Емилио Салгари
Битка в океана (5)

V. Четирите смъртни присъди

Пет минути по-късно малкият Флок изскочи на носа на кораба, придружен от един човек на средна възраст, с брада и видимо много силен: това беше палачът от Бостън, когото читателите на „Корсарите от Бермудите“ не биха го забравили.

— Мой бедни приятелю — каза Каменна глава на симпатичния човек, — аз ви бях обещал, че ще ви запиша в числото на моряците на кораба, като по този начин ще оставите завинаги на спокойствие вашите бесилки; но се случи така, че и сега ние се нуждаем от помощта ви.

— Знам за какво се отнася — отговори палачът с усмивка. — Малкият Флок ми разправи всичко.

— С коменданта не бива да се шегувате и бъдете готов утре, за да вземете отново стария си занаят.

— Кажете: позорен занаят.

— Не е моментът за обсъждане. Във вашата стая сигурно има няколко въжета.

— Седем или осем.

— Четири са достатъчни. Трите да бъдат толкова здрави, че да могат да изпратят на онзи свят тези, които ще увиснат на тях, а четвъртото да се скъса, щом човекът почне да се задушава, както стана онзи път с господин Мак-Лелан. Какво ще ми отговорите, господин палач на Бостън?

— Не ме наричайте повече така.

— Ще ви наричам майстор Обеско. Бива ли така?

Палачът повдигна рамене и като се усмихна, каза:

— Ще направя каквото искате. Но няма ли да се сърди комендантът?

— За това не се грижете: когато този беден младеж падне от бесилката, мисля да изпрося неговото опрощение. Брей, дяволе!… Този лакомник ни помогна твърде много при обсадата на Бостън и затова заслужава да го спасим. Ако всичко мине благополучно, обещавам да ви възнаградя: моята заплата за един месец.

— Вие ми предлагате пари? По-добре ги хвърлете на рибите, Каменна глава — извика възмутено брадатият човек.

— Ще ги изпием тогава в компанията на малкия Флок. Рибите не се нуждаят от монети.

— Съгласни сме — отговори майстор Обеско. (Отсега нататък и ние ще го наричаме така.)

Стисна ръката на Каменна глава и се отправи към каютата си, изгубвайки се в мрака.

— Пфию!… — изсвири младият шегобиец, когато останаха сами. — Ти предприемаш едно приключение, което не знаеш как ще свърши.

— Ако комендантът знае за това мое хитруване, ще ме застреля, няма да ме обеси — отвърна бретонецът, натъпквайки лулата си. — Но аз познавам барона и съм сигурен, че ще се усмихне… Ето лодката на господин Хауърд се връща. Дали утре и върху американските кораби ще увиснат хора като гроздове?

— Лорд Клинтън, големият приятел на маркиз Халифакс, беше сигурен, че „Гръмотевица“ заедно със страшния корсар и целия екипаж ще бъдат потопени в Атлантика.

— Няма да има много работа майстор Обеско — каза Каменна глава на малкия Флок. — Сигурно са само тези подлеци на маркиза, които вече открихме. Ах, проклет човек! Ако ми падне в ръцете!… Не знаеш ли, че флотата на лорд Дънмор е била потопена от бурята, която се е развила в северната част на Атлантика?

— Какво ни интересува ескадрата на лорд Дънмор?

— Интересува ни, защото с нея плавал и корабът на маркиз Халифакс. Той искал да се присъедини към корабите на лорд Хоув, като е търсил начин да избяга било на север или на юг. Разбра ли?

— Не съм глух.

— Тогава да отидем да изпием по една капка в моята каюта и после ще отидем да намерим майстор пира-пира.

— Или по-добре пака-пака — каза шегобиецът. — Той ще ти се отплати добре в кръчмата „Тридесет бизонови рога“!

— От всичко това не ще стане ни по-богат, ни по-беден отпреди.

Тихо прекосиха кувертата, пазена само от една моряшка група, тъй като вятърът беше слаб и не се предвиждаше никаква маневра.

Те слязоха в каютата, в която бяха затворени четиримата нещастници, пазени от четирима въоръжени моряци. На краката и ръцете им имаше вериги. Голямата стая се осветяваше от фенер.

— Приятели, позволете ми да поприказвам с този човек — каза бретонецът, посочвайки майстор пира-пира, който седеше окован във верига на едно ниско столче.

Като не знаеше каква изненада му готви съдбата, както и на неговите приятели, които бяха напуснали отечеството си и близките си, без да са сигурни, че някога отново ще се върнат живи, той седеше отчаян.

Хулбрик, като видя пред себе си бретонеца, разтвори широко очи, с лъч на надежда в тях.

— Ти, патре, направи добре, дето дойде да ме намериш — каза той.

— Защо? — запита Каменна глава.

