Марко Семов
За Япония — като за Япония (12)

* * *

Условността иа езика, който говорят японците не само помежду си, но и с другите народи, е доста белалия работа и отваря често грижи на чужденците. Дошла например преди година наша делегация — висока, отговорна, показали японците едно, второ, трето. Нашите хора харесвали — едно, второ, трето. В Япония не е трудно да харесаш това, което ти предлагат. Опряла работата до пазарлък — кое, колко, кога. Поискали, разбира се, нашите търговци не долар да броят, а срещу вноса с износ да върнат. Помислили японците, отложили разговора, още да помислят — в Япония, както вече казахме, решенията трудно се вземат. По настояване на нашата страна работни групи пак се срещнали. Японците пак не казали нито да, нито не. Те казали, че може би ще приемат условията. Зарадвали се нашите търговци, поканили японците, банкет натрупали, както ние умеем банкет да завъртим, подаръци връчили, както ние умеем подарък да връчим, дошло се даже до „Хей, поле широко…“. Водачът на нашата делегация обичал, като си пийне повечко, да пее. Дотрябвало пиано. Докато уискито още се потяло в чашите и фъстъците не били преполовени, взетото под наем пиано пристигнало. Кой ще ти държи сметка за някаква дребна сумица, когато такава едра сделка се ударила, когато такъв келепир ще тръгне подире им? Пили японците, понапили се, пели и те „Хей, поле широко“, ръченица тропнали, на „Данчово“ ударили черната си лъскава обувка. И в целувки се хвърлили, за които, ако беше жив Захари Стоянов и ако е бил там, щеше сигурно да напише, че такива целувки са плющели по вратовете на нашите момчета, като че ли карти цакаш по тях, или както че веднъж сам той го е писал, като че ли котки лочат мляко…

Отпътували си нашите хора доволни и щастливи, накупили подаръци на началства и булки — всеки началник ще ти парафира преразхода за такава луда сделка, че и до доклад за пленум на ЦК можеш да стигнеш…

Ала да тръгнат офертите — не тръгват. Пак пишат нашите, пак прибягват момчетата от Търговското дотук, дотам — от японска страна гледат, като че нищо не помнят за такива разговори и обещания. Въпросът наедрял, търкулил се чак до едни много високи преговори. Поискало се разяснение на въпроса защо не се изпълнява уговореното… Японската страна попитала какво е уговорено. Българската страна потвърдила даденото съгласие. Японската от своя страна си записала нещо — телефони звънели, докъдето трябва, усмивка цъфнала на другия ден на масата за преговори — чиста, къпана, нежна японска усмивка, която казала: вярно, имало е такива преговори, имало е такива разговори, само че те не са завършили с обещание от японска страна, ами напротив.

— Как напротив? — рнпнала нашата страна. — Вие сте казали: може би ще се уреди и не сте си променили нито условията, нито обещанията!

— Тъкмо де — рекли японците, ако тази дума я имат в речника си, но във всеки случай смисълът на тяхното недоумение бил такъв.

— Е, като е тъкмо — в подобен смисъл запитала българската страна, — какво се тинтирим-минтирим?…

— Ами това „може би“ ние в Япония го разбираме като любезен, но категоричен отказ…

— А ние в България — рекъл съответният човек — го разбираме като готова работа.

Ето ти на̀, разминаване…

Не е само нашата българска страна, дето тъй се е разминала с Япония. В тази страна, за да си сигурен, в точния и ясен отговор, трябва много пъти да попиташ и да повториш ясно това, което ти трябва. Иначе не знаеш по кой параграф ще те мине японската любезност и къде ще се плъзнеш.

Спомних си онази нощ, когато кореспондентът и Хага сан в три часа сутринта се уговаряха кога и къде отново ще се срещнем.

— … Утре в осем — у дома — викаше колегата.

— О, йе! — отвръщаше професорът.

— У дома — казваше първият,

— О, йе! — повтаряше японецът.

— Ние тримата — аз, ти, Семов сан…

— О, йе…

— Утре в осем у дома. Ние тримата — аз, Хага сан и Семов сан. О’кей?

— О’кей! — пак повтаря японецът.

— Бе стига си го дрънкал човека — рекох, — сто пъти ти отговори.

— Ти не разбираш японците кога отказват, кога казват, че ще си помислят, кога направо ти отказват, а пък ти си мислиш, че са се съгласили… Затова се пита, по десет пъти се повтаря и пита едно и също…

И той пак повтори трите елемента на всяка информация — кога, кой, къде?

