Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Челинджър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 69 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Редактор Анна Сталева, Коректор Елена Иванова

Трето издание, Излязла от печат на 13. II. 1980 година.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

 

Предишно издание:

ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.7. Научно-фантастичен роман. Превод: Александър ШУРБАНОВ [The Lost World, Arthur Conan DOYLE (1912)]. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 12. Страници: 176. Цена: 0.58 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

V. Въпрос!

Дали това се дължеше на физическия шок, който получих при първата си беседа с професор Челинджър, или на духовния, който ме сполетя при втората, но когато се озовах отново в Енмор парк, аз бях до известна степен деморализиран журналист. Главата ми се пръскаше от болки и в нея пулсираше само една мисъл: че в разказа на този човек се крие истина от огромно значение и че от тази история може да излезе чудесен материал за „Газет“, когато получа разрешение да я използувам. На ъгъла видях кабриолет, скочих в него и се отправих към редакцията. Макардъл, както винаги, беше на поста си.

— Е? — нетърпеливо извика той. — Колко реда са ви нужни? Имате вид на човек, който се връща от война. И без да ми кажете, виждам, че ви е нападнал.

— Отначало имахме малко недоразумение.

— Какъв човек! А после?

— После той се вразуми и си поприказвахме. Но не можах да получа нищо от него — нищо за публикуване.

— Едва ли е точно така. Получили сте синина под окото и това е за публикуване. Не можем да търпим неговия терор, господин Малоун. Ще научим този човек да се държи както трябва. Още утре ще пусна една статийка, от която ще се изпоти. Само ми дайте материала и оставете на мен да жигосам завинаги този приятел. „Професор Мюнхаузен“ какво ще кажете за такава шапка? „Възкръсналият Калиостро“. Ще припомним всички шарлатани и разбойници от историята. Аз ще му дам да разбере за всичките му мошеничества.

— Не ви съветвам, сър.

— Защо?

— Защото той не е никакъв мошеник.

— Какво? — изрева Макардъл. — Нима сте повярвали на измислиците му за мамонти, мастодонти и морски дракони?

— Вижте какво, за това не зная. Едва ли е говорил такива неща. Но наистина вярвам, че е открил нещо ново.

— Тогава, за бога, човече, сядайте и пишете.

— Жадувам да го напиша, но той ми разказа всичко под секрет, при условие да не го разгласявам. — И аз с няколко думи предадох историята на професора. — Ето как стои работата.

Лицето на Макардъл изразяваше дълбоко недоверие.

— Е, господин Малоун — каза той най-сетне, — да се заемем с научното събрание тази вечер. Поне то не може да бъде секретно. Едва ли някой друг вестник ще се заинтересува от него. За Уолдрън е съобщавано вече десетки пъти, а никой не знае, че Челинджър ще говори. Ако ни провърви, можем да се сдобием със сензационен материал. Както и да е, вие ще присъствувате, така че просто ще ми дадете една по-подробна информация. Ще пазя място до полунощ.

Предстоеше ми напрегнат ден и обядвах рано в Клуба на диваците. На моята маса седна Тарп Хенри и аз му разказах за приключенията си. Той ме изслуша със скептична усмивка на смуглото си лице, а когато чу, че професорът ме е убедил, гръмко се разсмя.

— Мили приятелю, в живота не стават такива неща. Къде се е чуло и видяло някой да налети на велико откритие, а после да загуби доказателствата си? Остави тези измислици на романистите. Със своите трикове твоят професор ще сложи в джоба си всички маймуни от Зоологическата градина. Цялата работа е чиста лъжа.

— А американският поет?

— Такъв изобщо не е съществувал.

— Но аз видях скицника му.

— Скицника на Челинджър.

— Смяташ, че той е нарисувал това животно?

— Разбира се, че той. Кой друг?

— Добре, а снимките?

— На снимките няма нищо. Ти сам призна, че си видял само една птица.

— Птеродактил.

— Да, според него. Той ти е пуснал в главата този птеродактил.

— Добре, а костите?

— Първата е взел от някоя яхния, втората е сглобил специално за случая. Ако ти сече умът и си познаваш работата, можеш да фалшифицираш както снимка, така и кост.

Започнах да чувствувам неудобство. Може би в края на краищата са ме подвели. След това изведнъж ме осени щастлива мисъл.

