Марко Семов
За Япония — като за Япония (10)

* * *

Обещах по-отблизо да ви запозная с Хага сан. Той е бивш световен шампион по джудо. Хага сан е също и бивш треньор на националния отбор на Япония по джудо. В момента Хага сан е на четиридесет и три години, професор д-р по медицина, собственик на клиника за рехабилитация на болни от инфаркти и инсулти. Не зная колегата от БТА откъде се беше запознал с него и как. Поканил го беше в къщи на гости — в един богат, даже много богат за японските възможности апартамент от четири стаи и огромен хол. Покани на тази вечеря и мене.

В Япония хората не си ходят по къщите, както ние го правим. Да те покани японец в къщата си, много сол трябва да сте олапали, много път извървели, много общи сметки сметнали и, което е най-важното — да е решил да ти покаже, че голям ихтибар ти прави. Поканата е винаги няколко дни напред, подготовката на семейството, което кани — дълга, а самата вечеря — празник. Японците не са от хората, които когато им дойде на ума, тогава си ходят на гости.

Имах в София едни съседи, после други, после трети, които си имаха своя система за ходене на гости.

Дойде у дома най-напред момиченцето и попита за моя син: в къщи ли е, какво прави. Влезе детето, заиграе си е моя син. След десетина минути идва братът на момиченцето и пита — сестра му у дома ли е?

— У дома е — река. Хайде и той влиза да си поиграят тримката. Петнадесет минути по-късно идва майката:

— Да са тук децата?

— Тук са — казвам аз или жена ми.

— Ще ги бия, дето ходят по къщите и не се обаждат — вика комшийката и без покана влиза в хола, сяда и въздъхва: — Ох, да си почина малко, че то у дома спиране няма.

Жената тури кафе, чиния с пощение притрупа пред гостенката. Какво да правиш, нали сме се прочули като гостоприемни.

В това време отново се звъни. Вече зная кой е. Докато жената влива кафето, аз глася ракийката. Защото на вратата е застанал четвъртият от семейството — бащата.

— Бе, моите да са тука?

— Тука са, тука, вече всичките сте тука — отвръщам.

Моята иронийка не улавя ред. Влиза съседът в хола и също сяда…

Тъй дълго я карахме. Оплаках се на един приятел — той вика:

— И аз ги имам такива. Те пък — вика — идват вкупом наведнъж, защото живеят по-далече. Звъннете — викам — барем по телефона. Някога може да не ни сварите, само път ще биете… — Като не ви свариме — викат, — ще се върнеме. Нема умрял човек, я! Ще идем у други приятели. Едни като не намерим, други ще намерим…

Всички тия мили спомени ми минаха набързо през ума, докато гледах едрия японец с огромен букет как се кланяше на вратата, след като беше позвънил точно в 8 часа вечерта. И точно една седмица, след като беше връчена поканата.

Елегантен, то се знае, усмихнат чак до омачканите от спорта уши, традиционен: бяла риза, синьо сако, черен панталон, черни лъскави обувки…

Влезе, седна, усмихна се…

Гледам го и имам чувството, че цял живот е чакал тази вечер, че нищо по-хубаво досега не му се е случвало от това госте. Как да не ти додражее, че си го поканил.

Домакинята — интелигентна и умна българка, също изпада в плен на хубавото настроение. Тя не ходи из къщата, тя просто тича и пълни масата, приготвила е богата вечеря и плочи с много танга. Но преди Хага сан да тръкне чорап в стъпката на тангото, има време. Той е един от най-младите японски професори, доктор на медицинските науки. Като разказвах после, че го познавам и че е професор доктор, нашите българи и в Япония не ми вярваха. — Толкова млад — ми казваха те, — не може да бъде и професор, и доктор…

Не зная защо си мислеха така, вероятно японската система за хабилитация си има своите вътрешни ограничения които Хага сан успешно беше прескочил. Фактът си беше факт: Хага сан бе и едното, и другото, че даже вече си имаше своя частна клиника на 150 километра от Токио, в японското университетско градче.

