Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Farewell Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет. Детектив от „Континентъл“

Издателство „Лъчезар Минчев“, 1997

Американска. Първо издание

Превод от английски Георги Шарабов, 1997

Автор на предговора Стивън Маркъс

Превод на предговора Стоянка Сербезова, 1997

Редактор Лъчезар Минчев

Художествено оформление Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евгения Джамбазова

Излязла от печат юни 1997 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 18,5

Предпечатна подготовка: „Компютър Арт — Бояджиев“, София

ISBN 954-412-033-5

 

Dashiell Hammett. The Continental Op

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1975

История

  1. — Добавяне

4

Изтичах до стаята да си взема шапката, палтото, фенерчето и пистолета.

Когато тръгнах да слизам, Ринго и жена му стояха на входната врата.

Той беше облякъл тъмен шлифер, закопчан плътно върху ранената ръка, левият ръкав висеше празен. С дясната ръка бе прегърнал госпожа Ринго. Двете й голи ръце бяха обвили врата му. Тя се бе извила назад, а той се беше навел над нея. Целуваха се.

Дръпнах се малко назад и вдигнах повече шум с краката си, преди да се покажа отново. Те вече се бяха разделили и ме чакаха до вратата. Ринго дишаше тежко като че ли бе тичал. Той отвори вратата.

Госпожа Ринго се обърна към мен.

— Моля ви, не позволявайте на глупавия ми съпруг да върши щуротии.

Обещах й и го попитах:

— Струва ли си да взимаме слуги или работници с нас?

Той поклати скептично глава.

— Онези, които не се крият, ще бъдат безполезни като другите. Всички са много наплашени.

Двамата излязохме, а госпожа Ринго остана на вратата и ни изпрати с поглед. Дъждът бе спрял, но тъмното небе над нас предвещаваше нов порой.

Ринго ме поведе покрай къщата по тясна пътека, която слизаше през шубраците по хълма, минаваше между група ниски постройки в плитка долчинка и отново се изкачваше косо по склона на друго, по-ниско възвишение.

Земята беше подгизнала. Пътеката свърши на върха на хълма пред мрежеста порта, минахме през нея и нагазихме в някакво стърнище, едновременно хлъзгаво и лепкаво. Вървяхме бързо. Калта по обувките, тежкият нощен въздух и палтата ни сгорещиха.

Когато прекосихме нивата, съзряхме пожара — трептящо оранжево петно зад появилите се дървета. Прескочихме ниска телена ограда и тръгнахме между тях.

Силно шумолене премина в листата над главите ни, дойде отляво и спря с тежък удар в ствола на едно дърво от дясната ни страна. После нещо пльосна в калта под дървото.

Отляво се разнесе смях — глух и зловещ.

Стори ми се, че гласът идва отблизо. Тръгнах към него.

Огънят беше малък и твърде далеч, за да ми помогне особено в тъмнината. Под дърветата цареше пълен мрак.

Препъвах се в коренища, блъсках се в дънери и не открих нищо. Фенерчето щеше да помогне повече на онзи, който се смееше, затова го държах в ръка, без да го включвам.

Играта на криеница със самия себе си ме умори и прецепих до другия край на горичката. Излязох на открито и тръгнах към огъня.

Беше стъкмен в края на нивата, на два-три метра от най-близкото дърво. Пощадените от дъжда изсъхнали вейки и счупени клони догаряха, когато стигнах до него.

От двете му страни в земята бяха забучени двувърхи колчета. Върху тях бе закрепена дълга права фиданка. Нанизан над нея, над огъня висеше труп на животно, без глава, без крака; без опашка, одрано и с разпран корем.

На няколко метра встрани се въргаляха кучешка глава, кожа, крака, опашка и вътрешности, потънали в голяма локва кръв.

Край огъня имаше струпани натрошени сухи съчки. Хвърлих ги върху жаравата. Ринго излезе измежду дърветата и дойде при мен. Носеше камък, голям колкото грейпфрут.

— Успяхте ли да го видите? — попита.

— Не. Изсмя се и изчезна. — Той ми подаде камъка.

— Това хвърли по нас.

Върху гладката сива повърхност с червено бяха нарисувани кръгли очи, триъгълен нос и ухилена, озъбена уста — нещо като череп.

Остъргах с нокът едното око и установих:

— Креда.

Ринго вторачено гледаше цвъртящото тяло на шиша и кървавата купчина на земята.

— А това? — попитах.

Той преглътна и рече:

— Мики беше много мило кученце.

— Ваше?

Той кимна.

Обиколих наоколо, осветявайки земята с фенерчето.

Открих няколко отпечатъка от стъпки, ако можеха така да се нарекат.

— Намерихте ли нещо? — попита Ринго.

— Да. — Показах му един от отпечатъците. — Имал е увити парцали около обувките. Не са ясни.

Върнахме се пак при огъня.

— Още една демонстрация — рекох. — Онзи, който е заклал и одрал кутрето, е знаел много добре, че така не може да го сготви. То ще изгори отвън, преди отвътре дори да се е затоплило, а както е сложено на шиша, веднага ще падне в огъня, ако опитате да го обърнете.

Мрачното лице на Ринго леко се разведри.

— Така е малко по-добре — обади се. — Че го е убил, е достатъчно гнусно, но представата за човек, който би изял Мики или дори само го е помислил, ме ужасява.

— Не е това — уверих го. — Демонстрация е. Такива неща ли ставаха напоследък?

— Да.

— С каква цел?

Той мрачно повтори думите на Кавалов:

— Капитан Котка-и-мишка.

Подадох му цигара, извадих една за себе си и ги запалихме със съчка от огъня. Той вдигна очи към небето.

— Пак заваля, хайде да се прибираме — промърмори. Въпреки това остана до Огъня, втренчен в набучения кучешки труп. Наоколо вонеше тежко на изгоряло месо.

— Не взимате много на сериозно тази история, нали? — попита Ринго с тих равен глас.

— Странна е.

— Той е съсипан — обясни Ринго със същия тих тон. — Опитайте се да разберете. За него честта означаваше нещо. Затова в Кайро се наложи да го преметнем, вместо да му даваме подкупи. Повече от десет години позор могат да смажат такъв човек. Имал е две възможности: или да си тегли куршума, или — това. И аз отначало мислех като вас. — Той подритна нещо към огъня. — Глупаво е наистина. Но вече не ми е до смях, шегувам се само пред Мириам и полковника. Когато се появи за първи път, въобще не предполагах, че толкова е подивял. В Кайро лесно се оправях с него. Като разбрах, че сега не става, малко се обърках. Слязох в селото и предизвиках онази разпра. Не биваше да го правя. Беше лоша постъпка, защото беше глупава. В Кайро той се сресваше, преди да се обръсне, за да е спретнат пред огледалото. Не знам дали ме разбирате.

— Първо трябва да говоря с него — отвърнах. — В селото ли живее?

— Държи една къщурка горе на хълма. Първата отляво, след като свиете по главния път. — Ринго хвърли фаса си в огъня и ме погледна замислено, прехапал долната си устна. — Не знам как ще се разберете с полковника. Той не е много по шегите. Не ги разбира, затова няма да ви се довери.

— Ще гледам да внимавам — обещах. — Не може ли да предложим на този Шери пари?

— Господи, не — каза Ринго тихо. — Той е напълно заслепен.

Свалихме останките от кучето, разрихме жаравата с крака, стъпкахме я в калта и се върнахме в къщата.