Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (9)

9.

Хари отиде в кабинета на капитана да си налее кафе и когато бръкна в джоба си за един долар, напипа визитката на Бренър и тя му напомни за молбата на федералния агент да го осведоми дали наистина са открили свидетел. Бош обаче току-що беше докладвал на лейтенант Гандъл за получените от младия канадец сведения и двамата бяха решили засега да не разгласяват за Митфорд. Поне до брифинга в девет, когато щеше да стане ясна позицията на феберейците. Ако федералните власти имаха намерение да оставят ЛАПУ в следствието, брифингът щеше да го покаже. И тогава щеше да настане моментът за търгуването. Бош щеше да им разкрие разказа на свидетеля в замяна на участие в разследването.

Междувременно Гандъл му каза, че ще прати нов доклад до шефовете на Управлението. Думата „Аллах“, която беше изскочила при разпита на хлапето, го задължаваше да информира началството за растящата сериозност на случая.

Бош се върна с кафето на бюрото си и се зае да разглежда веществените доказателства от площадката и къщата, в която бяха държали в плен Алиша Кент, докато съпругът й не изпълни искането на убийците.

Вече знаеше за повечето неща, открити на мястото на убийството. Започна да вади личните вещи на Стенли Кент от пликчетата. Те вече бяха анализирани от криминалистите и спокойно можеше да ги докосва с голи ръце.

Първо взе блекберито на физика. Не беше на „ти“ с дигиталния свят и си го признаваше. Поливаше мобилния си телефон, но той беше прост модел — можеше да води с него разговори, да записва телефонни номера, но нищо повече, поне доколкото знаеше. И естествено, напълно се обърка, когато се опита да проучи това устройство от по-висок клас.

— Трябва ли ти помощ, Хари?

Бош вдигна поглед. Ферас му се усмихваше. Бош се срамуваше от техническата си неграмотност, ала не до такава степен, че да не приеме помощ.

— Знаеш ли как се работи с това чудо?

— Естествено.

— Тоя мобифон има и имейл, нали?

— Би трябвало.

Хари трябваше да се изправи, за да подаде устройството през бюрата.

— Вчера към шест на Кент е пратен имейл от адреса на жена му. В него е била нейната снимка, показваща я вързана на леглото им. Искам да я намериш и да видиш дали някак си можем да я принтираме. Трябва пак да разгледам тая снимка, само че я искам увеличена.

Ферас вече работеше с блекберито.

— Няма проблем — отвърна той. — Мога просто да препратя имейла до себе си, после ще го отворя и ще го разпечатам.

И започна да пише с палци на миниатюрната клавиатура. На Хари му приличаше на детска игра. Не разбираше защо хората все трескаво пишат на мобифоните си. Беше сигурен, че това е някакво предупреждение, признак за упадък на цивилизацията или човечеството, ала не можеше да намери точното обяснение за онова, което интуитивно усещаше. Дигиталният свят винаги се рекламираше като велико постижение, но той си оставаше скептик.

— Добре, намерих го и го препратих — съобщи Ферас. — Сигурно ще пристигне след една-две минути и тогава ще го разпечатам. Друго?

— Има ли данни на кого е звънял и кой му се е обаждал?

Без да отговори, партньорът му отново занатиска клавишите.

— За какъв период ти трябва информация?

— Засега ми направи справка до вчера на обяд.

— Готово, на екрана е. Искаш ли да ти покажа как се работи с това нещо, или само да ти дам номерата?

Бош се изправи и заобиколи бюрата, за да надзърне над рамото му към мъничкия екран.

— Засега само ми обясни набързо, по-късно ще ми покажеш по-подробно. Ако почнеш да ме обучаваш сега, завинаги ще си останем тук.

Ферас кимна и се усмихна.

— Е, ако Кент се е обаждал или са му звънили от номер, който е въведен в контактите на блекберито, разговорът е посочен под името, свързано с номера от контактите.

— Ясно.

— Тук виждам много разговори с офиса му, различни болници и имена от контактите — сигурно лекари, с които е работил. Всичко това само от вчера Следобед. Три пъти е говорил с „Вари“, предполагам, че е партньорът му. Проверих в онлайн архива на търговския регистър. „К енд К Медикъл Физисистс“ е собственост на Кент и някой си Бари Келбър.

Бош кимна.

— Да, това ми напомня, че сутринта трябва първо да разговаряме с партньора му.

