Йордан Йовков
Земляци (7)

VII част

Един неделен ден на гости на Стоила беше дошел Делчо. Той е същият тоя млад артилерист, който твърде често през походите се появяваше на бял и хубав кон при седма рота и доверчиво питаше войниците за чича си, без да се досети, че не всеки можеше да знае, че чичо му — това е високият ефрейтор. Тъй беше отначало. Войниците гледаха тогава на Делча равнодушно, дори враждебно, както всички уморени пехотинци гледат на всеки конник. Едни само го изглеждаха, без да му отговорят, а други злъчно се шегуваха, като казваха, че тоя чичо трябва да е с бялата аба Тодор. Но отпосле те свикнаха, младият момък им хареса, всички се запознаха и сприятелиха с него и роднинството му към Стоила като че се разшири и стана общо към цялата рота. „Наш Делчо иде!“ — говореха войниците добродушно и радостно, щом забележеха, че Делчо се задава отнякъде на белия си кон.

Делчо не беше дохождал скоро и Стоил много се зарадва, разчувствува се почти до сълзи и първата мисъл, която се яви и не напусна съзнанието му, беше, че сега поне има близък човек, на когото всичко може да каже. Какво и как щеше да разказва, той още не знаеше, но всичката готовност за това се виждаше в погледа му, във всичките му — обръщения. Напоследък той много се измъчи. Всяко голямо страдание поражда и голяма любов и Стоил се отнасяше сега към Делча прекалено внимателно, нежно и дори галено. Какъвто си беше голям, недодялан и тромав, той и това вършеше тъй непохватно и смешно, че младият момък се конфузеше и червеше.

Идването на Делча зарадва всички земляци. Делчо е здрав, млад и много хубав момък. Той е от тия войници, които войната завари в казармата и които на походите и на сраженията гледаха като на продължение от маневрите и ученията на плаца. Делчо не се оплаква, че войната много се е продължила, и към всички слухове за мира се отнася най-равнодушно, като помни само датата, когато подлежат на уволнение. Той разказва повече за интимния и домашен живот на батареята, отколкото за село, говори за командира си, за всевъзможни приключения и случки в походите и сраженията. Но най-много говори за своя кон. Наскоро те имали поход. Пътища лоши, сняг, студ, навсякъде изгорени и напуснати села, не се намира какъвто и да е фураж. Конете по цели дни гладували. И с истинска скръб Делчо разказва как конят му биел с крак земята, разравял снега, за да търси трева, как гризял кората на фиданките или дори сухи греди. „Сърцето ми се къса — разказва той, — аз сам не ям, давам му сухаря си. И той ме гледа, ама как ме гледа, като човек! Сякаш ще продума“…

Делчо свършва разказа си, изведнъж се смущава, черви се и навежда очи: едвам сега той забелязва колко много е заинтересувал и увлякъл слушателите си. Със същинско детско любопитство земляците се заглеждат в униформата му, особено в това, което за тях е чуждо и оригинално: артилерийската емблема върху медните копчета, тежкия парабел, темляка на саблята, шпорите. Делчо е поласкан и съобщава, че от някое време той е началник на оръдие и в колоната язди най-напред. Една суетна и приятна мисъл се спира в съзнанието на земляците и тайно ги ласкае: тоя хубав и стегнат артилерист е техен земляк, и той е от Брешлян. Никола открито и шумно изказва възхищението си. Той обича храбрите хора, радва се сърдечно и потупва Делча по рамото.

— Браво, земляк! — говори той. — Маладец! Славна артилерия! Обичам, братко, туй. И аз за топчия съм роден, ама на…

Наедно с Делча, земляците се разходиха из лагера. Както всякога, войниците от седма рота радостно посрещат Делча и се здрависват с него. Ходиха и при Дканий. Но той, кой знае защо, се показа студен, въздържан и подозрителен. Това изглежда още по-странно, толкоз повече, че дори Буцов снизходително и милостиво размени няколко думи с Делча.

Те ходиха пак заедно да се хранят и след това се прибраха в землянката. Разговорът е все още жив, възбуден, с внезапни скокове минава от тема на тема, но постоянно се върти все около село. Те си спомнят много работи за Брешлян и сега, когато Делчо е между тях, всички тия спомени неволно се свързват с него. Никола се развеселява и почва да се шегува. Делчо е сгоден за Неша, твърде известно и палаво, но хубаво момиче. Никола се опитва да подразни Делча, но не с лошо намерение: сега е твърде много разположен към него.

