Борис Пастернак
Разсъмване

Ти всичко значеше за мен.

Но ни слетя война, разруха

и повече от тоя ден

не те видяха, нито чуха.

 

А след години твоят глас

изпълни с трепет пак сърцето.

Излязох сякаш от несвяст,

щом пак завета ти прочетох.

 

За глъч, за хора закопнях,

за утрините оживени.

Света разбил на пух и прах,

ще сложа всички на колене.

 

Летя по стълбите навън

и сякаш тъй за първи път е

паважа, спящ мъртвешки сън,

и в сняг потънал, кръстопътя.

 

Пак палят лампи, тих уют,

чай пият, хукват към трамвая.

След миг градът е като луд,

направо е неузнаваем.

 

Вратите зейнали закри

с мъхната мрежа снеговеят

и хапнали надве-натри,

пак тичат — да не закъснеят.

 

Аз чувствам като всички пак,

навлякъл кожата им сякаш;

аз сам топя се като сняг

и сам се мръщя като мрака.

 

Народ безимен е край мен,

деца, дървета, домоседи.

От всички аз съм победен

и в туй е моята победа.