Хага сан отговори ясно своето: „О, йе!“ — и повтори думите му.

— Сега — обърна се към мен колегата — е сигурно. Той ще дойде и ще бъде точен.

Както и стана…

Припомних си ги всички тия работи, докато трите хубави гейши седяха с пет сантиметра назад, зад гърба на всеки от нас, и правехме опит за общ разговор. Гейшите говореха английси. А аз си мислех: като си приказваме тъй общи приказки за времето, за литературата, за това откъде сме — тия момичета сигурно си мислят едно, разбират друго, а какво решават мозъчетата им — това само Буда знае…

Японската гейша е високо качество жена. За разлика от обикновената японка, тя е учила и в училището на майчината традиция и в светско училище. Тя знае да се усмихва, да е любезна, да създава около себе си ведрина, настроение и благоразположеност, говори чужди езици, свири на китара, знае литература и светски новини. Ала тя не е момиче, което оттук ще го насметеш, пил-недопил или пил, та препил, и ще го качиш в стаята си…

Поне в миналото не е било такова момиче. Сега не зная. Мисля, че американизацията и европеизацията на Япония се е наела доста бързо да насмете дългите поли на кимоното, с което е облечена гейшата, и доста безцеремонно да я отведе до въпросната хотелска стая… И от японското традиционно и мило присъствие около човека, гейшата неизбежно се превръща в една от най-скъпо платените, от най-уважаваните, от най-привилегированите, ала в крайна сметка — поръчани и платени жени.

Говореха ми за японското притворство и ми разказаха един стилизиран анекдот:

„Някъде в Щатите, в негърски бар тихо почукал японец. Влязъл. Поискал си пак така тихо и незабележимо уиски. Барманът — негър, се изсмял високо и гърлено на неговата плахост.

— Не така, бе — рекъл той, — така не се влиза в американски бар. Риташ с крак вратата, влизаш важно и казваш: едно уиски, моля…

Японецът излязъл, повъртял се вън, почукал пак така тихо, тихо влязъл и пак така смирено си поискал уиски.

— Бе, ти не разбра ли, че така не се влиза в американски бар? — повторил негърът. — Я ела тука, застани на моето място, аз ще застана на твоето. — Разменили се. — Ха така — рекъл негърът. — Аз сега ще изляза и ще ти покажа как се отваря врата, как се поръчва уиски. — Излязъл, ритнал със замах вратата, тя се отворила, пантите й щели да хвъкнат чак. Хвърлил си шапката в дъното на една маса и извикал високо, та чак в съседния бар се чуло: — Ей, дарлинг, донеси едно уиски!

Откъм бара се чул тихият, но категоричен глас на японеца:

— Забранено за негри, сър…“

… Не можахме кой знае какъв разговор да завържем с тия три гейши. Ние приказваме, от време на време се обръщаме към момичетата, те отоварят с най-пълното възможно очарование. Питаха ни за България: имаме ли много цветя — ние им отговаряме, че България е страна на цветята. Те не вярваха и изразяваха това с многозначителни възгласи: нима, наистина ли, ами вярно ли е всичко това и т.н. Ние пак им обяснявахме, че имаме във всяка селска къща поне десетина саксии с нежни цветя, разказваме им, че като се отива на среща с момиче, добрият тон налага да купиш букетче цветя и да го поднесеш — те пак се дивяха изненадани. И трите момичета, а и самият Хага сан никога не бяха чували, че и другаде по света хората могат да обичат цветята, както в Япония, така да ги боготворят, така да им се радват, така да си ги подаряват…

Аз им разказах, че в София има стотина магазина за цветя, които се купуват на подарък: за имен ден, за рожден ден, за гости, при друг повод или просто без повод… Изумлението беше много силно, главозамайващо, и граничещо с недоверие, което те изразяваха с изрази на най-пълно възхищение.

Едно от момичетата попита имаме ли училища за гледане на цветя, имаме ли ние тяхната икебана…

— Това нямаме — казах, — имаме хора, които разбират от цветя, имат цели градини, тия градини произвеждат цветя, докарват ги в градовете, от магазините хората си ги купуват и ги носят по домовете си.