Наведе се над работното място на Ферас и се пресегна да вземе бележника от собственото си бюро. После записа името Бари Келбър, докато по-младият детектив продължаваше да преглежда телефонните записи.

— Виж сега, от шест нататък Кент е започнал да звъни ту в дома си, ту на мобилния телефон на съпругата си. Имам чувството, че не са му отговаряли, защото за три минути са регистрирани десет Цозвънявания. Просто безуспешно се е опитвал да Се свърже с нея. Всички обаждания са след като е Получил имейла от адреса на жена си.

Картината в главата на Бош малко по малко започваше да се оформя. За Кент това трябваше да е било нормален работен ден, с телефонни разговори С познати му хора и места, ала после пристига съобщението от акаунта на Алиша. Той вижда снимката и започва да звъни в дома си. Жена му не отговаря, което го уплашва още повече. Накрая се Подчинява на инструкциите от имейла. Но въпреки всичките му усилия, макар че изпълнява заповедите, на площадката го застига смъртта.

— Тогава къде се е получил фал? — гласно попита Бош.

— Какво искаш да кажеш, Хари?

— На площадката. Все още не разбирам защо Са го убили. Той е изпълнил исканията им. Предал им е радиоактивния материал. Къде се е получил фал?

— Нямам представа. Може да са го убили, защото е видял лицето на единия.

— Свидетелят твърди, че убиецът е бил с маска.

— Ами тогава може изобщо да не се е получил фал. Може още отначало да са възнамерявали да го убият. Направили са оня импровизиран заглушител, сещаш ли се? И както оня е извикал „Аллах“, не ми се струва нещо да се е объркало. Явно всичко е вървяло по техния план.

Бош кимна.

— Обаче ако планът им е бил такъв, защо са убили него, а нея — не? Защо са оставили свидетел?

— Не знам, Хари. Ама убийството на жени не е ли забранено при тия консервативни мюсюлмани? Де да знам, може да им затваря пътя за нирваната, рая или там както му викат.

Хари не отговори, защото не познаваше обичаите, за които така грубо говореше партньорът му. Въпросът обаче му показваше, че в този случай е нагазил в абсолютно чужди води. Беше свикнал да гони убийци, мотивирани от алчност, страст или някой от седемте смъртни гряха. Религиозният екстремизъм рядко се включваше в списъка.

Ферас остави блекберито и се върна към компютъра си. Подобно на мнозина детективи, предпочиташе да използва личния си лаптоп, защото служебните машини бяха стари, бавни и повечето пренасяха вируси като проститутка от Холиуд Булевард.

Съхрани документа, върху който работеше, и отвори имейла си. Препратеното от адреса на Кент съобщение вече беше пристигнало. Когато го отвори и видя снимката на голата и завързана на леглото Алиша Кент, Игнасио подсвирна.

— Да, това няма как да не е свършило работа.

С което искаше да каже, че разбира защо Кент е предал цезия. Ферас беше женен от няма и година и очакваше бебе. Бош едва започваше да опознава младия си партньор, ала вече беше наясно, че е влюбен в съпругата си до уши. Под стъкления плот на бюрото му имаше колаж от нейни снимки. Под стъклото откъм своята страна на работното място Хари държеше снимки на жертвите, чиито убийци все още издирваше.

— Разпечатай ми снимката — рече Хари. — Уголеми я, ако можеш. И давай, продължавай да си играеш с тоя телефон. Виж дали ще откриеш още нещо.

Върна се на бюрото си и седна. Ферас уголеми и разпечата снимката на цветния принтер в дъното на детективската стая. После я донесе на Бош.

Хари вече си беше сложил очилата за четене, обаче освен това извади от чекмеджето и правоъгълна лупа — беше я купил, когато забеляза, че диоптърът му вече не е достатъчен за внимателно разглеждане отблизо. Никога не я използваше, когато наоколо имаше повече колеги. Не искаше да дава повод на другите да му се присмиват — независимо дали е само на шега.

Остави разпечатката на бюрото и се наведе над нея с лупата. Първо проучи начина, по който крайниците на жената бяха стегнати зад тялото й. Нападателите бяха използвали шест вързалки, по една за всяка китка и глезен, една, за да завържат глезените един за друг, и последната, за да свържат вързалките на китките с тези на глезените.

Изглеждаше прекалено сложно. Бош не би постъпил така, ако искаше бързо да завърже съпротивляваща се жена. Щеше да използва по-малко вързалки и да го направи по-лесно и бързо.