— Знаеш ли, Делчо — говори той. — Нако, поповият син, бил в Брешлян. Ранен бил и се върнал.

— Е, че що от туй? — пита Делчо спокойно, макар и да разбира накъде отива работата.

— Какво ли? Да не чуем, че Неша пак се годява за него?

— А — а, виж, това няма да бъде. То веднъж става.

— Остави се, Делчо — говори Никола, като се мъчи да бъде сериозен и убедителен. — Момче, ти не знаеш хората! Като влязат по дирите на някого — подлудяват го. Днес Неша не го иска — утре я придумали!

— А че и попадията… таквоз, каквото е — обажда се предпазливо Димитър, не съвсем уверен ще позволи ли Никола, или не. — Попадията… таквоз, и магия знае.

— Право каза Митко — говори Никола, — попадията и магия знае.

— Нейната магия няма да хване Неша — обажда се покровителствено Стоил. — Неша не се лъже лесчо. Ти знаеш ли я каква е?

— Знам… знам я аз нея!

Никола се заглежда за минута пред себе си, после отведнъж се разсмива.

— Хе! — говори той възторжено. — Неша е по-голяма вещица и от попадията! Искаха да я годяват за Нака; чу се, че искала да се дави, че баща й я стигнал до яза. Вятър! Вятър! Тя ли ще се удави! Ама хубаво ги изигра — уплаши стария и той се остави.

— Е, виждаш ли? Неша пак ще си вземе когото иска.

И Стоил спира очи на Делча и слага голямата си и тежка ръка върху рамото му. През всичкото тона време Илия мълчи. Той е полегнал на едната си ръка, крие се зад Никола и гледа в земята. В село той беше един от пропадналите съперници на Делча. Никола знае много работи, поглежда го от време на време, колкото да го сплаши, но не издава нищо. Все пак Илия се чувствува неловко. Никола разбира това и за да го спаси, опитва се да даде друга насока на разговора.

— Знам я аз нея, Неша — започва той, — знам я! Че всеки ден съм бил на воденицата. Една крачка е от гората!

Той поклаща глава, чуди се нещо, цъка с езика си и се усмихва.

— Дявол момиче! — продължава той. — Остави, че и мене лъжеше. Отивам, знаеш, някоя вечер; тя такава засмяна, чевръста и шета. Лицето й бяло, бяло, а очите й като сливи. „О, добре дошел, бай Никола! Седни, бай Никола!“ Сядам аз и поприказваме със стария. Ставам да си ходя. Не, не бива, та не бива! Стой, казва тя, Неша, ще направя кафе, има и ракия. И се смее. Сядам аз, седя час, два, че и три. Где ще усетиш как върви времето, когато ти е добре! Връщам се най-сетне в гората и що да видиш: на гнезда, на гнезда изсечено, най-хубавите издънки, гледал съм ги и съм ги пазил като деца. Изсякъл ги човекът без сърце, като че заклал хора. Иди, че го гони! Ах, Нешо, Пешо — думам си. — С татул ме поиш ти, момиче, с татул!

— Е, че какво е крива Неша? — пита Делчо.

— Какво ли? Разбрах аз всичко, само късно. Този черният дявол, Ананий… нали са роднина? Надумват се двамата — тя да ме залисва във воденицата, а тон да краде дърва.

Тая история е известна и Никола много пъти я е разказвал. Но все пак тя развеселява и разсмива всички. Илия се изправя, не се крие повече и от всички най-много се смее.

— Ами ракията биваше ли я? — пита той. — С татул, а?

Дори и Димитър, ако и предпазливо, и той се шегува с Никола, който сам беше се поставил в смешно и глупаво положение, но поласкан от ефекта на разказа си, търпеше закачките.

Но шегите и смехът скоро престават; лицата още са усмихнати, но всички мълчат и унесено гледат пред себе си. Така минават две, три и повече минути, най-после Никола изведнъж се сепва, изправя се и насмешливо гледа другите.

— Ехе! — говори той — какво се умислихте… Всички сте в Брешлян сега, зная. Голубчик! — обръща се той към Делча — и ти си там!

Делчо подига очи, гледа Никола и смутено и виновно се усмихва.

— Ах, сиромаха! — говори Никола — в очите му я виждам, Неша. Цяла — целеничка Неша е в очите му! Ах, сиромаха!

— А ти защо си оставил такваз брада? — пита Делчо съвсем не на място, смутен и объркан още повече.

