Емилио Салгари
Ловци на бисери (7)

Диваците на Цейлон

Предчувствието на Амали се сбъдна.

— Нямаме работа тук — каза той. — Корабът е потънал. Не ще можем да го измъкнем от дъното.

— Дали екипажът не е избягал на някой от съседните на Цейлон островчета?

— Ловците на бисери сигурно са го преместили към бреговете на Индия. Но ние трябва да продължим пътя си. Вълните могат да изтласкат „Бангалор“ към плитчините и ще заседнем.

Гемията на Амали заобиколи внимателно подводните скали, които подаваха острите си върхове над водата. После тя се отправи към Цейлон, чиито брегове се очертаваха в далечината.

Благодарение на попътния вятър „Бангалор“ изминаваше повече от осем мили в час и щеше да стигне до бреговете на острова много преди разсъмване.

Точно това искаше Амали. Той не желаеше да забележат екипажа му, когато слиза на брега, защото се страхуваше, че някой от обитателите на острова може да предупреди махараджата. Преди да пристъпи към действие, той възнамеряваше да намери някое удобно скривалище.

Към два часа след полунощ „Бангалор“ беше вече на петдесет метра от брега, пред един доста широк канал, обграден с големи дървета, които сплитаха клоните си над водата.

— Да се скрием ли тук? — попита Дурга.

— Да — отговори Амали. — Този канал се влива в един много голям басейн, нещо като езеро. Край бреговете му няма никакви хора. Там ще бъдем на сигурно място, също като в нашата пещера.

— Това място далече ли е от Яфнапатам?

— На около дванадесет мили. Ще трябва да се движим предпазливо, защото в канала има много плитки песъчливи места и страшно свирепи крокодили.

След като мина между двете островчета, образуващи нещо като преграда, „Бангалор“ навлезе в канала. Дълбоката тишина се нарушаваше от време на време от гмуркания във водата, което показваше присъствието на влечугите.

Амали се взираше в тъмнината. Дурга измерваше дълбочината на водата, за да не заседне някъде гемията.

Зората вече започваше да избистря небето, когато до ушите им достигна грохота от недалечен пушечен залп.

— Какво означава това? — прошепна Амали, като отстъпи руля на един от моряците. — Доколкото знам, бреговете на това езеро винаги са били необитаеми. Те гъмжат от диви зверове.

— Може да са ловци — предположи Дурга.

— Кой ще посмее да ловува в тази джунгла?

В този момент се чу втори гърмеж.

— Пак! — извика Амали.

— Може би е сигнал за опасност.

— От кого?

— Кой знае? Я слушай!

— Та това е оръдие!

— Сигурно наблизо се води някаква битка.

— Кои ли се бият?

— Предполагам, че това са войниците на Яфнапатам и диваците от вътрешността. Понякога те напускат непристъпните си убежища в гората и нападат.

— Да, знам това, Дурга. Те нападат понякога и лодките на ловците на бисери.

— Да се върнем ли назад или да продължим?

— Миризмата на барут ме опиянява!

— Но чия страна ще вземем — на Яфнапатам или на диваците?

— Това ще решим, когато пристигнем на самото място. Всички да вземат оръжието си. Пълни ли са оръдията?

— Да, господарю — отвърна Дурга.

Амали пое руля и внимателно заобиколи подводните скали.

Слънцето вече се показваше над дърветата. Гърмежите ставаха все по-чести и по-близки. Амали остави руля и взе карабината си в ръка.

Внезапно се разнесе страшен рев. Сякаш дивите зверове нападаха някое селище.

— Това са дивите обитатели на горите — каза Амали. — Те са свирепи и безстрашни. Но за щастие нямат огнестрелно оръжие.

— Кого ли нападат?

— Скоро ще разберем.

На мястото, където вече са намираха, каналът правеше завой. Изглежда нападението ставаше зад ръкава.

Когато гемията подмина гористия остров, пред очите на всички се откри страшна картина. При входа на езерото, където трябваше да спре „Бангалор“, в пясъка беше заседнала гемия с две платна, които индийците наричат пинаси. Тя стоеше неподвижна, обвита в гъст дим.

От време на време се чуваше оръдеен гърмеж. Оръдието обстрелваше малките лодки, които заобикаляха гемията. Лодките бяха пълни с полуголи хора със свирепо изражение, които при всеки гърмеж надаваха ужасни викове. Имаше най-малко двеста души. На гемията, сред барутния дим, се виждаха шепа индуси, които стреляха непрекъснато по нападателите и изобщо не мислеха да отстъпват.

— Това ли са кандиотите от гората? — попита Дурга.

— Да — отвърна Амали. — Те искат да заграбят гемията и да изколят екипажа й.

— Защо не се опитат да избягат?

— Не виждаш ли, че са заседнали в пясъка?

— Господарю, между индусите виждам един бял. Ето го, онзи, който стреля с оръдието.

— Видях го.

— Англичанин ли е?

— Независимо дали е англичанин, французин или португалец, ние ще му се притечем на помощ. Няма да позволим на тези диваци да унищожат екипажа.

„Бангалор“ напредваше бавно, защото вятърът беше стихнал и моряците гребяха с весла. Появата на гемията не смути нападателите, тъй като помислиха, че им идва подкрепа. Но после веднага разбраха грешката си. Те видяха, че индусите оставят греблата и се залавят за оръжието, а на мачтата се появява непознато тъмно знаме.

Диваците отново нададоха войнствени викове и заразмахваха ножове, саби и тежки топори. Те се насочиха към „Бангалор“, убедени, че лесно ще го превземат.