Едва сега, като разбират, че ние имаме толкова, колкото в Япония, момичетата са удовлетворени. Едното от тях стана, отиде някъде и се върна с малко, ниско борче — да има, да има десетина сантима, не повече. Пита ни момичето: можем ли да познаем на колко години е това борче…

— Внимавай, ще те гавнат, това борче е супер японски лукс — предпазва ме колегата.

— Мълчи — викам, — какво като ме гавнат! Нека им направя удоволствието…

— Ами — казвам, — това борче да има, да има, година още няма…

Представете си сега — три еднакви момичета, три седнали момичета как изведнъж извикват изненадано и възхитени от изненадата си. Като че ли диригент отпреде им е махнал с палката и дал знак — така единодушно се извиха нежните им гласчета, съпроводени също тъй едновременно с трътлестата смесица от смях и изненада, която издаде мъжката японска част — Хага сан…

Ако вместо трите японки на масата имаше три българки, сигурно една от тях щеше да ме попита: ама сериозно ли мисля така?

В Япония такъв въпрос: „Сериозно ли говориш“ не съществува. Там няма несериозно — всичко, което се говори, е сериозно, всичко, което се прави, е сериозно. Затова и понякога ми се струваше, че Япония малко нещо е докачена от природата, която я е лишила от чувство за хумор. Един народ, който всичко възприема толкова сериозно, не може да се шегува, не може да реагира адекватно на шегата, която друг ще каже. Ето ни пак пред едно от превъплъщенията на диалектическото — всяко зло за добро. Като са искали да станат много сериозни, много силни, много организирани, много и т.н… много, то другото блюдо — с несериозното в живота, с шегата, се е опразнило и олекнало. Спечелили много в едно, загубили може би в друго… Една от гейшите, при пълното мълчание и прилежност в слушането на останалите, съвършено сериозно ми обясни, че това борче е на триста и петдесет години. Сега аз кривя физиономия и моето чувство за хумор, доколкото го имам, отива, та се не вижда: това малко борче такъв тристагодишен старец ли е наистина? Това ли е направило от него — роденият да вири нос в облаците горд и наперен бор — прочутата японска икебана, прочутата обич на японеца към цветето? В това ли се състои наистина тя — великана да превърнеш в джудже, да го смачкаш, да го смалиш, да го свиеш, да можеш да накараш едно дърво, което в цял камион не може да се побере, да стане удобно, та в малкото джобче на сакото си да го носиш?…

Колкото беше свито това борче, толкова трябва да се сви и сърцето ми. Защото аз не съм японец и не можах тази си изненада да я превърна нито във възхитителен възглас, нито в усмивка. Аз просто зяпнах и изстинах — защото този път истински и страшно застанах пред Япония. Иван ми обясняваше колко скъпо било това борче-цвете, какво лудо постижение на икебаната било то, колко десетилетия минали, докато свият короната му, докато го смалят, докато го накарат да забрави откъде и как е дошло — от високите и непристъпни планини — и да го укротят в една малка, почти миниатюрна саксия. Ала аз не го слушах. Защото в това борче-цвете аз не виждах вече растението с похабената, смазана душа, а съдбата на човека. На малкия, обработения, манипулирания, превърнатия в каквото е рекла Япония човек… Това борче не само показваше какво може или не може една упорита ръка или мисъл, но и какво е направила в крайна сметка… Щом тъй е сторила с борчето, представяте ли си пък човек да й се опре?… И ми се завъртя главата, и около мене се омесиха в една въртележка и момичетата, и борчето — защото за мене те бяха вече едно и също. На борчето, ако му сложиш кимоно, ще стане гейша, на гейшата, ако й сложиш краката в саксия ще стане борче.

Не виждах повече нищо, не чувах повече нищо. Хага сан ми приказваше, момичетата нещо ми приказваха, Иван приказваше, а аз бях изплашен…

Поисках да излезем навън. Хага сан уважи молбата ми. Момичетата се наредиха в една редичка — прави, еднакво високи, по чисти бели чорапки, минахме край тях, поклониха се на всеки от нас, на всички ни заедно и останаха назад…

Беше още рано — нямаше десет часа вечерта.

— На тебе к’во ти стана? — попита ме Иван, докато на изхода на хотела другата част от прислугата вече ни се покланяше.

— Не знам — казах, — за момент се усетих като това борче — стиснат, свързан с въжета и върви, с кърпа в устата — принуден да не раста, да не приказвам, да не дишам, да съхна и да се смалявам. Това ми стана…

— Защо толкова преживяваш тия работи? Гледай само и пиши в бележника си! Нали затова си дошъл…

После няколко пъти ги виждах тези борчета — по витрини, в цветарски магазини. Моето чувство към тях си остана чувството на угнетен до дън душата си човек, на човек уплашен.