— А, то е друга работа. Защо ли? На страх врагам, голубчик, на страх врагам! Вашта е лесна: скрий се зад баира и гърми отдалеч — я видипРтурчин, я — не. Нашто е друго: ей тъй, гърди с гърди! Ако не се облещиш и не си страшен, турчинът лесно ще ти види работата. Тъй. А сега да излезем…

— Къде? — пита Стоил.

— Вън. Горе, до окопите да идем. Слушайте! Много лае днес Байчовото куче. Ще има нещо! Той погледна пак Делчо и се усмихна.

— Тъй, голубчик! Гърди с гърди…

Никола излиза навън. След него стават Димитър и Илия. Димитър се спира до вратата и се обръща. Отдавна той се готви да каже нещо.

— Никола право казва — почва той, — таквоз, при Кайпа като касапи се мушкахме. Дето се казва, таквоз, за косите се заловихме…

Вън гръмва висок смях.

— Та там оскубаха косата, на Митка я! — обажда се Никола и гърлесто се смее.

Те се отдалечават, през тънкия смях на Илия дочува се силният и тежък бас на Никола.

— Голубчик! — вика той. — Митко! Ела с нас де! Стига си лъгал!

Димитър слуша, гледа земята, обиден и засрамен. Безбройните бръчки на лицето му чертаят болезнено и искрено страдание, цялата му фигура като че още повече се смалява, безпомощна и жалка. Това е един от тия редки случаи, когато Димитър се чувствува унизен и измъчен до болка от закачките на Никола. Той стои на вратата на землянката, колебае се и не знае Да върви ли, или да остане.

— Иди с тях — говори кротко и съчувствено Стоил. — Иди. И ние ще додем подир малко с Делча.

Димитър излиза. Делчо не забелязва нищо от това и продължава да мълчи.

— Ти да не вярваш на Никола — говори Стоил, — остави го, той си е такъв!

— Че кой му вярва! Аз сам си знам.

— Имаш ли писмо?

— Имам. А, чакай, щях да забравя — говори Делчо. — Гледай, щях да забравя — повтаря той и търси из всичките джебове.

— Има ли за Неша? — пита Стоил.

— Има и за нея. Не, няма го! — казва Делчо и престава да търси. — Изгубил съм го или е в палатката. Ама аз помня. Добре били всички, и стрина, и децата. Нивата р гората до колибата я засели с жито. Още… Какво имаше още? А — а — а! — изведнъж се досеща Делчо и се усмихва — и малкият проговорил вече. Христо де, приказвал вече.

— Гледай го ти! — изненадва се Стоил. — Приказвал! Ама че той трябва да има година вече. Какъв ли е смешен!

Христо е най-малкото дете на Стоила. Той като че вижда тоя хлапак, смее се, но очите му овлажняват и блещят.

— Ти пишеш ли им? — пита Делчо.

— Пиша. Много често пиша. Ама ако речеш да пишеш — поздрави ги. И Неша поздрави. Пиши, че си дохаждал тук. Хм… приказвал — говори като на себе си Стоил и се усмихва.

— Кой знай, я пиша — я не. Нали щяло да има мир? Може скоро да си ходим. Делчо помълча и прибави:

— На мене ми е все едно. И тук служба, и там служба. И да си идем, нас няма да ни уволнят. И тук ми е добре.

Досега Стоил беше чакал удобно време, за да може да поговори на Делча нещо повече за себе си. Искаше доверчиво и открито да му разкаже колко много се измъчва от някое време. Откато се запролети, той няма ни минута спокойствие, нещо го вика и тегли към село, той сякаш не е в себе си и често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае.

А войната продължава и като че няма да има кран, Но Стоил не искаше да осъжда когото и да е. Щом това е тъй, значи, необходимо е и друго средство няма. Трябва добросъвестно и честно да се служи. И сега, като слушаше Делча, той мислеше и се радваше за тия млади хора, които могат да служат именно тъй и са били добри и чисти. Стоил реши да не говори, да не хвърли и най-малката сянка в душата на тоя момък и да скрие страданието само за себе ей.

— Какво каза, Делчо? — попита той някак сърдечно весело. — Каза нещо ти, аз не чух.

— Може да си ходим, казах.

— Да си ходим? Дано, дано… Стоил се замисли и поклати глава.

— Не знам, Делчо — бавно говори той, — таз година ни орахме, ни сяхме. Не знам, божа воля е. Може той друго да иска и друго да е наредил. Негова воля е…

Повече от това Стоил нищо не каза.