Петър Добрев
Сага за древните българи (1)

(Прародина и странствания)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 21 гласа)
Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Кама“, 2005


8270-image_1.jpg

Увод

Много народи е имало по света, но трудно може да се открие по-необикновен и загадъчен народ от древните българи. Малцина все още съзнават, че на този забравен народ принадлежат няколко редки исторически рекорда. Първото и най-удивително нещо в неговата история е, че по волята на своята трудна историческа съдба той се е придвижил на огромни разстояния от своята прародина и при все това не е изгубил името си сред многобройните чужди народи и племена, а след всяко свое ново голямо преселение е възкръсвал под своето прастаро и изначално име „българи“. Изминатите от този народ разстояния през огромния Евразийски материк далеч надхвърлят прочутите морски пътешествия на древните гърци, а териториите, на които той е оставил следи се простират от запад на Изток на повече от 6 хил. километра, а от север на юг на близо 5 хиляди километра разстояние. Въпреки това древните българи не се споменават сред имената на народите-пътешественици, а на тяхната необикновена устойчивост не е обърнато никакво внимание досега.

Географските пространства, които е прекосил по своите пътища този народ, са многократно по-големи от тези, които някога са били пребродени от древните елини или от знаменитите скандинавски викинги. Но светът благоговее пред митовете на елините и сагите на викингите, а името на древните българи тъне дори до днес в пълен мрак. Техните пътешествия и преселения на запад и север през Евразия остават неописани, а още по-малко се знае за техните многобройни пътешествия към Индия, започнали още по времето на прочутия цар Кардама, както и за пътешествията и преселенията към Армения, а оттам и към планината Булгар в Мала Азия.

Причината за тази празнота е, че на древните българи у нас дълго време се гледаше не като на главни творци на българската история, а по-скоро като на неудобни и нежелани гости, които едва ли не случайно се намесили в живота на подчинените на Византия славянски племена. Стана така, че незрелите български политици за почти половин век практически изхвърлиха древните българи зад борда на българската история, подобно на това, както други крайни политици днес са готови да изхвърлят от българската история всяка славянска следа. Люшкането от крайност в крайност рискува да превърне българската историческа наука в клон от политическата метеорология. Затова време е да се намери равновесната научна позиция и да се поднесе на българския народ чисто познание както за древните българи, така и за техните главни исторически спътници в балканските земи — славяните от българската група.

Същевременно постиженията на древните българи са от такива мащаби, че не е нужно особено красноречие, за да бъдат описани. Трудно може да бъде открит в Европа или някъде другаде по света дори и един народ, който да е създал на четири различни места четири големи свои държави, при това не държави с различни имена, а наречени по неговото собствено име. Тези държави, които, намирайки се на хиляди километра една от друга, са носили името България, са четири огромни златни стълба, оставени, за да напомнят на чужди и свои що за народ са били нашите древни български предци и каква огромна съзидателна енергия са притежавали. А ако трябва днес да се разкаже съвсем накратко цялата българска история, това може да стане само с четири думи — и те са имената на четирите български държави: първата и най-стара държава — в подножията на Памир и Хиндукуш, от която са водили произхода си множество знаменити герои и царе, които дори след преселението си в Индия са наричали себе си с името БАЛХАРА /българи/; втората държава — при Кавказ, наричана от византийците Старата Велика България, за която днес напомнят широките шест метра стени на крепостта Хумар, по които подобно на стените на Вавилон е можело да мине запретната колесница; третата държава — край Волга, наричана от русите също с името Велики Болгар; и четвъртата — край Дунав — последната по време, но не и по ранг, България на света, защото на нея се е паднала честта да изгради като своя столица огромната Плиска — един град с над 23 кв. км. площ, който по единодушното мнение на археолозите е бил през IX–X в. най-големият град не само на Балканите, но и в цяла Европа.

Тази именно мощна държава наскоро след своето създаване е препънала буйно настъпващия към Византия Арабски халифат и е отбила неговите атаки, без да даде дори педя своя земя, за разлика от франките, които са успели да го спрат, след като изгубили почти половината от днешна Франция.