Висок и много едър по всички човешки стандарти беше Хага сан. Лично аз мога да се нанеса два пъти на гърба му и място за едно дете ще остане. Главата му е бая отгоре над моята, като седне в таксито Хага сан, таксито се сляга накъм неговата страна. На стол като седне, преди това проверява стола да не е повреден, в метрото като мезе, де що има поглед — и женски, и мъжки, обира ги… От играта на джудо, от битките по световните тепихи ушите му са ошмулени като на борец, свили се, смалили се, но Хага сан чува всичко, което е за чуване. Докато е бил спортист, Хага сан е обиколил доста свят. Сега — като професор по медицина в една тъй модерна област — продължава да го обикаля. Че кой ще ти откаже да чуе и види опита на един лекар, който връща на работното им място толкова отписани хора. Инсултите и инфарктите не си поплюват — нито в Япония, нито къде да е по света. Даже и в моето балканджийско село Видима — да се чудиш и маеш — през къща вече има ударен човек. Млади хора, средни хора, възрастни, пребелели от застоя и сенките на това яко някога балканджийско гнездо. Ха де, нали не сме Америка, нали не сме Япония — толкова работим и да се притесняваме. Точно защото не сме Япония или Америка пръскаме нашите градини с отрови, които те отдавна са изхвърлили. Та като тъй, Хага сан не е само на мода, той е от малкото хора на земята, който е станал два пъти светило. Преди — като световен шампион, сега — като световен лекар. Навсякъде, го кажи, е ходил Хага сан, ала не е идвал в България и, колкото и да е чудно — и в Съветския съюз. И в двете страни много му се ходи. Хага сан е чист японец. Ала не от фанатиците. Разбиранията си ги отстоява с много обяснения и настойчивост, но никога натрапчиво и с юмрук на масата. И попийва, и се напива, но доста по-трудно от обикновения японец. Неговите сто и двадесет килограма не можеш ги подчерви с петдесетина или сто грама саке. Нито с петдесет грама уиски. Виж — със сто, сто и петдесет можеш, но това не значи, че Хага сан е пиян. Това ще стане накъм четвъртото уиски, когато ще положи глава на масата, където сме седнали, и ще придремне…

Но това ще стане вечер… А сега, кротко и доволно седнали на една българска трапеза, вечеряме и пием. Аз — червено вино, Хага сан — бяло… Разпитвам Хага сан на моя лош и на неговия не по-добър английски какви са успехите му в лечението на тия модерни болести на века. Хага сан повече от другите японци обича да казва: „О, йе!“, като при това гласът му прави едни много силни интонационни извивки на „йе“-то. Както сме седнали на масата, все имам чувството, че Хага сан ще натежи, че тя ще се надигне и ние заедно с пържолите ще се изсипем в единия край на хола. Цяла вечер стоя все тъй нащрек — кой момент ще навиря крака… В такова душевно състояние разговарям с интересния човек… Много са болните от инфаркт и инсулт в Япония — казва Хага сан. А аз си мисля, че баща ми също е болен от тия негови болести. Сега той е далеч, в моето балканско селце и трудно движи дясната си половина, а аз седя в Токио с един толкова интересен учен по болестите на баща ми. Интересът ми е оправдан, и Хага сан го приема като нещо естествено. Цялата вечер минава в приказки около неговата система за рехабилитация. Това, което ми казва Хага сан, е доста впечатляващо — за два-три месеца хората, които идват при него свити на купчина, се изправят и прохождат. Доста бедни хорица е върнал на конвейера Хага сан, доста богати — на бюрата им… Хага сан не е политически ангажиран човек, той е хуманист и не прави особена разлика между пациентите си — него все още го интересува резултатът. Големият проблем и голямата болка на човечеството го занимават. Прекланям се пред Хага сан, че се е заловил с такава наука — почтена и потребна на подлудяващия от стресове и инфаркти съвременен свят, който пълни болниците на Хага сан, хиляди други болници и гробища по земята с нещастни хора, много употребявани и вече ненужни. Но Хага сан се инати, той ги преработва, манипулира ги, разхожда ги с колички, поставя ги на диети и ги връща на съвременния свят. Между него и тази прочута научно-техническа революция се води упорита борба. Само дето инфарктите и мозъчните удари са толкова много, а хора като Хага сан са толкова малко…

Но Хага сан е оптимист. Той вярва в своята нова методика на „форсирано раздвижване“ — казва ми, че резултатите му са много добри и хуманният и икономически ефект е много голям. Като бивш спортист, Хага сан е организатор и на международни състезания по различни видове спорт за болни, които вече за работа не стават.

— Тези състезания — казва той, — осмислят съществуването им…

Това което върши Хага сан е много интересно, то е великолепно, но кой дава пари тези болни да пътуват, да играят? Става ясно, че що се отнася до японския отбор, той е на издръжката на Хага сан. Като собственик на болница Хага сан би трябвало, както се изразява колегата, да е червив от пари. И аз вярвам, че е така, макар че Хага сан с нищо не го показва. А другите — викам, хилядите, милионите, които не са твои пациенти, на тях кой им плаща да спортуват…

— Това е проблем — казва той, — но аз вярвам, че и другаде по света има хора, които ще подкрепят финансово такава идея. Вие в социалистическите страни как гледате на него?

