Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (3)

III. Той е съвършено невъзможен човек

На опасенията или надеждите на моя приятел не беше съдено да се сбъднат. Когато се отбих при него в сряда, там имаше писмо с пощенски щемпел на Уест Кенсингтън и името ми, надраскано върху целия плик с почерк, подобен на бодлив тел. Съдържанието беше следното:

„Енмор парк, У.

Господине!

Получих своевременно Вашата бележка, в която твърдите, че одобрявате възгледите ми, макар да не смятам, че те зависят от Вашето или чието и да било одобрение. Вие сте се осмелили да употребите думата „размишления“ по повод моето изложение върху предмета на дарвинизма и аз бих Ви обърнал внимание на факта, че такава дума в такъв контекст е до известна степен оскърбителна. Съдържанието на писмото обаче ме убеждава, че сте сгрешили по-скоро от невежество и нетактичност, отколкото от злоба, така че задоволявам се да отмина този въпрос. Вие цитирате едно изолирано изречение от доклада ми и, изглежда, срещате известни затруднения в разбирането му. Смятам, че само интелект, по-нисък от човешкия, не би успял да схване смисъла, но ако действително е необходимо допълнително разяснение, съгласен съм да се срещна с Вас в посочения час, макар че всякакъв вид посещения и посетители са ми извънредно противни. Що се отнася до Вашето внушение да изменя гледището си, трябва да знаете, че нямам навик Да правя това, след като съзнателно съм изложил зрелите си възгледи. Бъдете така добър при идването си да покажете плика на това писмо на прислужника ми Остин, понеже той е длъжен да вземе всички предпазни мерки, за да ме предварди от натрапчивите мошеници, които наричат себе си „журналисти“.

Искрено Ваш

Джордж Едуард Челинджър“

Така гласеше писмото, което прочетох на Тарп Хенри, подранил, за да узнае резултата от моята дързост. Единствената му забележка беше:

— Има някакво ново кръвоспиращо лекарство — кутикура или нещо подобно, което е по-ефикасно от арниката.

Някои имат такова странно чувство за хумор!

Когато получих посланието, часът беше почти десет и половина, но един кабриолет ме откара навреме до мястото на срещата. Къщата, пред която спряхме, беше с внушителна външност и с колонада, а тежките завеси на прозорците красноречиво говореха за богатството на този страшен професор. Отвори ми един чудноват, мургав, сух човек на неопределена възраст с тъмна моряшка куртка и кафяви кожени гети. По-късно разбрах, че това е шофьорът, който запълвал празнините в поредицата от дезертиращи лакеи. Той ме огледа от глава до пети с изпитателните си светлосини очи и попита:

— Очакват ли ви?

— Имам среща.

— Писмото?

Извадих плика.

— Ясно!

Той, изглежда, не беше много словоохотлив. Последвах го по коридора, когато внезапно от някаква стая — трапезарията, както се оказа впоследствие — излезе дребна женица. Беше пъргава, жизнена, тъмноока дама, по-скоро френски, отколкото английски тип.

— Един момент — спря ме тя. — Почакай, Остин. Заповядайте тук, сър. Мога ли да ви запитам срещали ли сте се преди със съпруга ми?

— Не, госпожо, още не съм имал честта.

— Тогава предварително ви се извинявам. Трябва да ви кажа, че той е съвършено невъзможен човек — абсолютно невъзможен. Като сте предупреден, ще бъдете по-снизходителен към него.

— Много тактично от ваша страна, госпожо.

— Ако видите, че е склонен към буйствуване, побързайте да се измъкнете от стаята. Не му противоречете. От това са пострадали няколко души. После става публичен скандал, а той се отразява зле върху мен и върху всички ни. Предполагам, че не го търсите във връзка с Южна Америка?

Не можех да лъжа дама.

— Боже мой! Това е най-опасната тема. Вие няма да повярвате нито дума от неговите приказки и това не ще ме учуди. Но не му го казвайте, защото ще се разбеснее. Правете се, че му вярвате, и може би всичко ще свърши благополучно. Помнете, че той сам си вярва. В това можете да не се съмнявате. По-честен човек от него не се е раждал. Не се бавете повече, за да не се усъмни. Ако ви се стори опасен — наистина опасен, — натиснете звънеца и го дръжте на разстояние, докато дойда. Даже в такива тежки случаи обикновено се справям с него.

С тези насърчителни думи дамата ме предаде на мълчаливия Остин, който през време на краткия ни разговор беше чакал като бронзова статуя на благоразумието. Той ме изпроводи до края на коридора. Почукване на вратата, рев на бик отвътре — и аз се намерих очи в очи с професора.