Вън тайфунът нито истински още беше дошъл, нито си бе отишъл. Черно, излъскано до блясък такси, и с отворени врати и ни чака. Кога го е повикал Хага сан, кога е дошло — чакало ли ни е, гейшите ли са се погрижили предварително — тия работи с организацията в Япония никога няма да ги разбера. Ха ти потрябвало нещо, ха си споменал — всичко си идва на мястото: без напъни, без усилия, без бакшиши. И най-важното, без да виждаш запъхтени, и попотени хора. Как става, кога става, защо става — чисто японски секрет, чието разгадаване, според мене, пак е там — в святото усещане, че работа ли е, трябва да се работи, а не да се заобикаля. Преди всичко култ към работата, към самата работа или труда, а след това — към резултатите от него. И това е, струва ми се, една от мистиките на Япония, които за себе си успях да разгадая. За нас, българите, тази работа с работата стои малко по-иначе, че дори тъкмо обратното. Ние също обичаме да говорим за работата, също се правим на работни — само че нас, както изглежда, повече ни интересуват кярът, файдата, парите, печалбицата… Японците имат много повече от нас и много по-истински са се преклонили пред оная стара и забравена, че дори станала за смях у нас поговорка: „Залудо работи, залудо не стой…“

Кой и къде вече в страните на зрелия социализъм ти вярва в смисъла на това „за̀лудо работи“?…

Хага сан се настанява отпред в таксито, ние — на задната седалка. Вратите се затварят сами, с бутони, които натиска шофьорът. Тъй се и отварят… Оглеждам дантелите, о които трябва да облегна главата си, и бялата колосана покривка, на която съм седнал. Всичко е бяло вътре — бяло и чисто. Не мисля, че някой преди нас е седял на тези бели седалки и на тия дантелени облегалки е облягал главата си. Всъщност, за първи път се качвам в японско такси и питам със скептичния български въпрос:

— Тоя — викам, — с това такси съвсем смята да ни накара да си глътнем езика тая вечер…

— Това си е най-обикновено такси — отвръща Иван.

Когато сме изненадани много, ние, българите, псуваме. Това е един начин, по който изразяваме възхищението или изненадата си. Като сме на лов и, да речем, видим един голям заек да изскочи, вместо веднага да се прицелим, първо извикваме: — Ега ти заека!… — и тогава вдигаме пушката…

Същото правим ако прочетем хубава книга. Така е и когато видим например по софийските улици или по алеите на Черноморието скъпа и много елегантна кола. Заставаме отпреде й, цъкваме й, казваме своето възхищение чрез същото това „Ега ти“. Направете си опит, ако имате някоя хубава позната, накарайте я една топла майска или юнска вечер, когато по площад „Славейков“ е пълно с айлякчии, да застане на спирката на трамвая и слушайте, в колко разновидности ще чуете това възхитително признание, това най-българско изречение. Даже и децата ни вече по този български начин си казват кое им харесва, кое ги възхищава. „Ега ти…“ и по телевизията вече никой не се съмнява, че прави нещо нередно, ако го изрече… И в едно училище като отидете, ще чуете същото, когато ученикът в девети клас иска да каже колко умен е математикът и колко е хубава младата учителка по български език…

Шофьорът на таксито отваря малко барче, монтирано отзад на облегалката — различни видове кутии с цигари „Марлборо“, „Кент“, „Голоаз“, и ни поканва да си вземем… Колко цигари ще му изпуши един пътник. Нищо работа. Една, най-много две. Но оная история с вица веднага ти идва на ума: „Скажеш — мелочь, а приятно…“

Освен това обаче една друга „Елка“ също заработва в мозъка ти: ще ти предложи една цигара, после пет ще му платиш… Не зная колко пъти му я плащаш, но истината е, че и с цигара, и без цигара, сметката е една и съща. Точна, без усукване, без „каквото обичаш“, без „а бе, хвърли там да има и за една ракия…“. Каквото покаже апаратът, това плащаш. Повечко ако дадеш — точно се връща. Бакшиши — и тук няма. Не го знаят това нещо японците и абсолютно не искат да го знаят.