Мълча известно време и давам донейде си неясен отговор. Ние в социалистическите страни честно казано никога не сме били чак такива хуманисти, а не зная как гледаме на такава идея, а не искам да разваля още отсега вечерта с едно евтино пропагандно клише, което веднага мога да му предложа… Хага сан ми е интересен такъв, какъвто е — приказлив, любезен, мислещ, и аз искам още да говоря с него…

— Предполагам — отвръщам му, — че у нас не е трудно да се намерят фондове за такава идея. Имаме десетки обществени организации, държавни спортни дружества, имаме и такива, които не са от най-бедните. А че — викам — има и друго, Хага сан, самите болни у нас си имат пенсии, които не винаги са малки… Така че — викам — идеята ти става…

… Моментът е подходящ да се поинтересувам тия негови пациенти все така скъпо ли плащат в болницата му и най-важното — откъде вземат пари за лечението си. И което е още по-важно, след като не стават всичките отново за конвейера, кой им плаща да са живи…

— О, йе — повишава глас Хага сан. — диз ис а биг проблем!^[1] Моите пациенти са все богати хора — той е искрен, — но аз приемам и бедни, макар че напливът е голям, а леглата в болницата са само двеста…

Пациентите иа Хага сан са наистина нещастни хора. Предприятията и фирмите им дават според случая, и най-важното според стажа — една, две или три заплати. И толкова! С тях ако искаш — отиди при Хага сан, дано неговата методика те хване и ти си стъпиш на краката. Ако ли не, влачи крак и живей с онова, което може би си успял да спестиш…

— Ами ако спестеното бързо свърши — питам Хага сан, — нали спестените пари най-лесно свършват?…

Хага сан клати глава. Той не избягва неудобния въпрос и като лекар, и като човек е угнетен от него. Угнетен е, защото той по-добре от мене знае, че оттам нататък става онова, което държи Япония в графата на самоубийствата на едно от първите места в света…

Така че Хага сан е не само лекар на тялото, той се опитва да е лекар и на душата, а даже нещо и като лекар, който да компенсира недостатъците на обществото. Не вярвам да му стигнат парите на Хага сан, колкото и много да са. Все пак, не е собственик на „Мицун“, нито на „Мицубиши“ нито на „Тойота“, нито на „Хонда“… а на една все пак малка, макар и изключително полезна и нужна клиника. А срещу него е цяла Япония, и цял свят. Но такива като Хага сан връщат куража на човека, връщат вярата му, че и съвременният свят има своите резервни играчи, своите морални запаси, че тук или там се появяват светила, които пръскат чиста светлина около себе си. И ние разбираме, че тая земя е все още жива, че все още има надежда, че все още има от ония човеци, които толкова отдавна ги търси Диоген…

Гледам и слушам Хага сан и си мисля, че те някъде с Диоген са се срещнали…

Домакинята пуска танго. „Компарсита“. Тя е жена и иска да танцува. Аз съм българин и следователно съм обут. А Хага сан, верен на своите японски традиции, е по чорапи. Засрамва ни Хага сан, събуваме се и ние. Едрият японски гигант танцува с малката и нежна домакиня. Тя е нещо като кукличка, която той е прегърнал. Имам чувството, че там където те танцуват, апартаментът се клати насам-нататък и става нещо като лодка.

От Хага сан, както от всички едри хора, се излъчва доброта. Хага сан и няма причина да е зъл човек, на него му е вървяло в този живот. Спорт, режим, титли, свят е видял, завършил медицина, станал професор, напипал важен дамар на науката. Вече е собственик на клиника, която е претъпкана. Ала като гледам тромавата му и тежка стъпка, дори за танго, разбирам, че Хага сан не е имал никога време за танци и за веселби. И неговият живот е минал по японската система — труд, труд, труд… Само че той е от успелите.

Тъй аз видях един щастлив японец. Танцуваше танго в полунощ… Хага сан бе дошъл в Токио на конгрес на рехабилитаторите. Днес е бил докладът му. Утре конгресът свършва. През нощта. Хага сан ще пътува с влака за своето университетско градче.

— Спи ли ти се, Хага сан? — Не, Хага сан се чувствува добре с нас и аз питам колегата като вещ познавач иа Япония — искрен ли е нашият гост. Той казва: да.