Такива победи се открояват завинаги като хилядометрови жалони, ето защо днес няма нищо по-лесно от това да се опишат подвизите на онези епични древни българи. Много по-трудно е да се опише това, което стана с България през XX в. и особено към неговия край, но и премеждията си като народ ще можем да разберем по-добре, ако познаваме уменията и държавните достояния на древните български векове, трагично потъпкани от чужди насилия, а след това и от наивни политически и идеологически подражателства.

Ако речем да опишем съвсем накратко българската история, можем да си послужим освен с четирите имена на български държави и с четири всеизвестни имена на български планини. Първа от тях е планината Булгар в далечния Памир, спомената от арабите в X век. Втора — планината Булгар в централен Кавказ, от името на която произлиза названието на съвременната област Балкария. Трета — планината Булгар в древната област Киликия Трахея /Суровата Киликия/ в Мала Азия. И четвъртата — планината Булгария /дн. Булгерия/ на юг от Неапол, най-западното планинско гнездо на древните българи. Тези четири планини сочат не само пътя на българите по света, но напомнят и това, че през целия свой хилядолетен исторически живот този древен народ, който в днешните учебници е обрисуван като обитател на номадските степи, всъщност се е стремял винаги да има до себе си някоя висока планина, в която в случай на бедствие да спасява род и чест. На тази особеност се дължи най-вероятно и необикновената устойчивост и жилавост на нашите древни български предци — тяхната способност да оцеляват като българи и да възкръсват наново дори след най-жестоките исторически беди.

Безбрежното минало зад нас може да се опише и с други четири думи — имената на няколко велики градове. Първият от тях е древният град Балх край Памир — столицата на Балхара, която като цяло е била наричана още в древни времена с името. „Страната на хилядата градове“ и „Перлата на Ариана“ Вторият — градът, наричан от арабите Булкар Балк /Българският Балх/ в Кавказ, ехо от чието име е запазено в названието на днешното селище Балхар — прочуто със своите изкусни майстори — златари и медникари. Третият — град Велики Болгар край Волга — столица на някогашната Волжка България. И четвърти — някогашният град Бълград /Български Белград/ на север от Дунава — един от големите градове на Аспарухова България, наричан по-късно от унгарците Болгарфейервар и Дюлафейервар. Същият град днес се казва Алба Юлия.

Великото българско минало личи дори само от имената на реките, край които са обитавали нашите древни български предци — като се почне от далечните реки Балхаб и Куб /дн. р. Кабул/ в древна Балхара и се премине край втората река Куб — днешния Кубан в Кавказ, а също край Великата Волга и Великия Дунав, край които българите са живели след преселението си от Кавказ.

А можем да опишем българската история и с четири велики имена на герои. С името на Авитохол, споменат в една стара българска легенда редом с прочутите Ромул и Рем — основателите на Рим. С името на втория легендарен български владетел — Ирник, пред когото са тръпнели някога две големи империи — Византия и Сасанидска Персия. С името на Аспарух, който не само лишил Византия от властта й над славяните, но я накарал дори да му плаща данък. Или и с името на един несправедливо забравен български духовник — Петър Българина от Булгаро Верчели, получил още през шести век кардиналски сан от римския папа.

Наистина, трудно може да се открие някой друг народ, който да може да каже всичко за себе си само в пет поредици от по четири кратки думи. Толкова много велики спомени са ни оставили древните българи, че тези златни нанизи от по четири думи ще блестят над тях като техен вечен ореол.

Но трудно може да се открие и народ, чиято история да се дели на два незабелязани до днес, но крайно контрастни и пресечени като с меч периода, каквато е нашата българска история — период на велик възход, продължил, въпреки всички удари на съдбата, в течение на почти цяло хилядолетие и период на слабеене и упадък, започнал точно преди хиляда години и продължил с малки прекъсвания и временни възкресения чак до наши дни.

Историята на древните българи ни е потребна, за да разберем както причините за някогашния наш неотразим възход като народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упадък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последните 1000 години до плачевно състояние. Тя ни е нужна днес повече от всякога, за да можем да си възвърнем отново онези светли сили, чрез които България някога се е сдобила със славата не само на една от най-големите, но и на най-справедливо управлявани държави в цяла Европа.

Хилядолетната епопея на древните българи е всъщност епопея на тези светли и неотразими сили. Те чакат своето възкресяване и в нашата наглед безкрайно усложнена, но всъщност твърде обедняла откъм духовно съдържание епоха.