Чувството за точност и акуратност в тази страна е толкова силно, че за нас звучи почти анекдотично. Както и да звучи, обаче сега е моментът да разкажа какво ми се случи няколко дни по-късно. Трябваше да отида до квартирата на наш българин, който искаше да ми покаже една голяма забележителност — стар будистки храм, до който била квартирата му. Наех такси — пак такова лъскаво, чисто, като че за продан приготвено. Казах на шофьора, доколкото можах, накъде ще вървим и тръгнахме. Ха тук, ха там, близо час бродихме из това неизбродимо и безкрайно Токио. Но храма го нямаше. Колкото и да беше упорит японецът, накрая спря друго такси и дълго разговаря с шофьора му. После дойде при мене и взе да ми се извинява, че той не можел да ме закара до храма, защото не знаел къде е. И с нови сто и петдесет извинения и поклони ми съобщи, че неговият колега знаел точно храма, той веднага можел да ме откара дотам. Японецът се червеше от неудобство. Извадих пари да му платя пътя дотук, който, искрено казано, за моя джоб трябваше да възлиза на цяло състояние.

По-учуден, по-виновен поглед не съм виждал. Как пари, какви пари, за какво плащам!?

И като се емнаха едни извинения пак, че ми загубил толкова време, че съм имал важна робота, а той я провалил…

Стиснах му ръката, още по-виновен от него, зер у нас обслужващите ни друго не правят, освен да ни внушават, че винаги сме виновни ние, обслужваните…

Токио е град, в който голяма част от улиците нямат имена. Нямат и номера. Ориентирането най-често става по известните обекти, по райони, които се знаят. Но никога, както беше и моят случай, един таксист няма да те остави насред пътя, теглейки ти една, че му губиш времето и го въртиш насам-нататък…

И това е нещо, което не можеш да отминеш, без да кажеш своето „Ега ти“… Но тази вечер Хага сан знае Токио и знае точно къде искаме да отидем… Постепенно излизаме от центъра. Лъскавото намалява, неоните — също, и тия виолетови надписи по хотелите за любов изчезват назад.

— Къде отиваме? — питам.

Колегата също не знае, но за разлика от мене не пита.

Само повтаря своето изречение: „Този човек е високо качество и няма да ни накара да съжаляваме.“

Навлизахме в старото и бедно Токио. Вали. Чистачките, макар и японски, трудно чистят обилието от вода, която се излива върху стъклата… Хага сан и шофьорът говорят на японски, един разговор, в който се чувствува пълното уважение на единия към другия.

Уличките стават тесни, колата се провира трудно. Сега виждам какъв виртуоз е шофьорът. Всеки момент, като влизаме от една уличка в друга, очаквам колата да удари калника си в зида, край който минаваме. Не зная сантиметър ли отделя калника от зида, милиметри ли — аз очаквам да стане неприятното, ала то не става. И не вярвам на очите си, но колата върви и ние влизаме все по-навътре и навътре. Ясно е, че две коли, ако се срещнат, няма да се разминат — невъзможно е. Ала те не се срещат, макар че никъде не видях знак за еднопосочно движение.

Скоро спираме. Точно до вратата, пред която ще слезем. Малка ниска къщичка, почти барака. Вратите дори не могат да се отворят напълно, толкова тясва е уличката. Ние влизаме — Хага сан пръв, за да ни настани, после ще излезне да плати на таксито…

Знаете ли къде ни заведе Хага сан тази вечер? В своята малка, студентска кръчмичка. По-точно в кръчмичката на своите далечни и бедни студентски години…

Стопанката бързо позна вече не толкова младия някогашен шампион. Скочи от мястото си зад бара. Прегърна го. Извика. Хага сан се изчерви…

Повече нищо. Японците не изразяват така чувствата си като нас, европейците. След първоначалната изненада жената се прибра зад бара и се зае да ни почисти място. Барчето беше малко — най-малкото възможно японско барче. На столчетата пред тезгяха седнахме ние тримата. Вътре имаше още две масички. Само две. Едните клиенти станаха и си отидоха. Другите вежливо ни поканиха на масата. Бяха мъж, жена и момченце на десетина години. Бяха бедни хорица. Вечеряха риба и пиеха бира. Една бира за тримата. По липса на място телевизорът беше окачен на стената. Стар, много стар, купен поне преди двайсет години — черно-бял, жив архаизъм, далечен прадядо на непостижимата днешна японска телевизионна техника. Даже беше лош черно-бял телевизор. От време на време се появяваха линийки, които дълго не се успокояваха по умореното лица на старата кутия… Жената на бара беше сама. Около четиридесет, четиридесет и петгодишна японка. Едра, като истинска кръчмарка. Като я гледах как чевръсто отваря бутилките, как яко държи парцала в ръцете, как леко и с усмивка се справя с всичко, мина ми през ума за Сарандовица, за нейната кръчма в Добруджа — същите палави очи, същата пълна пазва, същият здрав кръст и същата черна, от як косъм плътна коса…