Той седеше на въртящ се стол зад широка маса, отрупана с книги, карти и диаграми. Когато влязох, седалката се завъртя и го обърна с лице към мен. Видът му ме накара да затая дъх. Бях подготвен за нещо необикновено, но не и за такава поразителна личност. Изумителното у него беше ръстът му — ръстът и внушителната осанка. Главата му беше огромна — най-голямата човешка глава, която съм виждал. Сигурен съм, че ако бих се осмелил да нахлупя цилиндъра му, той би се нахлузил цял върху мен и би стигнал до раменете ми. Лицето и брадата му ми напомняха асирийски бик. Лицето му беше румено, а брадата, лопатеста и спускаща се на вълни по гръдта му, бе толкова черна, че изглеждаше почти синя. Косата му правеше необикновено впечатление — дълъг, виещ се кичур, сякаш залепен върху масивното му чело. Очите под големите черни валма на веждите бяха гълъбовосини, много ясни, изпитателни и властни. Освен това над масата се виждаха грамадни рамена, гръд като бъчва и две огромни ръце, покрити с дълги черни косми. Всичко това заедно с гласа му, приличен на рев или на гръмотевица, съставиха първото ми впечатление от прословутия професор Челинджър.

— Е? — каза той и ме изгледа предизвикателно. — Какво има?

Трябваше да продължа да лъжа поне още малко, иначе това очевидно щеше да бъде краят на разговора.

— Вие бяхте така добър да ми определите среща, сър — започнах аз смирено, като му подадох плика.

Той взе моето писмо от бюрото си и го разтвори пред себе си.

— А, вие сте младежът, който не разбира прост английски, нали? Общите ми заключения обаче благоволявате да одобрите, доколкото схващам?

— Изцяло, сър, изцяло! — Аз произнесох това много натъртено.

— Бога ми! Та това укрепва твърде много моите позиции. Вашата възраст и външността ви правят поддръжката двойно по-ценна. Е, вие поне сте по-добър от онова стадо свине във Виена, чието грухтене все пак не е по-оскърбително от това на британския шопар. — Той ме стрелна с яростния поглед на споменатата порода.

— Те, изглежда, са се държали възмутително — забелязах аз.

— Уверявам ви, че мога да се сражавам сам и нямам никаква нужда от вашето съчувствие. Оставете ме, сър, гърбом към стената. За Джордж Едуард Челинджър няма по-голяма радост от тая. Е, сър, да направим, което е по силите ни, за да съкратим това посещение. То едва ли е приятно за вас и е неизразимо отегчително за мен. Вие, както ме уверявате, сте имали да направите някои бележки по тезисите на доклада ми.

В неговото държане имаше такава безцеремонна прямота, че не беше леко да се хитрува. Все пак аз трябваше да продължа играта и да чакам по-добра възможност. Отдалече всичко изглеждаше съвсем просто. О, моя ирландска находчивост, защо ме напусна сега, когато си ми така необходима?

Той ме прониза с острите си стоманени очи и изръмжа:

— Хайде, хайде, не ме карайте да чакам!

— Аз наистина не съм нищо повече от един обикновен учен — подех аз с идиотска усмивка, — нищо повече, бих казал, от един сериозен изследовател. Въпреки това ми се струва, че вие сте прекалили със суровото си отношение към Вайсман. Нима натрупаните оттогава доказателства не… не укрепват неговата позиция?

— Какви доказателства? — Той говореше със застрашително спокоен тон.

— Аз, разбира се, зная, че няма такива доказателства, които биха могли да бъдат считани за явни. Имах предвид само насоката на съвременната мисъл и общото научно гледище, ако мога да се изразя така.

Професорът се приведе напред с много сериозен израз.

— Предполагам, че ви е ясно — каза той, като сгъваше един по един пръстите си, — че черепният индекс е постоянен фактор?

— Естествено — отговорих аз.

— И че телегонията е още sub judice^[1]?

— Несъмнено.

— И че плазмата на ембриона се различава от партенигенетичното яйце?

— Та разбира се! — извиках аз, горд от собствената си дързост.

— А какво следва от това? — попита той с мек, подкупващ глас.

— Наистина, какво? — промълвих аз. — Какво следва от това?

— Да ви кажа ли? — изгука той.

— Да, моля ви.

— От това следва — изрева той с внезапен порив на ярост, — че вие сте най-мръсният мошеник в Лондон, долен, пълзящ журналист, който е толкова свързан с науката, колкото и с благоприличието!

Той скочи на крака с очи, пламнали от бесен гняв. Дори в този напрегнат момент аз успях да се учудя на откритието си, че той беше съвсем нисък — едва стигаше до рамото ми. Закърнял Херкулес, чиято огромна жизненост се е насочила изцяло в дълбочина, ширина и сила на ума.