Какво може да поискаш, когато имаш до себе си един такъв прославен човек, при това богат, при това толкова здрав физически, че ще трябва един батальон полицаи да се справят с него, ако се стигне дотам… Това е времето да мръднем някъде… Хага сан казва своето „О, йе!“ Решаваме най-напред да заобиколим към квартала с проститутките. В Токио такива квартали има доста, но ние отиваме към баш-квартала! Да, но днес е неделя, а утре понеделник. Японецът трябва да се наспи, японецът трябва да е отпочинал за работа. Японецът утре трябва да е безупречен. И кварталът е празен, като че ли преди малко оттук е минала полиция, макар че полицията не се интересува от онова, което си е узаконено и регламентирано, както е с нощният или следобеден японски секс… Обикаляме най-напред с колата — празно навсякъде, или почти празно. Забавили сме се. Който е имал нещо да посвърши, свършил го е. И в този милионен град, в този толкова необятен град, такива като нас бяха десетина-двайсет мъже. Няколко пъти се срещнахме, няколко пъти се разминавахме, докато обикаляхме местата, кьдето може да се намери някаква по-улична атракция…

Паркираме колата и тръгваме пеш. Колегата знаел едно заведение, което „нямало грешка“. Хага сан не е по тия зеведения и не ги познава. Той се е оставил като малко дете да го водим. Най-доволен съм аз, защото минавам по места, по които никога няма да мнна, при това до мене е най-надеждната японска охрана… Що се касае до Хага сан — мисля, че той климаше след нас главно от любезност. Но го правеше достойно.

Това заведение, дето нямаше „грешка“, е празно. По-точно вече е опразнено… От съседна врата излиза шумна група младежи. Един от тях се засилва, качва се на ниската муцуна на лъскавото италианско „Ферари“ — последен модел, стига до покрива на тази суперкола и скача отгоре й. После още веднъж, и още веднъж, злобно и с ярост, докато покривът потъва дълбоко в купето и колата не става вече за нищо. Хага сан нзтичва бързо. Японския младеж се изкикотва, и въпреки че Хага сан е спортист, той все пак е на четиридесет и три, ония — по на двайсет — изчезнаха яко дим. Хага сан потърси полиция, полицията дойде тутакси, но нощните палавници вече ги нямаше…

Хага сан сдържа гнева си. Имах случай да видя как реагира японецът в подобно положение. Нищо не рече Хага сан, лицето му нищо повече не изрази. Колегата обясни — ние, българите, сме силни в това да обясняваме поведението на другите:

— Ето ти го американското влияние…

То се знае, аз тутакси се съгласих…

— И все пак — попитах, — защо смачкаха колата?…

— Две са възможните причини — или подражават на американците наистина, или го правят от злоба. Този с колата е луд баровец. Защо да не му развалят настроението, когато се събуди утре сутринта… В Япония да имаш „Мерцедес“, друга евпрейска кола, или спортно „Ферари“ като това — значи да си супербогат… Е, затова според мене тия му изиграха намера. Никой по света не обича баровците, колкото и да се съобразява с тях.

Хага сан не взе отношение по въпроса. Хага сан замълча. Попитах го какво мисли. Вместо отговор Хага сан предложи той да ни заведе някъде. Даже проличаваше по лицето му как бавно и мъчително узрява решението му да си спомни къде да отидем, да прецени добре ли е там, или не за хора като нас.

Японците трудно вземат решение. Но затова пък вземат ли го…

Докато се въртяхме из тесните и помръкнали улички на квартала, Хага сан мълчаливо, но с надлежната сериозност си припомняше къде трябва да е ресторантът, който ни бе нужен. Аз пък си спомних за ония разговори, които водих с българи и японци по това как японците вземат решение…