Не беше тая жена от най-преуспелнте, разбира се. Хага сан и като студент е бил неин клиент, и отпосле като състезател, както той ми обясни — тука някъде била школата по джудо, в която тренирал. Вечер от време на време момчетата попрескачали насам. Сигурно е била по-хубава преди двадесет и пет години тази жена, а, Хага сан?… Не, не зададох този въпрос. Има въпроси, които не се задават нито на японци, нито на българи. На тях си отговаряш сам, ако можеш…

Жената се развълнува от нашето посещение — чужденци, в нейното скромно заведение — о, това утре щеше да го знае целият квартал. Даже утрето беше далеч, още сега, тази вечер невидимият японски телефон ще влезе в работа. Парцалът не спираше да лъска. През три минути тя минаваше с него по светещата ламарина, отъняла комай от шетнята на парцала и от тази жилава и пъргава женска ръка. Беше чисто и тук, всичко беше чисто, дори работните ръце на жената, макар че тя ту разгаряше въглищата на барчето, за да ни пече риба, ту миеше чинии… Хага сан придърпа телефона и заизбира номер. Жената, застанала пред него и облегнала корема си от вътрешната страна на бара, го гледаше. Не знам дали беше любовен този поглед, но че в него имаше обич и вътрешно възхищение от Хага сан и от това, че я е посетил — съм сигурен…

Докато Хага сан излезе да уреди сметката с таксито, жената разказа на другите си клиенти кой е този едър господин. Пак имах случай да забележа в какво се изразява японското любопитство. О, такива срещи нито на мадам Танака, нито на ония — рибарите, съвсем не им се случваха всеки ден. Тия обикновени, прости хорица се притесниха. Какви светове беше побрало под ниския си покрив барчето на мадам Танака тази вечер. Те, семейство рибари, излезли да изпият една чашка бира и да хапнат една риба, до тях — прочутият Хага сан — звездата, световният шампион, с него — бели хора, журналисти. Ала хората не хванаха да се докарват, хората много внимателно отпиваха бира от чашите си. Те не любопитствуваха да чуят какво си приказваме, те не търсеха начин да се запознаят с нас, нито да седнат на масата ни, не ни поръчаха по бира, или саке, каквото вече пиехме. Колкото си бяха дребни японци, станаха още по-дребни, готови сякаш да се скрият под масата, за да допият незабележими бирата си. Наблюдаваха ни, може и да ни разпаряха с поглед отзад, може да ни разлистваха откъм гърба, като се заприказвахме, ала щом се обърнех към тях, виждах неизменно една и съща картина. Тримата — мъжът, жената и момченцето, държаха в ръка чашите си и угрижено и замислено разговаряха.

Мадам Танака ни каза, че са рибари. Работели с мъжа й, който също е рибар, още не беше дошъл от пристанището и нямаше да дойде тази вечер. С него говореше по телефона сега Хага сан. На него съобщаваше, че пак е навестил малката му кръчмичка. Хага сан, старият приятел, когото тук бяха хранили и преди двадесет години, със същата тази риба, каквато мадам Танака сега слагаше в димящите чинии, не беше забравил своята мичка. Не беше забравил своите бедни приятели, които сигурно са били все тъй добри с него не само като е станал богат човек, като се е прочул, но когато е бил все още нищо. При това — нищо без йени, което в Япония, както и навсякъде по света, значи съвсем нищо…

Хага сан се държеше като най-обикновен човек. На няколко пъти, когато жената трябваше да влезе в малкото салонче, та пак да мине с парцала там, където чашите или чиниите бяха оставили следи, Хага сан поемаше парцала и вършеше работата на стопанката. И уверен бях — не го правеше, за да ни покаже колко нормален човек е останал. Не, тия работи си личат и в България, и в Япония… Жената му отстъпваше парцала си също с някаква естественост, по-скоро като на приятел, който може в нещо да я отмени, отколкото да угоди на един висок гост, решил да си поиграе на обикновен човек…