Царят на ловците на бисери се изправи, подпря карабината до рамото си и извика:

— Оръдията да открият огън! Разчистете ми пътя!

Гемията пламна като кратер на изригващ вулкан. Оръдията стреляха едно след друго. Най-близките лодки бяха унищожени. Войнствените викове стихнаха. Чуха се стонове на предсмъртна агония и сърцераздирателни писъци.

— Не са останали много — каза Дурга.

— Тези диваци няма да се отстранят от пътя ни така лесно — отвърна Амали, който познаваше упорития характер на кандиотите. — Продължавайте да стреляте с оръдията.

Бяха улучени пет лодки и те потънаха във водата заедно с убитите и ранените. „Бангалор“ се отправи към заседналата гемия. Екипажът й продължаваше да се защищава с малкото си оръдие.

— Бели хора! — извика Амали.

Един европеец, облечен с памучни дрехи и сламена шапка, се спусна към носа на гемията. В ръката си държеше карабина, която още димеше.

— Кой сте вие? — попита той.

— Ваш приятел — Царят на ловците на бисери. Напуснете вашата гемия, тя и без това е заседнала, и елате на моята.

— Ами оръдието?

— Оставете го. Ще използвате моето.

Европеецът хвърли едно въже и се покатери върху палубата на „Бангалор“, следван от петима негови хора, които преди това се погрижиха да затъкнат оръдието.

Европеецът беше млад, красив мъж на около тридесет години с руса коса, сини очи и правилни черти. Той протегна ръка на Амали и му каза на английски език:

— Който и да сте вие, благодаря ви за намесата. Ако се бяхте забавили още няколко минути, тези диваци щяха да ни изколят. Да бягаме оттук, защото сложиха два запалени фитила в една бъчва с барут и гемията ми всеки миг може да хвръкне във въздуха.

— Англичанин ли сте?

— Не, французин.

— Толкова по-добре. Сега ще се помъчим да си пробием път.

Пристигането на диваците им попречи да разменят повече думи.

Лодките на кандиотите отново се бяха насочили към „Бангалор“. Една част от диваците се покачиха на заседналата гемия. Те надаваха диви тържествуващи викове, които приличаха на животински рев.

Водата се пенеше под веслата на нападателите. Лодките им приближаваха. Решителният момент наближаваше.

Амали нареди със спокоен глас на двама от моряците си да вземат веслата и да подкарат гемията към средата на езерото. После се обърна към останалите и им заповяда да открият огън.

Французинът попита с безпокойство:

— Ще можем ли да си проправим път? Около нас има най-малко сто лодки, а идват и други.

— Ще ги потопим — уверено изрече Царят на ловците на бисери.

— Имате ли достатъчно боеприпаси?

— Хиляда гранати.

— Но те ще нахлуят в гемията.

— Аз ще им попреча.

Гемията щеше да се вдигне във въздуха всеки момент и затова индусите на Амали и французинът се мъчеха да отдалечат от нея своята гемия, за да не пламне и тя. Царят на ловците на бисери се обърна към Дурга:

— Кажи на моряците да преместят на кърмата оръдията и всички да се съберат там, а носа покрий с дуриони. Нали имаме достатъчно на гемията?

— Да, господарю.

— Дурионите не са ли плодове? — попита французинът.

— Да, господине — отвърна Амали, като подпря карабината на рамото си и гръмна.

— Какво ще правите с тях?

— Ще видите. Добър стрелец ли сте?

— Ходя на лов само за диви зверове!

Постепенно „Бангалор“ се отдалечи от гемията и даде възможност на лодките да се приближат до нея. В това време помощникът му се отправи към носа на гемията, следван от няколко души. Те носеха кошници, пълни с дуриони, които изсипаха на пода.

Дурионите са плодове, които растат в ге рите по тези места. Те приличат на дини, но са покрити с дълги остри тръни, твърди като стомана.

— Разбирам — извика французинът.

Лодките се приближиха на стотина крачки от „Бангалор“. Дурга и останалите моряци насочиха оръдията и откриха огън. След малко в стрелбата се включиха и карабините.

Въпреки големите загуби диваците не даваха никакъв признак, че имат намерение да отстъпят. Напротив, сега те изглеждаха още по-свирепи, сякаш бяха решили да отмъстят на всяка цена за убитите си другари.

Те промениха тактиката си. Хвърлиха се във водата и започнаха да плуват. От време на време, в промеждутъка между два гърмежа, те се качваха на лодките си, за да хвърлят своите стрели и копия. После пак изчезваха. По този начин нападението им не се забавяше.

Французинът, който не преставаше да стреля, се обърна, за да погледне към гемията си, и въздъхна с облекчение. „Бангалор“ се беше отдалечил от нея на около триста крачки и навлизаше в последния ръкав на канала преди езерото.

Внезапно се чу страшен трясък и сред дърветата се разнесе облак дим.

— Гемията ми хвръкна във въздуха — въздъхна французинът.

— А заедно с нея и диваците, които се бяха качили на нея, за да я плячкосат — добави Дурга.

— Това обаче няма да откаже останалите от намерението им — прошепна Амали, който забеляза, че опасността нарастваше.

Експлозията на гемията не изплаши диваците; те упорито продължаваха да прилагат своята тактика. Каналът беше пълен с празни лодки, които напредваха към „Бангалор“.

Стрелбата с карабините и оръдията се оказа недостатъчна да възпре дивашкото настъпление. Дори Амали започна да се безпокои.

— Ние сме изгубени — спокойно произнесе французинът и погледна Амали.

— Не крия, че положението ни наистина е тежко.

— Ще ни изколят.

— Но не толкова лесно, колкото си мислят — добави Амали.