Случваше се често вечер да минавам по една от главните улици на Токио. И винаги погледът ми се спираше на една сграда, която остро се врязваше и разбиваше с лакти околния лукс и красота, като оставяше странното усещане, че от сватбената трапеза на младоженци си попаднал в съседната стая с ковчега на мъртвец. Може би е грубичко това сравнение, но аз поне така се чувствувах пред черните, овъглени очи, с които гледаха към улицата прозорците на този голям опожарен хотел. Японската полиция още не знаеше кой, как и защо е подпалил сградата. Огънят винаги е бил едни от най-големите престъпници, защото той по правило без грешка успява да заличи следите си. В случая това не беше важно. По-важно беше другото — че сградата беше изгоряла, че хора бяха скачали от десетия и по-горните етажи направо долу, на улицата, че бяха изгаряли във въздуха или се бяха пръскали долу пред очите на стотиците минувачи и, което е най-непонятно — пред очите на напълно бездействуващите пожарникари… Защото тази сграда е била по-различна от другите и не е влизала в съществуващите правила на японската пожарна служба. Била е на такова място и така построена, че възприетата в Япония система за гасене на пожар при нея е била неприложима… Когато пожарът лумнал и противопожарната група пристигнала, то трябвало да се даде команда, т.е. да се вземе решение за друг начин на действие. Смисълът на тази команда е познат и на Милко Полендака от моето село, който пръв се появява, ако нещо в село се запали. Та и Милко знае, че в такъв случай чисто и просто се опъват на ръце три-четири платнища и горящите хора падат върху тях, вместо върху тротоара. Кой по света не знае, че платнището е първото нещо, което трябва да се опъне в такъв случай. Ала, тъй като то не влизало в установените правила, някой е трябвало да вземе решение за промяна на системата. Никой не поел отговорност. Потърсили началника на пожарната команда — не бил в къщи, потърсили висшестоящия — и той не бил в къщи, началника на полицията потърсили — бил с някаква делегация. А сградата горяла и хората умирали на паважа долу. Улицата станала гробница.

Японците са известни с това, че бавно и сякаш трудно, от наша гледна точка, вземат решение. Известни са и с това, че винаги държат — вземат ли решение, то да бъде пълно единодушие. Не се ли постигне единодушието, решението се отлага до постигането на въпросното единодушие. Това, разбира се, означава много често то да бъде забавено. — Нищо — казват японците — нека решението се забави малко, ама като се вземе, пък никой да не мърмори срещу него, никой да не го изпълнява с колебание. Както да речем, ние правим. Каже началството, че трябва днес да се вземе такова и такова решение — за да не сърдим началството, ние бързаме да вдигнем ръка, даже бързаме повече от него да покажем колко правилно е решението, което началството е предложило да се вземе. После, разбира се, мълчаливо, под масата, под кревата, под юргана, на четири очи и най-вече на две, мамицата му разкарваме на това решение…

Японците не правят тъй. Те първо решават един много важен въпрос, който ние другите народи, доста рядко си задаваме — има ли нужда от такова решение. Докато се умува и дискутира има ли нужда или няма се избистря самия проблем — всичките му десни и леви страни, всичките му висши и нисши съображения излизат на бял свят, избистрят се и становищата, и гледните точки, и различията на участниците в дискусията. Може да се каже, че целият този процес е най-важният момент от вземането на решението, неговата, така да се каже, есенция. До този момент изобщо не се поставя въпросът какъв трябва да бъде отговорът или какво трябва да бъде решението. Това е така, за да не могат участниците в дискусията да си нагласяват мнението според силата на страните, за да не предлагат или отстояват решение, само затова, че така ще се харесат или ще получат повишение.

Това — „за и против“ това — търсене на истината, разбира се отнема много време. Самоувереният български началник сто пъти ще напопържа и ще каже:

— Абе какво толкова сме му заумували, аз власт ли съм или какво — що съм взел да питам Пена от Горна баня, че тя ли ще ме учи мене как се ръководи? Нали аз затова съм назначен — да взимам решения, а Пена — да ги изпълнява.

И в живота често става така: началството взема решението, а Пена пък си взема решение да не му изпълнява решението.

Японците оставят впечетление на доста объркани хора, докато вземат някакво решение. Каним ги ние, да речем, японците да огледат една наша фирма как работи, колко работи — с оглед да се кооперираме в някое производство. Идват те, стоят, гледат, държат си бележки, подпитват от от време на време за това, за онова, чудят ни се сигурно на акъла и начина, по който работим, и хайде: „Джапан еър“ ги откарва на моето любимо летище — Нарита. Мине се известно време, нашего брата — българският, или европейският кандидат за коопериране с Япония, пита и разпитва: какво, отказахте ли се бе, японски приятели, защо си мълчите, нищо ли не излезе от пазарлъка ни? Вместо ясен и категоричен отговор току цъфне някоя сутрин на летището нова група японци — хайде пак обяснявай, хайде пак давай вечери, хайде пак доказвай това-онова. Тия гледат и слушат като хора, които за пръв път чуват за какво става дума. А най-вероятно то да си е наистина така. Таман реши нашето скептично око, че тия от втората делегация са вече втасали, хайде и те опънат гръб в „Джапан еър“ и те залижат усмивка пред японската стюардеса. Блъскай си главата: какво мислят, какво кроят, какво им става на тия хора? Пък вървят депеши, пак наши хора подпитват: бе какво не им хареса на тия японци, устата им за какво са, нали да кажат — тая, дето сме я захванали, ще я бъде или не? Вместо отговор, нова делегация тръква колелцата на куфарите сн на летище София, Париж или Копенхаген, и ти се хващаш за главата и им теглиш резолюцийката с една тлъста, подлучена шопска попръжня я на културен английски, я на какъвто друг език най ти прилегне…