— Не съжалявате ли, че ви доведох? — попита Хага сан… — Ето — рече той, — това е Япония, не онова там, където бяхме…

Не зная дали беше докрай прав Хага сан. И това беше Япония — старата, добрата, простодушата може би, Япония, но и онзи висок хотел с трите крила — той също беше Япония. Само че другата, модерната, наперената, напориста и пълна с желание да прилича на Америка Япония…

Хага сан правеше разлика между тях. Само че тази разлика постепенно щеше да се стопи. Булдозерите скоро щяха да потеглят насам, да нахълтат шумни и враждебни в тези тесни улички, да прегазят тези тесни кръчмички и барчета в тези бедни квартали, за им вземат тясното, да им вземат японското, да им вземат спомена и паметта.

Къде ще водиш тогава гостите си, Хага сан, да си допиват сакето, къде ще им показваш твоята стара Япония, своята стара приятелка от студентските бедни години?…

Интересно беше хрумването на Хага сан да ни доведе тук. И много човешко беше. Заведе ни в скъп и прескъп хотел, където сигурно остави цяло състояние за разкошната вечеря с гейшите. След това, без да ни пита, без да ни уведоми даже, ни доведе тук, в своята студентска кръчмичка, за да ни покаже любимата своя стара Япония. Лицето на Хага сан беше цъфнало — и мило му беше, че виждаше стари приятели, и друго му беше, че ги намира живи и здрави…

Както и очаквах, новината, че в барчето на Танака сан има не какви да е гости, се пръсна бързо в квартала. Нямаше да е Япония, ако не беше се разчуло. Как стана това не мога да кажа. Дали онези, които си излезнаха, набързо наобиколиха махалата, дали просто ни бяха забелязали, като слезнахме от таксито. В един момент се обърнах и видях вън зад прозореца десетина чифта — черни, остри очи, които ни оглеждаха. Станах от мястото си и излезнах. Преди Хага сан да ме усети, преди Хага сан да ме възпре. Ония вън не успяха да се скрият. От двете страни на прозорчестата решетка се бяха налепили японци. Едни клекнали ниско, до долния ъгъл на прозореца, по-горе над главите им се бяха подредили други, най-високите бяха заели горните ъгли на решетката. Като излезнах, цялата тия пирамида изведнъж се срути. Децата хукнаха да бягат. Възрастните обаче не можеха така да бягат, затова пък хора, които не знаят или не могат да бягат, знаят да се кланят. Че като се закланя онзи японски народ — един път, два пъти, в чудо се видях какво да правя. Поклоних се и аз. Изглежда не както трябва, изглежда прекалих с поклона, защото ония увеличиха оборотите. Аз пак се прегънах и — пак толкова дълбоко. Тия, които се бяха попилели, се завърнаха. И те се закланяха. Излезна Хага сан да види какво е станало с мене. Петнайсетината японци удвоиха старанието си. На големия жълт човек още по-дълбоко. Поклони се и Хага сан, само че не като мене — да си пречупи кръста, а леко, бавно, спокойно, достойно, улицата му отвърна със съвсем нисък поклон. Аз вече можех да стоя прав и да гледам. Хага сан пак повтори своя поклон, ония му отвърнаха със съответния, но още по-нисък, още по-дълбок. Тия хора бяха слаби, гладни и не беше никакъв проблем за тях да си глътнат стомаха и да се поклонят. Междувременно всички, които се бяха укрили, излязоха от местата си и се присъединяваха към кланящите си. О, видение! Цялата малка уличка, на която се появяваха нови и нови японци и японки, които като по даден знак излизаха от малките си къщички, започна да се кланя. Хага сан се навеждаше пред новодошлите, те му отвръщаха. Гледах и се чудех — да вадя ли фотоапарата, да счупя ли отново гръб в поклон, да се смея ли?…

Кланяла ли ти се е друг път така японска улица, Хага сан? Чествувал ли те е така простият народ? Допирал ли е такъв прочут човек като тебе до тия бедни покрайнини на Токио?… Как Хага сан нареди на хората да спрат поклоните, не зная, не зная и какво им рече, усмивки заляха лицата им, възторг вътрешен мина по тях. Хага сан се обърна назад — също се усмихна, равните му красиви и много бели зъби изгряха на уличната светлина, той ме хвана подръка и ме въведе отново при старата си приятелка…

Имаше нова каничка със саке — съвсем горещо. Мадам Танака беше поставила в малките тарелкн нов специалитет на заведението. Ние пипнахме клечките и с удоволствие залапахме.