Не беше сигурен какво означава това и дали изобщо означава нещо. Може би Алиша Кент не беше оказала никаква съпротива и в замяна на покорството й нейните похитители бяха използвали повече вързалки, за да облекчат мъките й, докато е завързана на леглото. Струваше му се, че по този начин ръцете и краката й не са били опънати до пределна степен зад тялото й.

И все пак, като си спомняше охлузванията по китките на жената, той съзнаваше, че така завързана гола на леглото, Алиша Кент очевидно се е мъчила много. В крайна сметка единственото заключение от анализа на снимката беше, че трябва отново да разговаря с нея и да я разпита по-подробно за случилото се.

Записа въпросите си за начина на завързване на чиста страница в бележника си. Възнамеряваше да ги допълни, когато се подготвяше за следващия й разпит.

Докато изучаваше снимката, не му хрумна нищо друго. Когато приключи, запрелиства криминалистичните доклади от огледа на площадката. И тук нищо не привлече вниманието му, затова бързо премина към докладите и веществените доказателства от дома на семейство Кент. Тъй като с Бренър по спешност бяха напуснали къщата, за да отидат в „Сейнт Агата“, Хари не беше присъствал, когато криминалистите бяха търсили следи, оставени от похитителите. Нямаше търпение да види какво са открили.

Ала имаше само един плик за веществени доказателства и той съдържаше черните найлонови вързалки, с които бяха стегнати китките и глезените на Алиша Кент и които Рейчъл Уолинг беше прерязала, за да я освободи.

— Я чакай. — Бош вдигна прозрачния плик. — Само това ли са взели от дома на Кент?

— Само това ми дадоха. Провери ли в списъка на веществените доказателства? Би трябвало да е записано. Може все още да обработват някакви материали.

Хари прегледа донесените от партньора му документи и намери списъка. Всички вещи, събрани на местопрестъплението, винаги се вписваха в официален формуляр. Това помагаше за лесното проследяване на поредността им.

Установи, че списъкът съдържа множество обекти, които криминалистите бяха взели от къщата, повечето косъмчета и нишки. Това трябваше да се очаква, макар че не се знаеше дали са свързани със заподозрените. Обаче през всичките си години като детектив Бош още не се беше натъквал на абсолютно „чисто“ местопрестъпление. Това беше основен природен закон — когато се извършва престъпление, винаги остават следи, колкото и незабележими да са. Винаги има контакт между престъпника и околната среда. Просто трябва да откриеш следите.

Всички вързалки бяха въведени в списъка поотделно, следвани от многобройни косми и нишки, които произхождаха от най-различни места: от килима на спалнята до решетката на мивката в тоалетната за гости. Подложката на мишката от компютъра в офиса също фигурираше във формуляра, както и капачка за обектив на фотоапарат „Никон“, открита под леглото в спалнята. Последният ред се стори на Бош най-интересен. Вещественото доказателство беше описано просто като „пепел от цигара“.

Нямаше представа каква доказателствена стойност може да има цигарената пепел.

— Дали в Криминалистични експертизи е останал някой от групата, която е правила огледа в дома на Кент? — попита той.

— Преди половин час бяха двама — отвърна Ферас. — Бъз Йейтс и оная жена от дактилоскопията, дето все й забравям името.

Бош вдигна телефонната слушалката и набра номера на криминалистиката.

— Отдел „Криминалистични експертизи“, Йейтс.

— Тъкмо с теб исках да приказвам, Бъз.

— Кой се обажда?

— Хари Бош. За огледа в дома на Кент. Обясни ми за тая пепел от цигара, дето сте я събрали.

— Всъщност беше цигара, изгоряла докрай — цялата беше станала на пепел. Агентката от ФБР, която присъстваше, ме помоли да я събера.

— Къде беше цигарата?

— Тя я намери върху тоалетното казанче в спалнята за гости. Явно някой си е оставил цигарата, докато се изпикае, и после я е забравил. Беше изгоряла напълно.

— Значи всъщност е намерила само пепел, така ли?

— Точно така. Приличаше на сива гъсеница. Обаче тя ни помоли да й я съберем. Каза, че в тяхната лаборатория може би щели да успеят да направят нещо с…

— Чакай малко, Бъз. Ти да не си й дал вещественото доказателство?

