъкнаха го вътре.

Факли горяха отдясно и отляво на входа, а също така и на челната страна на залата, над един издигнат стол от грубо сглобени трупи от бреза. Столът беше отрупан с кожи. На него седеше свит вулфан с червеникава козина. Беше загърнат в тога от мръсножълта кожа. Под тогата се издуваха дебели гърди и на Мат му стана ясно, че муцуната на издигнатия стол трябва да беше женска.

Като по команда косматата компания вдигна десните си ръце във въздуха и изрева нещо, което Мат определи като военен поздрав. Вонеше на мокро куче, на катран и на… дим от пура?

Мат не повярва на очите си. Женският вулфан пушеше! Беше пъхнал пурата между черната си зурла. Дупката под очите му се отвори като кратер и издуха смрадливи облаци дим. За секунди на Мат му се прищя да се изсмее. Ако това трябваше да се смята за най-очевиден признак на цивилизованост, то наследниците на човечеството не бяха се поучили кой знае колко.

Направи му впечатление тишината в залата. От всички страни го оглеждаха покрити с козина същества. Вулфанката го огледа изпитателно отгоре додолу. Тогава вдигна косматата си ръка и присви пръст. Двете бледи като на мумии лица замъкнаха Яндра пред брезовия трон. Разговорът между нея и вулфанката продължи дълго, но Мат не разбра нито дума. Накрая пушачката на пури се изправи с охкане. Слезе по четирите стъпала на трона си и закуцука към Мат. Издутата й паст бълваше хъркащи тонове. Убеждаваше го в нещо, но той само я гледаше недоумяващо.

Накрая в един ъгъл на залата го завързаха за чугунен пръстен, който се подаваше от зида. Мат наблюдаваше как червеникавият вулфан с черната наметка и пушачката на пури с червеникавата козина се бяха навели над пушката му. Отправи кратка и гореща молитва към тавана на залата: „Господи… дано не натиснат спусъка!“ Смъртта им най-вероятно би означавала смърт и за самия него. Но двамата скоро загубиха интерес към оръжието, от което очевидно нищо не разбираха.

Четирима вулфани застанаха с копия около Мат. На прохода в стената към свода на стълбището заеха позиция четирима стрелци с лък. Така Мат прекара нощта. Една безсънна нощ…

Когато оловната светлина на новото утро се прокрадна в залата през клонките на бръшляна, го отведоха. Заедно с Яндра и детето, което беше загубило майка си, ги завлякоха в руините на стария град…

Брелцек и дванайсет от неговите войници влязоха в залата. Вдигнаха високо юмруци.

— Да живее дълго върховната майка!

Друлца пушеше пура. Махна с ръка на сина си да дойде при нея.

— Вземи си една. — Посочи коженото сандъче на масата. Брелцек се подчини. Със запалена пура застана най-после до трона на майка си.

— Заведохте ли ги? — изграчи Друлца. Брелцек кимна. — И голокожото дете ли? — Пак последва кимване. — А момичето?

— Придържахме се точно към твоите указания — измърка Брелцек. — Макар че носферите от гвардията на вещицата роптаеха. Момичето е от техния вид, макар и ненапълно развито.

Друлца тихо се изсмя.

— Носферите са глупаци. Оставаше още и да ги посветя в плановете си — изгъргори тя. — Докладвай по-нататък!

— Специален отряд тъкмо извършва отвличащо нападение срещу Замъка на бога. Скоро черният враг ще съсредоточи там главните си сили.

— Много добре — измънка Друлца. — Говорих с херцога. След час нашите войници ще се строят долу на площада. Ще останат само четирийсет за защита на главната квартира. Сто и осемдесет войници под командването на херцога ще излязат от града веднага щом основните сили на черния враг са заети с Маддракс. Ще пленим ордата като стадо вакуда. Складовете ни за храни ще се напълнят. И тогава ще унищожим черния враг докрай. Ако Маддракс остави нещо от тях…

— Планът ти е умен, майко — каза Брелцек. — Но… — той а поколеба, — говори се, че този Маддракс бил прокълнат от Оргуудоо. Ами ако излезе жив от Божия замък? Не бива да гневим Оргуудоо…

— И дори да излезе жив от Божия замък — прекъсна думите му Друлца, — ще умре. Въпреки чудодейните си оръжия ще умре. Смъртта вече го придружава…