— Ще дойдеш ли на събранието? — попитах аз. Тарп Хенри се замисли.

— Вашият гениален Челинджър не е много популярна личност — промълви той. — Доста хора имат да уреждат сметки с него. Бих казал, че това е най-ненавижданият човек в Лондон. Ако пристигнат студентите по медицина, камък върху камък няма да остане. Не искам да се пъхам между шамарите.

— Можеш поне да му окажеш честта да го изслушаш.

— Да, може би е редно. Добре. Тази вечер съм твой.

Когато пристигнахме в залата, заварихме много повече народ, отколкото очаквах. Върволица от електрически карети стоварваха пред входа белобради професори, а тъмният поток на по-скромните пешеходци показваше, че аудиторията ще се състои не само от учени, но и от по-широките кръгове на обществото. Наистина, още щом заехме местата си, почувствувахме, че в галерията и задната част на залата витае младежки, дори момчешки дух. Като се обърнах, видях цели редици типични лица на студенти по медицина. Очевидно всички големи болници бяха изпратили свои контингенти. Засега публиката се държеше добродушно, но зад това добродушие се криеше дяволитост. Откъси от популярни песни се пееха хорово и с въодушевление — странна прелюдия за една научна лекция. Вече започнаха да се подхвърлят и лични закачки. Тези съмнителни комплименти обещаваха жизнерадостна вечер за всички освен за ония, към които бяха насочени. Така, когато върху подиума се появи старият доктор Мелдрън със своя знаменит оперен цилиндър с накъдрена периферия, отвред се понесе такъв възглас: „Къде намери тази кофа?“, че той побърза да го свали и незабелязано го скри под стола си. Когато болният от подагра професор Уодли закуца към мястото си, от всички краища на залата започнаха загрижено да се интересуват за състоянието на нещастния пръст на крака му и това очевидно го смути. Най-значителната демонстрация обаче се състоя, когато новият ми познат, професор Челинджър, влезе и се отправи към мястото си в другия край на първия ред от президиума. Щом се появи черната му брада, в залата се надигна такъв тържествен вой, че аз започнах да подозирам, че догадката на Тарп Хенри ще излезе вярна и че това множество се бе събрало тук не само за лекцията, а и поради слуховете, че знаменитият професор ще участвува в събранието.

Посрещането му бе придружено с одобрителен смях сред добре облечените зрители от първите редове, сякаш демонстрацията на студентите не им беше неприятна. Приветствените възгласи бяха страхотен взрив от гласове като рев в клетката на хищници, дочули отдалече стъпките на пазача, който им носи кофата с храната. Може би в този рев имаше нещо оскърбително и все пак шумното му посрещане изразяваше по-скоро интерес към него, отколкото омраза или презрение. Челинджър се усмихна отегчено и снизходително, като добродушен човек пред една сюрия джафкащи кутрета. Той бавно седна, изду гърди, прокара нежно длан по брадата си и под отпуснатите клепачи надменно погледна препълнената зала пред себе си. Още не беше затихнал ревът от неговото появяване, когато на подиума се качиха председателят професор Роналд Мъри и лекторът господин Уолдрън. Заседанието започна.

Надявам се, че професор Мъри ще ме извини, ако го упрекна, че страда от общия недостатък на повечето англичани да говори неразбрано. Защо, за бога, хора, които имат какво да кажат, не се помъчат да се научат да говорят членоразделно — ето една от странните загадки на нашето време. Да говориш като тях е толкова безсмислено, колкото да се опитваш да преливаш скъпоценна течност през запушена тръба, която би могла да се отвори с най-малко усилие. Професор Мъри направи няколко дълбокомислени забележки на бялата си връзка и на гарафата с вода върху масата и шеговито намигна на сребърния свещник вдясно. После седна и посрещнат с аплодисменти, се надигна знаменитият лектор господин Уолдрън. Той беше суров, сух човек, с груб глас и агресивно поведение, но притежаваше едно качество: умееше да усвоява чужди мисли и да ги предава по разбираем и дори интересен за широката публика начин. Той успяваше да направи смехотворни най-неподходящите за това теми, така че равноденствието или еволюцията на гръбначните ставаха при него съвсем хумористични процеси.