В това време, докато ти си се вадил из акъл, японците са умували, японците са пращали делегации от хора, които не само ще вземат решението, но и ще го изпълняват. Тъй работата с умуването изглежда излиза скъпичко, изглежда да се е проточила повечко, ала в това време те са решили вече дали да вземат решение, как да го вземат: който е бил против, си е казал протива, който е бил в колебание, си е прибрал колебанието. Страните са си изспорили спора и когато ние — европейците, най-малко очакваме, или когато след такова протакане сме се пригласили да седнем най-после на масата за разговори — японците ти цопнат точ в точ договора. Те за себе си са свършили преговорите за себе си те са единодушни за какво ще действуват и как ще действуват. Решението е взето бавно и мъчително — за сметка на това неговото изпълнение вече става бързо, без колебание и задръжки. И докато от този момент нататък ние започваме да популязираме решението сред своите хора, да се агитираме, събрания да правим, съвещания, където да се уверяваме в неговата полезност и потребност, японците вече изпълняват. Поради всичко това публична тайна е, че японците могат да намерят грешен отговор на един или друг въпрос, но много рядко, почти никога няма да дадат правилен отговор на грешно поставен въпрос…

И още нещо, което е важно. Ние, хората от тая част континенталната, обичаме да вземаме много решения за неща, които нямат особено значение. Богове сме да вземаме решения. Що се отнася пък до т.н. социалистически човек даже сме убедени, че колкото повече решения вземаме, толкова повече работим. Японците не обичат да вземат много решения, техните сили отиват другаде — да изберат най-съществените, най-важните, най-значимите проблеми и по тях да вземат малко, но верни безпогрешни решения. Разбира се, бързо променящите се условия могат в някои случаи, като този с пожара в хотела, да сварят по бели гащи японците, но тези случаи са редки и нетипични. От един такъв случай обаче те ще извлекат максимална изгода, ще преразгледат отново всички възможни луфтове, ще отидат напред във времето, ще подложат на проверка други системи и механизми. Така че в края на краищата една изгоряла сграда ще се окаже много по-евтина от опасността да се изправят пред една изгоряла система на действие… Което много често се случва с европееца, а още по-често с нас българите.

 

 

Умувах си ги тези работи, докато гледах Хага сан как бавно скълъпваше в главата си плана на Токио и как узряваше у него идеята да отидем в неговия стар, някогашен ресторант. Какви ли за и против, плюсове и минуси прехвърляше през своята глава Хага сан? Зная само, че той излезе от колебанието трудно, но за сметка на това резултатът беше удовлетворителен, а ако се вземе предвид и часът на денонощието — повече от добър…

Паркираме до един ресторант, който още работи. Тук Хага сан е идвал бог знае кога, вероятно когато е бил студент, защото помни, че ресторантът е денонощен. Качваме се по едни външни стълби, събуваме се, влизаме. Часът минава един. Това не е време за Токио. Токио вече отдавна спи. Затова ни посрещат с радост, както между впрочем навсякъде посрещат в тази страна. Хага сан поръчва уиски и някакви нови мезета. На уискито всичко му върви. Пием стотачки. Ядем, защото пак сме огладнели. Собствениците вбичат такива клиенти като нас… Обслужва ни не един, а трима. Заведението не е много по-различно от онова, в което бяхме с Киросава. Само че сега е минало полунощ, тук-таме има още такива като нас по масите. Хората не са пияни, но очевидно не са и на работа. Все тъй чисто е навсякъде. Ние сме боси, а аз искам да отида до тоалетната и косицата ми щръква, доколкото я имам — как ще вляза бос в една кръчмарска тоалетна?… Колкото и да е чисто в Япония, тоалетните навсякъде по света са си тоалетни. Навсякъде по света, но не и в Япония. Сервитьорът ме предружава. Вървим по чиста рогозка, пред самата врата са наредени чисти налъми.