— Ами, горе-долу. Да. Тя…

— Какво значи „горе-долу“? Или си й го дал, или не си. Даде ли на агент Уолинг пепелта от цигара, събрана от местопрестъплението, за което отговарям аз?

— Да — призна Йейтс. — Ама чак след дълги спорове и уверения, Хари. Тя каза, че в изследователската лаборатория на Бюрото можели да анализират пепел и да определят вида тютюн, което им позволявало да установят от коя страна произхожда. Ние не правим такива анализи, Хари. Много сме далече от тях. Агентката твърдеше, че било важно за следствието, защото имало вероятност да става дума за чуждестранни терористи. Та затова се съгласих. Тя ми разказа, че веднъж работела по разследване на умишлен палеж и намерили пепел от цигарата, с която бил запален пожарът. Успели да определят вида тютюн и това ги отвело до конкретен заподозрян.

— И ти й повярва?!

— Ами… да, повярвах й.

— И си й дал моето веществено доказателство.

Последните думи прозвучаха примирено.

— Вещественото доказателство не е твое, Хари. Всички работим заедно и сме от един отбор, нали?

— Да, Бъз, така е.

Затвори и изруга. Ферас го попита какво има, ала Хари само махна с ръка.

— Просто типичната феберейска гадост.

— Хари, успя ли изобщо да поспиш, преди да те повикат?

Бош погледна партньора си. Знаеше точно накъде клони с този въпрос.

— Не — призна той. — Бях буден. Обаче липсата на сън няма нищо общо с гнева ми към ФБР. В тоя бранш съм още отпреди ти да си бил роден. Справям се с безсънието.

И вдигна чашата си с кафе.

— Наздраве.

— И все пак е кофти — отвърна Ферас. — След известно време ще започнеш да сдаваш багажа.

— Не се бой за мен.

— Ясно, Хари.

Бош отново се замисли за цигарената пепел.

— Ами снимки? — попита той партньора си. — Направи ли снимки в дома на Кент?

— Да, тук някъде са.

Ферас разрови папките върху бюрото си, измъкна една и му я подаде. Хари прегледа снимките. Имаше три от тоалетната за гости. Панорамна снимка, снимка под ъгъл на тоалетната, на която се виждаше ивичката пепел върху капака на казанчето, и близък план на сивата гъсеница, както я беше описал Бъз Йейтс.

Нареди и трите върху бюрото си и отново ги проучи с лупата. На близкия план върху капака на казанчето допълнително бяха поставили петнайсетсантиметрова линия за мащаб. Пепелта беше дълга близо пет сантиметра, почти цяла цигара.

— Успя ли вече да откриеш нещо, Шерлок? — попита Ферас.

Бош го погледна. Партньорът му се усмихваше. Хари не отговори на усмивката му и реши, че вече не може да прибягва до лупата дори пред собствения си партньор, без да му се присмиват.

— Още не, Уотсън.

Помисли си, че това може да затвори устата на Ферас. Никой не искаше да е Уотсън.

Продължи да разглежда снимката на тоалетната и забеляза, че дъската е оставена вдигната. Това показваше, че е уринирал мъж. Цигарената пепел също предполагаше, че е бил един от двамата похитители. Бош насочи вниманието си към стената над тоалетната чиния. Там висеше малка снимка в рамка, зимен пейзаж. Голите дървета и стоманеносивото небе му напомняха за Ню Йорк или изобщо за Източното крайбрежие.

Тази фотография го подсети за едно дело, което беше приключил преди година, докато още работеше в Неприключени следствия, и той вдигна телефона и отново се обади в Криминалистични експертизи. Йейтс отговори и Бош поиска да го свърже с човека, който е взел отпечатъци от дома на Кент.

— Почакай — каза криминалистът. Очевидно все още ядосан от предишния разговор с детектива, Йейтс не бързаше да повика специалистката по дактилоскопия. Хари трябваше да чака около четири минути и използва това време, за да продължи работата си с лупата върху снимките.

— Уитиг слуша — разнесе се накрая в слушалката женски глас.

Познаваше я от предишни следствия.

— Андреа, обажда се Хари Бош. Искам да те попитам за дома на Кент.

— Какво те интересува?

— Провери ли с лазер тоалетната за гости?

— Разбира се. Където намериха пепелта и вдигнатата дъска ли? Да, проверих я.

— И?

— Нищо. Бяха я избърсали.

— Ами стената над тоалетната чиния?