С извънредно прост, а понякога и образен език лекторът ни обрисува от птичи поглед създаването на света с научното му тълкуване. Той ни разказа за земното кълбо — грамадна маса от горящ газ, пламтяща в небесата. После описа как при втвърдяването, охлаждането и сбръчкването са се образували планините, как парата се е превърнала във вода, как постепенно се е подреждала сцената, на която щяла да се играе необяснимата драма на живота. Относно произхода на самия живот той говори сдържано и неясно. Съвършено сигурно било, заяви той, че неговите зародиши не биха могли да издържат първоначалната висока температура. Следователно те са се появили по-късно. Дали са се изградили от охлаждащите се неорганични елементи на земното кълбо? Твърде възможно. Дали са пристигнали от другаде с някой метеор? Едва ли. Общо взето, най-мъдрите били най-сдържани по този въпрос. Ние не сме били в състояние или до днес поне не сме били успели да създадем в лабораториите си органичен живот от неорганични материали. Пропастта между мъртвото и живото била такова нещо, което нашата химия все още не можела да преодолее. Но било твърде вероятно по-висшата и по-изкусна химия на природата, която действувала с големи сили в продължение на дълги епохи, да постигне непостижими за нас резултати. Повече от това нямало какво да се каже.

Така лекторът стигна до дългата стълба на животинския свят и като тръгна от мекотелите и безгръбначните морски твари, стъпало след стъпало се заизкачва нагоре през влечуги и риби, докато накрая опря на кенгуруто, създание, раждащо малките си живи, което било предшественик на всички млекопитаещи и следователно на всички от аудиторията. („О, не, не“ — глас на скептичен студент от задните редове.) Ако младият господин с червената връзка, който извика „не, не“ и който навярно има претенцията да е излюпен от яйце, би го почакал след лекцията, той ще бъде щастлив да види такова любопитно нещо. (Смях.) Странна била самата мисъл, че всичките процеси в природата са достигнали своята кулминация в създаването на господина с червената връзка. Но спрял ли е процесът! Трябва ли този господин да се приеме като краен резултат — венец на развитието? Той се надява, че няма да засегне господина с червената връзка, като заяви, че каквито и качества да притежава този господин в личния си живот, все пак огромните процеси на вселената не са съвсем оправдани, ако е трябвало да завършат изцяло с неговото създаване. Силата на еволюцията не била пресъхнала, тя продължавала да действува и се подготвяла за още по-големи постижения.

След като по този начин добре си поигра с апострофиралия го и разсмя всички, лекторът се върна към своята картина на миналото и разказа за пресъхването на моретата, за появата на пясъчни плитчини, за мудните лепкави същества, които лежали по бреговете им, за пренаселените лагуни, за стремежа на морските същества да намерят убежище в тинестите плитчини, за изобилната храна, която ги очаквала и която спомогнала за бурното им развитие.

— Оттук, дами и господа — добави той, — и онази страхотна пасмина от гигантски гущери, които още ужасяват погледа ни, когато ги видим в Уилдънските и Соленхофенски шисти, но те за щастие са изчезнали дълго преди появата на първия човек на тази планета.

— Въпрос! — избоботи някой върху подиума.

Господин Уолдрън беше привърженик на строгата дисциплина и умееше да бъде жлъчен, което се прояви спрямо господина с червената връзка. Така че беше опасно да го прекъсваш. Но последното възклицание му се стори толкова нелепо, че той не знаеше как да постъпи. Така изглежда шекспирианецът, сблъскал се с някой яростен бейкънианец, или астрономът, нападнат от фанатик, който е убеден, че земята е плоска. Той замълча за миг и след това, извишавайки глас, бавно повтори думите:

— Те са изчезнали преди идването на човека.

— Въпрос! — избумтя отново гласът.

Уолдрън с учудване огледа професорския ред на подиума и накрая спря погледа си на Челинджър, който се беше отпуснал върху стола си и се усмихваше със затворени очи, като насън.

— Аха! — каза Уолдрън, свивайки рамене. — Това е моят приятел професор Челинджър. — И сред смеха на цялата зала възобнови лекцията си, като че ли всякакви по-нататъшни обяснения бяха излишни.