И тук е помислено, и тук измислено. И никой не те гледа в ръцете ще дадеш ли десет стотинки.

Толкова уиски идва много дори за якото тяло на Хага сан. Той е поръчал всичко, уредил е всичко, изпил е даже половината от чашата си, тая критична половина, и сега може да поспи. Японската маса не е много удобна за сън, трябва да се сгънеш доста ячко, краката и тялото идват почти успоредно, дели ги само дъската на масата, под която си наврял краката си, но за спортист човек като Хага сан, и за човек иа който му се спи истински, няма нищо невъзможно. Хага сан не се дори и извинява. Навежда се и заспива. Колегата доволно казва:

— Накъркахме го.

— Уморен е. — казвам. — И не е свикнал.

— Тия хора много работят — обобщава той и се заема с деликатесите, които, преди да заспи, в изобилие е поръчал професорът, за да докаже, че ние пък може и да преядем, стига друг да плаща.

Хага сан спа спокойно около петнадесет минути. Никой не му направи бележка. Да си поспи изглежда беше толкова естествено, колкото и ако не беше го направил. На петнадесетата минута се събуди и колкото и да беше възпитан японец, помоли да се прибираме. Призна умората и поражението си.

Закарахме Хага сан до хотела му. Улиците на Токио бяха вече съвсем празни, не профучаваха даже и коли, ако не се броят полицейските, които шареха из града с червените си светлини. Една токийска нощ беше комай на привършване. Сега ние с колегата предприехме едно по-смело начинание. Той реши, че сега е време да ме заведе до един стар квартал, с много тесни и страшни улчки. Колата оставихме там, докъдето можеше да върви кола и продължихме пеша… Токио и Неапол не са градове, които да си приличат, ала старите части на всички градове по света комай са еднакви. Тясно и интимно… И страшничко. Както вървиш в уличката един метър широка, една по-ячка ръка да се протегне през прозореца и да те хване за яката, отиде та се не видя. И господ не може да каже, и японската полиция не може: къде си, защо си и докога си в тези натрупани един над друг, един в друг или един до друг бордеи. Улиците са дотолкова прилепнали една до друга и така тясно насечени, че са като решетка. Вървиш из тая решетка. Отляво, отдясно, отпред, отзад — малки ниски барачки от дърво и от кирпич, с малки тесни врати, с фенери, които блещукат над тях, с всякаква стока, изнесена за продан. И макар да е много късно през нощта или много рано сутринта, както щете го вземете, навсякъде е вече преметено, прибрано и чисто. Тук-таме някоя изпаднала японка, която още не бърза да затвори своето заведение, те вика — настоятелно, умолително и винаги деликатно. Кой знае какво й е донесъл денят, спрял ли се е някой в нейното старо магазинче или при нейните стари вече за този занаят мощи. Вика ни от вратата, на улицата не излиза. Но е ясно, че от малкото прозорче тя следи улицата. Точно когато си до нейната врата, тя отваря, показва се и те поканва. Отминаваме една, отминаваме втора, трета, десетки отминаваме. Вече е много късно, четири наближава, а те още се надяват. Надяват се и още как, боже мой! Като ги гледам тия кой знае какво видели през живота си жени, колко умолително канят — никакво друго чувство не ме осени, освен тъга. Ние отдавна сме забравили у нас тази тъга. Ние отдавна сме забравили такъв хляб как се вади…

— Е — викам, — стига сме обикаляли — или да влизаме някъде, или да си вървим!

Така казвам, ала все още не влизаме никъде. Човешкото любопитство не си знае силата. Кварталът, който обикаляме, е голям. Уличките като тия — с хиляди, уморени и недоспали японки — колкото щеш. И никъде мъже — нито да ги пазят, нито да им търсят клиенти. Това тук не са нощни заведения в смисъла, който ни е познат. Най-често ще видиш едно малко барче, зад което могат да застанат две жени — тия, които работят. Едната от тях е собственичка, другата — наета. И двете не са женени, или и двете са разведени. Това магазинче е всичкото, което имат. На рафта: няколко бутилки уиски, цигари, водка. Саке не се продава… Сакето е евтино… Пред бара — две столчета, не повече — за двама клиенти. Тъмно е вътре. Една малка стълба отвежда горе — на втория етаж. А първият и вторият етаж на тая собственост, събани заедно, не са повече от четири метра височина. И девет до десет метра квадратура на основата. Това е картината… Горе спят двете девици, когато имат време да си легнат. Ако влезе мераклия клиент, който да плати повечко — и той се качва тук. Така че този мини втори етаж е и спалня, и работно място. Ако не искаш да се качваш горе, оставаш долу — пиеш уиски — разредено до осемдесет процента с вода, плащаш го на цени, които осигуряват някакво съществуване на двете жени, и се оставяш да правят с тебе каквото те искат. Да ги посъблечеш за секунда можеш, да ги попипаш можеш, но повече тука не — има японци, на които и това им стига. Ако искаш повече — горе в стаичката три на три, ако не искаш — плати двеста-триста грама вода и си тръгвай. Никой няма да ти се разсърди — Япония не е Европа, тук няма грубости, няма насилие в нашите европейски форми. Нещата и тук — в този резерват на разврата, са уредени с мълчаливия японски договор за взаимно уважение и зачитане.