Хубаво, много хубаво — Хага сан превеждаше, жената се къпеше в ситост и радост, каквато кой знае откога не беше опалвала душата й.

Шишетата със саке бързаха. Защото разбрах, че и Хага сан няма много време вече. В дванадесет той щеше да тръгне оттук. В дванадесет и двадесет тръгваше влакът му, в три сутринта пристигаше в своя академичен център. В седем трябваше да приеме някакъв много богат японец, прекарал тежък инсулт…

А на мене чак сега ми се беше усладило сакето. На мене баш сега никъде не ми се тръгваше…

— Хага сан, толкова ли няма кой да го приеме твоя богат пациент, заради него ли ще развалиш хубавата вечер?…

Колегата го преведе по-иначе. Дълго му говори колко ни е хубаво с него, колко добре ще бъде, ако остане и тая нощ, утре ще стигне, нищо няма да се случи на богатия господин…

Той го навиваше с доста български аргументи, наистина, а Хага сан ни гледаше като човек, който нищо не разбираше от това, което му говорехме. Как да остане? Как да не замине? Нали е обещал?…

— Добре, Хага сан, обещал си, обещал. Токио е това, малко ли нещо може да се случи на човек в Токио, ти си на конференция, не може ли тя да продължи още един ден?…

Хага сан имаше навик, когато показва голямо учудване, да вдига веждата си и да издава съответен звук на изненада. Когато пък изненадата му беше прекалено голяма, веждата му ставаше като гръбнака на котка, която е помирисела валериан… Още малко и ще се отскубне от мястото си веждата му…

— Но това е невъзможно — дивеше се Хага сан, — аз съм обещал…

— Хага сан, много ни е приятно, не разваляй вечерта!…

— Но аз съм обещал! — веждата продължаваше да увеличава дъгата си…

— Ще отидем в Шибути — каза колегата, — зная едно чудесно заведение.

— О, йе — каза Хага сан, — пътят ми минава там, ще ви оставя. Ще ми бъде много приятно да бъдем още няколко минути заедно.

— Не бе, Хага сан, заедно до края! — поомекнал от сакето упорствуваше колегата. — Ако си освободил хотела, ще спим у дома. Жена ми ще се зарадва.

Мила, много мила, е съпругата му. Но коя жена толкова ще прималее от радост, ако ни види в два или три през нощта пресни-росни да нахълтаме в съня й и да я караме да ни обслужва и налива уиски, да пренася лед и фъстъци…

Не, тази идея, не стана за примамка… Нито уискито и фъстъците, нито разкошния апарнамент на Иван, нито неговото заведение в Шибути…

— Хага сан, кажи цената, на която можем да те отклоним тази нощ от решението ти да се върнеш?…

Хага сан не отвърна. Той погледна часовника си, погледна навън. Фарове на кола бавно опряха в съседната стена. Таксито, което Хага сан си беше поръчал за дванадесет, беше вече тук… Нямаше начин, Хага сан беше направил всичко, което неговото чувство за дисциплина беше му позволило. Пил беше, чакал беше до последния влак, платил беше големи сметки тая вечер, но пред него имаше нещо много по-важно от всичко това — то беше работата. Обещанието, престижът на клиниката, неговото собстено име…

Хага сан стана. Кога и как беше уредил сметката с Танака — не разбрах.

— Вие — каза той — можете да останете, докато искате. Танака — и той се усмихна — е на ваше разположение…

Мил, сладък Хага сан. Няма да останем без теб. Тук беше хубаво с теб. Тук беше интересно с теб. Отидеш ли си, ние няма да бъдем нищо повече от двама туристи, случайно закъснели в една малка и празна вече японска кръчмичка…

Прегърнахме се с Хага сан. Благодарихме му. Целунахме се. Мъжки, сърдечно. Хага сан влезна в таксито. Танака го изпрати до вратата, извади ръце изпод престилката и също помаха. Фаровете опипаха внимателно тясната уличка и издърпаха колата. Ние тръгнахме пеш. Простихме се с усмихната и добра Танака, Иван пак й обеща да дойде, аз мълчах и нищо не обещавах, защото човек с броени дни и броени пари няма какво толкова да обещава. Единственото, което си обещах обаче, беше да запомня завинаги Танака…