Но инцидентът далеч не беше завършил. Който и път да поемеше лекторът из дебрите на миналото, той го довеждаше неизменно до напомнянето за изчезнали доисторически форми на живот, а това моментално изтръгваше от професора същото биволско измучаване. Аудиторията започна да го предугажда и да го среща с възторжен рев. Гъстите редове на студентите не останаха назад и всеки път, когато брадата на Челинджър се раздвижваше, преди още да се чуе какъвто и да било звук, в залата се надигаше дружен вой на стотици гърла: „Въпрос!“ И ответният вик на още толкова: „Тишина!“, „Позор!“. Макар да беше опитен лектор и волеви човек, Уолдрън изгуби "самообладание. Той се колебаеше, спъваше се, повтаряше мислите си, заплете се в някакво дълго изречение и накрая разярен се обърна към причината за всички неприятности.

— Това действително е непоносимо! — извика той, като погледна свирепо към подиума. — Трябва да ви помоля, професор Челинджър, да прекратите тези невежи и непристойни апострофи.

В залата настъпи тишина, тъй като студентите замряха от възторг — високите олимпийски богове се караха пред очите им. Челинджър бавно повдигна едрото си тяло от стола.

— На свой ред трябва да ви помоля, господин Уолдрън — каза той, — да престанете да твърдите неща, които не са в строго съответствие с научните факти.

Тези думи отприщиха буря. „Позор! Позор!“, „Нека говори!“, „Изхвърлете го!“, „Изритайте го от подиума!“, „Не е честно!“ — се чуваше всред общия рев от весели и негодуващи гласове. Председателят се беше изправил, пляскаше с ръце и блееше развълнувано. От мъглата на неразбраното му каканижене изплуваха отделни думи: „Челинджър… лични… възгледи… по-късно…“ Нарушителят се поклони, усмихна се, поглади брадата си и потъна в стола. Силно зачервен и войнствен, Уолдрън продължи лекцията си. От време на време, когато изказваше някакво твърдение, той стрелваше жлъчен поглед към противника си, който изглеждаше дълбоко задрямал със същата широка усмивка на лицето.

