Симеон Симов
Ден след

Каменистият път се проточваше далеч, далеч по посока на залязващото слънце. Пустотата му изглеждаше вечна като самия него. Единствени малките облачета прах, появяващи се тук и там, сякаш изпод копитата на невидими конници, разсейваха натежалата във въздуха самотност на пустошта наоколо. Но ето че една малка точка се превърна в човешка фигура, пристъпваща бавно напред по заоблените камъчета. Тя стигна до завоя и спря като закована. Едва сега човекът бе забелязал, че това, което преди малко бе взел за камък край пътя, всъщност бе приседнала жена. Той пристъпи и клекна пред нея. Празният й поглед продължаваше да бъде насочен право напред, но въпреки това, нещо подсказваше, че го е забелязала. Пътникът внезапно се сепна и почти извика:

— Ти ли си това…? Какво правиш тук?

Тя извърна очи към него и сякаш на себе си каза:

— Знаех, че ще те срещна тук.

— Как разбра?

— Той ми каза.

— Той… Жив?!

Очите на жената се насълзиха и тя каза, едва сдържайки плача си:

— Страх ме е, че ще го изгубим…

— Но как е той?

— Треската му се засилва… Няма да се пребори…

Мъжът прехапа устни и след кратко мълчание попита:

— Кога успя да го вземеш при себе си?

— Едва вчера.

— Кой ти помогна?

— Никой, сама го извлякох.

— Как така?… Освен това, гробът не се ли пазеше?

— Успях да ги подкупя.

— Но как е възможно?

— Знаеш как — безизразно отвърна тя. — Не ме гледай така.

— Къде е той сега? — смени темата мъжът.

— Скрих го.

— Наблизо ли е?

— Да, но трябва да побързаме.

* * *

Мракът в стаята се разсейваше единствено от бледия пламък на догарящата свещ, към която бе обърнато восъчното лице на лежащия в дрипите на пода. Новопристигналият приклекна до него и тихо каза:

— Учителю…

Просналият се като мъртъв отвори очи и промълви:

— Радвам се да те видя.

— Как си, Учителю? — жалостиво и загрижено попита приседналият на постелята.

— Благодаря, недобре — усмихна се в отговор Учителят.

— Аз вярвах, вярвах в чудото и ето те сега… — започна просълзен пътникът, но Учителят го докосна по ръката, за да замлъкне.

— Аз най-добре знам кой какво си мисли, така че, моля те, спести си труда.

— Но…

— Замълчи. Въпреки всичко, доверието ми в теб е най-голямо, така че можеш да бъдеш спокоен за душата си. На теб ще възложа задача, която може да бъде изпълнена само от истински вярващия.

— Какво ще наредиш да направя?

Учителят бавно извади една окъсана книга изпод главата си.

— Словото — започна той — не е достатъчно, защото само писаното остава. Все повече се страхувам, че ако делото ни успее, мнозина ще започнат превратно да тълкуват преразказаните ми думи. Никой пророк не е останал, без да напише книга. Ето защо, тук включих всичко, което съм учил и правил. Така всеки, който повярва в мен, ще може да черпи от извора на чистата истина.

— Веднага ще отида при останалите, за да започнем преписите.

— Не, не, не. Точно от това се страхувам. Всеки един от тях има свои интереси и се опасявам, че тези знания ще бъдат използвани за зло. Страхувам се и от това, че могат да те обявят за лъжец и предател, защото много от написаното няма да им се хареса. Моля те, пази тази книга като душата си. Не се доверявай на никого. Остави ме сега. Това, което ще последва не е за твоите очи. Искам вярата ти да остане чиста. Сбогом!

— Но, Учителю…

— Моля те, върви си!

— Ти не можеш да умреш!

— Казах: Вън оттук!