Борис Пастернак
Витлеемската звезда

Сковал бе студът.

И вятър, и степи.

И за младенеца студен бе вертепа

на скалния рът.

 

С дъха си го топлеше волът. Тегла

деляха в обора

добитък и хора,

над яслите плуваше топла мъгла.

 

Кожуси от плява отърсили, в сняг,

в очите с уплаха

от зъбера бдяха

пастирите, вгледани в нощния мрак.

 

Пред тях беше снежно поле с параклис,

гробове и ритли,

догоре зарити,

и пълна със звездни сияния вие.

 

А редом, незнайна, преди да се взрем,

трептеше — унило

бедняшко кандило —

звездата, потеглила към Витлеем,

 

Тя пламна — копа — надалече дори

от свода и бога.

тъй както в тревога

разпалват се снопи и село гори.

 

Кола със сено с огнелика следа —

тя бе извисена

сред цяла вселена,

тревожна от тая незнайна звезда.

 

Отблясъкът трепкаше в нощната твърд

и значеше нещо,

съзрял как насреща

тук трима добри звездобройци вървят.

 

Камилите с дарове бяха отзад

и в сбруи магаренца, дребни и постни,

ситняха в редица по стръмния скат.

 

И — странна картина на бъдния свят —

напредваше всичко, пристигнало после.

О, мисли, мечти, светове, а сред тях

и бъдни галерии, бъдни музеи,

дела на магьосници, капризи на феи

и сънища детски, и коледен сняг.

 

И трепет на капещи свещи, и трепети

от великолепен и цветен варак…

… А все по-свиреп беше вятърът в степите…

… и ябълки златни сред златния мрак.

 

От вейки частично закрит бе вирът,

но другата част през гнезда и през клони

се виждаше; можеха да се съзрат

как бързат осли и камили по склона.

Да тръгнем и ние по правия път,

на чудото р всички да сторим поклони —

успяха пастирите да промълвят.

 

По пътя от шляпане ставаше жарко.

По яркия сняг, като слюда преди,

зад къщи се мяркаха боси следи.

Скумичеха кучета, сякаш угарки

на свещи съзряли — залог за беди.

 

Нощта мразовита бе приказка сякаш

и някой от тежките преспи — но кой? —

незримо се вмъкваше в техния строй.

И псетата вкупом подтичваха в мрака

и чакаха нещо с ръмжене и вой.

 

По същия път през пустинната местност

с тях ангели бързаха в нощния мрак —

незрими от чистата си безтелесност,

но стъпки оставяше босият крак.

 

Край камъка вече стълпен бе народа.

Разсъмваше. Кедри изникнаха — лес!

— Кои ще сте вие? — попита Мария.

— Пастири и божи посланици, днес

дойдохме хвала да ви кажем и чест.

— Не можете всички. Потрайте на входа.

 

И в ранните пепелносиви мъгли

тълпяха се стари пастири сърдито,

пешаци и конни кипяха открито,

край каменното водопойно корито

ревяха камили, лежаха осли.

 

Разсъмваше. Изгревът беше помел

огнището гаснещо на небосвода.

И влъхвите само пропусна през входа

Мария — там в тесния скален тунел.

 

Той спеше сияещ, гол в яслата груба,

подобно лъч, тъмна хралупа пробол.

И там му заменяха овчата шуба

оселът пръхтящ и лъхтящият вол.

 

Стояха встрани, в здрача син на обора,

шептяха, налучквайки верни слова.

И някой докосна тук, без да говори,

единия влъхва — извърна глава

и зърна той: гостенка гледа отгоре,

и новата вечна звезда бе това.