Борис Пастернак
Страстната седмица

Все още мрак навред цари.

Така е млад всемира,

че сводът от звезди гори

и всяка като ден искри,

земята ще проспи дори

Великден — тъй се умори

да й четат псалтира.

 

Все още мрак навред цари.

Тъй рано днес навред е,

че — сякаш вечност — между три

пресечки сам се разшири

площадът пуст и до зори

лежи хилядолетие.

 

Земята гола зъзне вън

и няма как без расо

с камбаните да сипе звън

и в хора да приглася.

 

И от велика сряда чак

до страстите Христови

лети водата в буен бяг

и бреговете рови.

 

Лесът е гологлав и гол,

пред мъките на кръста

очи в земята е забол

в молитва, сбит на гъсто.

 

А тук, на тесен тротоар

стълпени — тъжна гледка, —

дърветата се взират с жар

в църковните решетки.

 

И ужас в погледа гори,

и мятат се в тревога,

пристигат паркове, гори,

земята треска я мори —

погребват всички бога.

 

И греят царските врати,

и черни кърпи, и пламти

верига вощеници,

и шествие — лица в сълзи,

светата плащаница,

и вън се дръпват две брези

пред гъстата редица.

 

И шествието като в сън

върви по тротоара

и внася в притвора отвън

и глъчка пролетна, и звън,

и дъх на нафора издън

земя, и топла пара.

 

И ръси март пред входа сняг

за сетния сакат бедняк —

дошъл е сякаш че добряк

с ковчег, отворил е капак

и кани всички гости.

 

И вътре пеят до зори,

и поридал си доста,

навън фенерите дори

в молитва бърза да смири

псалтир или апостол.

 

Но в презнощ сглъхват твар и плът,

слова запролетени

им шепнат, че и тоя път —

потрай, потрай! — ще победят

смъртта — чрез възкресение.