Жените при които все пак спираме, са най-доброто, на което можем да попаднем, след като близо час сме обикаляли из тесните, петдесетсантиметрови улички на квартала. Не са повече от петдесетгодишни, макар да изглеждат на шейсет. Сервират ни уиски и се поставят на разположение. Аз оценявам уискито. Искам второ — тия ме гледат учудени: за уиски ли съм дошъл тука? За уиски, ами за какво? Онова е познато — пък и с тези уморени и рухнали женици…

Излизаме — те заключват след нас. Ние сме значи последните за деня. Сега, уморени, парцал станали, ще си легнат горе на малкото дюшече, ще спят като пребити до сутринта два-три часа и ще станат рано, за да не ги изпреварят съседите, ще отворят, за да дойде първият клиент, пометено и чисто да завари. Може би ще извадят и стока за продаване — запалки, цигари, стъклария, плодове…

Два дни по-късно минах през друг подобен квартал. Този път рано вечер. Нагълтаха ме тесните улички и аз оставих да ме водят. Горната част е за домашните. Какво има там — не зная, не видях. Мога само да си представям какъв живот кипи в тези квадратни, малки, съсипани стари барачки, събрали в разкривените си челюсти милиони хора. Това е старо Токио. Старо и весело, колкото и много да му е тъгата — ако рече от социална точка да го гледа човек. Тук няма въздух, няма слънце, няма сигурност — всичко започва и свършва на тази малка уличка. Цели светове минават оттук, цели поколения се извъртат, които едва ли знаят и едва ли имат време да разберат колко и какъв е станал в това време светът, колко и каква е вече самата тяхна Япония. Това е едно Токио, оставено на доизживяване. Само че това Токио се доизживява весело. Особено вечер — между осем и десет — времето, в което аз се разхождам из малките улички. Това старо Токио сега крие раните си и не ги ближе, то още не е рухнало от умора и безсъние, то се е пригласило за гости и гримът по лицето му още не се е размазал. Малка компанийка — само мъже, най-вероятно чиновници, са се събрали на саке. Вече са пийнали и пеят, та се късат. После избухва смях. Един от тях ме вика. Аз се колебая — не познавам нрава им, не ги зная що за хора са, а кварталът, както и да го гледам, е подозрителен… Младежът ме заговорва на английски и е много пиян. Симпатичен млад японец — работи във фирма и получава добра заплата. Празнуват рожден ден. И им е весело, като че ли конкурентната фирма е фалирала… Избягали са от големия и модерен град, където е скъпо и луксозно, и са дошли при своята стара Япония. На саке, на внимание, което собственикът ще им окаже, на свобода — където могат да се посмеят, да попеят, да позабравят ограниченията и условностите на високо цивилизования свят, от който идват. Тази Япония тук е като стара баба — добра, мъдра и търпелива. Готова всичко да разбере и всичко да прости.

Не вярвам дълго да я бъде тая веселяшка Вавилония. Градът вече се пука по шевовете, какви билдинги могат да се изпречат на мястото на тази старост, какви „хай уей“ могат да разринат този изгнил шперплат, дал приют на милиони хора. Какви реклами на фирми ще блеснат — от самолет да ги види човек… Ще мине вездесъщият булдозер, ще пободе челюст, ще подхване тия малки столчета, по които са отъркали гащите си стотици поколения японци, всичко ще стане равно и на прах — така, както ние вече напрвихме в Европа със старите си квартали… Дали ще стане по-хубаво Токио, като се лъсне в мрамор, в пластмаса и в матирано стъкло, дали ще му бъде по-весело да живее? Не зная, винаги съм бих скептик, когато човечеството си науми, че е по-умно от тия, които са живели преди него…