Най-сетне лекцията свърши — струва ми се, че това стана преждевременно, тъй като заключението беше прибързано и без връзка с предишното. Нишката на мислите беше грубо прекъсната и аудиторията неспокойно очакваше какво ще последва. Уолдрън седна, председателят изчурулика нещо, професор Челинджър се надигна и пристъпи към края на подиума. В интерес на своя вестник аз записах речта му дословно. — Дами и господа — започна той сред непрекъснати обаждания от задните редове. — Пардон — дами, господа и деца, — трябва да ме извините, че по невнимание изпуснах значителна част от слушателите в тази аудитория. (Оживление, по време на което професорът стои с вдигната ръка и съчувствено кима с огромната си глава, като че ли осенява тълпата с папска благословия.) На мен се падна честта да изкажа благодарност на господин Уолдрън за твърде образната и картинна реч, която току-що чухме. С някои нейни положения аз не съм съгласен и мой дълг беше да ги посочвам незабавно, но все пак господин Уолдрън изпълни добре задачата си, която се състоеше в това, да изложи просто и интересно представата си за историята на нашата планета. Популярните лекции се възприемат най-лесно (тук той се усмихна блажено и смигна към лектора), но господин Уолдрън ще ме извини, ако кажа, че те са винаги повърхностни и подвеждащи, защото трябва да бъдат съобразявани с възприемчивостта на една невежа аудитория. (Иронични възгласи.) По самата си същност популярните лектори са паразити. (Гневен протестен жест от страна на господин Уолдрън.) Те използуват за слава или за пари труда на нуждаещите се неизвестни събратя. Един най-незначителен успех, постигнат в лабораторията, една тухла, вградена в храма на науката, далеч надвишава кое и да е изложение от втора ръка, което може да те поразвлече за час-два, но не ще остави никакви полезни резултати. Посочвам ви тези истини не от някакво желание да унизя лично господин Уолдрън, а за да не изгубите чувство за мярка и да вземете клисаря за първосвещеник. (На това място господин Уолдрън прошепна нещо на председателя, който се понадигна и каза няколко сурови думи на гарафата.) Но за това стига! (Гръмки и продължителни овации.) Нека да минем към един предмет, представляващ по-широк интерес. Какъв е по-специално въпросът, по който аз, като истински изследовател, трябваше да оспоря осведомеността на лектора? Касае се за постоянството на някои типове от животинския свят на земята. Аз не говоря като любител, нито, бих добавил, като популяризатор, а говоря като човек, чиято научна съвест го заставя да се придържа към фактите, затова твърдя, че господин Уолдрън дълбоко греши, считайки, че щом като никога не е виждал сам тъй наречените праисторически животни, тези създания вече не съществуват. Те са наистина, както той каза, наши прадеди, но ако мога да се изразя така, те са наши съвременни прадеди, които могат да се срещнат и днес с всичките им ужасни и страхотни черти, стига човек да има енергия и смелост да потърси леговищата им. Съществата, които считахме за юрски чудовища, които биха могли да повалят и разкъсат днешните най-едри и най-кръвожадни бозайници, още съществуват. (Викове: „Глупости!“, „Докажи го!“, „Откъде знаете?“, „Въпрос!“) Откъде зная, ме питате. Зная, защото съм посетил тайните им леговища. Зная, защото съм виждал някои от тях. (Аплодисменти, рев и нечий глас: „Лъжец!“) Лъжец ли? (Единодушно, охотно и шумно потвърждение.) Добре ли чух? Лъжец ли ме нарекоха? Ще бъде ли така добър човекът, който ме нарече лъжец, да се изправи, за да го видя? (Глас: „Ето го, сър!“ — и група студенти вдигат едно безобидно очилато човече, което лудо се мята в ръцете им.) Вие ли се осмелихте да ме наречете лъжец? („Не, сър, не!“ — извиква обвиненият и изчезва като марионетка.) Ако някой в тази зала се съмнява в истинността на думите ми, ще се радвам да си поговоря с него след лекцията. („Лъжец!“) Кой каза това? (Отново вдигат високо безобидната отчаяно мятаща се жертва.) Само да ви дойда долу… (Дружни викове: „Ела, любими, ела!“ — прекъсват заседанието за няколко мига. Председателят, станал прав, маха ръце като диригент. Професорът е обхванат от истински бяс — той стои с пламнало лице, с разширени ноздри, с настръхнала брада.) Всички велики откриватели са били посрещани със същото недоверие — сигурния белег на едно поколение от глупаци. Когато ви се поднасят велики факти, вие нямате интуиция, нямате въображение, за да ги разберете. Можете само да хвърляте кал върху хората, които са рискували живота си, за да открият нови простори пред науката. Вие преследвате пророците! Галилей, Дарвин и аз… (Продължителни овации и пълно безредие в залата.) Всичко това извличам от набързо направените тогава записки. Те дават бледа представа за абсолютния хаос, до който беше стигнало събранието в този момент. Врявата беше толкова ужасна, че няколко дами вече бяха побързали да се измъкнат. Изглежда, общият дух бе обхванал не само студентите, но и много сериозни и уважавани хора. Пред очите ми белобради мъже ставаха и размахваха юмруци към упорития професор. Цялата многолюдна аудитория кипеше и клокочеше като врящо гърне. Професорът пристъпи напред и вдигна двете си ръце. В този човек имаше нещо толкова силно, внушително и мъжествено, че под повелителния му жест и блестящия му поглед шумът и виковете постепенно замряха. Той, изглежда, имаше да съобщи нещо. Замълчаха, за да го чуят.

— Няма да ви задържам — подхвана професорът. — Не си струва. Истината си е истина и не ще я измени нито шумът на група младоци, нито, боя се, че трябва да добавя, шумът на някои не по-умни от тях възрастни. Аз заявявам, че съм открил нова област в науката. Вие го оспорвате. (Овации.) Тогава ще ви подложа на изпитание. Ще упълномощите ли един или няколко ваши представители да проверят правдивостта на изявлението ми?

Изправи се старият професор по сравнителна анатомия господин Съмърли — висок, тънък, мрачен човек, с помръкнал вид на богослов. Той каза, че искал да запита професор Челинджър дали резултатите, за които бе споменато в бележките му, са постигнати по време на неговото пътешествие до изворите на Амазонка, извършено преди две години.

Професор Челинджър отвърна утвърдително.

