Дамян Дамянов
На тебе, брат

По нещичко, макар и толкоз скромно,

Макар и най-невидимо на вид,

И моя труд на твоя, брат, напомня —

И аз изграждам къщи за бездомни,

И аз подобно тебе вдигам зид.

 

Но този зид е някак по-безшумен

И по-различни — моите къщя.

Че мойте тухли са безплътни думи,

Стените им, хем умни, хем безумни,

Подслон са не за плът, а за душа.

 

Да, зная, пукната пара не правят

Стена от думи, зид от плач и смях.

На мръзнещия те не дават завет,

Вода и хляб на сиромах не дават.

Човечецът си може и без тях.

 

Но знам и друго — сменял сума къщи,

Куп зидарии вдигал и рушал,

и най-бездомният накрай се връща,

Да се загърне с топлинка насъщна

Не другаде, а в свойта си душа.

 

Зидарю, трупай камък върху камък!

Аз — дума подир дума. Занаят…

По-нужен труд от нашия, брат, няма!

Подай ръка! Дано най-сетне двама

Да приютим тоз безприютен свят!