— Аз утре ще бъда мъртъв. В джобовете си имам триста стерлинга, давам ти ги, патре. Аз не ще видя вече моето русо момиче — добави нещастникът след дълга въздишка. — Моето сърце вика, вика нейното име… Бедна Рита! Аз щях да се оженя за нея след войната: сега всичко пропадна. Оловна нощ, тъмна нощ, с прилепи, които крещят: Хулбрик е мъртъв!

— Беден младеж! — въздъхна малкият Флок.

Каменна глава искаше да се покаже твърд, но той трябваше да положи големи усилия, за да не подражава на малкия шегобиец. Тези двама бретонци имаха златни сърца, които нито ужасната война, нито страшните корабокрушения можеха да променят.

Немецът за момент замълча с наведена глава, като че ли искаше да преглътне сълзите си, и после продължи:

— Аз никога не съм се страхувал от смъртта: напуснах родината си и тръгнах на война. Оставих майка си и моето русо момиче, защото не съм се надявал, че ще ги видя отново… Войната не щади никого. Но да умра обесен!… Ужас!… Застреляйте ме.

Каменна глава се наведе към него и му каза нещо на ухото. Лицето на немеца изведнъж просия.

— Значи не ще виждам повече грозните и черни прилепи — каза с половин глас.

— Не, прилепите са на онзи свят и се надявам, че и ти няма да ги виждаш повече — отвърна бретонецът.

— А моите камаради? — запита Хулбрик.

— Не мисли за тях: аз не мога да правя чудеса. Ще се видим на разсъмване. Не се страхувай от майстор Обеско, остави го спокойно да постави въжето около врата ти, без да протестираш. Ще паднеш положително в моите ръце.

— Благодаря, патре.

Каменна глава и малкият Флок, не по-малко развълнувани, се затвориха в кабината на бретонеца, за да се ободрят с няколко чашки джин. Корабът се движеше тежко, натоварен с цялата си артилерия, и тъй като вятърът беше слаб, американската ескадра беше останала половин миля на запад.

Баронът беше на кувертата и нервно се разхождаше по нея, като правеше заплашителни жестове.

— Виждаш ли колко е нервиран от това предателство? — запита бретонецът Флок. — Може ли да се каже, че в тези двама души, наричани Халифакс и Мак-Лелан, тече еднаква кръв?

— Но къде е господин Хауърд?

— На кормилото. Това значи, че когато буря бушува в сърцето на нашия комендант, той не се интересува от нищо, но затова пък нашият помощник-капитан си знае работата и го замества. Ти остани тук!

— Какво ще правиш?

— Ще се разхождам с корсаря.

— Ще предизвикаш някой дяволски ураган.

— Аз съм от Батц и имам почти бяла кожа, немирнико! — каза Каменна глава. — Той не ще изяде своя стар и верен капитан, който управлява топовете на кораба. Аз съм твърде необходим за борда на този кораб!

Бретонецът направи зигзаг и се изпречи между двете мачти, където се разхождаше баронът. Той не го забелязваше, но когато се изпречи пред него, той го видя.

— Коменданте — каза бретонецът, скачайки на една страна, — извинете ме, ако ви безпокоя.

Мак-Лелан замълча за малко, като гледаше верния моряк, после каза:

— Къде беше, старче мое?

— В долната част на кораба, коменданте.

— За да приказваш с Хулбрик?

— Кълна се във всички камбани! На борда на „Гръмотевица“ има шпиони — извика бретонецът, разтреперан от яд.

— Не, аз те видях.

— Ако имаше някой шпионин, аз щях да му разбия черепа. Аз винаги съм презирал шпионите.

— Не растат ли по бретонските земи?

— Не, коменданте.

Сър Мак-Лелан обиколи още два-три пъти палубата между мачтите, след това сложи ръцете си върху раменете на капитана.

— Какво ти каза този човек, който утре няма да бъде в числото на живите? — го запита той.

— Говори ми за своето русо момиче, за което щял да се ожени след свършване на войната.

— Едно русо момиче!… — извика корсарят.

— Да, коменданте: немкините, както и англичанките, почти винаги са руси, вие го знаете по-добре от мене.

Корсарят гневно махна с ръка.

— Чума! — извика той.

— На кого, коменданте? — запита Каменна глава.

— На теб и на всички бретонци по света!

И започна отново разходката си, както ураганът се обръща в циклон. След като направи няколко крачки, той се върна при бретонеца, който го очакваше.

— Той ти каза, че ще се ожени за едно русо момиче? — запита с учудване.

— Да, коменданте.

— Този човек, който е сгоден за русо момиче, няма да умре!

— Този предател?

— Войната си е война — отвърна корсарят, повдигайки рамене. — Има и силни, и подли средства. Как се казва русата годеница на немеца?

— Мари, струва ми се — излъга веднага бретонецът.

— Мари?

— Да, коменданте.

— Дали е руса като Мари дьо Уентуърд?