Господин Съмърли пожела да научи как е успял професор Челинджър да направи открития в тези райони, които са проучени от Уолес, Бейтс и други изследователи с утвърдено научно име.

Професор Челинджър отговори, че, изглежда, господин Съмърли смесва Амазонка с Темза; че в действителност Амазонка е малко по-голяма река; че за господин Съмърли може би ще е интересно да научи, че заедно със свързаната с нея Ориноко тя покрива около 50 хиляди мили площ и че не е невъзможно в такова грамадно пространство някой да намери онова, което друг е пропуснал.

Господин Съмърли заяви с жлъчна усмивка, че той добре разбира разликата между Темза и Амазонка, която се състои в това, че всяко твърдение за първата може да се провери, което не може да се каже за втората. Той би бил много задължен на професор Челинджър, ако последният посочи географската ширина и дължина на местността, в която трябва да се намират праисторическите животни.

Професор Челинджър отвърна, че по основателни причини той се въздържа от такава информация, но е готов с нужната предпазливост да я даде на комитет, излъчен от аудиторията. Би ли участвувал господин Съмърли в такъв комитет и би ли проверил лично истинността на разказа му?

Господин Съмърли: Да. Ще участвувам. (Бурни овации.)

Професор Челинджър: Тогава аз ще се заема да ви предоставя сведенията, които ще ви помогнат да стигнете до целта. Но след като господин Съмърли отива да провери моите изявления, справедливо е с него да има един или двама, които да проверят неговите. Не ще крия от вас, че пътуването е свързано с трудности и опасности. Господин Съмърли ще се нуждае от по-млад колега. Има ли доброволци?

Ето как настъпва големият прелом в живота на човека. Можех ли, когато влизах в тази зала, да си представя, че съм бил на прага на едно приключение, по-невероятно от което не съм и сънувал? А Глейдис! Не бе ли това случаят, за който говореше тя! Глейдис би ми казала да вървя. Вече бях скочил на крака. Думите се лееха сами от устата ми. Тарп Хенри, моят съсед, ме дърпаше за пеша и шепнеше: „Седни, Малоун! Не се прави на магаре пред всички!“ В същия миг видях, че няколко реда пред мен един висок, слаб мъж, с тъмночервеникава коса, беше също на крака. Той се обърна и ме стрелна със суров, гневен поглед, но аз продължавах да повтарям:

— Аз ще отида, господин председателю.

— Името ви! Името ви! — викаше аудиторията.

— Името ми е Едуард Дан Малоун. Аз съм репортер на „Дейли Газет“. Заявявам, че съм абсолютно безпристрастен свидетел.

— А вашето име, сър? — попита председателят моя висок съперник.

— Лорд Джон Рокстън. Пътувал съм по Амазонка, познавам цялата местност и имам нужния опит за това разследване.

— Името на лорд Джон Рокстън като ловец и пътешественик е, разбира се, световноизвестно — забеляза председателят. — Но безспорно участието на представител на пресата в тази експедиция е не по-малко желателно.

— Тогава аз предлагам — заяви професор Челинджър — събранието да упълномощи и двамата господа да придружат професор Съмърли в неговото пътуване, което има за цел да провери истинността на моите твърдения.

И така, всред викове и овации, нашата съдба бе решена. Зашеметен от невероятните перспективи, открили се внезапно пред мен, аз се озовах в човешкия поток, който се стичаше към вратата. Когато изскочих от залата, зърнах море от студенти, които с кикот се носеха по улицата, и една ръка, въоръжена с тежък чадър, който се издигаше и падаше всред тях. Сетне, всред смесица от стонове и възгласи, електрическата карета на професор Челинджър се отдели от бордюра и аз тръгнах под сребърните светлини на Риджънт стрийт, пълен с мисли за Глейдис и с неувереност в бъдещето си.

Изведнъж някой докосна лакътя ми. Обърнах се и видях пред себе си закачливите властни очи на високия слаб човек, който беше пожелал да тръгне с мен в това чудновато издирване.

— Господин Малоун, ако се не лъжа? — каза той. — Ще бъдем спътници, а? Моят апартамент е точно отсреща в Олбъни. Навярно ще имате добрината да ми отделите половин час? Много искам да поговоря с вас по някои неща.