— Да, проверих и там. Нямаше нищо.

— Това ме интересуваше. Благодаря, Андреа.

— Приятен ден.

Той затвори и пак сведе очи към снимката на пепелта. Нещо в нея го смущаваше, ала не знаеше точно какво.

— Хари, какво питаше за стената над тоалетната чиния?

Бош вдигна поглед към Ферас. Причината да ги съберат в екип отчасти се обуславяше от идеята опитните детективи да обучават по-младите. Реши да забрави майтапа с Шерлок Холмс и да му разкаже историята.

— Преди трийсетина години имаше един случай в Уилшир. Намериха една жена и кучето й, удавени във ваната. Всички следи в къщата бяха изтрити, обаче капакът на тоалетната беше оставен вдигнат. Това им подсказа, че търсят мъж. Самата тоалетна чиния също беше избърсана, но на стената над нея откриха отпечатък от длан. Убиецът се изпикал, като се опирал на стената. Като измериха височината на отпечатъка, успяха да определят ръста му. И освен това установиха, че е левак.

— Защо?

— Защото отпечатъкът беше от дясната му длан. Мъжете си държат оная работа с предпочитаната ръка, докато пикаят, нали?

Ферас кимна и попита:

— И са свързали отпечатъка със заподозрян, така ли?

— Да, само че чак след трийсет години. Миналата година го разкрихме в Неприключени следствия. По онова време нямаше много отпечатъци от длани в база данните. С партньорката ми се натъкнахме на случая и пуснахме отпечатъка в компютъра. И получихме съответствие. Открихме убиеца в Тен Таузанд Палмс в пустинята и отидохме да го арестуваме. Той извади пистолет и се самоуби, преди да успеем да го хванем.

— Леле-мале! И нямахте възможност да го разпитате, а?

— Не. Но бяхме убедени, че е той. А и според мен самоубийството му пред очите ни си беше признание за вината му.

— Да, разбира се. Просто имах предвид, че щях да искам да го разпитам и да разбера защо е убил кучето, нищо повече.

Бош го изгледа втренчено.

— Струва ми се, че ако бяхме имали възможност да го разпитаме, повече щяхме да се интересуваме защо е убил жената.

— Да де, знам. Просто се питах защо кучето, нали разбираш?

— Смятал е, че кучето ще го разпознае, предполагам. Че ще реагира на присъствието му. Не е искал да рискува.

Ферас кимна в знак, че приема това обяснение. Хари току-що го беше измислил. По време на следствието въпросът за кучето изобщо не му беше хрумвал.

Ферас се върна към работата си. Бош се отпусна на стола и се замисли върху сегашния случай. Засега в главата му имаше само хаос от разсъждения и въпроси. И най-важният от тях беше защо са убили Стенли Кент. Според жена му двамата й похитители бяха носили ски маски. Джеси Митфорд смяташе, че мъжът, когото беше видял да убива Кент на площадката, е носел ски маска. Това поставяше въпроса защо са застреляли Кент, щом не е можел да ги разпознае, и защо са носили маски, щом още отначало са възнамерявали да го очистят. Може би носенето на маски бе целяло да потисне Кент, да го накара да им се подчинява? Ала и това заключение не му се струваше убедително.

За пореден път остави въпросите настрани, тъй като още не разполагаше с достатъчно информация, за да подходи правилно към тях. Отпи глътка кафе и се приготви за втория разпит на Джеси Митфорд. Първо обаче извади мобифона си. Все още пазеше номера на Рейчъл Уолинг от случая в Ехо Парк. Беше решил никога да не го изтрива.

Натисна бутона, като очакваше тя да отхвърли разговора. Номерът се оказа валиден, но се включи телефонният й секретар и с нейния глас му предложи да остави съобщение след сигнала.

— Обажда се Хари Бош. — Той се прокашля. — Трябва да обсъдим някои неща и си искам цигарената пепел. За местопрестъплението отговарям аз.

И затвори. Знаеше, че думите му ще я подразнят, може би дори щяха да я разгневят. Знаеше, че се е запътил към неизбежна конфронтация с Рейчъл и Бюрото, конфронтация, която навярно беше излишна и лесно можеше да се избегне.

Обаче не можеше да се насили да отстъпи. Дори заради Рейчъл, заради спомена за онова, което бяха споделили. Дори заради надеждата за нова връзка с нея, надежда, която носеше като номер, запаметен в сърцето на мобилен телефон.