— Руса и добра — каза той със своя развален език.

— Е, добре, този човек няма да умре. Русите коси на неговата любима ще му спасят живота.

— Вие сте милостив към този човек, който ни услужи при обсадата на Бостън.

— Преди всичко искам да остане случайност. За обесване има четирима, но на единия ще се скъса въжето и той ще падне, както паднах аз. Помисли си и отивай да се уговорите…

— С майстор Обеско?

— Тъй ли го кръсти този нещастник?

— За да не се обижда, коменданте, преди…

— Когато Хулбрик падне, ти и целият екипаж ще искате да го помилвам. И така този дявол ще се спаси.

Каменна глава отиде доволен при малкия Флок, който го чакаше, седнал върху един топ.

— Немецът е спасен — му каза той. — А, тези бретонци от Батц!… Не казвай на коменданта, че русата любима на немеца се казва Рита, вместо Мари, внимавай добре! Комендантът е добър и една малка лъжа няма да му навреди. Върви, предупреди и Хулбрик.

— Отивам веднага — каза веселият младеж.

Нощта бавно отстъпваше място на деня и звездите една по една започваха да бледнеят.

— Нещастните! — промърмори капитанът, изпускайки гъст дим от лулата си.

Корсарят продължаваше своята нервна разходка между двете мачти. Изведнъж се спря пред бретонеца и го запита:

— Всичко готово ли е?

— Да, коменданте.

— Поставете четири бесилки на мачтите и внимавай твоят немец да не си счупи краката.

— Ще бъда готов да го прегърна.

— Кажи да бият барабаните и доведи осъдените на кувертата.

— Веднага, коменданте.

Моряците французи, като чуха ударите на барабаните, веднага се приготвиха и изкачиха на кувертата, въоръжени с карабини и ножове, като преди атака.

Дълбока тишина тегнеше над кораба. С изгрева на слънцето вятърът беше утихнал напълно. Само двата барабана биеха все по-печално.

Корсарят се беше изкачил на комендантския мостик и както винаги се разхождаше нервно, без да гледа никого в лицето. Господин Хауърд, който беше все още на кормилото, пушеше спокойно голяма цигара, скривайки се зад облак от пушек.

Два по-дълги удара на барабаните и осъдените се явиха на кувертата, водени от Каменна глава и от майстор Обеско, и пазени от едно отделение. Всички бяха бледи и измъчени, облечени в дълги бели ризи и боси. Никой от тях не беше вързан.

Хулбрик се приближи пръв; следваше го дебел рус мъж, с къса брадичка; третият беше висок, мургав мъж със сини очи, който вървеше с глава, наклонена към гърдите, и с отпуснати покрай тялото ръце. Не гледаше никого; нито фаталните въжета, нито моряците. Четвъртият беше едър мъж с голяма глава и очи като на заек. Изглеждаше най-смел, защото гледаше студено ту висящите въжета, ту моряците. Безсилният му гняв се изразяваше в нервно движение на челюстта. Като се приближи до примките, той се спря и се загледа в знамето на корсаря. Червеният му цвят като че ли го беше омагьосал.

В този момент слънцето се издигна нависоко, позлатявайки водите на океана. Животът започваше, докато двата барабана продължаваха своя печален концерт.

По даден знак от майстор Обеско шест моряци, водени от Каменна глава, който не изпускаше от очи Хулбрик, се приближиха към осъдените и им вързаха здраво ръцете на гърба и ги накараха да се покачат на фаталните бурета.

Корсарят все така нервно се разхождаше по пиратското мостче, гледайки далеч в океана, като че не искаше да види нищо, и господин Хауърд продължаваше да пуши, като че ли нищо не беше се случило. Майстор Обеско сложи примките около вратовете на осъдените, а те по инстинкт, усещайки въжето около врата си, се опитаха да се освободят от него, но с напразно усилие, тъй като ръцете им бяха завързани здраво.

По заповед на майстор Обеско буретата бяха търкулнати и четиримата нещастници увиснаха във въздуха. Тогава се чу шум: тялото на Хулбрик се откъсна от фаталното въже и се намери в ръцете на Каменна глава.

Веднага между моряците се чу вик:

— Милост, капитане, милост!

Баронът, който беше прекъснал разходката си, при този вик погледна кувертата и видя, че Каменна глава без заповед възвръщаше към живот немеца, заедно с малкия Флок.

— Милост за този човек — викаше екипажът.

— Така да бъде! — каза корсарят след миг.

В това време другите трима безпомощно ритаха във въздуха, докато един по един станаха неподвижни.

Корсарят почака няколко минути, после, като се обърна към своя помощник, каза:

— Господин Хауърд, дайте нареждане да се очисти кувертата: ето гробницата на моряците. — И той посочи океана.

— Другия не ще ли го обесите повторно, сър Уилям?

— Засега не — отговори сухо корсарят. — Направете това, което ви казах.