— Глупости! — извика той, приведен напред, опрял пръсти върху масата и протегнал врат. — Това ви приказвах аз, СЪр — научни глупости! Помислихте си, че ще можете да ме надхитрите — вие, с вашето мозъче колкото орех? Вие, проклети драскачи, се смятате за всесилни, така ли е? Смятате, че похвалата ви може да възвеличи човека, а порицанието ви — да го провали. Ние всички трябва да ви се кланяме и да се мъчим да спечелим доброжелателната ви дума, нали? На един ще подадете ръка, а за друг — тояга! Пълзящи гадини, познавам ви. Много високо полетяхте. Беше време, когато мирувахте, а сега загубихте чувство за мярка. Надути газени тенекета! Аз ще ви поставя на мястото ви. Да, сър, вие не сте победили Джордж Едуард Челинджър. Все още има един човек, над когото нямате власт. Той ви предупреди да стоите настрана, но щом продължавате да идвате, бога ми, правите го на свой риск. Фант, любезни господине Малоун, искам фант! Вие играхте много опасна игра и, струва ми се, я загубихте.

— Слушайте, сър — казах аз, като отстъпих заднишком към вратата и я отворих. — Вие можете да оскърбявате, колкото искате, но всичко си има граници. Аз няма да позволя да ме нападнете с юмруци.

— Няма ли? — Той започна да се приближава бавно и заплашително, но изведнъж спря и пъхна големите си ръце в джобовете на късото си момчешко яке. — Вече съм изхвърлил оттук неколцина. Вие ще бъдете четвъртият или петият. По три лири и петнадесет шилинга за всеки — средно по толкова ми струваше. Скъпичко, но се налага. А сега, сър, защо да не последвате своите събратя? Дори мисля, че трябва да го направите. — Той продължи неприятното си и безшумно настъпление, като стъпваше с изпънати пръсти, подобно на балетмайстор.

Можех да хукна към хола, но би било много позорно. Освен това в мене се разгаряше справедлив гняв. Досега моето поведение беше крайно осъдително, но заплахите на този човек ми върнаха чувството за собствената ми правота.

— Долу ръцете, сър! Аз няма да търпя това.

— Боже мой! — Черните му мустаци се повдигнаха и един бял кучешки зъб проблесна подигравателно. — Няма да търпите, а?

— Не бъдете такъв глупак, професоре! — извиках аз. — На какво можете да разчитате вие? Аз тежа 95 килограма, здрав съм като желязо и всяка събота играя ръгби в сборния ирландски отбор. Аз не съм човекът…

В този миг той връхлетя върху мен. За щастие бях отворил вратата, иначе щяхме да я отнесем. Направихме по коридора циганско колело. Някъде по пътя завлякохме един стол и продължихме да се търкаляме. Брадата му се беше натъпкала в устата ми, ръцете ни бяха сключени, телата ни — сплетени и този проклет стол ни обграждаше с краката си от всички страни. Бдителният Остин беше разтворил широко вратата на хола. Ние минахме със задно салто надолу по парадното стълбище. Бях виждал как братя Мак се опитват да правят нещо подобно в Мюзик хол, но, изглежда, за да го направиш, без да се удариш, е нужна известна подготовка. На последното стъпало столът се разлетя на трески и ние разделени се търкулнахме във водосточната канавка. Той скочи на крака, махаше юмруци и хъркаше като астматик.

— Стига ли ти толкова? — задъха се той.

— Проклет побойник! — извиках аз, като се съвзех. Едва не се счепкахме отново, защото в него пламтеше желанието за бой, но за щастие бях избавен от тази неприятна история. До нас се появи полицай с бележник в ръка.

— Какво значи всичко това? Не ви ли е срам — каза полицаят. Това беше най-разумната забележка, която съм чувал на Енмор парк. — Е? — настояваше той, обръщайки се към мен. — Какво значи това?

— Този човек ме нападна — казах аз.

— Вярно ли е, че сте го нападнали? — попита полицаят. Професорът дишаше тежко и не отвърна нищо.

— И това не ви е за пръв път — заяви сурово полицаят, като клатеше глава. — И миналия месец имахте неприятности по същия повод. Вие сте посинили окото на този младеж. Ще го подведете ли под отговорност, сър?

Аз се смилих.

— Не, няма.

— Как така? — учуди се полицаят.

— Вината бе моя. Аз му се натрапих. Той ме предупреди честно.

Полицаят затвори бележника си.

— Да не се повтарят тези безобразия — каза той. — Хайде, хей! Движете се там, движете се! — Това се отнасяше за едно момче от месарницата, една слугиня и двама-трима зяпачи, които се бяха събрали. Той закрачи тежко надолу по улицата, като подкара пред себе си това малко стадо. Професорът ме погледна и в очите му блесна искра смях.

— Влезте — каза той. — Още не съм свършил с вас.

Думите му звучаха зловещо, но аз все пак го последвах в къщата. Лакеят Остин, подобен на дървена статуя, затвори вратата зад нас.